Елитът

Двайсет и четвърта глава

През следващите два дни се хранех само в стаята си, съумявайки да отбягвам Крис до вечерята в сряда. Смятах, че дотогава неудобството щеше да е отшумяло. За жалост, грешах. Разменихме си по една сдържана усмивка, но не се осмелих да й проговоря. Почти ми се прииска да седях между Селест и Елиз в отсрещния край на трапезарията. Почти.

Малко преди да сервират десерта, Силвия влетя през вратите с максималната скорост, която й позволяваха обувките на високи токчета. Изпълни непривично кратък реверанс, спусна се към кралицата и изшушука нещо в ухото й.

Кралицата ахна и изхвърча със Силвия от трапезарията, оставяйки ни сами.

Бяха ни научили да не повишаваме глас, но в онзи момент загърбихме възпитанието си.

— Има ли някой представа какво се случва? — провикна се Селест необичайно загрижена.

— Нали не мислите, че са пострадали? — попита Елиз.

— О, не — въздъхна Крис и отпусна глава върху масата.

— Всичко е наред, Крис. Похапни малко пай — предложи й Натали.

Усетих, че съм онемяла от страх; не смеех дори да си помисля какво можеше да значи всичко това.

— Ами ако са ги пленили? — изрази на глас тревогата си Крис.

— Не вярвам новоазиатците да постъпят така — коментира Елиз, макар че и тя изглеждаше угрижена. Не знаех дали я безпокоеше фактът, че Максън може да е в опасност, или този, че всякаква агресия от страна на народа и можеше да се отрази на шансовете й за победа.

— Ами ако самолетът им е катастрофирал? — пророни Селест.

За моя огромна изненада, като вдигна поглед, по изражението й се четеше истински страх. Което беше достатъчно да предизвика мълчание в залата.

Ами ако Максън наистина беше мъртъв?

Кралица Амбърли се върна със Силвия по петите си и всички обърнахме трепетни погледи към нея. За наше неземно облекчение, кралицата сияеше от щастие.

— Добра новина, дами. Кралят и принцът се завръщат още тази вечер! — изчурулика тя.

Натали плесна с ръце, а двете с Крис едновременно се тръшнахме върху облегалките на столовете си. Дотогава не бях съзнавала колко напрегнато е било тялото ми през изминалите минути.

— Тъй като са преживели доста усилни няколко дни, решихме да се въздържим от шумни празненства — обади се Силвия. — Възможно е дори да не ги видим преди лягане: всичко зависи от това кога ще потеглят от Нова Азия.

— Благодаря ти, Силвия — каза търпеливо кралицата. Кого го интересуваха подобни неща? — Простете, дами, но ме чака работа. Моля, насладете се на десерта и ви желая спокойна нощ! — Добави тя, а после се обърна и се понесе към вратата, сякаш краката й не докосваха пода.

Крис си тръгна само секунди след нея. Може би отиваше да направи на Максън картичка за добре дошъл.

Аз хапнах набързо и се отправих към горния етаж. Докато вървях по коридора към стаята си, за миг зърнах руса коса, надничаща изпод бяла шапчица, и разпиляна черна пола от униформата на прислужничка, хукнала към стълбището от отсрещната страна. Беше Луси и ми се стори, че хлипаше. Изглеждаше толкова решена да се измъкне незабелязано, че не посмях да викна след нея. Като свърнах зад ъгъла, заварих вратата на стаята ми широко отворена. Понеже нямаше какво да заглуши гласовете им, спорът на Ан и Мери се изливаше невъзпрепятстван към коридора, достигайки ушите ми.

— … защо винаги си толкова строга с нея? — оплака си Мери.

— А какво трябваше да й кажа? Че може да получи всичко, което си пожелае? — контрира я Ан.

— Да! Какво ти пречеше просто да й кажеш, че имаш вяра в нея?

Нещо се вихреше. Затова ли напоследък се държаха така отчуждено една от друга?

— Цели се прекалено високо! — обвини колежката им Ан. — Ще е жестоко от моя страна да й давам празни надежди.

От гласа на Мери струеше сарказъм.

— О, да, понеже последните ти думи преливаха от нежност. Просто завиждаш! — обвини я тя.

— Моля? — сопна се Ан.

— Завиждаш. Не ти понася фактът, че може би има по-големи шансове от теб да постигне нещо, което толкова искаш — изкрещя Мери. — Открай време гледаш отвисоко на Луси, защото си прекарала повече време в двореца, и умираш от злоба, че аз съм родена тук. Защо не се научиш да цениш това, което имаш, вместо да я тъпчеш, за да вдигаш самочувствието си?

— Не това се опитвах да направя! — каза Ан с разтреперан глас.

Сподавеният й плач беше достатъчен да укроти Мери. И моята уста би затворил. До онзи момент идеята, че Ан бе способна да заридае, би ми прозвучала абсурдно.

— Какво лошо има в това да искам по-добър живот? — попита тя през сълзи. — Съзнавам, че е чест да заемам такава позиция, и с радост върша работата си, но не искам да се занимавам с това до края на живота си. Искам повече. Искам съпруг. Искам… — Най-накрая рухна под тежестта на тъгата си.

Сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Единственият начин за Ан да се измъкне от професията си беше да се омъжи. А нямаше изгледи в двореца да се стече цяло стълкновение от Тройки и Четворки, издирващи прислужничка, която да вземат за съпруга. В действителност беше вкоренена в това място.

Въздъхнах, опитвайки да се съвзема, и влязох в стаята.

— Лейди Америка — поздрави ме Мери с реверанс, а Ан последва примера й. С ъгълчето на окото си забелязах, че бършеше трескаво сълзите от лицето си.

Понеже знаех колко горда личност беше, реших да се престоря на разсеяна и просто минах покрай двете им, спирайки се пред огледалото.

— Как се чувствате? — попита Мери.

— Страшно уморена. Смятам да си легна още сега — казах аз, без да отделям очи от фуркетите в косата ми. — Знаете ли какво? Защо не отидете да си починете? Мога да се справя и сама.

— Сигурна ли сте, госпожице? — попита Ан, полагайки огромни усилия да удържи гласа си спокоен.

— Напълно. До утре.

Не се наложи да ги убеждавам повече… и слава богу. Не исках да се занимават с мен точно в онзи момент, а едва ли и на тях им беше до това. След като се измъкнах от роклята си, легнах в леглото и дълго време мислих за Максън.

Дори не знаех какво около него занимаваше мислите. Бяха леко размити и неопределени, но постоянно се връщаха към онзи момент на неземно щастие, когато бях научила, че е невредим и готов да се прибере. А една малка част от съзнанието ми се питаше дали и той беше мислил за мен, докато отсъстваше.

Въртях се в леглото с часове заради абсолютната каша в главата ми. Към един часа сутринта реших, че ако няма да спя, поне мога да почета. Включих лампата и извадих дневника на Грегъри. Прелистих страниците от есента и се спрях на една от февруари.

Затворих дневника, изпаднала в пълно недоумение. На мен ли ми убягваше нещо? Коя система целеше да срине? Да се разпорежда с околните? На нуждите на народа ли се градеше уредбата на страната ни, или на нечие удобство?

Хрумна ми да се разровя из дневника, за да науча какво беше сполетяло дъщерята, но и без това бях толкова дезориентирана, че се отказах. Вместо това излязох на балкона с надеждата, че свежият въздух ще ми помогне да осмисля току-що прочетените думи.

Вдигнах очи към небето, мъчейки се да подредя мислите в главата си, макар че дори нямах представа откъде да започна. Въздъхнах и плъзнах поглед из градината, докато той не бе привлечен от нещо бяло. Максън бродеше сам из имението. Най-накрая се беше завърнал у дома. Ризата му беше разпасана и не носеше нито сако, нито вратовръзка. Какво правеше навън по това време? Забелязах, че държеше един от фотоапаратите си. Сигурно и той не можеше да заспи от тревоги.

Подвоумих се за момент, но нима имаше с кого друг да обсъдя мъчещия ме въпрос?

— Пссст!

Той извърна глава в моя посока, търсейки източника на звука. Отново изсъсках през зъби, но този път заразмахвах и ръце, за да ме види. Като ми махна в отговор, по лицето му пробяга изненадана усмивка. Аз подръпнах ухото си с надеждата, че ще успее да види тайния ни знак. Той ми отвърна със същото. Посочих първо към него, а после и към стаята ми. Максън кимна и вдигна показалец, за да ми каже, че ще е горе след минутка. Кимнах му и като го видях да влиза в двореца, се шмугнах в стаята си.

Наметнах халата си и прокарах пръсти през косата си в опит да се приведа в що-годе нормален вид. Чудех се как да подхвана темата, тъй като реално ми предстоеше да попитам Максън дали е наясно, че ръководи правителство, чиито идеали бяха далеч по-неалтруистични от насаденото всеобщо схващане. Тъкмо започвах да се питам защо ли се бави толкова, когато на вратата се почука.

Спуснах се да я отворя, а от другата страна ме посрещна обективът на фотоапарата му, запечатвайки озадачената ми усмивка. Изражението ми премина в гримаса, разкриваща неодобрението ми към малката му шегичка, а той запечата и нея, смеейки се през цялото време.

— Ама че си смешник. Влизай вътре — наредих му и го дръпнах за ръката.

Той се подчини.

— Извинявай, не се стърпях.

— Доста се позабави — обвиних го, сядайки на ръба на леглото. Той седна на достатъчно разстояние от мен, за да застанем лице в лице.

— Трябваше да намина през моята стая. — Той щракна бурканчето с монетата и остави фотоапарата си върху леглото ми. Издаде звук, подобен на смях, и отново се обърна към мен, без да ми поднесе обяснение за отклонението си.

— Аха. Е, как мина пътуването ти?

— Странно — призна си той. — В крайна сметка стигнахме до провинциалната част на Нова Азия. Баща ми каза, че местните водели някакъв спор, но докато се отзовем, всичко се беше наредило от само себе си. — Той поклати глава. — Да си призная, стори ми се чиста загуба на време. Прекарахме няколко дни в обиколки из стари градове, мъчейки се да проведем диалог с обитателите им. Татко е доста разочарован от езиковите ми познания и настоява да уча по-усърдно. Сякаш малко ми се струпа на главата в последно време. — Въздъхна той.

— Наистина е малко странно.

— Мисля си, че беше някакво изпитание. Напоследък ми подхвърля доста такива, а понякога не успявам да ги разпозная. Може би този път е искал да тества способността ми да взимам решения или да се справям с неочаквани ситуации. Не мога да съм сигурен. — Той сви рамене. — При всички случаи несъмнено се провалих.

Умълча се за момент, заигравайки се неспокойно с ръцете си.

— Освен това държеше да обсъдим Избора. Май искаше да погледна на нещата от далеч, да придобия перспектива, или нещо такова. Честно казано, омръзна ми всички да коментират решението, което аз сам трябва да взема.

Не се и съмнявах, че виждането на краля за перспектива включваше изгонването ми от главата на Максън. Не ми убягваше начинът, по който се усмихваше на другите момичета по време на вечеря и им кимваше за поздрав по коридорите. С мен никога не го правеше. Внезапно се почувствах неловко и просто не знаех какво да кажа.

Явно и Максън не знаеше.

Прецених, че моментът е неподходящ да го разпитвам за дневника. Разсъждаваше толкова чистосърдечно по тези въпроси — метода му на управление, идеала му за крал, — че не можех да изисквам от него отговори, които далеч не бях сигурна, че има. Едно малко кътче от мозъка ми все не успяваше да се отърси от опасението, че Максън знаеше повече, отколкото беше готов да разкрие, но трябваше да намеря по-сигурни доказателства за това, преди да проговоря.

Той се прокашля и извади малък наниз мъниста от джоба си.

— Та докато обикаляхме градовете, видях ей това в уличното дюкянче на една старица. Синьо е — добави той, посочвайки очевидното. — Май харесваш синьото.

— Обожавам синьото — промълвих аз.

Погледнах малката гривничка. Преди няколко дена Максън бе кръстосвал градче в другия край на света, беше я видял в улично дюкянче… и се беше сетил за мен.

— Не нося нищо на другите момичета, така че май е най-добре да я запазим в тайна, не мислиш ли? — Аз кимнах в знак на съгласие. — Така или иначе никога не си обичала да се хвалиш пред хората. — Каза тихо.

Не можех да откъсна поглед от гривничката. Беше толкова скромна — наниз от шлифовани камъчета, които дори не бяха скъпоценни. Пресегнах се и докоснах с пръст едно от овалните мъниста, а Максън разклати гривната в ръката си, разсмивайки ме.

— Искаш ли да ти я сложа? — предложи той.

Аз кимнах и му подадох свободната си китка, другата беше закичена с копчето от Аспен. Максън прилепи студените камъчета до кожата ми и завърза лентичката, на която бяха нанизани.

— Красота — одобри той.

Усетих как сред морето от тревоги изплува нещо друго: надежда.

Тя окрили натежалото ми сърце и възроди чувствата ми към Максън. Исках да залича всичко след тържеството по случай Хелоуин, да се върна в онази нощ и да остана в обятията му на танцовата площадка. Но в същия момент тази капчица надежда накара сърцето ми да потъне. Ако още живеех в онази нощ, нямаше да имам причина да се усъмня в подаръка му.

Дори да се превърнех в момичето, което баща ми твърдеше, че бях, а Аспен — че не бях… пак нямаше да съм Крис. Крис ме превъзхождаше.

Чувствах се толкова уморена, разтревожена и объркана, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Америка? — подхвана той колебливо. — Какво има?

— Просто не разбирам.

— Какво не разбираш? — попита ме с тих глас. Трябваше да му се признае: напоследък се справяше все по-добре с разплакани девойки.

— Теб не разбирам — признах си аз. — Просто в момента изпитвам огромно раздвоение спрямо теб. — Избърсах сълзите по едната си буза, а Максън подсуши нежно другата.

От една страна, ми беше странно да усетя допира му отново. В същото време го чувствах толкова познат, че вероятно щях да се озадача, ако не ме беше докоснал. След като изтри сълзите ми, не отдръпна ръка, а обхвана с нея лицето ми.

— Америка — подхвана с искрен тон, — ако те интересува нещо за мен, ако искаш да знаеш какво ме вдъхновява, кой съм, само попитай.

Каза го така непринудено, че за малко наистина да го попитам. За малко да му се примоля да ми разкрие всичко: дали още от началото харесваше Крис, дали знаеше за написаното в дневника, кое в тази съвършена гривничка му беше напомнило за мен.

Но откъде да знам, че ще ми каже истината? А и, тъй като бавно проумявах, че той е по-сигурният избор, какво щеше да се случи помежду ни с Аспен?

— Не знам дали съм готова за това.

След минута размисъл Максън вдигна поглед към мен.

— Разбирам. Поне така си мисля. Но в най-скоро време трябва да обсъдим някои сериозни въпроси. Когато се почувстваш готова, на разположение съм.

Не ме притисна да му дам отговор, вместо това просто стана и ми се поклони сдържано, после взе фотоапарата си и тръгна към вратата. Обърна се за прощален поглед, а след това продължи към коридора. Не беше за вярване колко ми олекна, като затвори вратата след себе си.