Елитът

Четвърта глава

— Безнадеждна съм! — оплака се Марли.

— Не, не, справяш се прекрасно — излъгах аз.

Повече от седмица преподавах на Марли уроци по пиано почти всеки ден, а имах откровеното чувство, че уменията й единствено се влошаваха. Още упражнявахме музикалната стълбица, за бога. Пак натисна грешния клавиш, а аз изтръпнах, като чух фалшивия тон.

— Да си видиш само гримасата! — отчая се тя. — За нищо не ставам. Все едно свиря с лактите си.

— Идеята не е лоша. Може пък лактите ти да имат по-добър усет.

Тя въздъхна.

— Предавам се. Извинявай, Америка, прояви голямо търпение, но не мога да се слушам повече. Под моите пръсти пианото звучи като болно.

— По-скоро като в предсмъртна агония.

Марли избухна в смях и аз се присъединих към нея. Когато се бях съгласила да й преподавам уроци по пиано, не бях подозирала, че ми предстои да подложа ушите си на такова болезнено — макар и забавно — мъчение.

— Може пък да те бива с цигулката. Музиката от струнните инструменти направо гали ухото — предложих аз.

— Едва ли. Като си знам късмета, вероятно ще я счупя. — Марли стана и отиде до масичката, където докладите, върху които трябваше да се трудим, бяха избутани настрана, а милите ми прислужнички бяха ни оставили чай и бисквити.

— Голяма работа. Тази тук е собственост на двореца. Не е страшно дори да я разбиеш в главата на Селест.

— Не ме изкушавай — каза Марли и ни наля по чаша чай. — Толкова ще ми липсваш, Америка. Не знам какво ще правя, когато се разделим и не мога да те виждам всеки ден.

— Е, Максън е изключително нерешителен, така че не бери грижи още от сега.

— Знам ли. — Гласът и придоби сериозен тон. — Не ми го е казвал в прав текст, но съм наясно, че ме държи, защото народът ме харесва. Сега, когато намаляхме така драстично, зрителите лесно ще променят мнението си и ще си намерят нова любимка, а принцът ще ме отпрати.

Подбрах внимателно следващите си думи с надеждата, че ще ми сподели защо се бе отдръпнала от Максън и че по този начин няма отново да я отчуждя.

— Примиряваш ли се с тази идея? С вероятността да не привлечеш Максън?

Тя сви рамене.

— Просто не е мъжът за мен. Съгласна съм да напусна съревнованието, но не и двореца — обясни тя. — Пък и не бих искала да живея с човек, влюбен в друга.

Подскочих в стола си.

— В коя е…

Очите на приятелката ми придобиха тържествуващ вид, а усмивката, скрита зад чаената чаша, сякаш казваше „Спипах те!“.

И наистина ме беше спипала.

За част от секундата осъзнах, че мисълта Максън да е влюбен в друга ме изпълваше с нетърпима ревност. В следващия момент обаче, когато проумях, че говореше за мен самата, изпитах безкрайно облекчение.

Бях градила стена след стена, подигравайки се на Максън, изтъквайки положителните качества на конкурентките ми, а тя с едно-единствено изречение бе съумяла да проникне зад преградите.

— Защо протакаш, Америка? — попита ме приятелски. — Знаеш, че те обича.

— Никога не ми е казвал подобно нещо — заявих откровено.

— Естествено, че не е — натърти тя, сякаш посочваше очевиден факт. — Толкова усилено се опитва да те спечели, а доближи ли се до теб, ти го отблъскваш. Защо го правиш?

Можех ли да й споделя? Можех ли да й призная, че макар чувствата ми към Максън да бяха дълбоки, явно по-дълбоки, отколкото бях предполагала, в сърцето ми имаше и друг човек?

— Просто… още не съм сигурна, това е. — Имах й доверие, наистина. Но и за двете ни щеше да по-добре, ако не знаеше.

Тя кимна. Видимо прозираше, че историята е по-заплетена, но не ме пришпори. Това взаимно примирение с факта, че и двете си имахме своите тайни, ми действаше някак успокояващо.

— Работи по въпроса. Усърдно. Това, че не е идеалният мъж за мен, не го прави лош човек. Много ще ме е яд, ако го загубиш, понеже те е дострашало.

И този път беше права. Наистина се страхувах. Страхувах се, че Максън не е искрен в проявата на чувствата си, че не съм подходяща за принцеса, че ще страдам, ако загубя Аспен.

— И за да поразведря обстановката… — подхвана Марли и остави чашата си на масата. — Вчерашните разговори на сватбена тема ме накараха да се замисля за нещо.

— Какво?

— Би ли искала да ми бъдеш шаферка? Така де, ако се омъжа някой ден?

— О, Марли, разбира се, че бих! А ти ще бъдеш ли моя? — Пресегнах се да хвана ръцете й и тя ги подаде на драго сърце.

— Но ти си имаш сестри, няма ли да се разсърдят?

— Ще проявят разбиране. Моля те?

— С най-голямо удоволствие! За нищо на света не бих пропуснала точно твоята сватба. — С тона си намекваше, че моята сватба ще е събитието на века.

— Обещай ми, че дори да се венчая за господин Никой от Осма каста в някой заден двор, пак ще дойдеш.

Тя ме изгледа скептично, явно убедена, че в никакъв случай не ме очакваше такава съдба.

— Дори да е така, обещавам.

Не ме помоли да се закълна в същото, което отново ме наведе на мисълта, че в родния й град я чакаше някое възлюбено момче от Четвърта каста. Нямах намерение да я притискам обаче. Не се съмнявах, че и двете таяхме по нещичко; важното беше, че щях да направя всичко за най-добрата си приятелка.

Онази нощ се надявах да прекарам малко време с Максън. Думите на Марли ме бяха подтикнали да преосмисля много от действията си. Както и вижданията си. И чувствата си.

След вечеря, когато всички станахме от масата, привлякох вниманието на Максън и подръпнах ухото си. Това беше тайният ни знак за среща и поканата рядко оставаше незачетена. Само че онази вечер Максън ме изгледа разочаровано и оформи думичката „работа“ с устни. Намусих се на шега, махнах му скришом и излязох от трапезарията.

И бездруго така беше най-добре. Наистина трябваше да премисля на спокойствие отношенията си с Максън.

Когато свърнах зад ъгъла на път към стаята ми, Аспен вече стоеше на поста си. Огледа ме от глава до пети, разучавайки с поглед плътно прилепналата зелена рокля, която правеше чудеса с малкото извивки по тялото ми. Минах покрай него, без да пророня и дума. Преди да съм докоснала дръжката на вратата, той погали едва-едва ръката ми.

Жестът беше бавен, но краткотраен, и в тези броени секунди почувствах познатата нужда, копнежа, който Аспен винаги ми вселяваше. Позволих си един-единствен поглед, прицелен в смарагдовите му очи, жадни и бездънни, и коленете ми омекнаха.

Влязох в стаята възможно най-бързо, изтезавана от мимолетния ни допир. Слава богу, не ми остана време да размишлявам върху начина, по който ме караше да се чувствам, тъй като веднага щом вратата се затвори зад мен, прислужничките ми налетяха и се втурнаха да ме подготвят за лягане. Докато бърбореха и разресваха косата ми, опитах да изчистя съзнанието си поне за миг.

Оказа се невъзможно. Трябваше да направя крайния си избор. Аспен или Максън.

Но как да избера между две неустоими възможности? Как да взема решение, когато и двата изхода водеха до погром за част от мен? Успокоявах се с мисълта, че имах още време. Имах още време.