Елитът

Двайсет и втора глава

— Ехо? — прошепнах, след като бях изпълнила инструкциите, които Аспен ми беше оставил на предишния ден. Пристъпих плахо в стая, осветена единствено от гаснещата дневна светлина, процеждаща се през фините пердета, но и толкова ми стигаше да видя вълнението по лицето на Аспен.

Затворих вратата след себе си, а той моментално притича до мен и ме вдигна на ръце.

— Много ми липсваше.

— И ти на мен. Бях толкова заета с организирането на приема, че нямах време да си поема дъх.

— Радвам се, че мина. Лесно ли ме намери? — попита ме Аспен закачливо.

Аз се подсмихнах.

— Да си призная, Аспен, впечатлена съм от вещината ти. — Планът му беше почти комично простичък. Тъй като кралицата отговаряше за двореца, дисциплината не беше толкова затегната. Вероятно горката си имаше други грижи. Предоставила ни беше две възможности за вечеря: по стаите или в трапезарията на долния етаж. Прислужничките ми ме подготвиха за втория вариант, но вместо да се отправя към трапезарията, прекосих коридора и влязох в стаята, която някога бе обитавала Бариел. Стори ми се като детска игра.

Той се усмихна на похвалата ми и ме сложи да седна върху няколко струпани в задния ъгъл на стаята възглавници.

— Удобно ли ти е?

Аз кимнах, очаквайки да седне до мен, но вместо това той прибута един голям диван, за да не се вижда кътчето ни откъм вратата, а после издърпа масата като нисък покрив над главата ми. Най-накрая взе ухаещия на храна вързоп от плота и се настани до мен.

— Почти като вкъщи, а? — Промъкна се зад мен, така че да застана между краката му. Позата ни беше толкова позната, а пространството — толкова тясно, че наистина се почувствах като в старата ни къщичка на дървото. Сякаш беше взел частица от онова, което смятах за безвъзвратно загубено, и грижовно го беше сложил в ръцете ми.

— Дори по-хубаво — въздъхнах аз, отпускайки се в обятията му. След малко усетих как прокарва пръсти през косата ми и ме побиха приятни тръпки.

Постояхме така, без да говорим, а аз затворих очи, съсредоточавайки се върху дишането на Аспен. Неотдавна бях сторила същото и в обятията на Максън. Но сега беше различно. Сигурна бях, че ако ми се наложеше, можех да позная диханието на Аспен сред това на стотици хора. Толкова добре го познавах. Очевидно и той ме познаваше добре. Това малко късче покой беше точно нещото, по което копнеех, а Аспен го превърна в реалност.

— За какво мислиш, Мер?

— За какво ли не — въздъхнах аз. — За дома, за теб, за Максън, за Избора, за всичко.

— И какво мислиш за всичко това?

— Главно колко много ме обърква. В единия момент си въобразявам, че разбирам какво ми се случва, а в следващия настъпва някакъв обрат и чувствата ми се променят.

Аспен помълча за момент, а после попита с измъчен глас:

— Често ли се менят чувствата ти към мен?

— Не! — отвърнах, притискайки се по-близо до тялото му. — Честно казано, ти си единственото непроменливо нещо. Знам, че дори всичко да се обърне с главата надолу, ти ще продължаваш да си на същото това място. Целият този хаос изтласква любовта ми към теб на заден план, но никога не съм се съмнявала, че съществува. Разбираш ли ме?

— Да. Съзнавам, че присъствието ми допълнително усложнява всичко. И все пак се радвам да чуя, че не съм отпаднал от състезанието.

Аспен ме обгърна с ръце, сякаш можеше да ме задържи в тайното ни кътче завинаги.

— Не съм забравила какво има помежду ни — уверих го.

— Понякога имам чувството, че с Максън участваме в наша собствена версия на Избора. Само двамата сме, а накрая единият ще те спечели; и не мога да преценя на кого му е по-трудно. Максън не подозира, че си има съперник, затова и не е устремен към победа като мен самия. От друга страна, на мен пък ми се налага да се крия, така че не мога да ти дам всичко, което той може. Борбата ни не е справедлива нито за него, нито за мен.

— Не бива да разсъждаваш така.

— Не знам как другояче да разсъждавам, Мер.

Аз въздъхнах.

— Да сменим темата.

— Добре. И бездруго не ми е приятно да говоря за него. Разкажи ми за другите неща, които те объркват. Какво се случва?

— Харесва ли ти да си войник? — попитах го аз, обръщайки глава към него.

Той кимна въодушевено, докато отваряше вързопа с храна.

— Безкрайно много, Мер. Предполагах, че работата ще ми е омразна, но се оказа чудесна. — Той пъхна парче хляб в устата си и продължи да говори: — Естествено, най-очевидната причина е, че постоянно съм сит. Държат да сме едри, затова направо ни тъпчат с храна. Е, бият ни и инжекции — добави той, подсещайки се, — но това не ме притеснява. Пък и ми плащат. Подсигуряват ми всичко, от което се нуждая, а после ми дават и пари.

Той поспря за момент, заигравайки се с парче портокал.

— Знам, че си усетила колко е хубаво да изпращаш пари у дома.

Не се и съмнявах, че мисли за майка си и шестте си братя и сестри. В домакинството им той беше играл ролята на баща, чудех се дали това не го караше да изпитва по-силна носталгия дори от моята.

Той прочисти гърлото си и продължи:

— Но има и други неща, които не бях очаквал да са по вкуса ми. Дисциплината и рутината например. Харесва ми усещането, че правя нещо значимо. Чувствам се някак… на мястото си. Години наред правех инвентаризации и чистех къщи… и мира нямах. А сега знам, че правя онова, което съм роден да правя.

— Значи, отговорът е голямо „да“? Харесва ти да си войник?

— Абсолютно.

— Но не харесваш Максън. И знам, че не одобряваш управлението на Илеа. Някога доста си говорехме по въпроса, а и след целия скандал с кастите на Южняците… Знам, че не си доволен.

Той кимна.

— Намирам сегашното ни правителство за жестоко.

— Тогава как нямаш нищо против да го защитаваш? Сражаваш се с бунтовниците, за да предпазиш краля и Максън. Те са хората, които командват парада, а ти не си съгласен с действията им. Как тогава харесваш професията си?

Той се замисли, дъвчейки.

— Не знам какво да ти кажа. Май звучи налудничаво, но… е, както ти споменах, кара ме да се чувствам полезен. Изправя ме пред предизвикателства и ми позволява да участвам в нещо по-голямо, да придам смисъл на живота си. Вярно, Илеа не е съвършена. Всъщност е доста далеч от съвършенството. Но аз… аз имам надежда — завърши простичко той.

Умълчахме се за момент, докато последната думичка се разливаше в съзнанията ни.

— Имам усещането, че положението ни се е подобрило, макар и да не съм способен да се обоснова с исторически факти. Имам и чувството, че ще се подобрява още повече с годините. Смятам, че пред нас стоят много възможности. Може и да прозвуча глуповато, но това си е моята страна. Знам, че е осакатена, но нима можем просто да я отстъпим на онези анархисти? Това е родината ми. Откачено ли звучи?

Аз отхапах от хляба, размишлявайки върху думите на Аспен. Напомняха ми за къщичката на дървото и за всички онези пъти, в които го бях разпитвала за какво ли не. Дори да не бях на неговото мнение, поне хвърляше светлина върху спорните въпроси. Но по този мненията ни се припокриваха. Даже започнах да проумявам какво би могло да се е криело в сърцето ми през цялото това време.

— Изобщо не звучи откачено. Звучи съвършено смислено.

— А помага ли ти с твоите грижи?

— Да.

— Имаш ли желание да ми споделиш за някои от тях?

Аз му се усмихнах.

— Още не. — Макар че Аспен имаше остър ум и нямаше да се учудя, ако вече ги беше разгадал. Горестният поглед в очите му ми подсказваше, че вероятно е така.

Извърна поглед от лицето ми за момент, прокарвайки пръсти надолу по ръката ми чак до гривничката с копче, увита около китката ми.

— В голяма каша сме се забъркали, а?

— Огромна.

— Понякога гледам на нас като на възел, твърде оплетен, за да бъдат разделени двата му края.

Аз кимнах.

— Вярно е. Толкова много съм привързана към теб. Чувствам се загубена, когато не си наблизо.

Аспен ме придърпа към себе си, плъзвайки ръка от слепоочието ми надолу по бузата ми.

— В такъв случай ще трябва да си останем оплетени.

Целуна ме така нежно, сякаш се боеше, че натиснеше ли малко по-силно с устни, моментът щеше да рухне, заличавайки всичко помежду ни. Може би се боеше с право. Бавно ме разположи върху леглото от възглавници, без да отлепи ръце от мен, проследявайки извивките на тялото ми, докато устните му се впиваха в моите. Чувството беше толкова познато, толкова отпускащо.

Зарових пръсти в късата му коса и си припомних как някога гъделичкаше лицето ми, като се целувахме. Направи ми впечатление колко по-мускулести бяха станали ръцете му, колко по-здрави. Дори начинът, по който ме прегръщаше, се беше променил. Усещах нова самоувереност в прегръдката му, навярно придобита от съзнанието му на Двойка, на войник.

Неусетно дойде време да се разделим и Аспен ме изпрати до вратата. Целуна ме продължително, замайвайки главата ми.

— Ще опитам пак да ти оставя бележка съвсем скоро — обеща той.

— Ще чакам. — Притиснах се към него и го задържах до себе си за един дълъг момент. После, за да не ни навлека неприятности, си тръгнах.

Прислужничките ме подготвиха за лягане, но за мен цялата процедура мина в шемет. Някога Изборът като че ли се състоеше в дилемата: Максън или Аспен. Но сякаш подобно решение далеч нямаше да затрудни сърцето ми, та ето че сега всичко се разрасна в още толкова много въпросителни: Петица или Тройка бях? Когато всичко приключеше, Двойка или Единица щях да бъда? Като войнишка или като кралска съпруга щях да изживея дните си? Дали щях да потъна тихомълком в задния план, където винаги се бях чувствала най-удобно, или щях да изскоча на публичната сцена, от която винаги се бях бояла? Имах ли готовност да загърбя единия начин на живот за сметка на другия? Способна ли щях да съм да не намразя избраницата на Максън, ако моят избраник беше Аспен? А избраницата на Аспен, ако останех с Максън?

Като се пъхнах в леглото и изгасих лампата, си напомних, че решението да дойда в двореца беше лично мое. Вярно, Аспен ме беше помолил да го сторя, а майка ми беше настояла, но никой не ме беше принудил да попълня молбата за участие в Избора.

Каквото и да предстоеше, просто щях да го посрещна. Нямаше друг начин.