Двайсет и пета глава

— Частни уроци ли? — удиви се Силвия. — Имаш предвид по няколко седмично?

— Точно така — отвърнах аз.

За пръв път от пристигането ми в двореца бях истински благодарна, че Силвия я имаше. Знаех, че нямаше начин да устои на идеята някой да я слуша с неподправен ентусиазъм; пък и дори да ми даваше допълнително работа, поне мислите ми щяха да са ангажирани.

Размишленията около Максън и Аспен, около дневника и момичетата ми идваха в повечко точно в онзи момент. Протоколът за сметка на това беше еднозначен. Стъпките по изготвянето на предложения за промени в закона си имаха ред. Подобни неща се научаваха.

Силвия се пулеше насреща ми, все още в леко недоумение, а после по лицето и се разля широка усмивка. Прегърна ме и извика:

— О, колко ще е хубаво само! Най-сетне някоя от вас да проумее колко важно е законодателството! — Откъсна се от мен, държейки ме на една ръка разстояние. — Кога започваме?

— Веднага?

Щеше да се пръсне от щастие.

— Само да взема няколко книги.

Вглъбих се в уроците й, благодарна за думите, фактите и статистическите данни, които вливаше в главата ми. Когато не бях със Силвия, четях възложените от нея текстове, прекарвайки безброй часове в Дамския салон, почти без да отчитам присъствието на останалите момичета.

Трудех се усърдно и нямах търпение да дойде следващото групово занятие.

Когато урокът започна, Силвия ни попита кои са най-свидните ни неща на света. Аз включих в списъка семейството, музиката и за финал — сякаш думата настояваше да я напиша — справедливостта.

— Интересувам се, защото обикновено кралицата отговаря за един или друг вид комисия, чиято цел е да подпомага страната ни. Кралица Амбърли например стартира програма, обучаваща семействата как да се грижат за психически и физически увредените си членове. Знаете колко много хора остават на улицата, когато семействата им откажат да полагат грижи за тях, а така броят на Осмиците нараства до невъобразима степен. Статистическите данни от последните десет години сочат, че програмата и спомага за поддържането на тази бройка в по-ниски норми, което пък осигурява по-голяма безопасност за останалото население.

— И ние ли трябва да съставим такава програма? — попита Елиз с притеснен глас.

— Да, това ще е новото ви задание — обяви Силвия. — По време на осведомителния бюлетин след две седмици ще имате възможност да изложите идеята си и замисъла си за евентуалното и реализиране.

Натали издаде тъничък писклив звук, а Селест врътна очи. Крис изглеждаше така, сякаш вече обмисля варианти. Незабавният й ентусиазъм ме притесняваше.

Максън ми беше казал, че предстои елиминация. Знаех, че двете с Крис сме малко по-напред от останалите, но все пак…

— Какъв е смисълът от това? — попита Селест. — Предпочитам да се занимавам с нещо, което наистина ще ни е от полза.

Под загрижения й тон съвсем ясно прозираше нещо друго — новото задание и се струваше или скучно, или плашещо сложно.

Силвия я изгледа с ужасен поглед.

— Това ще ви е от полза! Бъдещата принцеса задължително ще отговаря за един или друг благотворителен проект.

Селест измрънка нещо под носа си и се заигра нервно с химикалката си. Дразнеше ме фактът, че ламтеше за короната, но не искаше да поема никакви отговорности.

Несъмнено бих се справила по-добре от нея на престола, помислих си. И в същия момент осъзнах, че имаше нещо вярно в това. Не можех да се похваля с нейните връзки или с изтънченото държание на Крис, но поне ме беше грижа за околните. А нима това беше незначително?

За пръв път от доста време ме обля истинска вълна на въодушевление. Пред мен стоеше проект, чрез който имах възможност да демонстрирам качеството, отделящо ме от останалите момичета. Бях решена да вложа цялото си старание в това начинание и с малко късмет да постигна нещо значимо. Не беше изключено да загубя надпреварата и дори интерес към победата. Но възнамерявах да се доближа, поне колкото ми беше възможно, до личността на една достойна принцеса и да напусна Избора с гордо вдигната глава.

Положението беше неспасяемо. Колкото и да се мъчех, все не ми хрумваше подходяща идея за благотворителния ми проект. Умувах, четях и пак умувах. Разпитвах прислужничките ми, но и те не бяха от помощ. Искаше ми се да чуя мнението на Аспен, но не бяхме общували с дни. Вероятно се стараеше да е особено предпазлив, тъй като Максън си беше у дома.

Още по-обезпокояващото беше, че Крис очевидно работеше усърдно по презентацията си. Отсъстваше с цели часове от Дамския салон, за да има време за четене; а когато присъстваше, носът й беше заровен в някоя книга или пък драскаше в бележника си с космическа скорост.

По дяволите!

Настъпи петък и като осъзнах, че ми оставаше само седмица, а на хоризонта не се виждаха никакви идеи, ми се прииска да не бях жива. По време на осведомителния бюлетин Гаврил загатна каква ще е програмата за следващото предаване, обяснявайки на зрителите, че след няколко кратки обявления сцената ще бъде предоставена на момичетата.

По челото ми изби тънък слой пот.

Забелязах, че Максън ме гледаше. Когато погледите ни се срещнаха, той вдигна ръка и подръпна ухото си, а аз се колебаех как да постъпя. Не ми се искаше да приемам поканата му за среща, но пък и не исках да го отблъсквам. Затова дръпнах ухото си и по лицето му се изписа облекчение.

Бях на тръни, докато го чаках да се появи, през цялото време кръстосвах стаята, въртейки крайчетата на косата си с пръст.

Максън почука отривисто и без много да чака, отвори вратата и влезе в стаята ми, както правеше някога. Аз се изправих на крака, тъй като ми се струваше, че поводът изисква да се държа малко по-делово от обичайното. Съзнавах колко нелепо изглеждах, но същевременно не бях способна да се сдържа.

— Как си? — попита той, прекосявайки стаята.

— Честно казано, притеснена.

— Защото съм страшен красавец, нали?

Състрадателната му гримаса ме разсмя.

— Трябва да извърна поглед — казах аз в същия дух. — Всъщност главната причина е благотворителният проект.

— О — каза той и седна на масата. — Нямам нищо против да обсъдим презентацията ти. С Крис вече го направихме.

Посърнах. Естествено, че нейната беше готова.

— Та аз дори нямам идея — признах си, сядайки от другата страна на масата.

— Ясно. Разбирам защо нервите ти са обтегнати.

Хвърлих му красноречив поглед, който казваше, че изобщо си няма представа.

— Кое е важно за теб? Все има нещо близко до сърцето ти, за което останалите момичета не са се сетили. — Максън се отпусна назад в стола, опрял едната си ръка върху масата.

Как можеше да е толкова спокоен? Не виждаше ли под какво напрежение бях?

— Цяла седмица размишлявам, но нищо не ми хрумва.

Той се позасмя тихо.

— Бях готов да се обзаложа, че на теб ще ти е най-лесно. Сблъсквала си се с повече трудности в живота си, отколкото останалите четири момичета взети заедно.

— Именно, но не забравяй, че никога не съм опитвала да променя положението си. Там е проблемът. — Загледах се в масата, спомняйки си живота в Каролина с идеална яснота. — Всичко е пред очите ми… как Седмиците получават травми от тежката работа и внезапно биват понижавани до Осмици, понеже стават нетрудоспособни. Как бедните момичета скитат по улиците минути преди вечерния час, готови да влязат в леглото на някой самотен мъж с цената на смешни подаяния. Как децата никога не получават достатъчно — нито храна, нито топлина, нито любов, защото родителите им се бъхтят до смърт. Най-черните ми дни вървят като на лента пред очите ми. Но нима мога да измисля удачно решение на проблема? — Поклатих глава. — Как бих могла да допринеса?

Погледнах го в очите с надеждата, че ще открия отговора там. Само че отговор нямаше.

— Имаш право. — После той млъкна.

Обмислих собствените си думи и неговата реакция. Дали не беше по-запознат с намеренията на Грегъри, отколкото предполагах? Или пък го гризеше съвестта, задето имаше толкова много, когато другите живееха в лишение?

Той въздъхна.

— Не за това се надявах да поговорим тази вечер.

— За какво си искал да говорим?

Максън ме изгледа така, сякаш бях загубила разсъдъка си.

— За теб, разбира се.

Прибрах един кичур коса зад ухото си.

— Какво за мен?

Той смени позата си и придърпа стола си под ъгъл спрямо масата, така че да сме по-близо един до друг, и дори се приведе към мен, сякаш предстоеше да повдигне някоя тайна тема.

— Предполагах, че видиш ли Марли и увериш ли се, че е добре, нещата помежду ни ще се променят. Бях сигурен, че чувствата ти към мен ще се възродят. Само че не се случи. Ето, и тази вечер уж се съгласи да се срещнем, а се държиш студено.

Значи, беше му направило впечатление.

Зарисувах с пръсти по масата, без да срещам погледа му.

— Не ти си причината да се двоумя. Самата позиция ме притеснява. — Свих рамене. — Мислех си, че вече сме го изяснили.

— Но след като видя Марли…

Вдигнах рязко глава.

— Видях Марли, но след това се случиха и други неща. Ту проумявам какво се изисква от една принцеса, ту губя представа. Не съм като другите момичета. Моята каста е най-ниската, а Елиз може и да е принадлежала към Четвърта каста, но семейството й винаги е било коренно различно от повечето Четворки. Толкова са богати, че се изненадвам как не са си пробили път нагоре с пари. А ти самият си отраснал на високото. За мен обаче всичко това е голяма новост.

Той кимна, все още въоръжен с безкрайното си търпение.

— Разбирам те, Америка, наистина. Това е една от причините да ти дам повече време. Но трябва да помислиш и за мен.

— Мисля за теб.

— Не, не ме разбра. Не искам да гледаш на мен като част от уравнението. Искам да проумееш в какво затруднение се намирам. Не ми остава много време. Този благотворителен проект ще е трамплинът за следващата елиминация. Несъмнено си се досетила вече.

Аз сведох глава. Естествено, че се бях досетила.

— И какво очакваш от мен, когато бройката ви спадне до четири? Да ти дам още време? Като останете само три, трябва да направя избора си. Ако дори тогава още не си взела решение дали искаш отговорността, тежката работа и мен самия… какво да правя тогава?

Прехапах устна.

— Не знам.

Максън поклати глава.

— Това е неприемливо. Трябва ми отговор. Ако имаш намерение да се откажеш точно накрая, аз не мога да отпратя човек, който истински иска всичко това — иска мен…

Дишането ми се учести.

— Тоест искаш отговор от мен на момента? Та аз дори не знам за какво давам отговора си. Ако кажа, че искам да остана в двореца, значи ли, че автоматично се съгласявам да приема короната? Защото още не съм сигурна дали я искам. — Усетих как мускулите ми се напрягат, сякаш в очакване да хукна нанякъде.

— Не е нужно да ми отговаряш на момента, но до следващия бюлетин трябва да си взела решение. Не ми е приятно да ти поставям ултиматум, но ми се струва, че проявяваш лекомислие по отношение на единствения ми шанс.

Той въздъхна и продължи:

— И това не беше посоката, в която ми се искаше да протече тазвечерният ни разговор. Май е най-добре да си тръгвам. — По тона на гласа му си пролича, че му се искаше да го помоля да остане, да го уверя, че всичко ще се нареди от само себе си.

— Май наистина е най-добре — пророних аз вместо това.

Той подразнен поклати глава и стана на крака.

— Хубаво. — Прекоси стаята с бързи гневни крачки. — В такъв случай ще отида да проверя как е Крис.

Загрузка...