Елитът

Девета глава

Почти не мигнах цяла нощ. Покрай късното ми прибиране и вълнението около всичко предстоящо сънят беше невъзможен. Сгуших се в Мей, чувствайки утешителната и топлина. Щеше да ми липсва безкрайно много, като си тръгнеше, но поне можех да се радвам, че ще поживее с мен известно време.

Питах се кое ли момиче щеше да напусне двореца днес. Струваше ми се невъзпитано да любопитствам, затова и не посмях; но ако ми се наложеше да гадая, вероятно щях да посоча Натали. Марли и Крис бяха любимки на народа — по-големи и от мен самата, а Селест и Елиз си имаха връзки. Аз пък бях спечелила сърцето на Максън. Тоест само Натали нямаше на какво да разчита.

Съчувствах и, защото ми беше симпатична. Ако някой трябваше да си тръгне, предпочитах това да е Селест. Не беше изключено Максън да изпрати нея вкъщи, понеже знаеше, че не я харесвам, и твърдеше, че държи да се чувствам удобно в дома му.

Въздъхнах, обмисляйки снощните му думи. Дори не си бях представяла, че подобно нещо е възможно. Как така аз, Америка Сингър — Петица, кръгла нула, успях да се влюбя точно в Максън Шрийв — Единица, Единствения? Как изобщо се беше случило, като се имаше предвид, че бях прекарала последните две години, подготвяйки се психологически за живот в Шеста каста?

Една малка частица от сърцето ми затрептя. С какви думи щях да го обясня на Аспен? Как щях да му съобщя, че Максън бе избрал мен и че исках да бъда с него? Щеше ли да ме намрази? Плачеше ми се при мисълта. Каквото и да ставаше, не исках да губя приятелството на Аспен. Не можех да го допусна.

Прислужничките не почукаха на влизане в стаята ми, което беше напълно типично за тях. Винаги се стараеха да ми подсигурят възможно най-дълга почивка, а след снощното тържество определено се нуждаех от такава. Само че този път, вместо да се впусне в обичайните приготовления, Мери заобиколи леглото ми и нежно погали Мей по рамото, за да я разбуди.

Като се завъртях, видях, че Ан и Луси стояха отстрани с калъф за дрехи в ръце. Поредната нова рокля?

— Госпожице Мей — прошепна Мери, — време е да ставате.

Мей се понадигна мудно.

— Не може ли да си доспя?

— Не — отвърна състрадателно Мери. — Тази сутрин ви чака важна работа. Трябва незабавно да отидете при родителите си.

— Важна работа ли? — учудих се аз. — Какво се случва?

Мери стрелна очи към Ан, а аз проследих погледа й. Ан поклати глава и този жест като че ли сложи точка.

Озадачена, но изпълнена с надежда, станах от леглото и подканих Мей да последва примера ми. Прегърнах я силно, преди да я изпратя към стаята на мама и татко. След като сестричката ми си тръгна, върнах вниманието си към прислужничките.

— Вече сме насаме. Ще ми обясните ли какво се случва? — попитах Ан. Тя отново поклати глава. Аз изпухтях недоумяващо. — Ще помогне ли, ако ви наредя да ми кажете?

Тя отправи поглед към мен, пълен с недвусмислена тържественост.

— Заповедите ни са дадени от доста по-високо равнище. Ще трябва да почакате.

Застанах до вратата на тоалетната, наблюдавайки как изпълняват задълженията си. Ръцете на Луси трепереха, докато ръсеше шепи розови листенца във ваната ми, а Мери подреждаше гримовете и фуркетите за косата ми със сериозно сбърчени вежди. Но Луси често трепереше без всякаква причина, а Мери обикновено правеше такива гримаси, когато беше съсредоточена. Затова не техният вид, а този на Ан ме караше да се тревожа.

Главната ми прислужничка винаги запазваше самообладание, дори в най-плашещите и напрегнати ситуации, но днес изглеждаше така, сякаш тялото и беше пълно с пясък, цялата й фигура се превиваше под напора на някаква грижа. Постоянно прекъсваше работата си и търкаше чело, все едно се мъчеше да избърше тревогата от лицето си.

Накрая извади роклята ми от калъфа за дрехи. Този път моделът беше скромен, семпъл… и ушит от катраненочерен плат. Само с един поглед проумях какво стоеше зад нея. Разплаках се още преди да съм научила по кого трябва да скърбя.

— Госпожице? — притече ми се на помощ Мери.

— Кой е починал? — попитах аз. — Кой е починал?

Ан, по-хладнокръвна от всякога, вдигна раменете ми и подсуши очите ми.

— Никой не е починал — каза тя. Само че гласът й не прозвуча утешително, а заповеднически. — Бъдете благодарна за това, когато всичко приключи. Днес никой не е загубил живота си.

Вместо да поясни, тя ме изпрати директно във ваната. Луси видимо се опитваше да запази присъствие на духа, а когато най-накрая избухна в сълзи, Ан я помоли да ми донесе нещо леко за хапване и тя се подчини покорно. Дори не направи реверанс на излизане от банята.

След известно време се върна с няколко кроасана и ябълкови резенчета. Щеше ми се да седна и да се нахраня спокойно, колкото да отложа неизбежното, но още след първата хапка осъзнах, че днес храната не ми носеше наслада.

Накрая Ан забоде значката с името ми върху роклята и среброто заблещука красиво върху черния плат. Не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя лице в лице с неизвестната си съдба.

Отворих вратата на стаята, но се вцепених на прага. Обърнах се към прислужничките и промълвих:

— Страх ме е.

Ан сложи ръце на раменете ми и каза:

— Вече сте дама, госпожице. Трябва да подходите към това като такава.

Като ме пусна, кимнах сдържано, откъснах ръце от вратата и тръгнах по коридора. Де да можех да се похваля, че изминах пътя с гордо вдигната глава, честно казано обаче — дама или не — умирах от ужас.

За моя огромна изненада, когато стигнах фоайето, заварих останалите момичета там, всичките до една облечени и наплашени като мен. Обля ме вълна на облекчение. Не се бях провинила. Или поне не се бях провалила сама и всички заедно щяхме да посрещнем предстоящото.

— Ето я и петата — каза един от стражите на колегата си. — Последвайте ни, дами.

Петата? Не, бъркаха се. Бяхме шест. Докато слизахме по стълбите, направих бърз оглед на момичетата. Стражът не бъркаше. Бяхме само пет. Марли я нямаше.

Първата ми мисъл беше, че Максън бе отпратил Марли, но нима нямаше да дойде до стаята ми, за да се сбогува с мен? Опитах да намеря връзката между цялата тази потайност и отсъствието на Марли, но не ми хрумваше нищо логично.

В дъното на стълбището ни очакваха група стражи и семействата ни. Мама, татко и Мей изглеждаха притеснени. Което важеше за всички чакащи. Погледнах ги в търсене на някаква яснота, но мама поклати глава, а татко сви рамене. Огледах групичката униформени мъже с надеждата да открия Аспен. И него го нямаше.

Забелязах, че двама стражи съпровождаха родителите на Марли до края на опашката от момичета. Майка й се беше прегърбила от безпокойство и търсеше опора в съпруга си, чието лице беше толкова посърнало, че изгледаше състарено с години в рамките само на една-единствена нощ.

Чакай малко. Ако Марли я нямаше, защо родителите й бяха тук?

Ярка светлина заля вестибюла, привличайки погледа ми. За пръв път от пристигането ми в двореца виждах входните порти широко отворени. Поканиха ни да излезем навън. Прекосихме малката кръгла алея и се отправихме към солидните стени, ограждащи територията на двореца. Когато външните порти се открехнаха с металическо скърцане, отвъд тях долетя оглушителното скандиране на многолюдна тълпа.

На улицата отпред бе издигната голяма сцена. Бяха се стекли стотици, дори хиляди зрители; виждаха се и дечица, седнали върху раменете на родителите си. Край сцената имаше оператори с телевизионни камери, които търчаха пред публиката, улавяйки интересните кадри. Под бурните възгласи на тълпата ни отведоха до място с няколко скамейки. Виждах как раменете на всяко от момичетата пред мен постепенно се отпускат, докато народът викаше имената ни и хвърляше цветя в краката ни.

Вдигнах ръка за поздрав към почитателите ми. Чувствах се глупаво заради всичките си тревоги. Щом народът беше толкова щастлив, нямаше как да се е случило нещо лошо. Дворцовият персонал трябваше сериозно да си помисли за това как се държи с Елита. Създали ни бяха толкова напрежение за нищо.

Мей се кискаше, доволна, че беше част от такъв вълнуващ момент, а аз се радвах да я видя в нормалния и облик. Опитвах да отвърна на всичките си доброжелатели, но вниманието ми бе отвлечено от двете причудливи съоръжения върху сцената. Първото беше приспособление, подобно на стълба, имащо формата на буквата „А“, а второто представляваше голям дървен блок с примки от двете страни. Тъй като пътят ми беше заприщен от един страж, се качих на седалката си по средата на най-предния ред и опитах да проуча какво се случваше.

С появата на краля, кралицата и Максън тълпата отново избухна в овации. Кралското семейство също беше облечено в черно и по лицата им тегнеха мрачни изражения. Бях близо до Максън, затова се обърнах към него. Каквото и да предстоеше, ако ми се усмихнеше, щях да знам, че всичко е наред. Мъчех се да привлека погледа му, да си изкопча поне малко внимание. Но лицето му си оставаше каменно.

Не след дълго радушните възгласи на тълпата преминаха в презрителни викове, а аз се огледах за причината.

Стомахът ми се преобърна, докато светът рухваше пред очите ми.

Извеждаха страж Удуърк, овързан с вериги. Долната му устна кървеше, а дрехите му бяха толкова мръсни, че изглеждаше като че ли цяла нощ се бе търкалял в калта. Зад него също окована водеха и Марли, тя още бе облечена в разкошния си костюм на ангел, но крилата липсваха, а той целият бе покрит с мръсотия. Превитите й рамене бяха загърнати с мъжко сако, а очите и примижаха срещу слънцето. Огледа се из многолюдната публика и погледите ни се срещнаха за част от секундата, преди стражите да я издърпат напред. Очите й пак зашариха из тълпата, а аз знаех кого търсеше. От лявата ми страна родителите й я гледаха, силно вкопчени един в друг. Съвсем видимо бяха рухнали не на себе си, сякаш сърцата им бяха престанали да бият.

Върнах погледа си към Марли и страж Удуърк. По лицата им се четеше ясна тревога и въпреки това крачеха с известна гордост. Само веднъж когато Марли се препъна в полите на роклята си, тази маска се пропука. Под нея дебнеше истински страх.

Не. Не, не, не, не, не.

Докато ги качваха на сцената, маскиран мъж подхвана речта си. Тълпата се смълча. Очевидно това — каквото и да представляваше — се бе случвало и преди, затова народът знаеше какво се очаква от него. Само че аз не знаех; тялото ми залитна напред, а стомахът ми се надигна. Слава богу, не бях хапвала нищичко.

— Марли Теймс — извиси глас човекът, — една от избраниците, Дъщеря на Илеа, бе заловена миналата нощ в интимна близост с този мъж, Картър Удуърк, доверен член на Кралската стража.

От тона на глашатая струеше неуместна доза самонадеяност, сякаш известяваше на всеослушание лечебното средство за някоя смъртоносна болест. Публиката отново освирка неодобрително обвиненията му.

— Госпожица Теймс е нарушила клетвата си за преданост към принц Максън! А чрез обвързаността си с госпожица Теймс господин Удуърк в общи линии е посегнал на кралска собственост! Тези провинения се окачествяват като измяна спрямо кралското семейство! — Глашатаят дереше гърло, заставяйки тълпата да приеме твърденията му. Накрая така и стана.

Но как им даваше сърце? Нима не познаваха Марли? Милата, чаровна, доверчива, всеотдайна Марли? Може и да беше допуснала грешка, но нима заслужаваше толкова омраза?

Друг маскиран мъж пристягаше Картър към А-образната рамка, карайки го да застане с широко отворени крака и ръце, опънати надолу по двете страни на съоръжението. Преметна подплатени каиши през кръста и краката му и ги закопча така стегнато, че дори от моето място си личеше колко мъчително е за провинилия се страж. Принудиха Марли да коленичи пред големия дървен блок и един мъж дръпна сакото от гърба й. Стегнаха китките й в двата странични каиша с дланите нагоре.

Приятелката ми плачеше.

— Такова престъпление е наказуемо със смърт! Но в безкрайното си милосърдие принц Максън ще пощади живота на двамата изменници. Да живее принцът!

Публиката заскандира след него. Ако бях с разсъдъка си, щях да се досетя, че и аз трябваше да прославям името на принца заедно с останалите, или поне да аплодирам. Това правеха другите момичета и родителите ни, колкото и слисани да бяха. Но моето внимание беше другаде. Очите ми виждаха единствено лицата на Марли и Картър.

Умишлено ни бяха настанили на най-предния ред, за да ни демонстрират какво ни очакваше, ако си позволяхме такава безразсъдна волност, но поне от мястото си на около пет метра от платформата виждах и чувах всичко, което ме засягаше.

Марли не откъсваше очи от Картър, а той отвръщаше на погледа й, протягайки шия, за да я съзре. Страхът беше осезаем по лицето й, но там имаше и нещо друго, сякаш правеше всичко по силите си да го увери, че не съжаляваше за нищо.

— Обичам те, Марли — провикна се той към нея. Гласът му беше едва доловим в шумотевицата, но все пак се чу. — Ще го преодолеем заедно. Всичко ще е наред, обещавам ти.

Скована от страх, Марли не смогна да промълви и дума, но му кимна в отговор. В онзи момент виждах единствено колко красива беше. Златистата и коса беше в безпорядък, роклята и приличаше на парцал и явно бе загубила обувките си, но, бог ми е свидетел, въпреки всичко тя искреше.

— Марли Теймс и Картър Удуърк, за наказание ви се отнема кастовата принадлежност. Вече сте от утайката на населението. И двамата сте Осмици!

Зрителите избухнаха в радостни викове, което ми се стори нередно. Нима сред тях нямаше Осмици, разгневени от подобно обръщение?

— И за да си платите за срама и болката, които причинихте на Негово Височество, публично ще понесете по петнайсет удара със сопа. Нека белезите ви напомнят за множеството ви грехове!

Сопа ли? Какво значеше това?

Получих отговор само секунда по-късно. Двамата маскирани, които бяха довели Картър и Марли, извадиха по една дълга пръчка от кофа с вода. Размахаха ги няколко пъти за проба, а аз ги чух как свистят, прорязвайки въздуха. Зрителите аплодираха загрявката им със същото онова френетично обожание, което бяха вложили в овациите за избраниците.

До няколко секунди гърбът на Картър щеше да претърпи унизителен побой, а милите ръчички на Марли…

— Не! — изкрещях. — Не!

— Май ще повърна — прошепна Натали, а Елиз простена тихо върху рамото на стража си. Но ритуалът продължи.

Скочих на крака и се спуснах към мястото на Максън, строполявайки се в скута на баща ми.

— Максън! Максън, кажи им да спрат!

— Трябва да седнете, госпожице — каза стражът ми и опита да ме избута до седалката ми.

— Максън, умолявам те!

— Излагате се на опасност, госпожице!

— Пусни ме! — викнах на стража и го ритнах с всички сили. Но колкото и да се мъчех да се изкопча, той ме държеше здраво.

— Америка, моля те, седни! — призова ме майка ми.

— Едно! — броеше мъжът на сцената и видях как сопата се стоварва върху ръцете на Марли.

Горката изскимтя покъртително, досущ като сритано куче. Картър не издаде и звук.

— Максън! Максън! — крещях аз. — Сложи край на това! Спри ги, моля те!

Чуваше ме, сигурна бях, че ме чува. Видях как затвори бавно клепачи и преглътна, сякаш така можеше да прокуди виковете ми от главата си.

— Две!

Марли проплака в неописуема агония. Дори не можех да си представя каква болка преживяваше, а оставаха още тринайсет удара.

— Америка, седни! — настояваше майка ми. Мей стоеше между нея и татко с извърнато настрани лице и ридаеше почти толкова измъчено, колкото и самата Марли.

— Три!

Погледнах към родителите на Марли. Майката бе заровила глава в дланите си, а съпругът й я държеше в обятията си, сякаш можеше да й даде закрила срещу всичко, на което ставаха свидетели в момента.

— Пусни ме! — изкрещях на стража, но напразно. — МАКСЪН! — Нададох вик. Макар и с премрежено от сълзи зрение, виждах достатъчно и знаех, че ме чува.

Обърнах очи към другите момичета. Нямаше ли какво да сторим? Някои от тях също плачеха. Елиз се беше превила на две с притисната към челото си длан и изглеждаше на път да припадне. Но в ничие лице не прочетох гняв. Не се ли възмущаваха от всичко това?

— Пет!

Писъците на Марли несъмнено щяха да ме преследват цял живот. Никога не бях чувала подобно нещо. Прилошаваше ми от ликуващите подвиквания на народа, от факта, че приемаха случващото се за развлечение. От мълчанието на Максън и примирението му с това зверство. От бездейния плач на останалите момичета.

Единственото нещо, което ми вдъхваше поне малко надежда, беше поведението на Картър. Въпреки че се потеше от мъка и трепереше от болка, все някак успяваше да мълви утешителни думи на Марли.

— Още малко… остана — сричаше той.

— Шест!

— Обичам… те — запъваше се той.

Не можех да го понеса. Опитах да издера с нокти стража, но плътните ръкави на униформата му го защитиха. Изпищях, като ме сграбчи по-силно.

— Махни си ръцете от дъщеря ми! — извика татко, теглейки стража. Намърдах се в отворилото се пространство с лице към мъжа и свирепо забих коляно в тялото му.

Той изпъшка приглушено и залитна назад, а баща ми го хвана, докато летеше надолу.

Прескочих парапета с движения, възпрепятствани от роклята и високите ми обувки.

— Марли! Марли! — закрещях, тичайки с всички сили. Малко преди да се докопам до стълбите зад сцената, двама от стражите ме настигнаха, а с тях нямаше как да се преборя.

От този ъгъл се виждаше, че бяха разголили гърба на Картър; кожата му вече беше разкъсана и висеше потресаващо на места. Кръвта му се процеждаше на струйки, изцапвайки панталоните на някогашната му униформа. Страх ме беше да си помисля в какво състояние бяха ръцете на Марли.

Самата идея ме запрати в още по-яростна истерия. Започнах да обсипвам стражите с ругатни и ритници, но успях само да загубя едната си обувка.

Повлякоха ме към двореца, докато глашатаят обявяваше следващия удар, а аз не знаех дали да изпитвам благодарност, или срам. От една страна, ми спестяваха ужасната гледка, а от друга, имах чувството, че изоставям Марли в най-страшния момент от живота и.

Така ли щях да оставя нещата, ако и бях истинска приятелка?

— Марли! — провикнах се. — Марли, много съжалявам! — Но тълпата беше толкова подивяла, а тя плачеше толкова силно, че едва ли ме чу.