Елитът

Десета глава

Мятах се и пищях през цялото време, докато ме влачеха към двореца. Стражите ме стискаха така силно, че несъмнено щях да съм покрита със синини по-късно, но не ме беше грижа. Трябваше да им се опълча.

— Къде е стаята й? — чух единия да пита, а като се извъртях, забелязах някаква прислужничка да се задава по коридора. Не я разпознах, но тя очевидно знаеше коя съм. Жената съпроводи стражите до вратата на стаята ми. Чух как прислужничките ми възнегодуваха, като видяха колко грубо се отнасяха с мен.

— Успокойте се, госпожице, не е редно да се държите така — изсумтя единият от стражите, докато ме водеха към леглото ми.

— Излизайте от стаята ми, дявол да ви вземе! — развиках им се аз.

Прислужничките ми, и трите облени в сълзи, се спуснаха към мен. Мери понечи да изчисти мръсотията от роклята ми, но аз я зашлевих през ръцете. Бяха знаели. Бяха знаели, а не ме бяха предупредили.

— Вие също! — креснах им. — Всички вън! ВЕДНАГА!

Думите ми ги стреснаха и финото телце на Луси така се разтрепери, че донякъде съжалих за изблика си. Но просто трябваше да остана сама.

— Съжаляваме, госпожице — каза Ан и дръпна подчинените си назад. Знаеха колко близки бяхме с Марли.

Марли…

— Просто си вървете — промълвих аз и зарових лице във възглавницата.

Като затвориха вратата след себе си, изхлузих единствената си обувка и пропълзях по-навътре в леглото, докато стотиците дребни парченца от пъзела най-накрая започнаха да се подреждат в главата ми. Значи, това беше тайната, която се боеше да ми сподели. Не й се оставаше в двореца, защото не изпитваше чувства към Максън, но и не й се тръгваше, защото не искаше да се разделя с Картър.

Внезапно ми се избистриха десетки подробности: защо държеше да стои на определени места и защо все поглеждаше към вратите. Заради Картър; него чакаше. Сетих се как по време на гостуването на краля и кралицата на Суендуей беше отказала да се скрие от слънцето… заради Картър. Ами когато се сблъсках с него пред тоалетната? Търсел беше Марли. Ето каква тайна бе пазила приятелката ми — тайната за смълчания си любим, за откраднатите целувки, за дългоочаквания момент, когато най-сетне щяха да бъдат заедно.

Колко трябва да го е обичала, за да прояви такова лекомислие, да рискува толкова много?

Как изобщо бе възможно подобно нещо? Струваше ми се нереално. Предполагала бях, че такива действия водят до наказание, но не и че можеше да сполети точно Марли, че един ден ще я отпратят… не го разбирах.

Стомахът ми се преобръщаше. Като нищо можех да съм на нейно място. Ако двамата с Аспен не бяхме толкова предпазливи, ако някой бе дочул разговора ни по време на снощния танц, сега можеше ние да сме на онази сцена.

Дали някога щях да я видя отново? Къде ли щяха да я изпратят? Дали родителите й нямаше да я загърбят? Нямах представа в коя каста се беше подвизавал Картър, преди службата в дворцовата стража да го повиши в Двойка, макар че ми приличаше на Седмица. Седма каста се намираше на дъното и въпреки това превъзхождаше многократно Осма.

Не можех да повярвам, че Марли вече принадлежеше към Осма каста. Беше абсолютно недопустимо.

Дали ръцете щяха да й служат някога? За колко време се възстановяваха подобни травми? Ами Картър? Дали изобщо щеше да може да ходи след такъв побой?

Можеше Аспен да е на негово място.

Можеше аз да съм на нейно.

Направо ми се гадеше. Изпитвах жестоко облекчение, задето не бях на нейно място, но и породено от него чувство на вина, толкова силно, че едва дишах. Бях ужасен човек, ужасна приятелка. Срамувах се от себе си.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ридая.

Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда свита на топка в леглото си. Прислужничките ми донесоха обяд, но аз дори не го докоснах. За мое успокоение — не настояха да останат с мен и ме оставиха да тъгувам сама.

Не успявах да се съвзема. Колкото повече обмислях случилото се, толкова по-зле ми ставаше. Не можех да прогоня писъците на Марли от съзнанието си. Чудех се дали някога щях да ги забравя.

На вратата ми се почука колебливо. Прислужничките ми ги нямаше да отворят, а на мен не ми се помръдваше, затова просто останах в леглото. Посетителят ми изчака малко и влезе непоканен.

— Америка? — прошепна Максън.

Не му отвърнах.

Той затвори вратата, прекоси стаята и застана до леглото ми.

— Съжалявам — каза. — Нямах избор.

Аз останах неподвижна и безмълвна.

— Другият вариант беше да разпоредя екзекуцията им. Снощи хората от телевизията ги спипали и разпространили видеоматериала без позволението ни — обясни настоятелно той.

Умълча се за известно време, може би с надеждата, че ако остане до мен достатъчно дълго, ще намеря какво да му кажа.

Накрая коленичи до мен.

— Америка? Погледни ме, скъпа.

Стомахът ми подскочи от ласкавото му обръщение. Въпреки това обърнах поглед към него.

— Трябваше да го направя. Трябваше.

— Как можа просто да стоиш безучастно? — Гласът ми прозвуча необичайно. — Защо не направи нещо?

— Както ти казах и преди, позицията ми изисква хладнокръвие, поне привидно. Наложило ми се е да овладея това умение. На теб също ще ти се наложи.

Сбърчих вежди. Сериозно ли си мислеше, че още исках този живот след всичко случило се? Очевидно да. Когато лека-полека разтълкува изражението ми, абсолютен шок осени неговото собствено.

— Америка, съзнавам, че си разстроена, но моля те! Казах ти вече: ти си единствената за мен. Моля те, не ми го причинявай.

— Максън — подхванах бавно, — съжалявам, но не смятам, че ще се справя. За нищо на света не бих могла да понеса нечие страдание равнодушно, и то при положение, че аз самата съм отговорна за него. Не мога да бъда принцеса.

Той си пое дъх изумено — навярно най-близкото нещо до истинска тъга, което някога бях наблюдавала у него.

— Америка, предначертаваш остатъка от живота си въз основа на пет минути от нечий чужд. Такива събития се случват рядко. Няма да взимаш участие в нищо подобно.

Поизправих се в леглото с надеждата, че така мисълта ми ще тече по-плавно.

— Аз просто… дори не мога да разсъждавам нормално в този момент.

— Тогава недей — прикани ме той. — Не взимай решение за двама ни в такова състояние.

Незнайно защо, думите му ми прозвучаха някак заблуждаващо.

— Моля те — прошепна той затрогващо, стиснал ръцете ми. Отчаянието в гласа му ме накара да вдигна поглед към него. — Обеща ми да останеш с мен. Не се отказвай, не и заради това. Умолявам те.

Въздъхнах и кимнах с глава.

Облекчението му беше осезаемо.

— Благодаря ти.

Максън остана на мястото си, вкопчен в ръката ми като в спасително въже. Чувството беше различно от вчерашния ни момент на близост.

— Знам, че… — подхвана колебливо той. — Знам, че се двоумиш дали да приемеш позицията. Винаги съм знаел, че ще ти е трудно да встъпиш в длъжност. И съм сигурен, че това усложнява нещата. Но… какво е отношението ти към мен? Още ли си решена да останеш с мен?

Размърдах се смутено в леглото, без да знам как да му отговоря.

— Нали ти казах, че не съм способна да размишлявам точно в този момент.

— А, да… — Огорчението му беше толкова доловимо. — Ще те оставя на мира засега. Но в най-скоро време ще проведем този разговор.

Приведе се напред, сякаш за да ме целуне, но аз сведох поглед и той се прокашля.

— Довиждане, Америка — каза и си тръгна.

А аз рухнах наново.

Когато прислужничките ми влязоха, незнайно минути или часове по-късно, ме намериха ридаеща. Обърнах се в леглото и умолителният поглед в очите ми просто нямаше как да им убегне.

— О, госпожице — простена Мери и дойде да ме прегърне. — Да ви подготвим за лягане.

Луси и Ан се заеха с копчетата на роклята ми, а Мери изчисти лицето ми и среса косата ми.

И трите насядаха край мен, мъчейки се да ме утешат. Искаше ми се да им обясня, че не страдах само по Марли, но и заради потресаващата болка, свързана с Максън; ала ме беше срам да си призная колко силни чувства изпитвах, колко заблудена бях.

А когато попитах за родителите ми и Ан ми съобщи, че семействата незабавно били отпратени по домовете им, страданието ми се удвои. Дори не бях успяла да се сбогувам с тях.

Ан галеше косата ми и ми шепнеше успокоително. Мери, клекнала до леглото, масажираше релаксиращо краката ми. Луси просто притискаше длани към сърцето си, сякаш преживяваше всичко наравно с мен.

— Благодаря ви — промълвих, подсмърчайки. — Съжалявам за одеве.

Трите се спогледаха.

— Няма за какво да се извинявате, госпожице — настоя Ан.

Понечих да й възразя, тъй като определено бях прекрачила границата в отношенията си с тях, но на вратата отново се почука. Опитах да измисля вежлив начин да отпратя Максън, но когато Луси скочи да отвори, ме посрещна лицето на Аспен.

— Простете, че ви безпокоя, дами, но чух някой да плаче и исках да се уверя, че сте добре — каза той.

После директно дойде до леглото ми, което беше дързък ход, предвид събитията от изминалия ден.

— Лейди Америка, искрено съжалявам за приятелката ви. Разбрах, че ви е много близка. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм. — Погледът в очите му казваше толкова много: че беше готов да пожертва какво ли не, само и само да ми помогне, че заради мен искаше да върне всичко постарому.

Каква глупачка бях. Почти се бях отказала от единствения човек на света, който наистина ме познаваше и обичаше. Двамата с Аспен бяхме градили съвместния си живот толкова дълго, а Изборът почти го беше унищожил.

Аспен стоеше пред мен. Невредим.

— Благодаря ви — отвърнах тихо. — Ще запомня добрината ви.

Аспен ми се усмихна почти незабележимо. Усещах, че му се искаше да остане; аз също имах желание за това. Но прислужничките ми се суетяха наоколо и просто нямаше начин. Наскоро си бях казала, че Аспен винаги ще е до мен, и сега с радост откривах колко вярно беше това.