Елитът

Двайсет и девета глава

Скръстих ръце.

— Чух версията на Крис за случилото се помежду ви и не мисля, че преувеличава. Що се отнася до Селест, предпочитам да не споменавам името и до края на живота си.

Той се засмя.

— Ама че си упорита. Ще ми липсва тази твоя черта.

Помълчах за момент.

— Значи, бях дотук? Изхвърчам от двореца?

Максън обмисли отговора си.

— Не мисля, че вече съм способен да го предотвратя. Нали точно това искаше?

Аз поклатих глава.

— Бях ядосана — пророних. — Бях толкова бясна.

Извърнах поглед, моментът не беше подходящ за сълзи. Очевидно Максън си беше наумил, че трябва да изслушам онова, което имаше да ми казва, било то по желание или не. Най-сетне ме беше приклещил и сега нямах друг избор, освен да чуя всичко, което толкова време чакаше да ми сподели.

— Мислех, че вече си моя — подхвана той. Надникнах към него и го заварих вперил поглед в тавана. — Ако имаше как да ти предложа брак на партито по случай Хелоуин, щях. Длъжен съм да го направя официално пред родителите ми, гостите на двореца и телевизионните камери, но имах позволение да ти отправя предложението си на четири очи, настъпеше ли подходящият момент, и чак след това да организираме официален прием. Май не съм ти го казвал, а?

Максън върна погледа си към мен и аз разклатих леко глава. Той се усмихна горчиво, връхлетян от спомени.

— Дори си бях подготвил реч с всички онези обещания, които исках да ти дам. По всяка вероятност щях да я забравя и да се изложа стабилно. Въпреки че… дори в момента си я спомням. — Той въздъхна. — Ще ти я спестя.

Направи малка пауза.

— Когато ме отблъсна от себе си, се паникьосах. Уж си бях мислил, че това безумно състезание е приключило, а изведнъж ме споходи усещането, че съм се върнал в най-първия ден от Избора и преживявам всичко наново, само дето този път вариантите ми са доста по-ограничени. Миналата седмица прекарах известно време с всяко от останалите момичета, мъчейки се да намеря някоя, която да те превъзхожда, която да жадувам повече от теб, но напразно. Чувствах се в задънена улица. Тогава Крис дойде при мен, толкова скромна, целяща единствено да ме види щастлив, и аз се зачудих как така бях недогледал това й качество. Знаех, че е мило момиче, а и е много красива; но изведнъж се оказваше, че през цялото време е таила и нещо друго в себе си. Май просто не бях обръщал истинско внимание на другите момичета. И защо ми беше, като имах теб?

Обвих тялото си с ръце, надявайки се да се скрия от болката. Онзи момент вече беше отлетял. Бях съсипала всичко.

— Обичаш ли я? — попитах смирено. Не исках да поглеждам лицето му, но дългото мълчание ми подсказа, че помежду им наистина се беше зародило нещо дълбоко.

— Отношенията ни са различни, не като онези, които имахме с теб. По-кротки са, по-приятелски може би. Но поне са уравновесени. Мога да разчитам на Крис и нямам никакво съмнение, че ми е отдадена докрай. Както сама виждаш, в моя свят няма почти нищо сигурно. Затова Крис е като глътка свеж въздух.

Кимнах, все още избягвайки погледа му. Можех да мисля единствено за това как за нас говореше в минало време, а за Крис — с истинско възхищение. Щеше ми се да има с какво да очерня името й, да направя така, че да падне поне малко в очите му; само че нямаше такова нещо. Крис беше истинска дама. Още от самото начало правеше всичко с грация и не беше за вярване, че Максън бе предпочел мен пред нея. Тя беше жената за него.

— Тогава защо се занимаваш със Селест? — попитах, като най-сетне се престраших да посрещна погледа му. — Щом Крис е толкова съвършена…

Максън кимна с глава, сякаш засрамен от поведението си. Но идеята да проведем този разговор беше негова, така че вероятно имаше какво да каже по въпроса. Стана на крака, изпъвайки гърба си боязливо, и закръстосва из тясното пространство.

— Както вече знаеш, животът ми е пълен с напрегнати ситуации, за които предпочитам да не споделям с околните. Живея в постоянно безпокойство. Непрестанно ме наблюдават и съдят действията ми. Родителите ми, съветниците ни… всеки мой ден минава пред обектива на камерите, а сега и всички вие сте тук — каза Максън, махвайки с ръка към мен. — Убеден съм, че поне веднъж си се чувствала робиня на кастата си, но представи си само как се чувствам аз. Ставал съм свидетел на ужасни неща, Америка, научавал съм ужасни неща и не вярвам, че някога ще съм способен да ги променя. Несъмнено си наясно, че баща ми трябва да се оттегли от престола, когато премина двайсетгодишна възраст и реши, че съм готов да управлявам нацията; но нали не мислиш, че някога ще спре да дърпа конците? Това няма да се случи, докато е жив, а колкото и жесток човек да е, не искам да умира… Все пак ми е баща.

Аз кимнах разбиращо.

— А като стана дума, той има пръст в Избора още от самото начало. Един поглед към задържалите се момичета е достатъчен да се досетиш. — Той започна да изброява участничките на пръсти. — Натали е изключително податлива на влияние, което я прави любимка на баща ми; аз например съм твърде вироглав в неговите очи. Самият факт, че й симпатизира толкова, ме кара да я мразя, макар и против волята си. Елиз има връзки в Нова Азия, но не знам доколко ще са ни полезни. С тази война… — Максън се умисли за малко, после поклати глава. Явно около войната имаше тайни, които не искаше да споделя с мен. — А Елиз е толкова… дори не ми хрумва удачно описание. Още от началото си знаех, че не искам да живея с момиче, което безусловно приема всяка моя дума и е готово да ме боготвори, независимо от всичко. Опитвам да се противопоставя на мнението й, а тя просто приема моята гледна точка. Абсолютно всеки път! Направо ме вбесява. Като някое безгръбначно е.

Пое си въздух, за да укроти нервите си. Не бях допускала, че му е чак толкова нелицеприятна. Винаги проявяваше такова търпение спрямо момичетата. Накрая вдигна поглед към мен.

— Ти беше изборът ми. Единственият ми избор. Баща ми не беше особено доволен, но по онова време още не го беше ядосала. От теб се искаше само да кротуваш и щеше да ти позволи да останеш в двореца. Дори нямаше против да избера теб за принцеса, стига да спазваш поведение. Проявите ти на непокорство му дадоха възможност да ми натърти колко грешна е била преценката ми и да си подсигури последната дума.

Максън поклати глава.

— Но това е друга тема. Останалите момичета — Марли, Крис и Селест — бяха подбрани от съветниците. Марли беше фаворитката на народа, каквато е и Крис сега. — Той въздъхна. — Крис би била разумен избор. Ще ми се да ме допускаше до себе си, поне колкото да разбера дали помежду ни е възможна онази… тръпка. Иска ми се да добия поне малка представа. А що се отнася до Селест… има голямо влияние, звезда е по рождение. Връзката ни би изглеждала добре на телевизионния екран. Има някаква логика в това да избера жена, която е почти на моето обществено равнище. Допада ми, ако не за друго, то поне заради неотстъпчивостта си. Поне не е безгръбначно. Но съвсем ясно виждам, че е манипулаторка по природа и извърта ситуацията, така че да извлече полза за самата себе си. Знам, че когато ме прегръща, дърпа короната, а не мен самия към сърцето си.

Той затвори очи, сякаш предстоеше най-тежката част от изповедта му.

— Тя ме използва, така че не ме гризе съвестта, задето и аз я използвам. Няма да се учудя, ако някой я е подтикнал да ми се нахвърли. Уважавам факта, че Крис си има своите граници. И безспорно бих предпочел да съм в твоите обятия, но напоследък почти не ми говориш, така че… Толкова ли е осъдително, че искам да забравя всичко поне за петнайсет минути? Да се почувствам като човек? Да си въобразявам поне за малко, че някой ме обича? Съди ме, ако решиш, но не мога да се извинявам, задето искам нещо нормално в живота си.

Той впери поглед в очите ми, очаквайки упрека ми и същевременно надявайки се да не го виня.

— Разбирам те.

Сетих се за Аспен, за страстните му прегръдки и искрени обещания. Нима и аз не бях постъпила по абсолютно същия начин? Максън видимо се замисли доколко буквални бяха последните ми думи. Но това беше една от тайните, които не можех да му разкрия. Макар надпреварата да беше приключила за мен, не можех да допусна да ме възприема по такъв начин.

— Би ли избрал нея? Селест?

Той дойде до мен и внимателно седна на земята. Не можех да си представя колко ли го болеше гърбът.

— Ако ми се наложи, бих избрал нея пред Елиз или Натали. Но едва ли ще се стигне дотам, освен ако Крис не реши да си тръгне.

Аз кимнах.

— Крис е правилният избор. Ще е много по-добра принцеса, отколкото аз бих станала някога.

Той се изкиска.

— Поне не е такава размирница. Един господ знае какво би сполетяло страната ни, ако ти възседнеше престола.

Засмях се, понеже беше съвсем прав.

— По всяка вероятност щях да я доведа до катастрофа.

— Може би точно от това има нужда — отбеляза той все още с усмивка на лицето.

Поседяхме мълчаливо известно време. Питах се как ли би изглеждал светът ни след такава катастрофа. Нямаше начин да свалим кралското семейство от управление — подобен преврат не беше по силите ни, но може би имаше начин да внесем някои промени. Държавническите позиции можеше да се възлагат чрез избори, а не да се наследяват. А кастите… колко мечтаех само да видя края им.

— Би ли ми направила една услуга? — попита Максън.

— Каква?

— Ами тази вечер ти споделих някои доста лични тайни. Чудех се дали не би отговорила на един мой въпрос?

Гледаше ме с такава чистосърдечност, че не смеех да му откажа. Надявах се да не съжаля за отзивчивостта си, но той наистина бе проявил искреност, каквато не заслужавах в онзи момент.

— Да. Какъвто и да е.

Той преглътна.

— Обичала ли си ме някога?

Максън се взря в очите ми и се зачудих дали не виждаше всичко в тях: чувствата, с които се бях борила, защото го мислех за такъв, какъвто не беше, всички онези чувства, на които дори не исках да дам име. Сведох глава.

— Когато помислих, че ти си отговорен за случилото се с Марли, всичко пред мен рухна. Не само заради ужаса, но и защото не исках да те възприема като такъв човек. Когато заговориш за Крис, когато си спомня как целуваше Селест… ме изпълва такава ревност, че едва успявам да си поема въздух. Когато на Хелоуин проведохме онзи разговор, започнах да мисля за общото ни бъдеще. И бях щастлива. Ако тогава ми беше предложил брак, щях да приема.

Последните думи напуснаха устните ми като шепот, тежко ми беше дори да мисля за онези дни.

— Така и не успях да преглътна факта, че се срещаше с други жени, както и този, че си принц. Независимо от всичко, което ми разкри тази вечер, мисля, че имаш тайни, които винаги ще пазиш ревностно… И въпреки всичко това… — Кимнах с глава. Не можех да произнеса думите на глас. Кажех ли ги, как изобщо щях да си тръгна?

— Благодаря ти — прошепна той. — Поне вече ще знам със сигурност, че за един кратък момент от времето ни заедно двамата сме изпитвали едни и същи чувства.

В очите ми отново запариха сълзи, заплашвайки всеки момент да рукнат. Никога не ми беше казвал в прав текст, че ме обича, не го изричаше и сега. Но думите му бяха толкова, толкова близо.

— Голяма глупачка съм — казах аз с пресекващ дъх. Досега се бях съпротивлявала на сълзите, но вече не смогвах. — Позволих на короната да ме наплаши, да ме отдалечи от теб. Все си повтарях, че не си ми скъп. Самозаблуждавах се, че ме мамиш, че ми нямаш вяра и не те е грижа за мен достатъчно. Позволих си да повярвам, че не съм важна за теб.

Взирах се в красивото му лице.

— Един поглед към гърба ти ми показва, че си готов на какво ли не за мен. А аз захвърлих всичко на вятъра. Просто го захвърлих…

Той отвори ръце и аз се хвърлих в обятията му. Максън ме поддържа мълчаливо, прокарвайки пръсти през косата ми. Искаше ми се да заличи миналото и да остана завинаги в този момент, в този мимолетен миг, в който и двамата знаехме какво значим един за друг.

— Моля те, недей да плачеш, скъпа. Бих ти спестил сълзите до края на живота ти, ако можех.

Дъхът ми излизаше на пресекулки с думите ми.

— Повече никога няма да те видя. Вината е изцяло моя.

Той ме притисна още по-близо към себе си.

— Не, аз трябваше да съм по-прям с теб.

— А аз — по-търпелива.

— Трябваше да ти предложа още онази нощ в стаята ти.

— Трябваше да ти позволя да го сториш.

Той се изкиска. Вдигнах поглед към лицето му, без да знам на още колко от усмивките му ми оставаше да се любувам. Той избърса сълзите от бузите ми и впери поглед в очите ми. И аз не откъсвах взор от него, копнеейки да запомня този момент.

— Америка… не знам колко време ни остава заедно, но не искам да го прекараме в разкаяние.

— Нито пък аз. — Извърнах лицето си в дланта му и я целунах. После докоснах с устни връхчетата на всеки един от пръстите му. Той плъзна ръката си още по-надълбоко в косите ми и доближи устните ми до своите.

Бяха ми липсвали целувките му, толкова тихи, толкова сигурни. Знаех, че през целия ми живот, независимо дали щях да се омъжа за Аспен, или за някой друг, ничии устни нямаше да ме накарат да се чувствам точно по този начин. Не ми създаваше усещането, че правех света му по-хубав. В този момент аз бях неговият свят. Не изживявах експлозия, близостта ни не беше като залп от фойерверки. Беше огън, който бавно ни изгаряше от вътре навън.

Изместихме се, спускайки се на пода, така че аз лежах отдолу, а Максън върху мен. Той прокара нос по долната ми челюст, надолу по врата и едното ми рамо и описа обратния път до устните ми с целувки. Пръстите ми не излизаха от косата му. Беше толкова мека, че почти гъделичкаше дланите ми.

След малко взехме няколко одеяла и си спретнахме импровизирано легло. Той ме приюти в прегръдката си, взирайки се в очите ми. Имах чувството, че можехме да останем така години наред… даже и повече.

Когато ризата му изсъхна, той я облече, прикривайки ръждивите петна със сакото си, и пак дойде да се сгуши до мен. Умората лека-полека започна да ни надвива, но не исках да проспя и секунда от този рай, а усещах, че и той не иска. Заговорихме тихо.

— Мислиш ли, че ще се върнеш при него? При бившия си приятел?

Не ми се коментираше Аспен точно в този миг, но обмислих въпроса му.

— Би бил добър съпруг. Умен е, смел е и може би е единственият човек на планетата, който е по-опърничав от мен.

Максън се позасмя. Продължавах да говоря, макар и със затворени клепачи.

— Но при всички случаи ще мине време, преди да се замисля за подобно нещо.

— Ммм.

Из стаята се разстла тишина. Максън загали с палец едната ми ръка.

— Позволяваш ли да ти пиша писма? — попита той.

Замислих се по въпроса.

— Май е най-добре да поизчакаш няколко месеца. Възможно е дори да не ти липсвам.

Той издаде звук, наподобяващ смях, но не съвсем.

— А ако в крайна сметка решиш да ми пишеш… условието ми е да кажеш на Крис.

— Права си.

Не поясни дали това значеше, че ще й каже или че няма да ми пише, но в момента не исках да знам.

Не можех да повярвам, че всичко това се случваше заради някакъв си глупав дневник.

Внезапно ахнах и очите ми се ококориха. Дневник!

— Максън, ами ако северните бунтовници търсят дневниците?

Той се поразмърда, все още леко унесен.

— Какво имаш предвид?

— Онзи ден, когато ме погнаха към гората, ги наблюдавах от едно дърво. С тях имаше момиче, което изпусна чанта, пълна с книги. Момчето с нея също носеше няколко вързопа. Крадат книги. Дали не издирват някоя точно определена?

Максън отвори очи, примижавайки в размисъл.

— Америка… какво пишеше в онзи дневник?

— Какво ли не. За това как Грегъри в общи линии откраднал страната, как принудил народа да приеме кастовата система. Бил е ужасен човек, Максън.

— Но нали спряха излъчването на бюлетина? — настоя той. — Дори него да издирват, няма как да знаят, че това е бил именно дневникът на Грегъри, нито пък какво точно пише в него. Повярвай ми, след малкото ти изпълнение, баща ми ще се постарае да им осигури още по-сигурна защита.

— Това е причината. — Покрих лицето си с длан, сдържайки прозявката си. — Убедена съм.

— Не бъди толкова убедена — каза той. — Не си го навивай на пръста. Откъде да знаем — може пък просто да са запалени читатели.

Простенах в отговор на опита му за шега.

— А аз си мислех, че няма как да оплета конците повече от преди.

— Шшш — прошепна той, сгушвайки се по-близо до мен. Силните му ръце ме приковаваха към земята. — Не се тревожи точно сега. Най-добре поспи.

— Но аз не искам да спя — промълвих, но все пак се намърдах по-плътно до него.

Максън отново затвори очи, без да разхлабва прегръдката си.

— Аз също. Дори в спокойните дни сънят ме изправя на нокти.

Сърцето ме заболя при тази мисъл. Не можех да си представя какво ли му беше да е под постоянно напрежение, особено предвид факта, че не друг, а собственият му баща го държеше на тръни.

Той пусна ръката ми и се пресегна да бръкне в джоба си. Клепачите ми се отвориха донякъде, макар че неговите дори не потрепнаха. Сънят бавно се спускаше и над двама ни. След малко отново намери ръката ми и се зае да връзва нещо на китката ми. Разпознах допира на гривничката, която ми беше донесъл от Нова Азия.

— Носех я в джоба си. Отчайващ романтик съм, нали? Възнамерявах да я задържа, но искам да имаш нещо от мен.

Той сложи гривничката върху тази от Аспен и усетих как копчето на долната се притиска към кожата ми.

— Благодаря ти. Много ме зарадва.

— В такъв случай и аз съм радостен.

Не проронихме и дума повече.