Елитът

Осма глава

Максън беше спазил обещанието си — партито по случай Хелоуин наистина беше зрелищно. Когато двете с Мей влязохме в Банкетния салон, останах поразена от невижданата красота пред очите ми. Всичко сияеше в златисто. Стенната декорация, лъскавите украшения по полилеите, чашите, чиниите, дори храната — всичко имаше златист отблясък. Резултатът беше същинско великолепие.

От озвучителната система се лееше поп музика, но в ъгъла малък оркестър чакаше знак да засвири песните за традиционните танци, които бяхме репетирали. Из цялата зала се виждаха фотоапарати и видеокамери. Тазвечерното празненство безспорно щеше да превземе илейския ефир на следващия ден. Едва ли някъде се случваше нещо по-забележително. Позачудих се какво ли щеше да е по Коледа, ако още бях в двореца дотогава.

Всички костюми бяха приказни. Марли, пременена като ангел, танцуваше със страж Удуърк. Имаше си дори крилца от дъгоцветна хартия, които се развяваха на гърба и. Роклята на Селест беше къса, цялата направена от пера, а най-голямото се издигаше зад главата и, навярно като имитация на паунова опашка.

Крис и Натали стояха една до друга в ансамблово съчетание. Роклята на Натали се състоеше от корсет, декориран с разцъфнали цветя, и широка пола от бухнал син тюл. Тази на Крис пък беше в тон със салона — златиста и обсипана с жълто-кафяви дървесни листа. Явно двете заедно олицетворяваха пролетта и есента. Идеята много ми допадна.

Моделиерите на Елиз бяха заложили на азиатския й произход. Копринената й рокля представляваше по-драстичен вариант на скромните кройки, които предпочиташе. Широките дълги ръкави имаха удивително драматичен ефект и направо й се възхищавах, че успяваше да ходи нормално с пищното украшение върху главата си. Обикновено Елиз не изпъкваше сред останалите момичета, но тази вечер изглеждаше прекрасно, почти царствено.

Близките и приятелите на участничките също бяха пременени в маскарадни костюми, а стражите далеч не им отстъпваха по изобретателност. Мярнах бейзболист, каубой, някой с костюм с табелка ГАВРИЛ ФАДЕЙ на гърдите, че и даже един смелчага, намъкнал рокля. Няколко момичета се навъртаха край него и се заливаха от смях. И все пак мнозинството от стражите се бяха явили с официалните си униформи, които се състояха от бели панталони с ръб и сини сака. Носеха ръкавици, но не и шапки, и именно тази подробност ги отличаваше от дежурещите стражи, наредени покрай стените.

— Е, какво ще кажеш? — попитах Мей, но като се обърнах, открих, че вече е изчезнала сред тълпата да разузнава. Подсмихнах се и заоглеждах салона в търсене на кукленската й рокличка. Когато ми беше сервирала, че иска да отиде на партито като булка — „от онези, дето ги гледаме по телевизията“, — бях решила, че се шегува. И все пак изглеждаше неустоимо сладка с бялото си було.

— Привет, лейди Америка — прошепна някой в ухото ми.

Аз подскочих, а като се обърнах, до мен стоеше Аспен, издокаран в официална униформа.

— Изплаши ме! — Опрях длан в гърдите си, сякаш така можех да демонстрирам стъписването си нагледно. Аспен ми отвърна с тихичък смях.

— Костюмът ти ми харесва — заяви бодро.

— Благодаря. На мен също. — Ан ме беше преобразила в пеперуда. Роклята ми се разкрояваше и удължаваше в задната си част, така че ефирната й материя, поръбена с черно, се рееше край тялото ми. Очите ми бяха покрити с миниатюрна маска с формата на пеперудени крилца, която придаваше мистериозен завършек на тоалета ми.

— А ти защо не си се дегизирал? — попитах го. — Нищо ли не ти хрумна?

Той вдигна рамене.

— Предпочитам униформата си.

— Аха. — Виждаше ми се грехота да пропуска такъв идеален повод да се представи в ексцентрична светлина. Аспен беше по-ощетен дори от мен в това отношение. Защо не се беше възползвал от случая?

— Просто исках да те поздравя и да питам как си.

— Добре съм — изстрелях набързо отговора си. Чувствах се доста неловко.

— А — очевидно неудовлетворен отвърна той, — радвам се.

Вероятно се бе надявал на по-изчерпателен отговор заради последното си словоизлияние, но още не бях готова за този разговор. Той ми се поклони и отиде при един от другите стражи, който го прегърна като брат. Запитах се дали службата не му носеше чувство за сплотеност, каквото и аз самата намирах в Избора.

След малко Марли и Елиз ме откриха и ме завлякоха на дансинга. Докато залитах насам-натам, стараейки се да не блъсна някого, забелязах, че Аспен говори с майка ми и Мей недалеч от нас. Мама прокара длан по ръкава на Аспен, като да го изпъне, а до нея Мей направо сияеше. Най-вероятно го хвалеха колко спретнат изглежда в униформата си и колко би се гордяла майка му, ако можеше да го види. Той им се усмихваше видимо трогнат. Двамата с Аспен бяхме рядко явление — Петица и Шестица, попаднали директно от еднообразието на бедняшкия бит сред разкоша на двореца. Изборът се бе оказал толкова преломен момент в живота ми, че понякога забравях да изпитвам радост от случващото се.

С няколко от момичетата и стражите потанцувахме в кръг, докато музиката не утихна и не се чу гласът на водещия.

— Дами от Избора, господа от стражата, приятели и близки на кралското семейство, моля, посрещнете крал Кларксън, кралица Амбърли и принц Максън Шрийв!

Оркестърът отривисто засвири и всички приветствахме домакините с реверанси и поклони. Очевидно кралят се беше дегизирал като крал, само че на друга страна. Не можах да разпозная коя. Роклята на кралицата беше в толкова тъмносин цвят, че изглеждаше почти черна, и беше обсипана с блещукащи скъпоценни камъчета. Приличаше на нощното небе. На техния фон Максън изглеждаше почти комично в пиратския си костюм. Панталоните му бяха прокъсани на места, а над тях носеше свободна риза с елек и шарена кърпа на косата си. За още по-ефектен вид не се беше бръснал ден-два и долната част на лицето му беше покрита с тъмнорусолява четина, чиято форма ми напомняше широка усмивка.

Водещият ни помоли да освободим дансинга, за да изпълнят кралят и кралицата първият си танц заедно. Максън стоеше отстрани до Крис и Натали и ги разсмиваше, шушукайки нещо ту на едната, ту на другата. След известно време тръгна на обиколка из салона. Не знаех дали търсеше мен, или не, но при всички случаи не исках да ме хване как го зяпам. Затова поразперих роклята си и насочих вниманието си към родителите му. Двамата изглеждаха истински щастливи заедно.

Замислих се за Избора, както и за целия фарс около него, но изходът говореше сам за себе си. Крал Кларксън и кралица Амбърли бяха родени един за друг. Той правеше впечатление на суров човек, а тя го умиротворяваше с кротката си природа. Кралицата беше предразполагащ слушател, а съпругът й като че ли винаги имаше какво да каже. Макар и всичко това да изглеждаше остаряло и нередно, явно все пак сработваше.

Дали и те двамата се бяха отчуждавали един от друг по време на предишния Избор, подобно на нас с Максън? Защо принцът дори не беше направил опит да се срещне с мен покрай всичките си ангажименти с другите момичета? Може би именно по този въпрос бе разговарял с баща ми — обяснил му беше защо ще се наложи да ме отпрати от двореца. Вродената му учтивост несъмнено би го подтикнала да постъпи така.

Плъзнах поглед из тълпата, за да открия Аспен. Междувременно видях, че баща ми най-накрая се беше появил и двамата с мама стояха хванати под ръка в отсрещния край на залата. Мей беше намерила Марли и се беше намърдала пред нея. Марли я прегръщаше през гърдите със сестринска нежност, а белите им рокли блестяха под светлините. Изобщо не ме изненадваше, че се бяха сближили толкова за по-малко от ден. Въздъхнах. Къде се губеше Аспен?

Правейки последен опит да го открия, надникнах и зад гърба си. Намерих го до рамото ми, стоящ както винаги на една ръка разстояние от мен. Когато погледите ни се срещнаха, той ми намигна и духът ми веднага се оживи.

След като кралят и кралицата завършиха танца си, всички се стекохме на дансинга. Стражите се разпръснаха и лесно си намериха партньорки. Максън не беше мръднал от мястото си при Крис и Натали. Надявах се да ме покани на танц. Определено нямах желание аз да го каня.

Събрах кураж, позагладих роклята си и тръгнах в негова посока. Реших поне да му предоставя възможност да ме покани. Прекосих дансинга с идеята да се натрапя на разговора им. Тъкмо когато ги доближих достатъчно за целта, Максън се обърна към Натали и я попита:

— Ще танцувате ли с мен?

Тя се засмя и килна русата си глава на една страна, сякаш отговорът беше повече от очевиден, а аз ги подминах, заковала поглед в масичката с шоколадови бонбони, уж натам бях тръгнала. Похапнах от апетитните сладкиши с гръб към салона, надявайки се никой да не види колко червени бяха бузите ми.

След около шест песни страж Удуърк изникна до мен. И той като Аспен беше избрал да се яви по униформа.

— Лейди Америка — поклони ми се той. — Ще позволите ли да ви поканя на танц?

Гласът му звучеше ведро, топло и лесно прихванах от ентусиазма му. Без да се замислям, поех предложената ми ръка.

— Разбира се, сър — отвърнах. — Редно е да ви предупредя обаче — не ме бива особено.

— Няма нищо. Ще танцуваме бавно. — Усмивката му беше толкова приветлива, че бързо забравих бездарността си и с радост го последвах до дансинга.

Танцът беше енергичен и много подхождаше на настроението му. Той не млъкна през цялото време, а аз едва смогвах на темпото. И това ми било бавно танцуване…

— Май сте се възстановили напълно след сблъсъка с мен — пошегува се Удуърк.

— Жалко, че не ми нанесохте никаква щета — отвърнах аз в същия дух. — Ако бях с шина, поне нямаше да вземам участие в танците.

Той се засмя.

— Приятно ми е да се уверя, че сте толкова забавна, колкото всички ви представят. А и любимка на принца според слуховете. — Прозвуча така, сякаш изтъкваше всеизвестен факт.

— За второто не мога да гарантирам. — Донякъде ми беше втръснало да слушам подобни изказвания. От друга страна обаче, копнеех все още да е така.

През рамото на страж Удуърк видях, че Аспен танцува със Селест. Гърдите ми се свиха при тази гледка.

— Оставам с впечатлението, че се разбирате с почти всички. Някой разправяше, че при последното бунтовническо нападение сте отвели прислужничките си в кралското скривалище. Вярно ли е? — Звучеше изумен. Бях реагирала съвсем инстинктивно, защитавайки скъпите ми момичета, но явно всички останали намираха постъпката ми за дръзка или чудновата.

— Не можех да ги оставя на произвола на съдбата — обясних аз.

Той поклати глава с уважение.

— Вие сте една истинска дама, госпожице.

— Благодаря — изчервих се аз.

След края на песента вече се задъхвах, затова седнах на една от масите, разпръснати из салона. Пийвах портокалов пунш и си веех със салфетка, докато гледах другите танцьори. Този път Максън партнираше на Елиз. Двамата се въртяха в широки кръгове с усмивки на лицата. Това беше вторият му танц с Елиз, а още не бях получила нито една покана.

Доста време издирвах Аспен, понеже много от мъжете на дансинга носеха униформи, но в крайна сметка го открих в един от ъглите със Селест. Пред очите ми му намигна със съблазнителна усмивчица на устните си.

За каква се имаше тази? Скочих с намерението да я спра, но още преди да направя първата си крачка, осъзнах какво би означавало това за двама ни с Аспен. Върнах се на стола си и отпих глътка пунш. В края на песента обаче се придвижих достатъчно близо до Аспен, че да се престраши да ме покани на танц.

Така и стори, което беше добре, понеже не знаех колко търпение щях да проявя.

— Какво се случва тук, за бога? — попитах дискретно, ала с осезаемо количество гняв в гласа си.

— За какво говориш?

— Селест те опипваше от глава до пети!

— Някой май ревнува — прошушна напевно в ухото ми той.

— О, я да млъкваш! Просто не й е позволено да се държи така, нарушава правилата! — Озърнах се наоколо, за да се уверя, че никой, най-вече родителите ми, не наблюдава задушевния ни диалог. Майка ми си бърбореше с майката на Натали. Татко го нямаше никъде.

— Точно ти ли го казваш? — врътна закачливо очи Аспен. — Щом не сме заедно, нямаш право да ограничаваш контактите ми.

— Изобщо не става дума за това — нацупих се аз.

— За какво тогава? — прошепна той. — Не знам дали трябва да те стискам здраво, или да те пусна. — Поклати глава. — Не искам да се предавам, но ако надеждите ми са напразни, най-добре ми кажи още сега.

Личеше си колко усилия полага, за да запази изражението си спокойно; в гласа му се долавяше искрена тъга. Аз също страдах. Мисълта за окончателна раздяла пронизваше гърдите ми като нож.

Въздъхнах, решена да му споделя.

— Избягва ме. Напоследък е толкова зает да се среща с другите момичета, че за мен остава само едното „здрасти“. Явно съм си въобразявала, че ме харесва.

Той прекъсна танца ни за момент, очевидно стъписан от чутото. Побърза да се върне в крачка, а погледът му за кратко се задържа върху лицето ми.

— Нямах представа, че така стоят нещата — отбеляза внимателно. — Знаеш, че искам да си моя, но не и да те виждам наранена.

— Благодаря — свих рамене аз. — По-скоро се чувствам глупава.

Аспен ме придърпа леко към себе си, спазвайки почтено разстояние, макар и против волята си.

— Повярвай ми, Мер, глупав е мъжът, който пропуска шанса си да бъде с теб.

— Ти пропусна своя — напомних му аз.

— Така стигнах до това заключение — отвърна той с усмивка. Радвах се, че вече е склонен да подходи шеговито към този въпрос.

Погледнах над рамото на Аспен и видях, че Максън танцува с Крис. Отново. Дори веднъж ли нямаше да ме уважи?

Аспен се приведе към ухото ми.

— Знаеш ли за какво ми напомня този танц?

— Кажи.

— За партито по случай шестнайсетия рожден ден на Фърн Тали.

Изгледах го така, сякаш беше обезумял. Спомнях си въпросното парти. Фърн беше Шестица и понякога идваше да ни помага с къщната работа, когато майката на Аспен не можеше да ни вмести в графика си. Двамата с Аспен ходехме от около седем месеца, когато Фърн ни покани на тържеството за шестнайсетия си рожден ден. Не беше нищо особено. Торта и вода, музика от радиото, понеже нямаше никакви дискове, и приглушената светлина на недовършения сутерен в дома им. Запомнящото се в случая беше фактът, че за пръв път присъствах на „несемейно“ парти. Бяхме само кварталните деца сами в стая, а какво по-вълнуващо от това? Въпреки всичко онази далечна сбирка по нищо не можеше да се сравни с разкоша, който ни заобикаляше сега.

— Какво общо намираш между онова парти и това, за бога? — попитах недоумяващо.

Аспен преглътна и обясни:

— И тогава танцувахме. Помниш ли? Толкова се гордеех, че си с мен, в прегръдките ми, пред други хора. Нищо, че изглеждаше така, сякаш получаваш гърч. — Той ми намигна.

Думите му възпламениха сърцето ми. Помнех, разбира се. Седмици наред извличах щастие от онзи момент.

Мигновено хилядите тайни, родени и опазени помежду ни, нахлуха в съзнанието ми: имената, които бяхме избрали за въображаемите си деца, къщичката на дървото, гъделът по тила му, скришните послания, неуспешните ми опити да сготвя супа, как играехме морски шах с пръсти върху корема му и вечно забравяхме невидимите си ходове… как все ме оставяше да го бия.

— Кажи, че ще ме дочакаш. Ако ме чакаш, Мер, мога да преодолея всичко — прошепна той в ухото ми.

Оркестърът засвири традиционна песен и един от стражите ме покани на танц. Онемяла, оставих и Аспен, а и самата себе си без отговор.

В хода на вечерта неведнъж се хващах да търся Аспен с очи. Колкото и небрежен вид да си придавах, бях готова да се обзаложа, че всеки достатъчно наблюдателен гост можеше да долови неспокойствието ми — най-вече татко, стига да се навърташе в салона. Той обаче явно предпочиташе да скита из двореца, вместо да се кърши на дансинга.

Опитах да се разсея, вземайки по-дейно участие в партито, и може да се каже, че бях танцувала с всички кавалери в залата… без Максън. Тъкмо сядах да си почина, когато гласът му прозвуча до мен.

— Милейди? — Обърнах се и го погледнах в лицето. — Ще танцувате ли с мен?

Онова познато чувство, неопределимо както винаги, обзе тялото ми. Каквото и обезсърчение да бях преживяла, какъвто и срам, не можах да откажа шанса да бъдем заедно.

— Разбира се. — Той взе ръката ми и ме поведе към дансинга, където оркестърът подхващаше бавна песен. Изпълни ме вълна на щастие. Максън не изглеждаше разстроен или смутен. Точно обратното — притисна ме така силно до себе си, че подушвах одеколона му и усещах боцкането на брадата му по бузата си.

— Започвах да се питам дали някога ще дойде и моят ред — подметнах с шеговит тон.

Максън съумя да ме придърпа още по-близо до тялото си.

— Пазех те за накрая. Отчетох се с другите момичета и задълженията ми за тази вечер приключиха. Вече мога да се насладя на остатъка й с теб.

Заговореше ли ми така, неизменно се изчервявах. Понякога думите му приличаха на строфи от поема. След случилото се миналата седмица не вярвах, че повече ще го чуя да ми говори така. Пулсът ми се ускори.

— Неотразима си, Америка. Такава хубавица няма работа с дрипав пират като мен.

Изкисках се.

— А като какво трябваше да се дегизираш, за да си подхождаме? Като дърво може би?

— Най-малкото като храст.

Пак ме разсмя.

— Какво ли не бих дала да те видя облечен като храст!

— Догодина — обеща той.

Вдигнах поглед към него. Догодина?

— Ще се радваш ли следващия октомври пак да организираме купон за Хелоуин? — попита ме Максън.

— А дали ще съм тук следващия октомври?

Максън спря на място.

— Защо да не си?

Аз свих рамене.

— Цяла седмица ме отбягваш, излизаш с другите момичета. А и… видях те да говориш с баща ми. Реших, че му обясняваш защо се налага да изгониш дъщеря му. — Опитах да преглътна буцата в гърлото си. За нищо на света не биваше да се разплаквам точно тук.

— Америка…

— Разбирам. Все някое момиче трябва да си тръгне, пък аз съм Петица, а Марли е любимката на народа…

— Америка, спри — каза той с нежност в гласа. — Непоправим идиот съм. Дори не бях предполагал, че може да решиш така. Не знаех, че се притесняваш за мястото си в двореца.

Май нещо ми убягваше.

Максън въздъхна.

— Откровено казано, просто се опитвах да дам шанс и на другите момичета. Още от началото виждах само теб, исках само теб. — Страните ми пламнаха. — Когато ми сподели за чувствата си, изпитах такова облекчение, че част от мен отказваше да повярва. До ден-днешен ми е трудно да приема случилото се за факт. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко рядко получавам онова, което истински желая.

Очите му спотаяваха нещо, някаква тъга, която още не беше готов да ми разкрие. Успя да се отърси от нея и продължи разказа си, а тялото му отново започна да се поклаща в такт с музиката.

— Страх ме беше да се радвам, опасявах се, че всеки момент ще размислиш. Затова се оглеждах за подходяща заместителка, но истината е… — Максън впи нетрепващ поглед в очите ми — … че няма друга. Може би не търся достатъчно усърдно, може би наистина не са жени за мен — няма значение. Знам единствено, че искам теб. А това ме ужасява. Тръпна от страх, че ще върнеш думите си назад, че ще ме помолиш да те пусна.

Останала бях без дъх. Внезапно цялото време на отчуждение придоби различен смисъл. Разбирах опасенията му — че беше твърде хубаво, за да е истина, твърде хубаво, за да повярва. И аз се чувствах по същия начин с него.

— Максън, това няма да се случи — прошепнах близо до врата му. — По-скоро ще се увериш, че не съм достатъчно добра за теб.

Устните му загъделичкаха ухото ми.

— Скъпа, ти си съвършена.

Опряла длан в гърба му, го притиснах към себе си; той стори същото, докато телата ни не се прилепиха още по-плътно. С частица от съзнанието си проумявах, че се намирахме в пренаселена зала, че майка ми вероятно ни гледаше отнякъде и й причерняваше от близостта ни — но това нямаше значение. В онзи момент имах усещането, че сме сами в целия свят.

Отдръпнах лице, за да погледна Максън, но се наложи първо да подсуша очите си. Ронех сълзи на щастие.

Максън ми изясни всичко.

— Не искам да бързаме. Утрешната елиминация ще укроти народа и баща ми, но в никакъв случай не искам да те пришпорвам. Искам да разгледаш апартамента на принцесата. Намира се до моя — добави тихо. Самата идея да сме толкова близо един до друг през цялото време превърна костите ми в памук. — Май е време да помислиш как желаеш да го обзаведем. Държа да се чувстваш напълно удобно. Ще се наложи да си избереш и още няколко прислужнички и да решиш дали предпочиташ семейството ти да живее в двореца, или просто някъде наоколо. Ще ти помогна с всичко.

„Ами Аспен?“ — нашепна ми сърцето с тъничък гласец. Но бях толкова погълната от думите на Максън, че едва го долових.

— Искам, когато сметна за уместно да прекратя Избора и да ти предложа брак, да приемеш с пълна лекота. Обещавам да сторя всичко по силите си да те подготвя за този момент. Нуждаеш ли се от нещо, пожелаеш ли нещо, просто кажи, а аз ще изпълня всяко твое желание.

Онемях. Разбираше ме така добре, знаеше колко ме притеснява тази стъпка, колко ме плаши короната. Щеше да ми предостави цялото време, с което разполагаше, а междувременно — да ме отрупва с грижи. За пореден път ме споходи чувство за нереалност.

— Не е справедливо, Максън — промълвих. — Какво, за бога, бих могла да ти дам аз?

Той се усмихна.

— От теб искам единствено обещание, че ще останеш с мен, че ще си моя. Понякога не мога да повярвам, че си истинска. Закълни се да останеш.

— Разбира се. Кълна се.

След тези думи отпуснах глава върху рамото му и продължихме да следваме бавния ритъм на песен след песен. В един момент срещнах погледа на Мей и сестричката ми изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне от радост, като ни гледаше заедно. Мама и татко също ни наблюдаваха, а татко клатеше глава, сякаш ми казваше безмълвно: А ти си мислеше, че ще те прати вкъщи…

В този момент ми хрумна една мисъл.

— Максън? — подхванах с лице към неговото.

— Да, скъпа?

Обръщението донесе усмивка по устните ми.

— За какво си говорихте с татко?

Максън се позасмя.

— Запознах го с намеренията ми. И трябва да знаеш, че одобрява от все сърце, стига да си щастлива. Това беше единственото му условие. Уверих го, че ще дам всичко от себе си и че изглежда така, сякаш вече си намерила щастие тук.

— Така е.

Усетих как гърдите му се повдигат.

— В такъв случай и двамата получаваме желаното.

Ръката му се плъзна леко и се настани на кръста ми, приканвайки ме да остана близо до него. Този допир ми разкри безброй неща. Показа ми, че не си въобразявах, че това наистина се случваше, че най-накрая можех да повярвам. Показа ми, че имах готовност да се откажа от приятелствата, които си бях създала в двореца — Марли поне нямаше да ми се сърди изобщо. Също така ми показа, че предстоеше да угася огъня, който Аспен бе разпалил в сърцето ми някога. Нямаше да стане отведнъж и рано или късно щях да разкрия тайната ни пред Максън — но всичко с времето си.

Защото точно в онзи момент принадлежах на Максън. Знаех го с пълна, неусещана дотогава увереност.

За пръв път фантазиите ми се избистряха. Виждах олтара, чакащите гости и Максън в края на пътеката. С това видение дойде и чувството за реалност.

Късно през нощта Максън ни завлече към терасата от предната страна на двореца, откъдето имахме най-добър изглед към зарята. Селест вече залиташе нагоре по мраморното стълбище, а Натали се беше сдобила с шапката на някой несретен страж. Прислугата разнасяше шампанско, а Максън честваше предстоящия ни годеж със своя собствена бутилка.

Когато фойерверките озариха небето, той я развя във въздуха.

— Да вдигнем тост! — извика.

Всички вдигнахме чаши и зачакахме нетърпеливо. Направи ми впечатление, че чашата на Елиз беше оцапана с тъмното й червило, а за моя изненада дори Марли държеше питие, но отпиваше скромно, вместо да го изгълта наведнъж.

— За всички вас, красиви дами. И за бъдещата ми съпруга! — провикна се Максън.

Момичетата откликнаха с радостни възгласи, всяка с надеждата, че тостът е предназначен за нея, но само аз знаех истината. Докато всички останали се наслаждаваха на шампанското, аз гледах към Максън — моя… хм… бъдещ годеник, който ми намигна скришом и надигна бутилката си. Блясъкът и вълнението, съпътстващи цялата вечер, ме поразяваха, поглъщаха ме като същински пожар от щастие.

Не можех да си представя, че нещо на тази земя имаше силата да го потуши.