Елитът на Дерините

Глава тринадесета

Морган устоя на погледа на Арилан, без да мигне, после кимна бавно.

— Да, използвах силите си днес. Нямах друг избор.

— Нямаше ли? — отвърна като ехо Арилан — Осмели се да рискуваш плода на цели седмици усилен труд и внимателно обмисляне заради собственото си непокорство, и сега ми казваш, че си нямал друг избор?

После погледът му падна върху Дънкан.

— Ами ти, Дънкан. Смятах, че на думата на свещеник може повече да се разчита. Предполагам, че и ти си нямал друг избор?

— Сторих само онова, което бе неизбежно, Ваша Светлост. Никога не бихме дръзнали да нарушим даденото обещание, ако не ни го налагаше въпрос на живот и смърт.

— След като въпросът е от такова значение, защо не ме уведомихте. Трябваше да държите Кардиъл и мен в течение, щом и без друго играем една игра. Длъжни сме да знаем за всичките ви действия по въпроси засягащи общата ни кауза.

Морган успя да сдържи резкия си тон, преди да заговори.

— Щяхте да бъдете надлежно уведомен, милорд. Просто стана така, че ние трябваше да вземем това решение. Ако бяхте дерини, щяхте да ни разберете!

— Щях ли? — Арилан си пое рязко дъх, очите му станаха далечни и някак странни.

Обърна се внезапно и плесна с ръце, Морган погледна към Дънкан, при което успя да забележи изражението на Кардиъл. Той бе пребледнял и следеше движенията на Арилан с нескрит страх. Преди Морган да успее да анализира странната промяна в поведението на Кардиъл, Арилан се обърна и с две крачки прекоси разстоянието, което ги делеше.

— Добре, Аларик. Не исках да те обременявам с излишна информация, но явно е дошло времето да го узнаеш. Ти със сигурност не смяташ, че двамата с Дънкан сте последните дерини на този свят?

— Последните — Морган застина, защото внезапно проумя на какво се дължи странното изражение на Кардиъл — вие… значи?

Арилан кимна.

— Така е. И аз съм дерини. А сега ми кажи какво е онова, което няма да разбера.

Морган си загуби гласа. Като клатеше недоверчиво глава, той заотстъпва назад и се стовари в някакъв стол. Все още не можеше да откъсне очите си от епископа-дерини. Дънкан, застанал в страни, само кимаше с поглед вперен в Арилан, сякаш едва сега бе успял да сглоби парчетата от мозайка, която дълго го бе озадачавала. Кардиъл мълчеше. Арилан се усмихна леко и се извърна като продължаваше да ги следи с периферното си зрение.

— Е, да не онемяхте? Дънкан, ти сигурно си подозирал нещо. Как мислиш, добър артист ли съм?

Дънкан кимна, опитвайки се да сдържи огорчението в гласа си.

— Един от най-добрите, Ваше Превъзходителство. Отличен опит зная колко трудно се пази подобна тайна, трябва да се живее във вечен страх и лъжи. Все пак, кажете ми, не ви ли е горчало бездействието, когато други са страдали и умирали, а вие не сте помогнал? Можел сте да ги подкрепите, Арилан. А не сте сторили нищо.

Арилан наведе глава и мълча дълго, преди да отговори:

— Помагах, доколкото ми стигаше смелостта, Дънкан. Бих искал да беше повече. Но трябва да се съгласиш, че не е лесна работа да си едновременно свещеник и дерини. Доколкото ми е известно, двамата с теб сме единствените посветени в духовен сан през последните няколко века. Не можех да си позволя да рискувам с привързаност далеч по-важни неща от тези. Разбираш ли ме?

Дънкан мълчеше и Арилан сложи приятелски ръка на рамото му.

— Зная как си се чувствал, Дънкан. Но няма завинаги да е тъй, както е било.

— Може би сте прав. Не зная.

Арилан отново насочи вниманието си към Морган, който не бе помръднал от мястото си. Морган бе възстановил самообладанието си, докато двамата духовници разговаряха и сега наблюдаваше Арилан изпитателно. Арилан схвана промяната и застана до него.

— Толкова ли е трудно за вярване, Аларик? Знам, че и твоят път не е бил лесен. Скръбта не е само за свещениците.

— Защо да ви вярвам? — каза Морган — Преди ни измамихте — защо да не го сторите пак? Как може да сме сигурни, че няма да ни предадете?

— Само думата ми — усмихна се Арилан вяло — Или не, има и по-сигурен начин. Защо не ми позволиш да ти покажа защо е нужно да ми вярваш, Аларик? Нека споделим нещо от тъмната страна, стига да не се боиш. Това, което ще видиш може би ще те изненада.

— Вие… ще… влезете в съзнанието ми? — Морган се задъха.

— Не, ти ще влезеш в моето. Опитай.

Морган изглежда се колебаеше, но Арилан внезапно се отпусна на колене до него и се подпря на облегалката на стола му. Двамата даже не се докоснаха — едно от условията, които Морган смяташе за задължителни при първото установяване на контакт между непозната. Арилан обаче не мислеше така. Морган отправи мисълта си предпазливо към него и в следния момент се озова обгърнат от ума на Арилан. Мислите му бяха подредени в строен интелект, който обаче не бе лишен от очарование. Морган разбра, че не може да не харесва човек като него. Зърна мигове от живота на Арилан като младеж в семинарията, в първата му енория, на заседанието на Курията миналия март, когато се бе противопоставил на Отлъчването. Колко много неща не очакваше да открие тук!

После отново се озова навън и Арилан просто го наблюдаваше. Без да продума, епископът се изправи и се отдалечи към другия край на стаята. Изгледа останалите и рече с напълно спокоен тон:

— Време е да вървим.

Морган кимна покорно и се изправи. Дънкан и Кардиъл го последваха.

— По пътя може да ни разкажете какво стана в катедралата — добави Арилан и обгърна всички с един жест на примирение — След това ще е най-добре да се оттеглим за почивка. Утре потегляме призори. Не бива да караме Келсън да чака.

Два дни по-късно Келсън прие почитанията на епископите при Дол Шая и сам той получи опрощението им заради общението си с бившите еретици. След още два дни армията спря пред портите на Корът.

Келсън не изглеждаше особено изненадан от новината, че Арилан е дерини, което бе странно. От мига, когато научи, че Дънкан, Морган и непокорните епископи се присъединяват към него, разбра, че нещо жизненоважно се е променило. Наистина, никой от епископите, освен Кардиъл не узна потеклото му, но отношението им някак си се промени, те усещаха силата му, макар и да не го съзнаваха.

Келсън, който дълги години бе учил как да открива скритото в думите и жестовете на хората, забеляза, че дори Морган и Дънкан се държаха различно с Арилан — нещо, което и той не можеше изцяло да обясни, въпреки че ги познаваше от много време. Самият той прие новината, че Арилан е дерини така, като че ли винаги го е знаел, но е било нужно да му го припомнят. Това много му помогна в случая. Защото още преди войските да стигнат до Корът, четиримата дерини вече бяха екип. Келсън почувства нова увереност и прилив на сили, когато спряха на върха на едно възвишение преди града и се загледаха в стегнатите редици на пристигащата армия.

Бяха прогонили няколко банди от облечени в сиво конници, така че отдавна пристигането им пред Корът бе известно на цялата област. Не можеха да разчитат на изненадата. Следобедното слънце огряваше пустеещата равнина, а вятърът люлееше високата до пояс трева като някакво зелено море. На югоизток, обвити в мараня, смътно се различаваха сребристосините морски талази. Въздухът бе напоен с мирис на сол, трева и гниещи водорасли.

Келсън огледа местността за десетина минути, като обърна особено внимание на изсечените крепостни стени и голите пясъчни дюни, по които се движеха отделни отряди от армията му. Далеч на северозапад се виждаха виолетовите знамена на войниците на Кардиъл, след копиеносците идваше тежката пехота, чиито огромни щитове се различаваха ясно дори оттук.

Вляво сред дюните бяха разположени стрелците на Нигел Халдейн. Барабанчиците се открояваха ясно със зелено-лилавите си униформи. Поддържаха бърз, маршов ритъм, като от време на време се провикваха, за да отбележат стъпката. С всеки от стрелците вървеше и копиеносец с широк щит, чиято задача бе да пази стрелеца от вражеските лъкове. Всички те носеха цветовете на Стрелковия Корпус на Халдейн.

Зад Келсън бяха строени най-елитните части от кавалерията на Гуинид, рицари и пажове готови да следват навсякъде своя крал.

Знамената на владетелите на Хортнес и Вариан, Линдестарк и Рорау, Бетенар и Пелагог се вееха над главите им. Там бяха събрани потомците на най-могъщите родове в Гуинид благородници, чиито предай са били верни на Короната през цялата история на страната, от самото основаване на Единадесетте Кралства. Вдясно се вееше грифонът на Морган, самият той очевидно обсъждаше някакви подробности около предстоящата атака. Встрани се виждаше герба на рода Маклейн, спящи лъвове и рози и червения знак на Дънкан, който сега бе единствен наследник на Касан и Киърни, след като по-големият му брат Кевин бе мъртъв. Единствено сребърният кръст изписан върху бронята на Дънкан свидетелстваше за духовното му служение. Той скочи от коня и се поклони на Келсън, след което се обърна към приближилия се Морган. На върха на хълма се събраха всички гербове на кралската армия — Грифонът и спящият лъв. Лъвът на Гуинид и епископското знаме на Арилан и Кардиъл. Последен пристигна Нигел със своя лъвски полумесец.

— Е, какво ще кажеш, Морган? — попита Келсън, като свали шлема си и приглади гарвановочерната си коса с ръка. — Ти най-добре познаваш силата на собствената си крепост, може ли да бъде превзета?

Морган изсумтя и се наведе напред в седлото си.

— Само некадърен пълководец би тръгнал с директна атака срещу такава крепост, Ваше Величество. Всъщност всяка стена има по някое слабо място, макар че бих предпочел да си възвърна града, без да го разрушавам. За съжаление не разполагаме с време за продължителна обсада.

Арилан гледа дълго към залязващото слънце, преди да се обърне към Келсън. Последните лъчи се отразиха в лъскавата му броня. Двамата с Кардиъл носеха доспехи под епископските си мантии — истински служители на войнстващата Църква. Погледът на Арилан отправен към Келсън бе изпълнен с въпроси.

— Спуска се мрак, Ваше Величество. Ако не възнамерявате да нападнем под закрилата на тъмнината, ще е най-добре да се подготвим за нощуване.

— Прав си, вече е твърде късно — Келсън пропъди някаква муха от главата на коня си — Освен това се надявам, че все още можем да преговаряме с тях, без да вдигаме оръжие.

— Не ми се вярва да успеем, мой принце — намеси се Дънкан — Не и докато Уорън командва там. Човекът е обсебен от омраза срещу дерините. Дълго ще трябва да го убеждаваме.

Келсън се навъси.

— Знам. Но ще трябва да опитаме на всяка цена. Кардиъл повикай останалите епископи. Морган и отец Дънкан ще съобщят на останалите, че ще прекараме нощта тук. Не е зле и да разположите стражи, преди да направим опит да преговаряме. Не искам външните ни станове да се бият през цялата нощ срещу бунтовниците.

— Разбрано, мой принце.

Много погледи следяха действията на кралската армия зад стените на обсадения град. Там бяха и Уорън де Грей и неколцина от лейтенантите му. Сивите очи на Уорън не пропуснаха да отбележат многобройните гербове и знамена покрили равнината пред града. Несъмнено гледката бе внушителна.

Уорън не изглеждаше като човек покорил половината Коруин. Бе средно висок на ръст, късо подстриган и с брада, чийто цвят бе труден за определяне. Дрехите му бяха сиви, сива бе и пелерината, пристегната със сребърна закопчалка на врата му. Единствено черният орел, закачен на гърдите му нарушаваше монотонността на дрехите му. Стоманените предпазители на ръцете и краката му също блестяха с всепоглъщащия сив цвят. Само очите привличаха вниманието върху този човек, който сега бе известен като лорд Уорън — очи на мистик, ясновидец и както твърдяха някои — светец.

И с тези очи Уорън проникваше в човешката душа, както се говореше; и пак с тях носеше изцерение на хората, подобно на старовремските пророци и светци. Този мъж пристигна от северна земя и проповядваше изтребление с огън и меч за всички, които имаха в себе си кръвта на дерините и вдигна хората на свещена война срещу прокълнатата раса, безчинствала тъй дълго из тези равнини.

Сам Господ го бе пратил — или поне така мислеше Уорън. Победите, които извоюва и фанатичната преданост на последователите му сякаш подкрепяха това твърдение. Дори Курията го подкрепяше, макар и заради архиепископа на Гуинид Едмънд Лорис, който сам бе измежду най-върлите врагове на дерините.

Сега въстаниците на Уорън и войските на Курията се бяха укрепили в Корът, за да се бият срещу законния владетел на града и краля на Гуинид. Бяха влезли в града благодарение на предателството на неколцина от стражите, без да дадат каквито и да било жертви. Колкото до привържениците на Морган, сега те лежаха в тъмниците на Корът, хранени добре, но все пак затворници на религиозните фанатици. Необикновената сила на Уорън бе привлякла за неговата кауза дори по-старите граждани на Корът, независимо от изпитаната им лоялност към херцога и краля. Сега, скрит зад високите бойници на крепостната стена, Уорън преценяваше силата на противниците си. Зад него се чу подрънкване на меч и един от лейтенантите му се прокашля, преди да се обърне към него:

— Мнозина са тръгнали с тях, милорд. Ще успеят ли тези стени да ги задържат?

Уорън кимна.

— Засега да, Майкъл. Морган не е бил глупав, когато е решавал как да укрепи града си. Подсигурил се е срещу всяка възможна атака, която е предвидил. Ще видим дали ще преодолее собствената си отбрана.

Вторият адютант, Пол де Джендъс, поклати глава и рече:

— Боя се да не успее, милорд. Знаем на какво е способен. Помните ли как се измъкна от Свети Торин, когато даже не можеше да разчита на магическите си сили. Сега с него са и други дерини: свещеника Маклейн, краля, а може би и неговия чичо и синовете му. Всички от рода Халдейн са опасни.

— Не се грижи за това — успокои го Уорън. — Смятам, че дори деринските заклинания ще се разбият в тези стени. А между другото къде са нашите архиепископи? Знаят ли какво става тук?

— Идват, Милорд — обади се трети глас. — Епископът на Валорет просто побесня като научи.

— Не се и съмнявам — промърмори Уорън с лека усмивка. — Епископът на Валорет е известен с избухливия си нрав. Още повече че не се бои да застане срещу Морган. Този следобед ще имаме възможност да го видим в действие.

Навсякъде около Уорън се тълпяха стрелци и копиеносци, които заемаха позиции зад бойниците. Там бяха струпани и огромни купчини камъни, чието предназначение бе да посрещнат незащитените нападатели. Уорън се извърна към стражевите кули и видя епископските роби да се приближават откъм най-високото укрепление. Неговото собствено знаме се вееше в усилващия се морски бриз над една от по-ниските кули. Скоро и над останалите укрепления се развяха епископските знамена, а под тях се виждаха гербовете на мнозина дребни благородници, които се присъединиха към светата кауза.

Уорън отново насочи вниманието си към вражеските пълководци, които се бяха събрали пред армията си. До краля бе застанал висок конник облечен в бяло. В този момент към Уорън се приближиха архиепископ Лорис и Кориган, заедно с неколцина от по-ниските духовни санове. Лорис носеше обичайното си виолетово наметало, което сега се развяваше от силния вятър, задухал откъм морето. Краищата на бялата му коса се вееха като ореол изпод епископската му шапка и Уорън се чудеше как ли я бе закрепил на главата си, за да не я отнесе вятъра. Единственото му украшение бе големия сребърен кръст окачен на врата му и епископския му пръстен. Кориган изглеждаше видимо напълнял през последните няколко месеца, а очите му гледаха подплашено към равнината под тях.

Лейтенантите на Уорън се поклониха ниско пред прелатите, а той самият се задоволи с леко кимване. Лорис кимна сковано в отговор и се подпря на стената.

— Тъкмо бях тръгнал, когато дойде адютанта ти — каза той, без да се обръща към Уорън. — Какво ще предприемат според тебе?

— Изглежда, че искат да преговарят, Ваша Светлост. Съмнявам се, че ще нападнат преди падането на нощта. Келсън и белият конник са най-отпред, а до тях са епископите Кардиъл и Арилан, и останалите, а по-назад е принц Нигел. И разбира се Морган и отец Маклейн. Явно са убедили епископите в невинността си, защото всички са навлекли бойни доспехи.

— Ах, невинността им! — изръмжа Лорис. — Бог ми е свидетел, че ти си най-добре запознат с „невинността“ им, Уорън. Нали бе в Свети Торин!

— Така беше, милорд — отвърна му Уорън. — Но фактът е, че „невинните“ са разположили стана си срещу нас и очевидно искат да преговарят. Допада ли ви идеята?

Лорис се изви към парапета, за да огледа по-добре равнината, след което се обърна към Уорън. Към портите се приближаваше малка група с бяло парламентьорско знаме.

— Ами добре, поне ще ги изслушаме. Съобщи на хората си да не им пречат и да ги пуснат при нас.

Докато Лорис говореше, белият конник препусна напред като развяваше високо знамето. По всичко изглеждаше, че е невъоръжен. Уорън вдигна далекогледа си и успя да разчете герба извезан върху нагръдника на конника. Това беше Конал, най-големият син на принц Нигел. Младият мъж спря коня си на около петдесет метра от крепостта. Уорън вдигна ръка, за да сигнализира на хората си да не го закачат. Тетивите се отпуснаха. Конникът се приближи още малко, очевидно търсеше някой от командирите, за да се обърне към него.

— Нося съобщение за архиепископ Лорис и онзи, който се нарича Уорън де Грей — провикна се младежът като гледаше към назъбените бойници.

Лорис се стегна вътрешно, но все пак пристъпи напред, Уорън го последва. Момъкът ги забеляза и накара коня си да отскочи настрани, по-близо до тях. Дори Уорън трябваше да признае, че е великолепен ездач.

— Ваше Преосвещенство! — провикна се Конал. В гласа му се долавяше известна нервност.

— Аз съм архиепископ Лорис, а Уорън де Грей е до мен. Какво е съобщението ти?

Младият човек се поклони леко, без да слиза от коня и вдигна поглед към тях.

— Благородни братовчеде, кралят ме изпраща, за да ви съобщя, че иска да преговаря. Той моли да бъде запазено примирието, за да може да се приближи на разстояние, от което да можете да говорите. Ще бъде ли зачетено желанието му?

Лорис се консултира с Уорън и кимна.

— Ще бъде зачетено. Но предайте на Негово Величество, че ако не възнамерява да търси помирение с Църквата и да предаде под наша юрисдикция двамата дерини, които закриля, преговорите няма да са му от полза. Волята ни по тези въпроси е непреклонна.

— Така и ще му предам, милорд — поклони се Конал. След това обърна коня си и препусна към своя лагер. Бялото знаме плющеше зад гърба му. Уорън и Лорис гледаха след него докато стигна до облечената в червено фигура, заобиколена от пълководците на неприятеля. Лорис захапа юмрука си, преди да се обърне към Уорън.

— Не ми харесва това. Изобщо не ми се нрави. Най-добре ще е да изпратиш лейтенантите си между войниците, да не би да се готви предателство. Боя се, че вече не вярвам на краля ни.

В същото време Келсън наблюдаваше странния контраст образуван от виолетовата мантия на епископа и бунтовническото сиво, застанали един до друг на крепостната стена. Когато получи отговора, изпратен по парламентьора му, кралят въздъхна и свали шлема си. Пришпори коня и се спусна надолу към крепостта, последван от Морган и Кардиъл. Знаменосецът яздеше пред тримата. Бледата светлина на залеза играеше по доспехите им.

Келсън си помисли, че златният кралски лъв изглежда особено красив в тази светлина. Наметалото на Морган искреше в светло зелено, а Кардиъл бе взел епископския си жезъл вместо копие. Пред тях братовчед му Конал развяваше бялото знаме сякаш бе кралски флаг. Гарвановочерната му глава бе гордо вдигната. Когато приближиха до стената, Келсън зърна за миг Лорис и се почувства странно неловко, щом улови погледа на Уорън.

Иззад бойниците надничаха много лица и безброй погледи следяха движението на малкия му ескорт. Келсън си пое дъх и си наложи да се успокои. Светският водач на Гуинид бе изправен срещу духовния водач на страната.

— Сърдечен е поздравът ми към вас, Архиепископе. Благодаря ви за готовността да преговаряме.

Лорис се наведе леко напред.

— Щом Кралят е дошъл да търси опрощение, кой свещеник може да му откаже?

— Опрощение ли, архиепископе? — Келсън погледна косо към Кардиъл и отново насочи вниманието си към Лорис. — Не съм дошъл да си играя с думите, Ваша Светлост. Просто искам да изчистим разногласията си и да сме отново единни за благото на Гуинид. Стоим на прага на гражданска война, и трябва да я спрем, сега, преди да ни връхлети северното зло.

Лорис скръсти ръце и вирна гордо брадичка.

— Радост ще е за мен да решим разногласията си, Ваше Величество, но все пак ще помоля да ми обясните защо дружите с еретици и предатели. Та нали именно това стои в основата на противоречията помежду ни? И същото това сега язди до вас.

Кардиъл се изкашля и излезе крачка напред с коня си.

— Милорд! Аз и братята ми во Христе приехме искреното покаяние на херцог Аларик и братовчед му Маклейн. Те получиха опрощение и бяха приети обратно в лоното на църквата. Това е напълно достатъчно за нас.

— Това е абсурдно — заяви Лорис. — Морган и Маклейн бяха отлъчени от пълния състав на Курията на Гуинид. Ти и твоите бунтовни съратници също подкрепихте това решение.

Лорис хвърли гневен поглед към епископските знамена сред кралския стан и махна презрително с ръка, преди да продължи:

— И вие смятате, че сте отменили решението на цялата Курия, вие, които сте едва седмина? Дума не може да става за такова нещо.

— Осем сме, Ваша Светлост, не седем. И всички признахме грешката си. С цялата си убеденост подкрепяме херцога на Коруин и отец Маклейн, както и Негово Величество и всички негови верни поданици.

Лорис се извърна настрани с презрение.

— Това е нелепо. Не можете да отмените решението на Курията. Защо ли изобщо ви слушам? Трябва да сте се побъркали.

— Тогава чуйте краля си, архиепископе! — изрече Келсън с присвити очи. — И друго имаме да обсъдим с вас, а именно действията на вашия сподвижник и съюзник Уорън. Повече от шест месеца е безчинствал из Коруин, преследвал е васалите ми, унищожавал е посевите и открито е призовавал народа на бунт срещу мен.

— Не и срещу вас, Ваше Величество — намеси се Уорън. — Срещу дерините.

— А не съм ли и аз наполовина дерини? — отвърна Келсън — Ако си срещу тях, значи си и срещу мен.

Сивите очи на Уорън гледаха хладно към Келсън.

— Жалко е, че имате деринска кръв, Ваше Величество; но вие сте наш крал и не можем да се бунтуваме срещу вас. Тръгнали сме на кръстоносен поход срещу истинските дерини, като този до вас. Не подобава да се съюзявате с него, Ваше Величество.

— Значи упрекваш краля си? — прекъсна го Келсън. — Уорън, нямам време да обсъждам въпроса за дерините с теб. Уенсит от Торънт нахлува в страната ни. А той е зъл, зъл дори и без деринската си кръв. Гражданската война, започната от теб и архиепископът е най-добрия подарък, който Гуинид може да поднесе на Уенсит.

Лорис тръсна глава гневно в знак на протест:

— Ние нямаме нищо общо с Уенсит от Торънт, Ваше Величество. Не ни обвинявайте за това. А аз не ще направя компромис с волята Божия, дори заради волята на краля.

— Тогава ме изслушай като законен крал, поставен от Бога. Ти собственоръчно ме помаза с миро по време на коронацията ми и сложи короната на главата ми; и това, което стори като служител на Бога, не може да бъде развалено от човешки ръце.

— Следователно, с дадената ми чрез тебе самия власт, произтичаща от Бога, ти нареждам да сложиш оръжие и да предадеш този град на законния му владетел. По-късно, когато имаме достатъчно време, ще обсъдим разногласията си по въпроса с дерините.

Зад Лорис се разнесе недоволно мърморене и прелатът поклати глава.

— Признавам властта ви, Ваше Величество, но с прискърбие трябва да ви уведомя, че не ще се подчиня. Не мога да ви предам града. Освен това ще ви посъветвам бързо да се изтеглите към стана си, преди някой от хората ми да се поддаде на гнева си и да опетни ръцете си с кралска кръв. Защото, макар и да съм решил да се противопоставя, не ща да съм виновен за смъртта ви.

Келсън не помръдна от мястото си с безмълвен поглед, вперен в архиепископа. Гневът го задушаваше. После обърна коня си и препусна обратно. Пътниците му се движеха непосредствено зад него, като същевременно следяха някой своеволен стрелец да не пусне стрела в гърба им, както ги бе предупредил Лорис. Едва, когато се озоваха в лагера, Келсън спря и си позволи да заговори. Изглежда не забелязваше останалите си генерали, които се тълпяха наоколо, за да научат какво е станало.

— Е, Морган? Какво трябваше да кажа на този нагъл духовник? — Келсън запокити шлема си към един от пажовете. — Кажи ми, Защитнико на краля, говори де! Какво би трябвало да му кажа? Този простак се осмели да ме заплашва с цялата си наглост.

— Успокой се, принце — отвърна тихо Морган. Конят на Келсън цвилеше и се дърпаше в отговор на яростта на господаря си и Морган го хвана за юздите, за да го успокои. — Извинете ни, господа, моля ви. Няма причини за тревога. Нигел, ти и нашите благородни епископи можете да продължите с укрепяването на лагера, ако не възразявате. Дънкан, най-добре ще е да дойдете с Арилан и Кардиъл при нас. Негово Величество се нуждае от съвета ни.

— Не съм дете, Морган — измърмори Келсън. Издърпа юздите от ръката му и го изгледа сърдито. — Ще ти бъда признателен, ако не се държиш с мен по този начин.

— Но моя суверен сигурно ще се вслуша в думите на верните си съветници — Морган приближи коня си до този на Келсън и заедно се насочиха към кралската палатка. — Дънкан, ти познаваш добре защитните укрепления на Корът, нали?

— Разбира се — съгласи се Дънкан като схвана, че Морган иска да отклони вниманието на останалите от Келсън. — Принце, Аларик вероятно има някакъв план.

Келсън позволи да го отведат настрана. Войниците вече бяха издигнали палатката му и се бяха разпръснали. Когато отново погледна към Морган, гневът му явно бе утихнал.

— Съжалявам. Не исках да правя сцени — призна той тихо. — Само дето Лорис ме вбеси. Наистина ли имаш план?

Морган кимна с глава, по устните му заигра лека усмивка.

— Да, имам — той се огледа наоколо и после скочи от коня като подкани останалите да го последват. Влязоха заедно в кралската палатка и насядаха около масата. Само Морган остана прав, с ръце опрени на хълбоците.

— Все още нищо не можем да предприемем. Нужно ни е прикритието на тъмнината, както и време да се подготвим. Но щом се спусне нощта, ето какво предлагам…