Елитът на Дерините

Глава дванадесета

В катедралата на Света Сенан в Дхаса продължаваше церемонията по опрощаването на двамата покаяли се дерини. Процесията се състоеше от осем епископа и безброй свещеници, монаси и дякони. Морган и Дънкан се представиха тържествено пред епископ Кардиъл и официално изказаха желанието си да бъдат приети обратно в лоното на Светата Майка Църквата. После коленичиха в подножието на олтара, докато Арилан, Кардиъл и останалите четяха установените формули за приемането на покаянието им.

Трябваше да внимават много и да не се отпускат, защото им се налагаше често да отговарят по церемониала на литургията. Най-сетне настъпи моментна относително затишие, когато активното им участие вече не бе необходимо. Двамата не се погледнаха, когато ги отведоха до килим прострян пред олтара и ги накараха да легнат по очи върху него. Така трябваше да останат до края на следващата част от церемонията.

— Благославяй Господа, душо моя — рецитираше Кардиъл — и не забравяй благодеянията Му: Той прощава всичките ти беззакония; Той изцелява болестите ти, Той избавя живота ти от примка; Той те е възвеличил…

Епископът продължаваше да напява, но Морган бе погълнат от съвсем друго занимание. Обърна се леко, така че да вижда пръстена си с грифона. Трябваше на всяка цена да се свърже с Дери, дори само за минута. Лесно можеха да си уговорят време за втори контакт по-късно същата вечер, когато опасността няма да е така голяма.

Погледна косо към Дънкан, който му направи знак, че никой не ги наблюдава. Имаше около пет минути. Дано се окажеха достатъчно.

Притвори очи и призова образа на грифона като отправна точка. Бавно остави ума си да забрави светлината на свещите, напевните гласове на епископите, гъстият тамян стелещ се над него и бодливото докосване на вълнения килим под главата му. Усети настъпващия Транс на Турин, съзнанието му се пресегна през пространството към лорд Дери.

— … срещу Теб, да, единствено срещу Теб прегреших, и сторих зло. О, Господи; праведен си, когато говориш, и няма грешка в присъдата Ти — продължаваше Кардиъл.

Но Морган не чуваше.

Дери с нищо не издаде, че се притеснява от приближаването на двамата в тясната килия. Човекът от лявата страна бе с орлов нос, прорязан от жесток белег, който се губеше в мустаците и брадата, слепоочията бяха леко посребрени, а очите изглеждаха почти бели в светлината на фенера. Това бе същият онзи фенер, чиито сенки го хвърлиха в такъв смут преди малко. Сега, окачен на стената, фенерът отново го плашеше.

Но това не бе Уенсит. Разбра го инстинктивно веднага щом зърна втория човек. Той бе толкова различен от първия, колкото могат изобщо да бъдат двама души. Бе висок и ъгловат, и все пак се движеше плавно, косата и мустаците му бяха червеникави, а очите бледосини и пронизващи. Уенсит беше загърнат в свободно наметало от бледожълта коприна, което би подхождало повече за някой дворцов бал. Само обкования в злато колан, където бе затъкната кама нарушаваше общия изглед. Единствените украшения по него бяха златните пръстени по ръцете. Бе обут с кадифени пантофи, малко по-тъмни от наметалото. Дери не забеляза никакво друго оръжие, освен камата. Това някак си го поуспокои.

— Значи — рече той, — ти си прословутият Шон лорд Дери. Сещаш ли се кой съм аз?

Дери вече бе определил гласа и притежателя му, така че въпросът не го свари неподготвен. След известно колебание реши да кимне леко.

— Чудесно — каза Уенсит с пресилено дружелюбие — Но не мисля, че си виждал по-рано моя приятел: Райдън от Истмарч. Името може би ти е познато.

Дери погледна към другия, който се бе облегнал на стената в ляво и кимна в отговор. Рандън бе облечен също като Уенсит, само че в тъмносиньо и сребристо. В светлината на фенера той изглеждаше зловещо и създаваше впечатление на човек, способен да всява ужас у хората. Редом с него Уенсит имаше почти женствен вид. Дери реши да не им позволи да го подмамят по този начин. Трябваше да се бои от Уенсит повече, отколкото от десетима като Райдън, въпреки че последният бе известен като майстор в деринските вълшебства. Нямаше да позволи да го заблудят. Опасността идваше от Уенсит.

Уенсит дълго изучаваше поведението на пленника, особено що се отнася до Райдън. Най-сетне се усмихна и скръсти ръце на гърдите си. Лекото шумолене привлече погледа на Дери и Уенсит разбра, че усмивката му е притеснила Дери много повече от строгото му държание.

— Шон лорд Дери — изрече провлачено Уенсит — Слушал съм много за теб, мой млади приятелю. Узнах, че си личния адютант на Аларик Морган и че сега си един от тези, които заседават в кралския съвет на Халдейн — е, не точно в момента, разбира се.

Дери прехапа устни при последната забележка.

— Да, наистина, много съм слушал за доблестта на Шон лорд Дери. Изглежда, че скоро ще разберем дали тази безупречна репутация е заслужена. Разкажи ми за себе си, Дери.

Дери се опита да сподави гнева си, но разбра, че няма да успее. Така да е, нека Уенсит разбере, че няма да му е лесно. Глупаво бе да мисли, че ще получи това, което иска без никакви усилия.

Уенсит пристъпи към Дери, който се вцепени. С усилие на волята си наложи да срещне погледа на магьосника. Едва успя да си поеме дъх и с учудване видя, че онзи се отдръпва леко и си играе разсеяно с камата.

— Разбирам — рече Уенсит докато въртеше камата ловко между пръстите си — Желаеш да ме предизвикаш? Честно ще е да ти призная, че това ме радва. След всичко, което ми разказаха за теб, вече се боях да не ме разочароваш. А тъп мразя разочарованията.

Преди Дери да успее да отговори, Уенсит преодоля с една крачка разстоянието помежду им и опря камата си до врата му. Наблюдаваше го съсредоточено, за да открие някакъв признак на уплаха като същевременно увеличаваше натиска на острието, но Дери не трепна. Уенсит се подсмихна и насочи камата към кожената му жилетка. Дрехата поддаде и се разпори с пукот, но Уенсит продължи да реже плата като същевременно размишляваше на глас:

— Знаеш ли, Дери (храс), винаги съм се чудел какво толкова има у Аларик Морган, че хората да го следват тъй предано (храс).

Или пък в Келсън и тия негови странни предци от рода Халдейн (храс). Малко хора могат да се държат като тебе, ако бяха в същото положение (храс). Отказваш да говориш, а знаеш какво те чака, (храс) и все пак оставаш верен на някой, който е толкова далече и никак не може да ти помогне, дори и да знаеше къде си.

Острието се закачи в нещо с тих метален звън. Уенсит погледна изненадано към Дери.

— Какво е това? — попита той заинтригувано — У теб има нещо, което ми се противопоставя?

Отново опита с камата, но нищо не постигна, освен познатия метален звън.

— Райдън, какво е това според теб?

— Съвсем не зная, сир — измърмори тъмнокосият и се приближи.

— Нито пък аз — призна Уенсит и разтвори леко раздраните краища на дрехата с върха на камата. Отдолу проблесна тежка сребърна верига, чиито краища се губеха надолу.

Уенсит придърпа веригата към себе си и откри тежкия сребърен медальон.

— Я, талисман — сви презрително устни той — Не е ли трогателно, Райдън? Носи го до сърцето си.

Райдън се изхили.

— Чудя се в кой светец ли вярва, сир. Не мисля, че някой може да го измъкне от тук.

— Едва ли — съгласи се Уенсит докато разглеждаше медал йона. — Хм, свети Камбър?

Очите му добиха цвета на индиго, когато се взря в лицето на Дери. Съвсем бавно Уенсит прочете надписа около медальона. В гласа му звучеше странно презрение.

— Санктус Камберус, либера нос абомнибус малис — от всяко по избави ни…

Юмрукът му се сви около сребърния диск и го изви, така че веригата се стегна плътно около врата на Дери. Лицето му почти се допираше до неговото.

— Да не би да си дерини, мъничкият ми? — гласът на Уенсит бе станал леденостуден — Закрила просиш от светеца на дерините, глупавичкият ми. Нима вярваш, че той ще те защити от мен?

Веригата се стегна още повече и Дери усети, че се задушава.

— Не ще ли ми отговориш, мъничкият ми?

Ужасяващите очи сякаш дълбаеха дупки в черепа му и Дери бе принуден да извърне поглед треперейки. Чу как Уенсит изръмжа презрително, но нямаше сили да погледне още веднъж в тези бездънни кладенци.

— Добре, както искаш — въздъхна накрая Уенсит.

Веригата около врата му леко се отпусна, но в следващия момент Уенсит я дръпна със страшна сила, така че металът поддаде. Дери си пое дъх и погледна към магьосника. Скъсаната верига висеше между пръстите му. Усещаше болезнено раната на врата си, причинена от скъсването на медальона. Сега вече нямаше никакъв шанс да се противопостави на Уенсит, магията бе загубена, остана съвсем сам. Морган никога нямаше да узнае истината.

Преглътна с усилие и напразно се опита да успокои сърцето си.

В края на молитвата Морган излезе от дълбините на транса си и отвори очи. Трябваше да дойде на себе си по-бързо, защото церемонията продължаваше и от него се очакваха адекватни отговори. Не биваше да издава по никакъв начин заниманието си от последните пет минути. Никой не трябваше да разбере.

Но все пак бе усетил част от съзнанието на Дери. Естествено не можеше да е сигурен. Изглеждаше сякаш Дери го бе потърсил, но контактът бе внезапно прекъснат. И после последва някакво странно усещане, наподобяващо страх — спомни си, че се наложи да протегне сетивата си до края, там, откъдето не би могъл да се завърне без чужда помощ.

Успокои се и с помощта на едно от деринските заклинания за възстановяване успя да се изправи на крака, когато свещениците дойдоха да го вземат. Забеляза, че Дънкан го наблюдава и му кимна в знак, че всичко е наред братовчед му обаче усети, че е притеснен. Това бе изписано на лицето му, когато двамата коленичиха пред високия олтар. Морган отново се заслуша в молитвите на Кардиъл.

— Ego te absolvo… опрощавам ви, Аларик Антъни и Дънкан Хауърд, и оттеглям обвиненията в ерес и схизма, и всяка заплаха от осъждане, затвор и болка, които тези обвинения носят. Отново ви приемам в лоното на нашата майка, Светата ни Църква.

Морган събра набожно ръце и реши да измисли някакъв план за действие. След частичния контакт, който успя да установи, разбра, че трябва да опита отново — Дери бе забъркан в голяма каша, където и да се намираше.

Но какво точно бе станало? И докъде можеше да си позволи да потъне в транса на търсенето, тук, в средата на катедралата?

Свещениците отново му помогнаха да се изправи. Двамата с Дънкан пристъпиха напред и коленичиха за пореден път. Предстоеше полагането на ръце, най-тържествената част от церемонията. Морган наведе глава и се опита да избистри ума си, за да даде що-годе адекватен отговор на Кардиъл, който бавно снижаваше ръцете си към тях.

— Dominus Sanctus, Parti Omnipotcuti, Deus Aeternum… Свети Боже, Отче Всемогъщи, Господи Всевечни, който покриваш земята с милостта си, Теб молим ние, нищожните ти слуги, да склониш ухо към думите ни и да ни покажеш милост, да простиш беззаконията и греховете на тези твои слуги, Аларик Антъни и Дънкан Хауърд; да не помниш вече прегрешенията им и да им въздадеш радост вместо скръб и живот вместо смърт.

Ръцете на Кардиъл докоснаха леко главите им.

— И дай им, Господи, въпреки предишното им падение от светия ти град, да добият милост и мир за душите си, и място всред избраните ти за живот вечен. Per eumdem Dominum nostrum Jesum Christum Filium tuum, qui tecum vivit et regnal in unitate Spiritus Sancti Deus, per omnia saecula saeculorum… Amen.

Последва скърцане на безброй столове, тътрене на крака и кашляне, когато всички присъстващи се изправиха на крака. Морган и Дънкан се запътиха към Кардиъл, който се готвеше да започне с благодарствената меса в чест на приемането им обратно в паството. Морган погледна косо към братовчед си, когато заеха местата си преди месата и прошепна едва чуто:

— Нещо е станало. Не знам какво, но трябва да разбера, а за тази цел ще изпадна в дълбок транс. Ако отида твърде далеч и не мога да се върна сам, ти ще ми помогнеш да изплувам в действителността и ще прибегнем до номера, който измислихме по-рано. Ако се наложи, ще припадна.

Дънкан кимна леко, но очите му останаха безизразни докато оглеждаше катедралата.

— Добре, ще те крия, както мога, но внимавай.

Морган се усмихна леко и притвори очи. Отново усети настъпващия транс на Турин, но този път потъна незабавно надолу към най-дълбоките му нива.

Уенсит се загледа за последен път в медальона на Свети Камбър, а после го подаде на Райдън, който го затъкна в пояса си. Магьосникът продължаваше да пази желязно спокойствие, но Дери почувства раздразнението му, примесено със сянка на тревога. Светлината на фенера хвърляше червеникави отблясъци върху косата на Уенсит и правеше присъствието му още по-заплашително. За един миг Дери сякаш бе погълнат от тази игра на сенки и с пронизваща яснота разбра, че се бори за живота си. Мисълта му подейства като кофа ледена вода, защото вече знаеше, че Уенсит би го убил веднага, ако решеше, че не му е потребен повече. Усети погледа му върху себе си и сподави надигналия се ужас.

— Сега — гласът на Уенсит стана зловещ и далечен — трябва да решим какво ще правим с нашия натрапник, Райдън. Той е шпионин. Да го убием ли?

Уенсит се облегна на стола на Дери. Лицето му бе на сантиметри от неговото.

— Или може би да го оставим на карадота — продължи замислено Уенсит — Знаеш ли какво е карадот, мъничкото милордче?

Дери преглътна с усилие, но не отговори. Нещо във въпроса го плашеше. Уенсит се усмихна.

— Не знаеш какво е карадот? Боя се, че това е непростима празнина в образованието ти. Тоя Морган изобщо не те е просветил. Покажи му карадота, Райдън.

Райдън кимна отсечено и се приближи до стола на Дери с напрегнато изражение. Показалецът му описа странен знак във въздуха, докато бавно изговаряше думите на древно заклинание. Езикът беше напълно непознат за Дери. Внезапно избухна пламък, сякаш самият въздух лумна като нажежен метал. Разнесе се миризма на разтопено олово.

После Дери зърна за част от секундата ужасния образ на някакво адско създание: цветовете му се преливаха от зелено до ръждиво кафяво, кошмарната паст нададе писък и прещрака с гълголещ звук. Назъбените пипала се протегнаха към очите му с някакво лакомо нетърпение, все по-близо и по-близо…

Дери изкрещя и затвори очи като се дърпаше истерично в стола, защото усещаше киселия дъх на чудовището в лицето си. Миризмата на олово го задушаваше, а оглушителният рев разкъсваше мозъка му.

После всичко изчезна, настъпи мъртва тишина и хладен полъх докосна страните му; разбра, че кошмарът е свършил. Отвори очи и видя, че Уенсит и Райдън го гледат със задоволство. Сребристият блясък в очите на Райдън бе примесен със сянката на неизказана и мрачна сила. Дери си пое дъх на пресекулки и се вторачи в тях с неподправен ужас. Уенсит изглеждаше раздразнен, но все пак се усмихна на Райдън и му кимна леко.

— Благодаря ти, Райдън.

— За мен бе удоволствие, сир.

Дери преглътна мъчително, но реши да не проговаря, за де не издаде треперенето на гласа си. Страхът още гризеше мозъка му. Мина му през ум, че няма да го подхвърлят за храна на нещото, докато не разберат какво знае, но тази мисъл не го успокои. Постепенно успокои дишането си, но звънът в главата му не спря.

— Е, приятелче — гласът на Уенсит отново бе мек като коприна — да нахраним ли карадота с теб? Или ще ни послужиш за нещо по-добро? Останах с впечатлението, че нашият домашен любимец не ти се понрави, въпреки че той те хареса много.

Дери отново преглътна усещайки надигналото се гадене. Уенсит се изхили.

— Не искаш карадот? А ти какво ще кажеш, Райдън?

Гласът на Райдън бе едновременно угоднически и студен:

— Мисля, че можем да намерим нещо по-добро за него, Ваше Величество. И на мен това забавление ми допада, но нека не забравяме, че Шон лорд Дери е все пак син на граф, човек с благородно потекло. Може би не заслужава участ като тази, не сте ли съгласен?

— Но зверчето направо се влюби в него — Уенсит се усмихна, когато Дери потръпна в стола — И все пак си прав, живият Шон лорд Дери ще ми е много по-нужен от мъртвия. Макар че той самият вероятно би предпочел второто преди нощта да е свършила.

Уенсит кръстоса ръце и се усмихна снизходително на Дери.

— Сега, миличък, ще ни разкажеш всичко, което знаеш за силата на Келсън — военна и магическа. А после искам да науча всичко за този твой Морган.

Гневът заля Дери като разтопено желязо, сините му очи светнаха с презрение.

— Никога! Няма да предам…

— Достатъчно! — Дери не можа да преодолее заповедта, която Уенсит вложи в гласа си. Погледът му се прикова в този на магьосника, очите му бяха станали като течни сапфири. После Дери взе да се върти като в някой кошмар и в отчаянието си стисна очи, за да избяга от ужаса. Разбра, но без да знае как, че Уенсит се опитваше да разчете мислите му. Докосването на този чужд ум бе непоносимо.

Осмели се да отвори очи и видя, че Уенсит се отдръпва с лека изненада. Изгледа го с подозрение, след което се насочи към кожения сандък в другия край на помещението. Отвори капака и доста време ровичка из него докато намери онова, което търсеше. Когато се обърна, Дери видя, че държи в ръка прозрачна стъкленица пълна с бяла блещукаща течност. Уенсит отсипа малко от течността и я смеси с няколко капки от друго безцветно вещество в глинен съд. Новополучената смес доби искрящо червен цвят, като някаква светеща кръв. Уенсит я пресипа в стъклена чаша и се запъти обратно към пленника като продължаваше да разклаща течността в ръката си.

— Жалко е, че не се съгласи да си сътрудничим, приятелче — рече Уенсит навеждайки се към него — Нямам друг избор. Добре са те защитили, този твой Морган и неговият принц. Но уви, онези, които са получили защитата на дерини, са обвързани със същите заклинания, както и тези, които са родени дерини, уви за теб, в този случай. Това тук ще премахне цялата ти защита.

Гърлото на Дери бе пресъхнало, но все пак успя да прошепне:

— Какво е това?

— А, любопитството ти още е живо? Няма да научиш кой знае колко от онова, което ще ти кажа, пък и защо ли ти е. Мерашата се намира доста лесно, а останалото… — Уенсит се ухили, когато забеляза, че Дери стисна зъби — Чувал си значи за мераша? Е, няма значение. Райдън, дръж му главата.

Дери извъртя рязко глава, за да попречи на другия дерини, но закъсня. Ръцете на Райдън го стегнаха в желязна хватка, врата му се схвана от усилието да се освободи. Райдън знаеше къде са нервните центрове и ги натисна рязко. Устата на Дери се отвори безпомощно като на бебе.

После червената течност се изля в гърлото му, бълбукаше и се пенеше по езика му, докато се мъчеше да не преглътне. Причерня му, когато Райдън изви главата му, за да го накара да гълта. И успя, въпреки отчаяната му съпротива — една, две, три глътки, докато се задави и избълва всичко останало.

Усещаше езика си надебелял, металния вкус в устата му само се усилваше, а дробовете му горяха от докосването на течността. Кашляше и тръскаше глава, за да повърне гадостта на Уенсит, но нямаше никаква полза. После усети, че зрението му се раздвоява. В ушите му се надигна ужасен грохот, сякаш ураганен вятър го тласкаше вън от пространство и време. Цветовете се сливаха и потъмняваха пред очите му.

Опита се да повдигне глава, но усилието се оказа непосилно за него. Не успя да фокусира погледа си. Главата му клюмна настрани и за миг зърна ботушите на Уенсит, омразният глас изрече нещо, което трябваше да разбере, но думите се загубиха, преди да стигнат до съзнанието му.

После имаше само мрак.

Катедралата се бе смълчала с приближаването на кулминацията на месата, а Морган отчаяно се опитваше да се върне към реалността. За миг бе зърнал мрака, преди да обгърне Дери изцяло, но не успя да установи неговия източник. Обаче разбра, че това е тясно свързано с Дери и че нещата бяха поели катастрофален обрат.

Не узна нищо друго. Простена от напрежение при опита си да се откъсне от неясния ужас и залитна, когато излезе окончателно от транса на Турин. Дънкан усети какво става и му хвърли тревожен поглед.

— Аларик, добре ли си? Преиграваш ли или всичко е сериозно?

Морган преглътна и поклати глава опитвайки се да преодолее обзелата го слабост. Обаче дългият пост и последвалите го усилия го бяха изтощили до край. Ако разполагаше с малко време, щеше да успее да се съвземе, но тук бе заобиколен от подозрителност и недоверие. Разбра, че няма да може да се съпротивлява дълго на съня и прииждащата тъмнина и се облегна тежко на ръката на Дънкан, главата му клюмаше.

Дънкан погледна епископите, част от които гледаха в тяхната посока и се наведе към ухото на Морган.

— Наблюдават ни, Аларик. Ако наистина имаш нужда от помощ, кажи ми. Епископите… Господи, Кардиъл спря да говори и идва към нас.

— Действай тогава — прошепна Морган и притвори очи — Скоро ще припадна наистина. Бъди вним… — гласът му секна насред думата, преглътна с усилие и се свлече върху Дънкан.

Братовчед му го положи внимателно на пода и видя, че Кардиъл, Арилан и още двама епископи ги гледат със загрижени лица. Дънкан разбра, че трябва незабавно да даде обяснение на случилото се.

— От поста ще е. Нали не е свикнал — обясни той и разхлаби яката на изпадналия в безсъзнание мъж — Някой би ли донесъл малко вино? Ще му трябва нещо за подсилване.

Един от монасите се завтече да донесе вино, а Дънкан използва суматохата и потърси съзнанието на Морган. Наистина бе припаднал, не можеше да има и капка съмнение. Лицето му беше бледо, пулса учестен, а дишането му — плитко и неравномерно. Несъмнено щеше да дойде на себе си и без чужда помощ, още повече че Дънкан не искаше да привлича излишно внимание. Кардиъл се протегна и хвана китката на Морган. Неколцина от бароните и бойните командири, които стояха наблизо се изправиха на крака и неспокойно се заозъртаха, като потракваха с ножниците на мечовете си. Трябваше да ги успокоят незабавно или щеше да настъпи непоправима бъркотия.

Със загрижено изражение, което съвсем не бе подправено, Дънкан се наведе над Морган и прошепна едно от целителните заклинания на дерините. Усети как съзнанието му се завръща, много преди тялото да прояви признаци на живот. После Морган простена и се извъртя на една страна. Монахът коленичи и поднесе бокал с вино до устните му. Дънкан го повдигна леко и нареди:

— Изпий го!

Морган кимна покорно и отпи няколко глътки от виното, след което прокара длан през лицето си, сякаш отпъждаше някакъв неясен и мъчителен спомен. Същевременно стисна успокояващо ръката на Дънкан и той разбра, че опасността е отминала. Можеше да се грижи сам за себе си. Морган отпи последна глътка от виното, което бе твърде сладко за вкуса му и бутна настрана бокала. Епископите го наобиколиха със смесица от загриженост, презрение и подозрителност, а бароните се скупчиха зад тях, за да чуят какво обяснение ще даде Морган.

— Простете ми, господа. Много глупаво се получи — промърмори той и остави гласа му да звучи отпаднало и колебливо, което не бе трудно в случая — Боя се, че не съм свикнал много с постите.

Тонът му бе жаловит и преглъщаше с усилие, което поуспокои епископите. Нормално бе строгият пост да има своите последици. Не бе никак чудно, че след три дни глад изнеженият херцог на Коруин припадна на благодарствената меса. Кардиъл докосна леко рамото му за кураж, а после се обърна, за да успокои останалите. Арилан ги гледа продължително и се върна на мястото си едва, когато Кардиъл поднови месата. Морган и Дънкан забелязаха това и си размениха многозначителни погледи, докато коленичиха отново, но церемонията продължи без никакви нови инциденти. Двамата получиха опрощение и бяха приети обратно в лоното на църквата, и след последните молитви народа и прелатите се насочиха към вратите. Последни вървяха Кардиъл, Арилан и двамата дерини. Кардиъл се преоблече докато останалите излязоха от катедралата и едва по-късно се присъедини към тях, като ги отведе в една от страничните стаи и затвори вратата след себе си.

— Има ли нещо, което искате да ми съобщите, Аларик Морган, херцог на Коруин? — попита той хладно и се подпря на залостената врата.

Морган погледна Дънкан, а после и Кардиъл, който се бе заврял в един ъгъл и изглеждаше доста притеснен.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, Ваше Високопреосвещенство — отвърна предпазливо Морган.

— Често ли се случва един херцог да припадне посред меса? — попита Арилан и го изгледа със студени виолетови очи.

— Ами аз — както вече ви казах, рядко съм постил. Това не е практика в моя дом. А гладът от последните дни и малкото сън си казаха думата…

— Това не е приемливо извинение, Аларик! — епископът го гледаше право в очите — Ти наруши даденото обещание и ни излъга. Използва силите си на дерини в самата катедрала, въпреки че ти забранихме — да, и на двама ви! Желая да чуя оправдание, което е достатъчно смислено, че да бъде прието!