Елитът

Трийсет и първа глава

Подръпнах роклята си.

— Не е ли прекалено изтънчена за случая?

— Никак даже! — възрази Мери.

Беше късен следобед, а те ме бяха пременили във вечерна рокля. Беше виолетова и изключително царствена. Ръкавите й стигаха до лактите ми, тъй като в Каролина времето беше по-хладно; по едното ми рамо се разстилаше пищна пелерина с качулка, в която щях да се загърна след кацането, а високата яка щеше да защити врата ми от вятъра. Прислужничките бяха вдигнали косата ми в толкова изящна прическа, че несъмнено по-красива не бях изглеждала в двореца. Прииска ми се да посетя кралица Амбърли, убедена, че дори тя щеше да остане впечатлена от вида ми.

— Не искам да се задържам повече — настоях. — И бездруго раздялата ми е трудна. Просто искам и трите да знаете колко съм ви благодарна за всичко. Не само за чистия ми и спретнат външен вид, но и за времето, което прекарахте с мен, както и за неуморните ви грижи. Никога няма да ви забравя.

— И ние винаги ще ви помним, госпожице — обеща Ан.

Аз кимнах и си повях с ръка.

— Добре, добре, достатъчно сълзи пролях за един ден. Ще ви помоля да съобщите на шофьора, че слизам ей сега. Имам още малко работа.

— Разбира се, госпожице.

— Все още ли е непристойно да се прегръщаме? — попита Мери, прехвърляйки погледа си от мен към Ан.

— Кого го интересува? — каза тя и трите се скупчиха край мен за последно.

— Да се грижите за себе си.

— И вие, госпожице — каза Мери.

— Още от самото начало си бяхте дама — добави Ан.

Двете отстъпиха настрани, но Луси не се откачи от мен.

— Благодаря ви — промълви задъхано и веднага разбрах, че плаче. — Много ще ми липсвате.

— И ти на мен.

Откъсна се от мен и трите вкупом се запътиха към вратата. Спряха се за един последен реверанс, а аз им помахах, докато прекрачвах прага на стаята си.

Толкова пъти през изминалите няколко седмици ми се беше приисквало да си тръгна. Но сега, когато моментът най-накрая беше настъпил, мисълта да напусна двореца ме ужасяваше. Излязох на балкона. Плъзнах поглед из градината, спирайки на пейката, където се бяхме запознали с Максън. Не знам защо, но имах подозрения, че ще го открия там.

Оказаха се лъжовни. Максън си имаше по-важна работа от това да седи по пейките и да си мисли за мен. Докоснах гривничката на китката си. Щеше да мисли за мен, поне от време на време, а това ми носеше утеха. Независимо от всичко останало, спомените бяха истински.

Отстъпих назад, затворих вратата след себе си и излязох в коридора. Крачех бавно, попивайки красотата на двореца за последен път, макар и обичайният му разкош да беше леко помрачен от изпочупените огледала и пукнатите рамки на картините.

Спомних си как бях слязла по същото това величествено стълбище през първия ден от пристигането ми, обзета едновременно от смут и благодарност, придружена от още толкова много момичета.

Като стигнах входната порта, поспрях за момент. До такава степен бях свикнала да живея зад масивните и дървени крила, че почти не смеех да мина през тях.

Поех си дълбока глътка въздух и посегнах към дръжката.

— Америка?

Обърнах се. Максън стоеше в другия край на коридора.

— Здравей — отвърнах тромаво. Не бях очаквала, че някога ще го зърна отново.

Той ме доближи с бърза крачка.

— Изглеждаш абсолютно ослепително.

— Благодаря. — Докоснах плата на роклята си.

Помежду ни настана миг мълчание, докато се взирахме един в друг. Може би точно такъв беше смисълът на срещата ни: последен шанс да се погледаме.

Внезапно Максън се прокашля, спомняйки си същинския й смисъл.

— Говорих с баща ми.

— Така ли?

— Да. Стори ми се щастлив, че не съм загинал при снощното нападение. Както сама се досещаш, продължаването на кралската кръвна линия е от изключителна важност за него. Обясних му, че бях на косъм да умра заради избухливия му характер и приписах на теб заслугата за намирането на скривалище.

— Но аз не…

— Знам. Но не е нужно и той да знае.

Аз се усмихнах.

— После го уведомих, че съм ти дал урок за непокорното поведение. И по този въпрос не е необходимо да знае истината, но при добро желание би могла да се държиш, сякаш си получила назиданието си.

Не разбирах защо ми е да се преструвам, при положение, че съвсем скоро щях да съм в другия край на страната, но все пак кимнах.

— Тъй като, доколкото той е осведомен, дължа живота си на теб, стигна до заключение, че желанието ми да те задържа тук е оправдано, поне до известна степен, но само при условие, че спазваш поведение и си знаеш мястото.

Ококорих се насреща му, като не бях съвсем убедена, че го разбирах правилно.

— Реално погледнато, най-справедливо е да освободя Натали. Не е скроена за подобен живот, а и точно сега, когато семейството й е в траур, мястото й е у дома. Вече го обсъдихме с нея.

Аз продължавах да немея.

— Да ти обясня ли какво следва?

— Моля?

Максън се пресегна да вземе ръката ми.

— Ще останеш в двореца като участничка в Избора и в съревнованието, но ще има и някои промени. По всяка вероятност баща ми ще се държи грубо с теб и ще прави всичко по силите си да те изхвърли от играта. Смятам, че има как да му се противопоставим, но това ще отнеме време. Знаеш колко е безкомпромисен. Ще трябва да се подготвиш психически.

Аз кимнах.

— Мисля, че съм способна на това.

— Има и още. — Максън сведе поглед към килима, мъчейки се да подреди мислите си. — Америка, няма спор, че сърцето ми е твое още от самото начало. Сигурен съм, че вече го знаеш.

Когато вдигна очи към моите, цялото му същество говореше за това, а аз го чувствах с всяка клетка от тялото си.

— Да.

— Но онова, с което не разполагаш точно в този момент, е доверието ми.

Останах поразена.

— Моля?

— Разкрих ти толкова много от тайните си, защитих те по всеки възможен начин. И въпреки това, ядосаш ли ми се, действаш прибързано. Изолираш се, прехвърляш вината върху мен или пък най-фрапантното — впускаш се в планове за държавен преврат.

Ох. От това заболя.

— Трябва да знам, че мога да разчитам на теб. Трябва да съм сигурен, че си способна да опазиш тайните ми, да се довериш на преценката ми и да не правиш нищо зад гърба ми. Трябва да си съвършено откровена с мен и да престанеш да оспорваш всяко мое решение. Трябва да ми имаш вяра, Америка.

Трудно ми беше да преглътна думите му, но Максън имаше право. Нима му бях доказала с действията си, че може да ми се довери? Всички около него го бутаха или теглеха в някоя посока. Не можех ли поне аз да съм на негова страна?

Зачупих нервно ръце.

— Имам ти вяра. И дано проумяваш, че искам да съм с теб. Но и ти самият не беше напълно откровен с мен.

Той кимна.

— Вероятно си права. Но знай, че има неща, които искам да споделя с теб, а ме възпира фактът, че не мога да ти ги разкрия, ако съществува дори най-минимален шанс да не ги запазиш в тайна. Трябва да се уверя, че си способна на дискретност. И че можеш да си напълно пряма с мен.

Поех си въздух да му отвърна, но отговорът така и не напусна устата ми.

— Максън, ето къде си бил — провикна се Крис, появявайки се зад ъгъла. — Така и не успях да те попитам дали уговорката ни за вечеря си остава?

Очите му отскочиха към мен, докато й отговаряше.

— Разбира се. Ще вечеряме в стаята ти.

— Прекрасно!

Прободе ме познатата болка.

— Америка? Наистина ли си тръгваш? — попита ме, като ни доближи достатъчно. В очите й искреше пламъчето на надеждата. Извърнах поглед към Максън, чието изражение като че ли казваше: Точно за това говорех. Трябва да приемеш последиците от собствените си действия, да ми се довериш сам да направя избора си.

— Не, Крис, не и днес.

— Чудесно. — Тя въздъхна и дойде да ме прегърне. Запитах се дали прегръдката и не беше предвидена повече за очите на Максън, отколкото за мен самата, не че имаше някакво значение. Крис беше най-сериозната ми конкурентка, но и най-близката приятелка, която имах. — Снощи наистина ме разтревожи. Радвам се, че си добре.

— Благодаря ти, извадих късмет, че… — За малко да се изпусна, че, за щастие, Максън ми беше правил компания, но хвалбите вероятно щяха да съсипят и малкото доверие, което си бях спечелила през последните десет секунди. Прочистих гърлото си. — Извадих късмет, че стражите ме намериха толкова бързо.

— Слава богу. Е, тогава ще се видим по-късно. — После се обърна към Максън. — А с теб ще се видим довечера.

Крис тръгна с ведра крачка по коридора, по-щастлива, отколкото някога я бях виждала. Навярно беше много ободряващо да видиш как твоят възлюбен поставя теб самата пред бившата си фаворитка.

— Знам, че не ти е приятно, но имам нужда от нея. Тя е единственият ми вариант, в случай че ти ме разочароваш.

— Няма значение — свих рамене небрежно. — Така или иначе няма да те разочаровам.

Залепих една бърза целувка на бузата му и тръгнах нагоре по стълбището, без да поглеждам назад. Допреди няколко часа бях сигурна, че съм загубила Максън завинаги, но сега, когато вече съзнавах колко ценен ми беше, възнамерявах да се боря за него. Другите момичета щяха да останат с пръст в уста.

Направо летях по централното стълбище, окрилена от нова надежда. Май трябваше по-скоро да се притеснявам заради предизвикателството, което ме очакваше, но в главата ми беше единствено мисълта за неминуема победа.

Не знам дали кралят бе предвкусил щастието, което щеше да ме обземе, или просто беше решил да ме причака; ала независимо от причината, в момента, в който стъпих на втория етаж, го видях да стои насред коридора.

— Ваше Величество — поздравих го аз.

— Лейди Америка. Явно ще ни погостувате още.

— Явно.

Групичка стражи мина покрай нас, поздравявайки ни с поклон.

— Да говорим по същество — продължи той с делови тон. — Какво е мнението ви за съпругата ми?

Аз сбърчих чело, изненадана от посоката, в която бе поел разговорът ни. Въпреки това отговорът ми беше искрен.

— Мисля, че кралицата е удивителна жена. Не мога да опиша с думи възхищението, което изпитвам към нея.

Той кимна.

— Наистина жена като нея се среща рядко. Надарена е с неповторима красота, но и със скромност. Смирена е, но не дотам, че да я опишем като малодушна. Покорна, благоразположена, отличен събеседник. Може да се каже, че макар и отгледана в бедност, тя е родена за кралица.

Кралят направи многозначителна пауза и съсредоточи погледа си в мен, отчитайки изписаното нескрито уважение по лицето ми.

— Същото обаче не може да се каже за вас.

Напрегнах сили да запазя самообладание.

— Външният ви вид е приемлив. Имате червена коса, малко сте бледичка, а фигурата ви бих определил като сносна; но сте кръгла нула в сравнение със Селест. Що се отнася до нрава ви… — Той си пое рязко дъх. — Държите се невъзпитано, подигравателно, а в единствения случай, в който подходихте сериозно към нещо, едва не срутихте основите на нацията ни. Съвършено несъобразителна сте. Да не говорим за плачевната ви стойка и неелегантна походка. Крис е хиляди пъти по-очарователна и приветлива.

Свих устни, мъчейки се да възпра сълзите си. За целта си напомних, че не ми казваше нищо ново.

— И, разбира се, не виждам абсолютно никаква политическа изгода от това да ви задържа в двореца си. Кастата ви не е достатъчно ниска, че да вдъхнови народа, а за влиятелни връзки изобщо няма да говорим. Елиз, за сметка на това, ни оказа огромна помощ при пътуването ни до Нова Азия.

Стана ми чудно колко ли истина имаше в това, при положение, че така и не бяха се свързали със семейството й. Вероятно се случваше нещо, за което не знаех. Или пък кралят просто преувеличаваше, за да ми внуши колко безполезна бях. Ако такъв беше стремежът му, се справяше повече от отлично.

Студените му очи се впериха в моите.

— Каква работа имате тук?

Аз преглътнах сухо.

— Май е най-добре да попитате Максън.

— Питам вас.

— Той иска да остана — заявих твърдо. — Аз също искам да остана. И докато двамата го искаме, няма да си тръгна.

Кралят се ухили.

— На колко години сте? На шестнайсет? На седемнайсет?

— Седемнайсет.

— Подозирам, че не сте особено запозната с мъжката природа, както е редно, щом сте попаднали тук. Нека ви уведомя, че мъжете могат да са доста непостоянни. Не е разумно да залагате толкова много на увлечението си по него, при положение, че в един миг можете да загубите сърцето му завинаги.

Аз присвих очи, питайки се какво точно се опитваше да ми каже.

— Стените на този дворец имат очи. Знам, че някои от момичетата вече му предлагат повече, отколкото бихте могла да си представите. Наистина ли смятате, че посредствена жена като вас има шанс на техния фон?

Момичета? В множествено число? Да не би да намекваше, че се случваха и други случки, освен онази между Максън и Селест, на която бях станала свидетел? Може би снощните ни целувки бяха скромни в сравнение онова, което му поднасяха другите момичета?

Максън беше заявил, че държи да е прям с мен. Но дали това не беше една от малките му тайни?

— В такъв случай Максън ще ме отпрати, когато сметне за нужно, а вие няма за какво да се тревожите.

— Има, и още как! — изрева гневно той, после понижи глас. — Ако в момент на безумие Максън избере вас за своя съпруга, невинните ви кроежи ще ни костват прескъпо. Граденото с десетилетия, с поколения наред ще рухне, понеже на вас ви харесва да се правите на героиня!

Пристъпи толкова близо до лицето ми, че ми се наложи да направя крачка назад, но той пак ме доближи, оставяйки съвсем малко разстояние помежду ни. Говореше с нисък, дрезгав глас, далеч по-плашещ от невротичните му крясъци.

— Ще трябва да се научите да държите езика зад зъбите си. В противен случай ще ме спечелите като свой враг. А повярвайте ми, не е за ваше добро.

Сочеше ме гневно с пръст, почти докосвайки бузата ми. Точно в този момент можеше да ме разкъса на парчета. Дори да се появеше някой, с какво щеше да ми помогне? Никой нямаше да ме защити от краля.

Опитах да говоря спокойно.

— Разбирам.

— Отлично — каза той, развеселявайки се внезапно. — В такъв случай ще ви оставя да се настаните отново. Хубав ден.

Чак след като се отдалечи, осъзнах, че цялото ми тяло трепереше. Когато ми беше заповядал да държа езика зад зъбите си, бях схванала намека му, че не биваше дори да си помислям да спомена за този ни разговор пред Максън. Затова и щях да си мълча. Бях готова да се обзаложа, че по този начин проверяваше предела на нервите ми. Аз обаче нямах намерение да се пречупя.

Докато обмислях положението си, нещо в мен се промени. Да, изпитвах тревога, но изпитвах и гняв.

За кого се мислеше този, че да ме командва така? Вярно, беше крал, но всъщност не беше нищо повече от най-обикновен тиранин. Незнайно защо си беше наумил, че правеше на нацията ни услуга с потисничеството си. Какво му беше хубавото на това да живееш в някой ъгъл на обществото? От къде на къде за всеки в Илеа съществуваха граници, но не и за него?

Замислих се как Максън бе укрил Марли в подземната кухня. И бях спокойна, че дори да не се задържах дълго в двореца, поне той щеше да е по-добър крал от баща си. Максън беше способен да изпитва състрадание.

Постоях на едно място, дишайки бавно, и когато се почувствах на себе си, продължих напред по коридора.

Влязох в стаята си и се спуснах към бутона, с който виках прислужничките си. Ан, Мери и Луси се притекоха с неочаквана скорост, задъхани от тичане.

— Госпожице? — възкликна Ан. — Да не би да се е случило нещо лошо?

Аз се усмихнах.

— Не, освен ако не смятате за лоша случка факта, че оставам.

— Наистина ли? — изпищя Луси.

— Съвсем.

— Но как? — удиви се Ан. — Нали казахте…

— Знам, знам. Трудно е за обяснение. Мога да спомена единствено, че получих втори шанс. Максън ми е скъп и възнамерявам да се боря за него.

— Колко романтично само! — възкликна Мери, а Луси запляска с ръце.

— По-кротко! — скастри ги строго Ан. Очаквах и тя да се развълнува, затова ме изненада с внезапната си сериозност. — За да е сигурна победата и, ни трябва план. — По устните и заигра дяволита усмивчица, а аз се ухилих до уши. Никога през живота си не бях срещала по-организиран колектив. С момичета като тях на моя страна, просто нямаше как да загубя.