Елитът

Тринайсета глава

Избягах от салона. Естествено, че Селест не ми правеше услуга. Слагаше ме на мястото ми. Защо изобщо си правех труда? Кралят очакваше да се проваля, народът не ме искаше, а и аз самата знаех, че не съм родена за принцеса.

Изтърчах нагоре по стълбите с тихи стъпки, мъчейки се да не привличам внимание. Нямах ни най-малка представа кой беше неназованият източник на списанието.

— Госпожице — каза Ан, като влязох в стаята си. — Мислех, че ще останете в салона до обяд.

— Бихте ли ме оставили сама, ако обичате?

— Моля?

Изпуфтях, стараейки се да не загубя търпение.

— Имам нужда да остана сама. Моля ви.

Без да кажат и дума, прислужничките ми направиха реверанс и напуснаха стаята. Отидох при пианото. Възнамерявах да се разсея с музика и да прогоня мрачните мисли от главата си. Изсвирих няколко от композициите, които знаех наизуст, но пък така не влагах никакво усилие. Трябваше да се съсредоточа изцяло.

Станах, вдигнах капака на пейката и се заех да си търся нещо по-сложно. Разрових се из партитурите, докато, не щеш ли, изпод тях надникна крайчецът на някаква книга. Дневникът на Грегъри Илеа! Напълно бях забравила, че си стоеше скътан тук. Това вече несъмнено щеше да ме разсее. Легнах с книгата и я разгърнах, захласната във вехтите страници, прехвърчащи през пръстите ми.

Дневникът се отвори на страницата за Хелоуин, вероятно защото твърдата хартия на снимката служеше като лента за отбелязване, зачетох отново текста към нея.

Вгледах се в познатата фотография, съсредоточавайки вниманието си върху момичето. На колко ли години беше на снимката? Каква ли роля бе играла в двореца? Дали й беше харесвало да е дъщеря на Грегъри Илеа? С каква ли популярност се бе ползвала заради това си положение?

Обърнах страницата и установих, че от другата й страна не започваше нов текст, а продължаваше този за Хелоуин.

Побиха ме тръпки. Максън безспорно имаше много общо с предшественика си. Грегъри ми се струваше проникновена личност. Стремял се беше да изправи опропастената ни страна на крака. Чудно ми стана какво ли щеше да каже за монархията ни, ако още беше жив.

Когато същата нощ Аспен открехна внимателно вратата на стаята ми, изгарях от желание да му споделя за прочетеното. Но си спомних, че дори споменавайки пред татко за дневника, вече бях нарушила обещанието си.

— Как се чувстваш? — поинтересува се той, коленичейки до леглото ми.

— Да кажем… добре. Днес Селест ми показа една статия. — Поклатих печално глава. — Обаче не съм сигурна, че ми се говори по въпроса. Дошло ми е до гуша от нея.

— След като изгони Марли, предполагам, че известно време няма да отпраща други момичета, или?

Вдигнах рамене. Знаех, че народът очакваше с нетърпение нечия дисквалификация, а случката с Марли беше по-драматична дори от най-смелите им представи.

— Ей — каза той, позволявайки си да ме докосне, което беше рисковано, предвид широко отворената врата. — Всичко ще се нареди.

— Знам. Но просто ми липсва. И съм много объркана.

— Объркана? Заради какво?

— Какво ли не. Ролята ми в двореца, коя съм. Уж знаех… дори не се сещам как да го обясня. — Май напоследък това ми се случваше все по-често. Всяка мисъл, прелитаща през съзнанието ми, беше безформена. Нищо не се връзваше.

— Знаеш коя си, Мер. Не се поддавай на опитите им да те променят. — Гласът му звучеше толкова искрено, че за момент наистина почувствах сигурност. Не защото имах отговори, а защото имах Аспен. Знаех, че забравех ли някога коя съм, той щеше да ми припомни.

— Аспен, може ли да ти задам един въпрос? — Той кимна. — Сигурно ще ти прозвучи малко странно, но ако кажем, че за да стана принцеса, не се налагаше да се омъжвам за някого, че беше просто работна позиция, на която ме назначаваха, би ли ми възложил някакви надежди?

Зелените му очи се разшириха за момент, сякаш се мъчеха да обхванат огромното значение на въпроса ми. Пролича си, че обмисли тази възможност, което му правеше чест.

— Съжалявам, Мер, но не бих. Нямаш тяхната вродена пресметливост. — Лицето му придоби извинително изражение, не че му се сърдех, задето не вярваше, че ще се справя. Но аргументът му ме поучуди.

— Пресметливост ли? В какъв смисъл?

— Обикалям навсякъде, Мер — въздъхна той. — До ушите ми стигат доста неща. На юг, по местата с много граждани от ниските касти, се вихри голяма суматоха. По-старите стражи разправят, че онези хора така и не възприели възгледите на Грегъри Илеа и по земите им от дълго време бушували размирици. Носят се слухове, че отчасти това била причината кралят да избере Амбърли за кралица. Била южнячка и бракът им облекчил напрежението за известно време. За кратко, както изглежда.

Отново ми се прииска да му споделя за дневника, но се въздържах.

— Това не обяснява избора ти на думата „пресметливост“?

Той се подвоуми.

— Онзи ден, преди тържеството за Хелоуин, ме извикаха в един от кабинетите. Споменаха нещо за симпатизанти на бунтовническата кауза от Юга. Наредиха ми да отнеса едни писма до пощенското крило на двореца. Писмата бяха над триста, Америка. Триста семейства се озоваваха с една каста по-надолу, понеже не бяха докладвали разни случки или бяха помогнали на лица, считани за заплаха от кралския двор.

Поех дълбоко дъх.

— Знам. Можеш ли да си го представиш? Случва ти се подобно нещо, а досега си изкарвала хляба си само със свирене на пиано. Внезапно се оказва, че трябва да се занимаваш с канцеларски труд и да се научиш как да си намираш работа. Замисълът е ясен.

Аз кимнах разбиращо.

— Смяташ ли, че… Дали Максън знае?

— Смятам, че няма начин да не знае. Все пак не след дълго страната ще е в негови ръце.

Дълбоко в себе си отказвах да повярвам, че умишлено бе допуснал подобно нещо, но ми се струваше логично да е осведомен. От него се очакваше да даде съгласието си.

А аз бих ли дала своето?

— Не казвай на никого, става ли? Ако научат, че съм се изпуснал пред теб, мога да загубя работата си — предупреди ме Аспен.

— Разбира се, че няма. Вече забравих.

Аспен ми се усмихна.

— Липсва ми времето с теб, далеч от всичко това. Липсват ми някогашните ни неволи.

— Напълно те разбирам — подсмихнах се аз. — Измъкването през прозореца е къде-къде по-лесно от промъкването из двореца.

— А и беше по-добре, когато се бъхтех, за да изкарам по някое мижаво пени за теб, отколкото сега, когато нямам какво да ти дам. — Той почука с пръст по стъкленото бурканче върху нощната ми масичка, същото онова, в което бях събирала стотиците пенита от него. При срещите ни в къщичката на дървото у дома често му пеех, а той винаги ми плащаше, убеден, че съм си заслужила възнаграждение. — Дори не бях подозирал, че си запазила всички монети до деня, в който замина за двореца.

— Естествено, че ги пазех! Когато те нямаше до мен, те бяха единствената ми връзка с теб. Обичах да ги изсипвам върху леглото през пръстите си и пак да ги прибирам в бурканчето. Хубаво беше да имам нещо, докоснато от теб. — Погледите ни се срещнаха и всичко останало избледня за момент. Изпитах познатия покой на нашето си гнезденце, кътчето, което двамата с Аспен си бяхме създали още преди години. — А ти какво направи с тях?

В яростта си при сбогуването ни му бях върнала пенитата. Всичките, с изключение на едничкото, залепнало за дъното на буркана.

Той се усмихна.

— Вкъщи са и чакат.

— Какво чакат?

Очите му проблеснаха.

— Не мога да ти кажа.

Въздъхнах с усмивка.

— Хубаво тогава. Пази си тайните. Но не се заблуждавай, че нямаш какво да ми дадеш. Стига ми, че си тук, че поне двамата с теб можем да поправим нещата, макар и нищо да не е същото.

Но очевидно това не беше достатъчно за Аспен. Пресегна се към ръба на единия си ръкав и откъсна едно от позлатените копчета.

— Буквално нямам какво друго да ти дам, освен нещо, докоснато от мен, за да остана в мислите ти. И бъди сигурна, че ти също няма да напуснеш моите.

Колкото и глупаво да беше, ми идеше да се разплача. Вътрешният ми порив да направя съпоставка между Аспен и Максън беше непреодолим. Дори в онзи момент, когато идеята, че ще ми се наложи да избера само един от тях, беше много далеч от съзнанието ми, неизбежно ги преценявах един спрямо друг.

На Максън му беше много лесно да ми угажда — да възкреси заради мен някогашен празник, да ме затрупва с хубави неща, понеже целият свят беше в краката му. В същото време Аспен ми подаряваше безценни откраднати моменти и малки свързващи ни дреболийки, а имах чувството, че ме е дарил с толкова повече.

Внезапно ме сполетя мисълта, че Аспен си беше такъв открай време. Жертваше съня си заради мен, рискуваше да го спипат след вечерния час заради мен, бъхтеше се за мижави пенита заради мен. Щедростта на Аспен изглеждаше по-скромна, защото не беше разточителна като тази на Максън, но каквото даряваше, го даряваше с много повече сърце.

Преглътнах напиращите сълзи.

— Моментът е такъв, че не знам как да подходя към теб. Май не знам как да подходя към каквото и да било. Аз… не съм те забравила, нали ми вярваш? Още си тук.

Опрях длан в гърдите си, отчасти за да покажа на Аспен какво имах предвид, отчасти за да потуша странното желание, надигащо се там. Той ме разбра.

— И толкова ми стига.