Елитът на Дерините

Глава шеста

Торн Хейгън, който бе дерини, се претърколи, отвори едно око и с разочарование откри, че в стаята е още тъмно. Той погледна през гладкото, бяло рамо на момичето, което лежеше до него и видя забуленото от мъгла слънце зад връх Тофел, което изпращаше бледи, червеникави лъчи към белите стени на замъка. Прозя се деликатно, след което насочи очите си към гладкото рамо до него, протегна ръка и побутна разрошената, кестенява коса. Пръстът му се плъзна по гръбнака на момичето и то се размърда чувствено и обърна към него изпълнените си с обожание очи.

— Добре ли си починахте, милорд?

Торн се усмихна, а очите му се плъзнаха по тялото и.

Момичето се казваше Мойра и наскоро беше навършила петнайсет години. Беше я намерил на пазара Кардът, когато минаваше оттам в своята обзаведена с кожи носилка, през една студена, февруарска утрин. Тя беше бездомница — измръзнала, слаба, гладна, а тъмните и очи отразяваха ужасите на нощта. Между тях се установи някакъв безмълвен контакт, защото много хора споделят едни и същи страхове. Торн се беше показал през кадифените завеси на лектиката си, беше протегнал ръка с плаха усмивка, беше я повикал с очи и тя беше дошла.

Хейгън не знаеше защо направи това. Може би защото тя му напомняше за дъщерята, която беше изгубил — гарваново черна коса, развята в сутрешната мъгла. Кара щеше да е на нейната възраст, ако беше жива. Така или иначе, той я беше повикал и тя бе дошла.

Торн тръсна глава потупа момичето по гърба и изхвърли тези мисли от ума си. Той седна и се протегна, а тя прокара пръст по голата му ръка. С похвално самообладание Хейгън задържа дланта й и поклати глава.

— Съжалявам малката, но е време да тръгваш. Съветът не чака дори и върховните дерински лордове — той се протегна и я целуна бащински по челото. — Няма да се бавя много. Защо не дойдеш пак около полунощ.

— Разбира се, милорд. — Тя стана, облече жълтата си мантия, помилва го с поглед и се отправи към вратата. — Може дори да ви поднеса една изненада.

Когато момичето излезе, Торн поклати глава, въздъхна доволно, а на лицето му заигра глупава усмивка. Той разгледа доволен тъмната стая, после стана и се отправи към вратата на гардероба. Докато вървеше промърмори някаква фраза, под носа си и небрежно махна с дясната си ръка. Свещите в стаята се запалиха, а Хейгън прокара ръка праз оредяващата си кафява коса, като се разглеждаше в огледалото.

Определено изглеждаше във форма. На петдесет години тялото му беше почти толкова стегнато и силно, както и преди четвърт век. Разбира се, беше изгубил част от косата си и беше наддал с няколко килограма, но той предпочиташе да мисли, че тези промени му придават по-зрял вид. Розовите бузи и сините му очи, замръзнали в израз на постоянно учудване, бяха неговото проклятие на младини. Едва когато навърши трийсет, хората започнаха да вярват, че е на толкова години, колкото беше в действителност.

В крайна сметка, всичко това сега му носеше полза. Докато неговите връстници изглеждаха като хора на средна възраст, Торн с подходящи дрехи и добре избръснат, спокойно можеше да мине за трийсет годишен. А нямаше съмнение, помисли си той, като се сети за момичето, което току-що беше излязло, че младежкият външен вид често е съществено преимущество.

Хейгън се замисли дали да не извика прислугата, за да му помогне с банята и обличането, но после се отказа. Имаше малко свободно време. Можеше да поработи върху водната магия, на която Ларън се опитваше да го научи през последните няколко месеца. Дразнеше го това, че засега не успяваше да я направи. Изглежда тя изискваше определена степен на координация, която той просто не можеше да достигне. Но щеше да опита отново.

Като стъпи в средата на стаята, Хейгън раздалечи краката си на около метър разстояние, изпъна се в целия си ръст и долепи длани над главата си, като оформи клиновиден силует на светлината на свещите. Докато монотонно изговаряше думите на заклинанието, под носа си, около него започнаха да се кондензират водни пари. Те се превърнаха в миниатюрна гръмотевична буря, която си имаше и светкавици. Той стисна очи и задържа дъх, докато водата жулеше тялото му. Сърбежът, който причиняваха периодично проблясващите мълнии, го караше да се извива леко от удоволствие. Като все още контролираше напълно магията, той се напрегна, за да опита да осъществи трудната част.

Хейгън отдалечи водата от себе си, докато мълниите продължаваха и пожела тя да се събере пред него в малък, буреносен облак, който пращеше и съскаше на неясната светлина от свещите. Торн отвори очи и видя облака пред себе си. Започна да го насочва така, че да го изкара през прозореца, но в този момент нещо ярко проблесна откъм Портала за преход. Той завъртя глава, за да види кой е там и в този момент загуби контрол над магията.

От облака проблесна светкавица, която го удари болезнено. Водата падна на пода с великолепен плясък, като наводни мраморния под и намокри както един безценен гоблен, така и достойнството на Хейгън. Новодошлият беше Райдън, когото Торн започна красноречиво да проклина, а бебешките му очи блестяха от гняв и възмущение.

— Дяволите да те вземат, Райдън — изломоти Хейгън, когато най-накрая успя да се съвземе донякъде. — Не можа ли да предупредиш? Този път щях да успея, а сега заради теб се наводни целия под!

Той излезе от локвата и започна да шляпа с голите си крака, като напразно се опитваше да ги изсуши и да запази остатъците от достойнството си. Това определено не беше лесно, като се вземе предвид, че отгоре на всичко беше и гол. Торн поглед на отново към Райдън, който в това време прекоси стаята.

— Съжалявам, Торн — засмя се гостът. — Да изчистя ли вместо теб?

— Съжалявам, Торн. Може ли да почистя вместо теб? — заимитира го Хейгън. — Сигурно можеш. Няма никой, освен мен, който да не може да направи тази магия.

Като скри усмивката си, Райдън протегна ръце над мокрия под, присви очи и промърмори няколко къси фрази. Щом водата изчезна, той вдигна рамене, погледна към Торн и повдигна извинително вежди. Домакинът не каза нищо, но го изгледа кисело, завъртя се на пети и горделиво закрачи към гардеробната. След няколко секунди, откъм отворената врата долетя тихото шумолене на скъпи платове.

— Наистина съжалявам, че те прекъснах, Торн — каза Райдън, докато се разхождаше из стаята и разглеждаше събраните там вещи. — Уенсит искаше да те помоля за една услуга.

— Сигурно не за теб, а за него.

— Хайде, недей да се цупиш. Казах, че съжалявам.

— Добре, добре. — След тези думи последва пауза, но после, макар и неохотно, Хейгън попита любопитно:

— И какво иска Уенсит?

— Иска да убедиш Съвета да обяви Морган и Маклейн за подлежащи на предизвикателство като истински дерини. Ще можеш ли?

— Подлежащи на предизвикателство като истински дерини… ти сериозно ли говориш? — последва нова пауза, след която Торн, чийто гняв явно беше отминал продължи. — Е, мога да опитам. Все пак надявам се, че Уенсит помни, че нямам това влияние, което имах преди. Миналият месец сменихме наместниците. Защо ти самият не поставиш въпроса? Ти си пълен дерини. Все още имаш правото да говориш пред Съвета, макар и вече да не си член на Вътрешния кръг.

— Имаш къса памет, Торн — отвърна Райдън. — Когато за последен път застанах пред Съвета, аз се заклех никога повече да не стъпя в онази стая, нито в което и да било помещение, където се е намирал Стефан Корам. От седем години спазвам клетвата си и не възнамерявам да я наруша тази вечер. Уенсит каза, че ти си човекът, който трябва да постави въпроса.

Хейгън излезе, като старателно нагласяше надиплената си, виолетова роба, под плаща от златен брокат.

— Добре, добре. Няма нужда да се хвалиш. Все пак жалко. Ако не беше Корам, сега ти щеше да си наместник. А вместо това вие двамата с Уенсит… е ти знаеш.

— Да, ние сме добра двойка, нали? — измърка Райдън, докато наблюдаваше домакина през присвитите си сиви очи — Уенсит е истинска лисица, той не го крие. А пък аз, доколкото си спомням, през онзи ден Корам ме сравни с Луцифер, падналия ангел, прогонен навън в мрака, далеч от Вътрешния кръг. — Той се усмихна мрачно и заразглежда ноктите си, като се облегна на камината. — Всъщност, аз винаги доста съм се възхищавал от Луцифер. В крайна сметка, той е бил най-умният от всички ангели, преди своето падение.

Огънят зад Райдън лумна, като освети за момент фигурата му в червено. Хейгън преглътна с усилие и едвам се въздържа да не се прекръсти.

— Моля те, не говори така — прошепна той почти несъзнателно. — Някой може да те чуе.

— Кой, Луцифер? Глупости. Страхувам се, скъпи ми Торн, че нашият добър Принц на мрака е само един мним дявол, приказна легенда, с която плашат непослушните деца. Истинските дяволи са хора като Морган и Маклейн. Ще е добре да запомниш това.

Като се мръщеше, Торн донагласи плаща си, след което с леко треперещи пръсти завърза на челото си златна лента.

— Много добре, Морган и Маклейн са дяволи. Щом ти го казваш, значи е истина. Обаче едва ли мога да кажа това пред Съвета. Дори двамата да са това, за което ги представяш — а аз не знам дали е така, защото никога не съм срещал тези господа — те си остават половин дерини и следователно имат имунитет и не могат да бъдат предизвикани, от който и да било от нас. Трябва да представя доста солидни основания, за да променят статута им.

— Ще ги имаш — отвърна Райдън, като разсеяно прокара пръст по белега на лицето си. — Достатъчно е само да напомниш на Съвета, че и Морган и Маклейн вършат неща, които не би трябвало да са в техните възможности. Ако това се окаже недостатъчно, можеш да прибавиш, че тази двойка скоро ще са превърне в заплаха за самото съществуване на Вътрешния кръг.

— Но те дори не знаят за Съвета.

— Но слуховете имат навика да изникват отникъде — отсече Райдън — А ти също така трябва да имаш предвид, че Успснт иска да направиш, каквото ти казвам. Необходимо ли е да продължавам?

— Не, не е нужно. — Торн прочисти нервно гърлото си и се обърна, за да разгледа отражението си в огледалото. Стараеше се да не позволява на ръцете си да треперят, докато нагласяваше за последно яката на дрехата.

— Казах, че ще направя, каквото ме молиш — продължи той по-спокойно. — Вярвам, че за сметка на това, ще напомниш на Уенсит за риска, който поемам, като заставам на негова страна. Не знам какво планира той за Морган и Маклейн, а и не искам да знам. Обаче се предполага, че Съветът е неутрален. Той не обича членовете му да вземат страна в политиката. Уенсит можеше и сам да присъства на Съвета, стига да беше малко по-покорен — завърши Хейгън мрачно.

— Покорността не е от силните качества на Уенсит — отвърна меко Райдън. — Нито пък едно от моите. Както и да е, ако искаш да се караш с някой от нас, сигурен съм, че можем да уредим нещата така, че да бъдеш удовлетворен. Говори се, че е дошло времето за предизвикателства.

— Ти нали не мислиш, че ще предизвикам… — в бледите сини очи на Торн проблесна следа от ужаса на нощта.

— Разбира се, че не.

Хейгън преглътна с усилие, успокои се, доколкото можа и после бързо стъпи върху издълбаните в мрамора лози и цветя, които очертаваха Портала за преход.

— Ще те информирам утре сутринта — каза той и се загърна в златния си плащ, като се опитваше да запази някакво достойнство. — Така става ли?

Райдън се поклони безмълвно с леко подигравателно изражение на лицето.

— В такъв случай, желая ти приятна вечер — изрече Торн и изчезна.

Камберианският съвет се събираше в една голяма осмоъгълна зала, със свод от шлифован аметист, която беше разположена на високо, недостъпно плато.

Под пурпурния купол, ониксови плочи отразяваха блясъка на огромни, ковани, метални врати, които се простираха от пода до тавана. Другите седем стени бяха покрити с плочи от слонова кост в дървени рамки. Стотици нови свещи осветяваха гравираните образи на прославили се в деринската история личности. На светилниците, окачени по дървените рамки, горяха ярки факли. В центъра на залата стоеше осмоъгълна маса, около която бяха подредени осем кресла с високи облегалки.

До масата, под пурпурния купол, спокойно стояха трима мъже и две жени, всички, освен един, облечени в златно-виолетовите дрехи на деринския Вътрешен кръг. Единственото изключение беше Денис Арилан, който се държеше някак настрани от другите. Облеченият в черно расо и лилава, епископска мантия свещеник, кимаше от време на време, докато слушаше разговора между величествената лейди Вивиан, която стоеше от дясната му страна и напрегнатия млад мъж с бадемови очи на име Тирсъл де Кларън.

От другата страна на масата белокос мъж с бледи, някак прозрачни ръце, водеше разговор с момиче, което беше с около половин век по-младо от него. Момичето слушаше внимателно, усмихваше се и кимаше с червенокосата си глава. Арилан сдържа прозявката си и се обърна да погледне, когато златните врати се отвориха, за да пропуснат Торн Хейгън.

Торн беше разтревожен. Обикновено руменото му лице, сега беше бледо, като се изключат двете яркочервени петна на пълните му бузи. Той отклони поглед, когато видя, че Арилан го гледа и прекоси бързо стаята, за да се включи в разговора на стареца и момичето, от другата страна на масата. Хейгън бързо се успокои и лицето му си възвърна нормалното, обезоръжаващо изражение. Арилан обаче успя да забележи, как новодошлият тайно изтри потните си длани в бедрата си, а също и че ръцете на Хейгън трепереха, когато той ги скри в ръкавите си. Денис се завъртя и се престори на заслушан в разговора, който се водеше до него, като постави на лицето си изражение на безразличие. Но мозъкът му съвсем не беше зает с това да проследява историята, която лейди Вивиан разказваше.

Нещо беше нарушило спокойствието на Торн тази вечер, но какво? Със сигурност причината не беше в някой човек. А ако ставаше дума за дерини, то точно на това място Хейгън беше в пълна безопасност. В рамките на тази зала, нито един дерини не можеше да използва силата си. Никой не можеше да бъде подложен на магия тук, освен ако той самият и болшинството от присъстващите не дадяха съгласието си. Тази предпазна мярка беше подсигурена с кръвната клетва на всеки един, която се подновяваше всеки път при приемането на нов член. На това място нямаше никаква опасност за Торн Хейгън.

Арилан се усмихна леко и прокара пръсти по студеното гладко злато, което разделяше масата на части.

Разбира се, имаше и друга възможност. Рано или късно Торн трябваше да напусне залата на Съвета. А навън имаше дерини, които не бяха свързани със Съвета и не признаваха неговата власт. Те едва ли щяха да се съобразяват с поста, който заемаше Хейгън. Както в миналото, така и днес, имаше дерини отстъпници като Люис ал Норфал, Райдън от Истмарч, Ролф Макферсън, които се противопоставяха на Съвета или бяха изключени от него, или пък открито се бунтуваха срещу властта му. Дали някой от тях не беше изплашил Торн? Нима имаше заговор срещу Съвета?

Арилан погледна отново към Хейгън и с усилие сдържа усмивката си, щом осъзна, че всичко това са само голи подозрения. Сигурно Торн просто имаше проблеми с поредната си любовница или се беше карал с управителя на замъка си. Всичко беше възможно.

Арилан дочу тих шум зад себе си, обърна се и съзря последните двама членове на Съвета да преминават през вратата. И двамата държаха в ръце жезлите, които символизираха ранга на наместник. Барет Де Лейни, по-старшият от двамата и председател на Съвета за тази вечер, беше впечатляващ човек. Той имаше великолепно изваяно лице, на което проблясваха смарагдовите му очи. Беше красив, макар и напълно плешив. Дори Стефан Корам с преждевременно побелялата си коса и увереността, която излъчваше, не можеше да се сравнява с впечатлението, което правеше Барет.

Корам поведе Де Лейни към креслото между Ларън и Тирсъл, след което зае своето място от другата страна на масата. Двамата оставиха жезлите си, после Корам протегна ръце настрани, като дланта на едната беше обърната надолу, а другата нагоре. Останалите последваха примера му, като дланта на всеки един беше положена в тази на съседа. Стефан прочисти гърло и заговори:

— Внимание, господа и дами. Внимавайте и се приближете. Вслушайте се в думите на Учителя. Нека всички станем едно в Духа на Светото писание.

Барет наведе глава за момент, след което повдигна смарагдовите си очи нагоре и погледна към кристалната сфера, която висеше от купола на дълга златна верига. Сферата затрептя леко в неподвижния и тих въздух, а Де Лейни заговори ниско и плавно думите на древния дерински ритуал:

— Сега ние се срещнахме. Сега ние сме едно в Светлината. Помнете миналото. Ние никога няма да поемем отново по тази пътека. — Той замълча за момент и вече на обикновения език изрече — Така да бъде.

— Да бъде.

Осемте заеха с тихо шумолене местата си, а някои шепнешком коментираха помежду си. Барет също седна, като постави ръце на облегалките на креслото и се приготви да открие заседанието. Преди да успее да каже нещо, слабият, побелял мъж до него се изкашля и заговори пръв. Това беше Ларън ал Пардис, шестнадесетият барон Пардис. Той каза с тъжно изражение на лицето:

— Барет, преди да започнем с формалностите, чудя се дали не бихме могли да обсъдим един слух, който стигна до мен.

— Слух?

— Ларън, нямаме време да се занимаваме със слухове — намеси се Корам. — Има неотложни…

— Това също не търпи отлагане — прекъсна го Ларън ал Пардис, като разсече въздуха с бледата си ръка. — Мисля, че трябва да разгледаме този въпрос. Защото според това, което чух, Аларик Морган, който е половин дерини, показва древната способност да лекува.

Последва изпълнена с учудване тишина.

— Да лекува?

— Морган е лекувал?

— Ларън, сигурно бъркаш — обади се женски глас. — Вече никой от нас не може да лекува.

— Точно така — обади се уверено Барет. — Всички дерини знаят, че дарбата да се лекува, е била изгубена по време на Реставрацията.

— Е, сигурно никой не е съобщил на Морган за тази малка подробност — невъздържано отвърна Ларън. — Нали знаете, че той е само половин дерини. — Той изгледа студено Барет, но след това поклати глава със съжаление. — Наистина съжалявам, Барет. Ако някой наистина усеща липсата на дарбата да се лекува, това си ти.

Той замълча с неудобство, защото се усети, че Де Лейни беше загубил зрението си преди петдесет години. Нажежено желязо го беше лишило от очите му. Това беше цената за спасяването на десетки дерински деца от мечовете на преследвачите. Барет наведе глава, след което протегна ръка и докосна рамото на Ларън ал Пардис.

— Не се самообвинявай, Ларън — прошепна слепият. — Има неща, които са по-ценни от зрението. Кажи ни още нещо за Морган.

Баронът разстроено вдигна рамене:

— Няма доказателства, Барет. Просто чух слуховете и като доктор беше естествено да проявя любопитство. Ако Морган…

— Морган, Морган, Морган! — избухна Тирсъл, като удари по масата. — Само за това говорим вече. Нима сме решили да започнем лов на вещици между собствения си вид? Мислех, че сме загубили този излишен навик при Реставрацията.

Вивиан изсумтя подигравателно и с пренебрежение обърна красивата си, посивяла глава към младия мъж.

— Тирсъл, млад си още! Морган не е един от нас. Той е само наполовина дерини, предател, който е срам за расата, с лутането си из страната и безразборното използване на силите си.

Тирсъл отметна глава и се разсмя:

— Кой, Морган ли? Това се казва идея. Да, той е половин дерини. Предател може и да е, но може и да не е. Зависи на коя страна си ти. Така например сигурен съм, че Келсън не би се съгласил с това мнение. А колкото до срама, мадам, не съм чул Морган да е сторил нещо, което да дискредитира дерините. Напротив, той е единственият дерини, който не се страхува да заяви позициите си. Нашето име е посрамено от преди много време и то от хора много по-опитни от полудерини като Морган!

— Ха! Ама вие наистина мислите, че той е половин дерини — намеси се Торн, като видя възможността да заработи за каузата на Уенсит. — А също и Дънкан Маклейн. Вие всички мислите, че те са половин дерини. Винаги говорите за тях, все едно че са различни от нас, докато те отново и отново правят неща, които не са в съответствие с предполагаемия им произход. А сега се твърди, че можели и да лекуват. Някой от вас замислял ли се е, че те може и да не са само наполовина дерини. Че може би си имаме работа с двама истински дерини — отстъпници.

Кири, дамата с червената коса, вдясно от Торн, се намръщи леко и го докосна по рамото.

— Истински дерини? Не може да го вярваш. Това не съответства на всичко, което знаем за техния произход.

— Е, за майките им сме сигурни — рече иронично Вивиан. — За тях знаем, че са дерини. А колкото до бащите, може ли човек да бъде сигурен?

Тя повдигна вежди и около масата се разнесе тих, одобрителен смях. Тирсъл почервеня:

— Ако смятате да клеветите произхода на Морган и Маклейн, бих искал да ви припомня, че между нас има хора, чието потекло може да не издържи на една по-внимателна проверка. О, ние всички сме дерини, в това няма съмнение. Но кой от нас може наистина да бъде напълно сигурен в баща си?

— Стига толкова — отсече Корам и сложи ръка върху жезъла, който символизираше властта му.

— Мир, Стефан — обади се Барет. — Тирсъл, няма да си разменяме обиди. — Той обърна слепите си очи към по-младия мъж и за момент изглеждаше, като че ли наистина можеше да го види. — Законният произход на Морган и Маклейн, както и на всеки от нас, е без значение, освен с оглед на това, което Торн каза. Ако, както той предположи, поведението на двамата, за които говорим, не съответства на предполагаемия им произход, то ние трябва да разберем защо. А едно такова разследване не се нуждае от емоционални спорове. Ясно ли е?

— Моля за извинение, ако съм казал нещо обидно — изрече Тирсъл ритуалната фраза, без да съзнава мрачното изражение на лицето си.

— Тогава да разгледаме слуха, за който ни съобщи Ларън. Казваш, че Морган можел да лекува?

— Така разправят.

— Кой разправя? И кого е излекувал Морган?

Ларън прочисти гърло и се огледа:

— Спомняте си, че се опитаха да убият краля в нощта преди коронацията. За да се доберат до покоите му, неуспелите похитители преодоляват стражите, като избиват едни и раняват други. Сред ранените е и Шон лорд Дери, адютанта на Морган, младото лордче от Марчър.

Един от кралските хирурзи преглежда Дери, малко преди Морган да излезе от кралските покои и вижда, че той неизбежно ще умре. Когато Морган пристига, хирургът му казва това и се отдалечава, за да се погрижи за тези, които могат да бъдат спасени. Няколко минути по-късно херцогът повиква друг лекар и му нарежда да се погрижи за младия лорд, който не бил толкова зле, колкото изглеждал. Няколко дни по-късно хирурзите сравняват своите бележки и откриват, че се е случило нещо като чудо. Дери, макар и смъртоносно ранен, все пак оживява. На следващия ден, той придружава Морган на коронацията.

— Какво те кара да мислиш, че тук е имало деринско лечение? — попита бавно Корам. — Аз също съм наясно, че това знание е отдавна изгубено.

— Просто ви разказах каквото съм чул — отвърна Ларън. — Като лекар не мога да си обясня случилото се по друг начин. Освен, ако наистина не е станало чудо.

— Ха! Не вярвам в чудеса — каза язвително Вивиан. — А ти какво ще кажеш, Денис Арилан? Ти си нашият специалист по тези въпроси.

Арилан погледна надясно към нея и повдигна леко рамене.

— Ако вярваме на това, което пише в древните книги — да, такива неща са възможни. — Той прокара ръка по масата, а аметистът на пръста му заблестя. — Обаче чудесата в днешни времена, или поне през последните четири-пет века, могат да се обяснят или поне наподобят от нашата магия. Не че няма чудеса. Просто това, което изглежда като чудо, много често всъщност е магия. Колкото до това, което разправяте за Морган, не знам нищо. Срещал съм този човек само веднъж.

— Но ти беше на коронацията, на следващия ден, нали, епископе? — изрече бавно Торн. — Според сведенията, самият Морган е бил тежко ранен в дуела си с лорд Ян. Но когато дошло времето да се закълне във вярност, той се е изправил без проблеми, за да постави ръцете си между тези на Келсън. Наистина, бил е малко окървавен, но съвсем не е изглеждал като човек, на когото току-що са извадили три или четири сантиметра стомана от рамото. Как ще обясните това?

Арилан вдигна рамене:

— Не мога да го обясня. Може би раната му не е била толкова сериозна, колкото изглеждаше. За него се погрижи монсиньор Маклейн. Сигурно неговите способности…

Ларън поклати глава:

— Не мисля така Денис. Този Маклейн безспорно е добър лекар, но ако и той притежава силата да лекува… Е, но това е невъзможно. Двама полу…

Тирсъл, който не можеше да се въздържа повече, се облегна назад и шумно въздъхна:

— Ей, хора, лошо ми става от вас. Ако е вярно, че Морган и Маклейн са преоткрили древната дарба да лекуват, то ние трябва да ги търсим, за да ги молим на колене да споделят това велико познание с нас, а не да се отнасяме с тях, все едно че сме инквизитори.

— Но те са само наполовина дерини — осмели се да възрази Кири.

— О, стига с това „те са половин дерини“. Може и да не са. Как така ще са наполовина дерини, а ще могат да лекуват. Древните записи ни казват малко за дарбата да се лекува, но ние добре знаем, че това е била една от най-трудните дерински магии, която е изисквала огромна концентрация и енергия, за да бъде контролирана. А ако Морган и Маклейн могат да правят това, то ние или трябва да приемем възможността те да са изцяло дерини и да има нещо в техния произход, за което не знаем, или да преразгледаме разбирането си за това, какво означава да си дерини.

Може би деринството не се кумулира. Може би ти или си дерини, или не си и средно положение да няма. Ние знаем, че силите на двама отделни индивида не могат да се съберат, освен когато по-опитният помага на по-слабия и неопитен да достигне пълния си потенциал. Ако не беше така, дерините можеха да се обединяват в групи и по-големите винаги щяха да побеждават по-малките.

Но положението не е такова. Поне знаем, че битките не протичат така. Нашите дуели са на принципа човек срещу човек, като предизвикването на повече от едно лице наведнъж е забранено. Това е обичай, който се е превърнал в легенда, но защо той е такъв? Може би именно, защото силите не могат да се съединяват.

Може би наследяването става на същия принцип. Други неща се наследяват изцяло от единия родител. Защо това да не важи и за деринството.

Настъпи тишина, докато Съветът осъзнае, това, което неговият най-млад член беше казал. Накрая Барет вдигна плешивата си глава.

— Младите добре ни поучават — тихо каза той. — Знае ли някой, къде се намират сега Морган и Маклейн?

Никой не отговори, а слепите очи на Барет продължиха да обикалят масата.

— Някой докосвал ли се е до мисълта на Морган? — опита пак Де Лейни.

Отново последва тишина.

— Ами Маклейн? — продължи Барет. — Епископ Арилан, знаем, че Дънкан Маклейн е работил с вас известно време. Докосвали ли сте се някога до разума му?

Денис поклати глава:

— Нямаше основание да подозирам, че Дънкан е дерини. А ако се бях опитал да прочета мислите му по друга причина, рискувах сам да се разкрия.

— Е, може да се съжалява, че не е станало така — отвърна Торн. — Говори се, че те са на път, за да се срещнат с вас. Нещо във връзка с това да докажат, че са невинни и че отлъчването е било неоснователно. Лично аз няма да се изненадам, ако се опитат да ви убият.

— Съмнявам се, че има такава опасност — каза уверено Арилан. — Дори ако Морган и Маклейн имаха причини да ме мразят, а те нямат, двамата са достатъчно умни, за да осъзнаят, че кралството е на ръба на гражданската война и на нашествие отвън и че ние трябва да решим първото, за да предотвратим второто. Ако силите на Гуинид останат разкъсани, от споровете около Морган, ние няма да можем да спрем нашествениците, а отношенията между човечеството и дерините ще се върнат поне с два века назад.

— Да оставим това засега — нетърпеливо рече Торн. — Ако не сте забравили, все още стои въпросът, какво да правим с Морган и Маклейн. Проблемите започнаха още с коронацията на Келсън. Там се крие една от причините за отрицателното отношение към Морган. Събитията тогава станаха причина и Маклейн да бъде призован, за пръв път да се яви пред архиепископите, защото и двамата незаконно и непредсказуемо използваха сили, които не трябваше да притежават. При това те изненадаха не само държавата и църквата, според които Морган и Маклейн не притежаваха никакви по-особени сили, но и нас, които трябваше да можем да предвидим техните възможности.

Сега, нямам нищо против наоколо да се размотават двама дерини, които не знаят как да използват силите си. Така е от години и не виждам как бихме могли да променим нещата. Но Морган и Маклейн знаят как да използват възможностите си и явно научават все повече, с всеки изминал ден. Досега те бяха в безопасност, защото ние ги смятахме за половин дерини, които имат имунитет срещу личното предизвикателство. Но нещата се промениха. Мисля, че трябва да обявим, че те подлежат на пълно предизвикателство като чисти дерини. Лично на мен не ми харесва идеята да се озова в положение, когато, за да спра тези двамата, ще трябва да наруша заповедите на Съвета.

— Няма голяма вероятност да ти се случи такова нещо — каза Арилан. — Освен това в заповедта на Съвета не се казва нищо за самозащитата. Нейната цел е да предпази, тези, които имат по-малки сили от нападение на пълни дерини, срещу които те не биха имали шанс да устоят. Ако по-нисш дерини реши да предизвика върховен лорд и бъде убит, това ще е по негов избор.

— Ще бъде интересно да открием дали те наистина са чисти дерини — обади се замислено Ларън. — Бихме могли да ограничим предизвикателството до една несмъртоносна битка, разбира се, освен в случаите на самозащита. Мисля, че ще бъде доста интересно да изпробвам способностите си срещу Аларик Морган.

— Чудесно предложение — съгласи се Торн. — Аз го подкрепям.

— Какво подкрепяш? — попита Корам.

— Подкрепям предложението Морган и Маклейн да бъдат обявени за подлежащи на предизвикателство лица, с изключение на такова за смъртен бой, освен в случаите на самозащита. В края на краищата трябва да изясним този въпрос с лекуването.

— Но необходимо ли е да ги предизвикваме? — попита Ари лан.

— Торн Хейгън предложи да няма смъртно предизвикателство — каза равно Барет. — Мисля, че в това няма нищо нередно. Освен това, въпросът е по-скоро теоретичен. Никой не знае къде са те.

Торн сдържа усмивката си и преплете дебелите си пръсти:

— Значи сте съгласни? Можем да ги предизвикваме?

Тирсъл поклати глава:

— Искам открито гласуване, един по един. Позовавам се на древното право. И нека всеки обясни своите мотиви.

Барет извърна слепите си очи към де Кларън, докосна се леко до мислите му, след което кимна бавно:

— Както искаш, Тирсъл. Открито гласуване. Ларън ал Пардис, ти какво ще кажеш?

— Съгласен съм. Харесва ми идеята за ограничено предизвикателство. А като доктор съм най-нетърпелив да разбера какво е положението със способността да се лекува.

— Торн Хейгън?

— Аз направих предложението поради причините, които вече изложих. Разбира се, че гласувам за него.

— Лейди Кири?

Младата, червенокоса жена кимна:

— Ако някой успее да ги открие, ще е добре да се изпробват силите им. Приемам предложената мярка.

— Стефан Корам, ти какво ще кажеш?

— Съгласен съм. Те трябва да бъдат проверени при сгоден случай. Не виждам никаква опасност в едно предизвикателство, което не е за смъртен двубой.

— Добре. Епископ Арилан?

— Не. — Арилан се приведе напред и сплете пръсти, като се заигра с аметиста на ръката си. — Мисля, че това е не само ненужно, но и опасно. Ако накарате Морган и Маклейн да използват силата си, за да се защитят от собствения си вид, вие ще ги хвърлите в ръцете на архиепископите. Ако трябва да направим нещо, то е да убедим и двамата да не използват своите способности при никакви обстоятелства — поне не при такива, за които архиепископите биха научили. Келсън отчаяно се нуждае от помощта им, за да запази единството на кралството и да задържи Уенсит от неговата си страна на планините. Аз съм в центъра на споровете и знам какво е положението, а вие не. Не ме карайте да тръгвам срещу нещо, в което вярвам.

Корам се усмихна и погледна косо младия мъж до себе си.

— Никой не те кара да ги предизвикваш, Арилан. Ти сигурно ще си първият, който ще ги срещне. Знаем, че никой не може да те накара да издадеш местонахождението им насила.

— Мислех, че им съчувстваш Корам.

— О, да. Та те са само половин дерини, които като истински, трябва да се борят и срещу хората и срещу магьосниците. Но аз не правя правилата, Денис. Аз просто ги спазвам.

Арилан погледна надолу към пръстена си и поклати глава:

— И все пак оставам против. Няма да ги предизвикам.

— Нито ще им кажеш за възможността да бъдат предизвикани — настоя Корам.

— Няма — прошепна епископът.

Корам кимна към Барет и му изпрати умствена картина, на това, което ставаше. Де Лей ни отвърна на кимването и рече:

— Лейди Вивиан?

— Съгласна съм с Корам. Младите хора трябва да бъдат накарани да опитат своите способности. — Тя завъртя красивата си, посребрена глава, за да огледа лицата около масата. — Искам да е ясно, че гласувам така не от злоба, а от любопитство. Никога сред нас не е имало толкова обещаваща двойка от половин дерини, без значение какво казах за тях преди малко. Във всеки случай, ще ми е интересно да видя какво могат.

— Мъдро разсъждение — съгласи се Барет. — А Тирсъл де Кларън?

— Знаете, че съм против. Няма да се повтарям.

— А аз приемам предложението — възрази му Барет, като затвори кръга. — Мисля, че няма нужда от официално преброяване на гласовете. — Той бавно се изправи.

— Господа и дами, предложената мярка е одобрена. От днес нататък, докато Съветът не се събере отново и не промени този декрет, полудерините, известни като Аларик Морган и Дънкан Маклейн, подлежат на предизвикателство, с изключение на такова за битка до смърт. Ограничението да се използва сила, която би довела до смърт, разбира се, не изключва използването й при самозащита, ако някой от споменатите по-горе мъже направи опит да извърши убийство. Но ако някой член на Съвета или дерини, който зачита властта на Съвета, направи опит да наруши този декрет, той подлежи на наказание от Съвета. Така да бъде записано.

— Да бъде — отвърнаха в синхрон съветниците.

Часове по-късно, Денис Арилан кръстосваше своята стая в епископския дворец в Дхаса. Тази нощ за него нямаше да има сън.