Елитът

Трийсета глава

Събуди ме скърцането на вратата, а нахлулата в стаичката светлина беше толкова ярка, че трябваше да закрия очите си.

— Ваше Величество? — обади се някой. — О, господи! Намерих го! — Изкрещя същият глас. — Жив е!

Край нас внезапно се развихри суетня от стражи и прислужници.

— Не успяхте да се доберете до долното скривалище ли, Ваше Височество? — попита един от стражите. Надникнах към нашивката с името му. Марксън. Не бях сигурна, но ми приличаше на човек с по-висок ранг в дворцовата стража.

— Не. Изпратих един страж да уведоми родителите ми. Наредих му да изпълни първо таза задача — обясни Максън, мъчейки се да позаглади косата си. По лицето му само за секунда се изписа болезнена гримаса.

— Кой беше стражът?

Максън въздъхна.

— Не видях името му. — После ме погледна въпросително.

— Аз също. Запомних само, че носеше някакъв пръстен на палеца си. Беше сив, навярно оловен.

Страж Марксън кимна.

— Бил е Тенър. За жалост, той не оцеля. Загубихме около двайсет и петима стражи и над десет души от прислугата.

— Какво? — покрих устата си аз.

Аспен.

Молех се да е невредим. Изминалата нощ беше толкова наситена с преживявания, че бях забравила да се тревожа за него.

— А родителите ми? Другите момичета от Елита?

— Всички са добре, сър. Но майка ви не беше на себе си от тревога.

— Излязла ли е от скривалището вече? — Максън поведе всички ни към коридора.

— Всички излязоха. Пропуснахме няколко от малките скривалища, затова тръгнахме на втора обиколка с надеждата да намерим вас и лейди Америка.

— О, господи — каза Максън. — Първо ще посетя нея. — В следващия момент замръзна на място.

Проследих погледа му до ужасяващата гледка. На стената беше изписана същата онази дума, която бунтовниците бяха оставили след себе си при предишното нападение.

Предупреждението покриваше целите стени на коридора, изписано отново и отново с всякакви подръчни средства. Но пораженията не свършваха с това — бяха още по-смайващи и от последния път. Така и не огледах щетите по първия етаж, но и гледката по коридорите към стаята ми беше достатъчна, за да ме потресе. Огромни петна по мокета свидетелстваха за мястото, където някой — навярно беззащитна прислужничка или пък някой храбър страж — беше загубил живота си. Прозорците бяха изпотрошени и от рамките стърчаха само нащърбени като зъби парчета стъкло.

Лампите бяха счупени, макар и няколко все още да примигваха, отказвайки да се предадат. Кръвта замръзна във вените ми, като видях дълбоките дупки, пробити в стените; явно нападателите бяха научили за скривалищата и бяха тръгнали да издирват тайните врати. Колко ли се бяхме доближили до смъртта с Максън през изминалата нощ?

— Госпожице? — повика ме един страж, изтръгвайки ме от размислите. — Позволихме си да се свържем със семействата на всички момичета. Изглежда, нападението над близките на лейди Натали е било директен опит за прекратяване на Избора. Нападат роднините ви, за да ви накарат да напуснете двореца.

Покрих уста с длан.

— Не!

— Вече изпратихме хора от дворцовата стража, за да ги охраняват. Кралят беше непреклонен в решението си да задържи всички участнички в двореца.

— Ами ако изявят желание да си тръгнат? — възмути се Максън. — Не можем да ги държим тук против волята им.

— Разбирам ви, сър. Ще трябва да обсъдите въпроса с краля. — Стражът изглеждаше смутен, навярно не знаеше как да подходи към разногласието им.

— Няма да се наложи да охранявате семейството ми дълго време — обявих аз с надеждата да разсея поне част от създалото се напрежение. — Известете ги, че скоро се прибирам вкъщи.

— Добре, госпожице — съгласи се с поклон стражът.

— В стаята си ли е майка ми? — намеси се Максън.

— Да, сър.

— Кажете й че, отивам да я видя. Свободни сте.

Отново останахме сами.

Максън взе ръцете ми в своите.

— Не бързай. Сбогувай се с прислужничките си и с онези от момичета, с които пожелаеш. Също така хапни нещо. Знам колко обичаш храната в двореца.

Усмихнах му се.

— Добре.

Притеснен, Максън навлажни пресъхналите си устни. Това беше краят. Раздялата ни.

— Промени ме завинаги. Никога няма да те забравя.

Прокарах свободната си ръка по гърдите му, изпъвайки сакото му.

— Да не си посмял да подръпваш ухото си за някое друго момиче. Това си е само за мен. — Усмихнах му се бегло.

— Много неща са само за теб, Америка.

Преглътнах сухо.

— Трябва да вървя.

Той кимна.

Максън долепи устни до моите за съвсем кратко, после хукна по коридора. Изпратих го с поглед, докато не се загуби зад ъгъла, и продължих към стаята си.

Всяка стъпка нагоре по централното стълбище беше същинско изтезание и заради онова, което оставях зад себе си, и заради онова, което се боях, че ме очаква. Ами ако позвънях на звънеца и Луси не се отзовеше? Нито Мери? Нито пък Ан? Ами ако погледнех към лицето на всеки страж, който подминавах, и нито един от тях не беше Аспен?

Стигнах до втория етаж, срещайки разрушение зад всеки ъгъл. Макар и в руини, мястото продължаваше да е разпознаваемо, най-прелестната сграда, която някога бях виждала. Но времето и средствата, необходими за реставрацията, щяха да са отвъд най-смелите ми представи. Метежниците се бяха оказали крайно методични. Когато наближих стаята си, дочух отчетливия звук от нечий плач. Този на Луси.

Отдъхнах си с облекчението, че я намирах жива, но и не смеех да си помисля какво я караше да плаче. Събрах сили и прекрачих прага.

Със зачервени лица и подпухнали очи Мери и Ан събираха парчетата стъкло от вратите към балкона ми. Видях как Мери спря с метлата в ръка и издиша в опит да успокои нервите си. В единия ъгъл на стаята Луси ридаеше, опряла лице о гърдите на Аспен.

— Шшш — утешаваше я той. — Ще я намерят, сигурен съм.

Такъв камък ми падна от сърцето, че избухнах в сълзи.

— Добре сте. Всички сте добре.

Аспен въздъхна шумно и мускулестите му рамене се отпуснаха видимо.

— Госпожице? — възкликна Луси. Само след секунда вече препускаше към мен. Мери и Ан също се спуснаха и се хвърлиха отгоре ми.

— О, колко непристойно — самообвини се Ан, прегръщайки ме.

— За бога, спри се за малко — охули я Мери.

Всички бяхме толкова щастливи да се видим живи и здрави, че прихнахме в дружен смях.

Зад тях Аспен стоеше на място и ме гледаше с кротка усмивка, видимо благодарен, че отново бях пред него.

— Къде се загубихте? Търсиха ви навсякъде. — Мери ме придърпа до леглото и ме сложи да седна, макар че и по него цареше хаос, завивките бяха раздрани, възглавниците — разпорени с ножове и обсипани с пух.

— В едно от скривалищата, които бяха пропуснали да проверят. Максън също е добре — обясних аз.

— Слава богу — каза Ан.

— Той спаси живота ми. Тъкмо се бях запътила към градината, когато ни нападнаха. Ако ме бяха спипали навън…

— О, госпожице — проплака Мери.

— Не се тревожете — каза Ан. — Ще спретнем стаята за нула време, а и сме ви подготвили приказна рокля. Освен това може…

— Няма да е необходимо. Днес се прибирам вкъщи. Ще облека нещо ежедневно и след няколко часа си тръгвам.

— Какво? — учуди се Мери. — Но защо?

Свих рамене.

— Просто нещата не потръгнаха. — Вдигнах поглед към Аспен, но изражението му беше неразгадаемо. Виждах единствено облекчение, задето се бях върнала невредима.

— Наистина вярвах, че вие ще спечелите — каза Луси. — Още от самото начало. А след всичко, което казахте снощи… Просто не мога да повярвам, че се прибирате у дома.

— Много мило от твоя страна, но всичко ще е наред. От тук нататък ще ви помоля да помагате с каквото можете на Крис. Заради мен.

— Разбира се — каза Ан.

— За вас — винаги — подкрепи я Мери.

Аспен се прокашля дискретно.

— Дами, бихте ли ми отстъпили лейди Америка за момент. Щом ще напуска двореца днес, трябва да я запозная с някои мерки за сигурност. Не я опазихме толкова време само за да пострада точно сега. Ан, би ли и донесла чисти кърпи и други подобни неща. Все пак трябва да се завърне вкъщи като истинска дама. Мери, ако мога да те помоля за някаква храна? — И двете кимнаха. — А ти, Луси, може би имаш нужда от малко почивка?

— Не! — възрази тя и изопна рамене. — Готова съм да помогна.

Аспен се усмихна.

— Прекрасно.

— Луси, отиди в шивашкото ателие да довършиш роклята. След малко ще дойдем да ти помогнем. Не ме интересува кой какво казва, лейди Америка. Ще си тръгнете със стил — заяви ми Ан.

— Слушам, мадам — отвърнах аз и трите излязоха от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Аспен дойде до мен, а аз станах от леглото, за да го погледна в очите.

— Мислех те за мъртва. Мислех, че съм те загубил.

— Не и днес — казах аз с вяла с усмивка. Сега, когато се уверявах колко тежка беше ситуацията, можех да запазя самообладание единствено с малко чувство за хумор.

— Получих писмото ти. Не е за вярване, че не си ми разказала за дневника.

— Нямаше как.

Той скъси разстоянието помежду ни и погали косата ми.

— Мер, щом не си успяла да го покажеш дори на мен, май не беше особено добра идея да го показваш пред цялата страна. И тази работа с кастите… Загубила си си ума, нали знаеш?

— О, знам, и още как. — Забих поглед в земята, припомняйки си цялата лудост от предишния ден.

— Значи, Максън те е дисквалифицирал заради това?

Въздъхнах.

— Не съвсем. Кралят настоя да си тръгна. Ей сега да ми предложи брак Максън, ще е напразно. Щом кралят казва „не“, отпадам и точка.

— О! — отвърна простичко той. — Ще ми е странно в двореца без теб.

— Знам — въздъхнах аз.

— Ще ти пиша писма — побърза да ми обещае. — И ще ти изпращам пари, ако имаш нужда. Имам предостатъчно. Можем да се оженим веднага щом се върна у дома. Знам, че ще мине известно време, но…

— Аспен — прекъснах го аз. Нямах представа как да му обясня, че в момента сърцето ми беше разбито. — Имам нужда от малко спокойствие, дано ме разбереш. Трябва ми време да се възстановя след всичко това.

Той отстъпи назад видимо засегнат.

— Значи, не искаш да ти пиша, нито да се обаждам?

— Може би не веднага — отговорих му аз, мъчейки се да придам на думите си по-леко звучене. — Просто искам да прекарам известно време със семейството си и да се поопомня. След всичко, което ми се струпа тук, не мога…

— Чакай малко — спря ме той с вдигната ръка. Не продължи веднага, изучавайки лицето ми. — Все още го искаш… — Обвини ме той. — След всичко, което стори, след жестоката му постъпка спрямо Марли и дори сега, когато няма абсолютно никаква надежда да сте заедно, ти продължаваш да мислиш за него…

— Не е сторил нищо нередно, Аспен. Ще ми се да можех да ти кажа истината за Марли, но му дадох дума да си мълча. Не го виня за нищо. И знам, че всичко приключи, но по същия начин се чувствах и когато ти скъса с мен.

Той се изсмя саркастично и отметна глава назад, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Говоря сериозно. Когато ти сложи край на връзката ни, приех Избора като спасително въже, защото знаех, че поне ще ми даде време да забравя чувствата си към теб. Тогава ти взе, че се появи в двореца и всички отново се преобърна. Ти беше човекът, който промени всичко, изоставяйки ме в къщичката на дървото; и като че ли си мислиш, че ако ми оказваш достатъчно натиск, можеш да върнеш живота ни към момента преди онази случка. Само че не става така. Дай ми шанс да те избера.

Докато думите се лееха от устата ми, съзнавах, че именно тази заблуда ни създаваше най-много главоболия. Любовта ми към Аспен бе продължила толкова дълго време, че просто бяхме приели някои неща за даденост. Но сега всичко беше различно. Вече не бяхме просто някакви си двама души от Каролина. Оттогава бяхме преживели твърде много, за да се преструваме, че отново можехме да сме онези щастливи хора.

— И защо не би избрала мен, Мер? Не съм ли аз единственият ти избор? — попита той с пропит от тъга глас.

— Да. Но това не те ли притеснява? Не искам да съм момичето, за което ще се ожениш, защото аз съм останала без друг вариант, а ти така и не си погледнал друга. Наистина ли искаш да ме получиш задочно?

— Не ме е грижа как ще те получа, Мер? — отвърна той с покъртен тон.

Внезапно се спусна към мен, обгръщайки лицето ми с длани. А после ме целуна яростно, заставяйки ме да си припомня кой всъщност беше той за мен.

Не можех да отвърна на целувката му.

Когато най-накрая се предаде, отдалечи лицето ми от своето, мъчейки се да разтълкува изражението ми.

— Какво се случва тук, Америка?

— Сърцето ми е разбито! Ето какво се случва! Имаш ли някаква представа как се чувствам? Толкова съм объркана в момента, ти си единственото нещо, което ми остана, а не ме обичаш достатъчно, за да ми оставиш глътка въздух.

Разплаках се и той най-сетне се смири.

— Съжалявам, Мер — прошепна. — Просто постоянно си мисля, че съм те загубил поради една или друга причина, а инстинктът ме принуждава да се боря за теб. По-силно е от мен.

Сведох поглед към пода, опитвайки да се взема в ръце.

— Ще почакам — обеща той. — Когато се почувстваш готова, пиши ми. Повярвай ми, обичам те достатъчно, за да ти дам глътка въздух. След изминалата нощ само това ме интересува. Да знам, че дишаш.

Оставих се в обятията му, позволявайки му да ме притисне към себе си, но чувството беше различно. Преди бях живяла с убеждението, че Аспен никога няма да напусне света ми, но сега за пръв път започвах да се усъмнявам в това.

— Благодаря ти — пророних. — Пази се, моля те. Не бъди герой, Аспен. Грижи се за себе си.

Той се откъсна от мен и ми кимна с глава, без да каже и дума. Целуна челото ми и се отправи към вратата.

Не помръднах от мястото си дълго време, не знаех какво да правя със себе си, затова просто зачаках прислужничките да се появят и да ми върнат разсъдъка за последен път.