Елитът

Седемнайсета глава

Седнах под дървото с притиснати към гърдите ми колене и зачаках. Мама ни беше научила, че така се прави, загуби ли се човек. През това време мислите ми се впуснаха да разнищват случилото се.

Как беше възможно бунтовници да нахлуват в двореца два дни подред? Два дни подред! Толкова ли се беше влошило положението отвъд стените му от началото на Избора? Ако можех да съдя по наблюденията си от Каролина и изживяванията си в двореца, такова нещо се случваше за пръв път.

Краката ми бяха изподрани, но чак сега, когато опасността бе преминала, започвах да усещам болката. Освен това незнайно как се бях сдобила с малка синина по средата на едното ми бедро. Умирах от жажда, а като се поотпуснах, изпитах огромно изтощение от емоционалното, психическо и физическо напрежение от деня. Облегнах глава върху ствола на дървото и затворих клепачи. Нямах намерение да заспивам. Само че така стана.

След известно време ме събуди отчетливото шумолене на нечии стъпки. Ококорих очи и открих, че гората беше още по-притъмняла, отколкото си спомнях. Колко ли време бях спала?

Инстинктът ми ме накара отново да се покатеря на дървото, затова моментално го заобиколих, стъпквайки съдраните останки от торбата на бунтовничката. Тогава чух да викат името ми.

— Лейди Америка! — провикна се някой. — Къде сте?

— Лейди Америка? — извиси се втори глас. След малко същият нареди: — Претърсете всяко кътче. Ако са я убили, може да са провисили тялото й от някое дърво или да са опитали да го заровят. Бъдете нащрек.

— Да, сър — отвърнаха в хор другите мъже.

Надникнах иззад дървото, мъчейки се да проследя виковете. Примижах в опит да разпозная черните силуети, които се движеха сред сенките, понеже не бях сигурна дали в действителност идваха да ме спасят. Чак когато забелязах, че една от фигурите накуцваше, без да изостава от другарите си, се почувствах в безопасност.

Малко петънце гаснеща слънчева светлина попадна върху лицето на Аспен и аз се втурнах към него.

— Тук съм! — закрещях. — Ето ме!

Хвърлих се право в ръцете на Аспен, за пръв път нехаейки дали някой ни гледаше.

— Слава богу — прошепна той в косата ми. После се обърна към другите силуети в сумрака и извика: — Намерих я! Жива е!

Аспен се наведе и ме вдигна на ръце.

— Умирах от ужас, че ще те открием мъртва. Ранена ли си?

— Само краката ми пострадаха леко.

След секунда ни наобиколиха няколко от стражите, поздравявайки Аспен за добре свършената работа.

— Лейди Америка — обърна се към мен главнокомандващият, — имате ли наранявания?

Аз поклатих глава.

— Само няколко драскотини по краката.

— Опитаха ли да ви нападнат?

— Не. Така и не ме настигнаха.

Той ме изгледа изумено.

— Едва ли някое от другите момичета щеше да ги надбяга.

Най-сетне пооблекчена, аз се усмихнах.

— Никое от другите момичета не е Петица.

Няколко от стражите, включително Аспен, се подсмихнаха.

— Имате право. Да ви отведем в двореца. — Главнокомандващият тръгна най-отпред и се провикна към другите стражи: — Дръжте очите си на четири. Не е изключено още да се навъртат наоколо.

Докато се придвижвахме към двореца, Аспен шепнеше в ухото ми:

— Знам, че си умна и бързонога, но все пак се тревожех за теб.

— Излъгах командира — признах си аз.

— За какво?

— Успяха да ме настигнат.

Аспен ме изгледа с ужас в очите.

— Нищо не ми направиха, но с тях имаше едно момиче, което ме видя. Направи ми реверанс и отпраши.

— Направила ти е реверанс?

— И аз се изненадах. Не ми се стори нито разгневена, нито застрашителна. В интерес на истината имаше вид на най-обикновено момиче.

Замислих се върху описанието, което Максън ми беше дал за двете бунтовнически групировки, и установих, че съм си имала работа със Севернячка. Не излъчваше абсолютно никаква агресия, само решимост да изпълни мисията си. В същото време нямах съмнение, че снощната атака беше дело на Южняците. Дали това не говореше, че бяхме претърпели нападения от две отделни групи, а не двукратно нападение от една и съща? Дали Северняците не ни бяха наблюдавали с намерението да ни връхлетят, когато бяхме най-безсилни? Идеята, че по всяка вероятност бяха дебнали двореца с такава мисъл, беше леко плашеща.

Същевременно набегът им ми се струваше донякъде комичен. Наистина ли бяха влезли през парадния вход? Колко ли часове се бяха спотайвали в двореца, плячкосвайки ценни вещи? Което ме подсети…

— Момичето мъкнеше книги, много книги — отбелязах аз.

Аспен кимна.

— Май се случва доста често. Нямам представа какво ги правят. Вероятно ги използват за подпалки. Сигурно живеят на студено.

— Хмм — отвърнах нечленоразделно аз. Ако на мен ми потрябваха подпалки, щях да си ги набавя от някое по-леснодостъпно място, а не от замък. Пък и предвид старанието, с което момичето събра книгите си, не ми се вярваше да имат толкова тривиално приложение.

Пътят до двореца ни отне почти час бавно и непрекъснато ходене. Макар и да беше контузен, Аспен не ме изпусна от ръцете си нито за миг. Даже като че ли извличаше удоволствие от разходката, независимо от допълнителното натоварване. На мен също ми беше приятно.

— Следващите няколко дни вероятно ще съм доста зает, но ще се постарая да те посетя възможно най-скоро — прошепна Аспен, докато прекосявахме широката зелена ливада пред двореца.

— Добре — отвърнах тихо аз.

Той се усмихна и върна погледа си напред, а аз последвах примера му, попивайки с очи гледката пред нас. Всички прозорци до един светеха и дворецът направо искреше под залязващото слънце. За пръв път го виждах в такава светлина. Изглеждаше приказно.

Незнайно защо имах нагласата да зърна Максън, застанал в очакване до задните врати. Само че не го видях. Не видях никого. Аспен получи нареждане да ме отведе в амбулаторното крило, за да може доктор Ашлър да се погрижи за краката ми, а един от другите стражи отиде да извести кралското семейство, че ме бяха намерили невредима.

Завръщането ми се оказа далеч по-незначително събитие, отколкото бях очаквала. Лежах сама в болнично легло с превързани крака… и така, докато не заспах.

Някой кихна.

Отворих очи, леко дезориентирана за момент. После си спомних къде се намирах и огледах стаята, примигвайки сънено.

— Не исках да те събудя — каза Максън с притаен глас. — Трябва да поспиш. — Седеше на стол до леглото ми, толкова близо, че можеше да отпусне глава върху лакътя ми, ако поискаше.

— Колко е часът? — разтърках очи аз.

— Почти два.

— Сутринта?

Максън кимна. Гледаше ме толкова съсредоточено, че внезапно се притесних за външния си вид. Още с влизането в болницата бях измила лицето си и бях вързала косата си, но бях сравнително сигурна, че на бузата ми имаше отпечатък от възглавницата.

— А ти някога спиш ли? — попитах го аз.

— Да. Просто сега съм на нокти.

— Риск на професията, предполагам? — Понадигнах се в леглото.

По лицето му пробягна тънка усмивка.

— Нещо такова.

Помежду ни се спусна дълго мълчание, което никой от двама ни не знаеше как да наруши.

— Докато си седях в гората днес, ми хрумна нещо — подхвърлих небрежно аз.

Той се поусмихна, като чу колко леко приемах случилото се.

— Така ли?

— Свързано е с теб.

Той се приближи към мен и кафявите му очи се впиха в моите.

— Да чуем.

— Ами — подхванах аз, — просто се сетих за състоянието ти снощи, когато Елиз и Крис още не се бяха появили в скривалището, колко разтревожен беше. А и днес те видях как опита да тръгнеш след мен, когато побягнах от бунтовниците.

— Опитах. Много съжалявам. — Той поклати глава, засрамен, че не беше успял да ме последва.

— Не ти се сърдя — уверих го аз. — Точно там е въпросът. Докато стоях сама в гората, си мислех колко ли се тревожиш за мен, както и за останалите момичета. Не бих казала, че знам какво изпитваш към всяка една от нас, но определено знам, че в момента двамата с теб не сме в особено добри отношения.

— И в по-добри сме били — пошегува се той.

— И въпреки всичко тръгна след мен. Повери Крис на един от стражите, понеже не можеше да бяга. Мъчиш се да предпазиш всички ни. Защо ти е тогава да нараняваш някоя от нас?

Той остана безмълвен, очевидно умувайки какво се опитвах да му кажа.

— Вече разбирам. Щом правиш всичко възможно да ни защитиш, няма начин наказанието на Марли да е било по твое нареждане. Убедена съм, че щеше да го спреш, ако можеше.

Максън въздъхна.

— Непременно.

— Знам.

Пресегна се плахо през леглото и взе ръката ми. Аз не се дръпнах.

— Спомняш ли си, че исках да ти покажа нещо?

— Да.

— Не го забравяй, става ли? Скоро ще видиш за какво говоря. Властта изисква много неща и не всичките са приятни. Но понякога… понякога можеш да постигнеш и велики неща.

Не разбирах какво имаше предвид, но въпреки това кимнах.

— Но май това ще трябва да почака, докато приключиш с проекта си. Малко изоставате от графика.

— Ох! — Изтръгнах ръката си от тази на Максън, за да покрия очите си с нея. Напълно бях забравила за приема. Пак го погледнах. — Ще ни принудят да го организираме въпреки всичко случило се? Преживяхме две бунтовнически нападения и пропилях по-голямата част от деня си в лутане из гората. Ще оплескаме нещата.

Лицето на Максън излъчваше състрадание.

— Ще трябва да се справите.

Ръката ми тупна тежко върху възглавницата.

— Чака ни същинско бедствие.

Той се изкиска.

— Не се безпокой. Дори да не се представиш на ниво, не съм способен да те изритам от двореца.

Последното му изречение привлече вниманието ми. Веднага се надигнах в леглото.

— Да не би да казваш, че ако другите се представят по-зле, една от тях ще изхвърчи?

Максън се поколеба как да отговори на питането ми.

— Максън?

— Очакват от мен да направя елиминация до две седмици — въздъхна той. — Това задание трябва да изиграе голяма роля в избора ми. Мисията на двете ви с Крис е по-тежка. Нови взаимоотношения, по-малък екип — освен това, колкото и веселяшка нация да са, италианците са доста обидчиви. Добави и факта, че почти не ви остана време за работа…

Питах се дали си пролича как кръвта се изцежда до последна капка от лицето ми.

— Не ми е позволено да ви помагам, но ако имате нужда от нещо, моля ви, кажете. Не мога да си помисля, че ще отпратя точно някоя от вас двете.

При първото ни скарване, онази глупава препирня заради Селест, имах чувството, че нещо в представата ми за Максън се беше счупило. Имах същото чувство и когато Марли ни напусна така неочаквано. Всеки път бях сигурна, че нещо заприщваше пътя ми към него, че сърцето ми се пропукваше. Само че бях грешала.

Онзи ден в болничното легло Максън Шрийв за пръв път разби сърцето ми. И болката беше невъобразима. До онзи момент можех да се самоубеждавам, че просто си втълпявах за близостта между двама им с Крис, но сега вече знаех истината.

Максън я харесваше. Може би толкова, колкото харесваше и мен самата.

Кимнах в знак на благодарност за предложението му, неспособна да отроня и дума.

Казах си, че трябва да взема сърцето си обратно, че не го заслужава. Двамата с Максън бяхме започнали познанството си като приятели и може би само такива ни беше писано да бъдем: близки приятели. Но просто бях покрусена.

— Трябва да вървя — каза той. — А ти трябва да поспиш. Преживя много дълъг ден.

Аз врътнах очи. Меко казано, денят ми беше дълъг.

Максън се изправи и изпъна сакото си.

— Исках да ти кажа още толкова много неща. Днес наистина помислих, че съм те загубил.

Свих рамене.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Вече знам, но днес преживях няколко часа, в които ми се наложи да се подготвя за най-лошото. — Той направи пауза, обмисляйки следващите си думи. — Обикновено от всички останали момичета с теб ми е най-лесно да обсъждам отношенията ни. Но имам чувството, че това не е най-подходящият момент за подобни разговори.

Аз сведох глава и кимнах вяло. Нямах сили да говоря за чувствата си към човек, който очевидно си падаше по друга.

— Погледни ме, Америка — помоли ме той.

Вдигнах очи.

— Примирил съм се. Ще имам търпение. Просто искам да знаеш, че… не мога да намеря думи, и то достатъчно силни, за да опишат облекчението ми, задето си при мен и си добре. За нищо друго на света не съм бил по-благодарен.

Признанието му ме остави безмълвна, както се случваше винаги когато достигнеше онези плахи кътчета в душата ми. Една малка част от мен подскочи при мисълта, че толкова лесно се доверявах на изреченото от него.

— Лека нощ, Америка.