Елитът

Двайсет и трета глава

На влизане в трапезарията направих реверанс на кралицата, но тя дори не забеляза. Погледнах към Елиз, която беше пристигнала първа от другите момичета, но тя просто сви рамене. Седнах тъкмо когато Натали и Селест влизаха в залата, оставайки също толкова незабелязани; накрая пристигна и Крис и зае мястото до мен, без да откъсва очи от кралица Амбърли. Кралицата като че ли се беше вглъбила в свой собствен свят, седеше с прикован в пода поглед и от време на време надзърташе към троновете на Максън и краля, сякаш я мъчеше лошо предчувствие.

Прислугата започна да сервира храната и повечето момичета подхванаха вечерята си, но Крис продължи зоркото си бдение над централната маса.

— Имаш ли представа какво се случва? — попитах я шепнешком.

Крис въздъхна и обърна поглед към мен.

— Елиз се обади на роднините си, за да проучи положението и да ги помоли да посрещнат Максън и краля, като кацнат в Нова Азия. Но те твърдят, че още не са пристигнали.

— Не са пристигнали?

Крис кимна.

— Странното е, че кралят се обадил, като кацнали, и двамата с Максън говорили с кралица Амбърли. Били добре и вече се намирали на новоазиатска почва, само че семейството на Елиз каза, че още не били стигнали до тях.

Сбърчих чело, мъчейки се да осмисля чутото.

— Какво значи това?

— Не знам — призна си тя. — Уж са пристигнали, а ги няма. Нещо ми се губи.

— Хм — измънках аз, понеже нямаше какво да добавя. Как така семейството на Елиз няма да знае, че вече са на тяхна територия? Ами ако всъщност изобщо не бяха стъпвали в Нова Азия? Но къде бяха тогава?

Крис се приведе към мен.

— Има и нещо друго, за което искам да поговорим — прошепна ми тя. — Съгласна ли си да се разходим в градината след закуска?

— Разбира се — отговорих аз, нетърпелива да узная какво имаше да ми казва.

Нахранихме се набързо. Нямах представа какво беше научила, но щом искаше да говорим отвън, очевидно въпросът изискваше дискретност. Кралицата беше толкова отнесена в мисли, че дори не забеляза, като напуснахме трапезарията.

Чувството да излезеш в слънчевата градина беше прекрасно.

— От доста време не съм идвала тук — казах, затворих очи и вдигнах лице към слънцето.

— Обикновено идваш с Максън, нали?

— М-хмм. — След секунда се запитах откъде ли знаеше за това. Всеобщо достояние ли беше?

Прокашлях се.

— Е, за какво искаш да говорим?

Тя спря под сянката на едно дърво и се обърна с лице към мен.

— Мисля, че е крайно време двете с теб да си поговорим за Максън.

— Какво за него?

Тя пристъпи неспокойно от крак на крак.

— Ами бях се настроила за загуба. Май това важи за всички, с изключение на Селест може би. Беше повече от очевидно, Америка. Той искаше само теб. А после се случи онова с Марли и нещата се промениха.

Не знаех как да реагирам на твърдението й.

— И сега се опитваш да ми се извиниш, задето си ме изместила от челното място, или…?

— Не! — натърти тя. — Виждам, че още изпитва чувства към теб. Не съм сляпа. Просто се опитвам да ти кажа, че на този етап май двете с теб сме почти наравно в надпреварата. Симпатична си ми. Смятам те за прекрасен човек и не искам да разваляме отношенията си, независимо от изхода на състезанието.

— Тоест в момента ти…?

Тя стисна ръце пред гърдите си, мъчейки се да намери подходящите думи.

— В момента ти предлагам да чуеш каква е връзката ми с Максън. И се надявам ти да ми отвърнеш със същото.

Скръстих ръце и се престраших да задам въпроса, който ме изтезаваше от много време.

— Кога двамата успяхте да се сближите толкова?

В очите й изплува замечтан поглед, а пръстите й заиграха с кичур от светлокестенявата й коса.

— Като че ли точно след случката с Марли. Вероятно ще ти прозвучи наивно, но му направих картичка. У дома винаги постъпвах така, когато на някой приятел му беше тъжно. Както и да е, на него много му хареса. Каза, че никое от момичетата не му било подарявало подарък.

Моля? О, божичко! След всичко, което беше сторил за мен, наистина ли не му се бях отплатила по никакъв начин?

— Толкова се зарадва, че ме покани да поостана в стаята му и…

— Ходила си в стаята му? — озадачих се аз.

— Да, ти не си ли?

Мълчанието ми беше достатъчен отговор.

— О! — промълви тя неловко. — Е, нищо не си пропуснала. Тъмно е, има поставка за пушки, а по стената най-безразборно са струпани цял куп снимки. Нищо особено. — Увери ме, махвайки с ръка. — Както и да е, след това започна да ме търси почти винаги, освободеше ли се от задачите си. — Тя поклати глава. — Случи се доста бързо.

Аз въздъхнах.

— Може да се каже, че сам си призна — реших да съм откровена аз. — Веднъж ми намекна, че се нуждаел и от двете ни в двореца.

— Значи… — Тя прехапа долната си устна. — Смяташ, че още те харесва?

Нима не го беше проумяла вече? Или просто искаше да го чуе от моята уста?

— Крис, наистина ли държиш да слушаш за това?

— Да! Искам да знам какви са шансовете ми. Обещавам и аз да ти разкрия всичко, което те интересува. Не ние дирижираме играта, но от това не следва, че трябва да се лутаме сляпо.

Закрачих в тесен кръг, мъчейки се да избистря мислите си. Не вярвах някога да придобия куража да попитам Максън за Крис. Та аз едва успявах да говоря откровено за себе си пред него. Но все ми се струваше, че ми убягват някои парчета от пъзела, че не бях съвсем наясно с положението си. Може би това беше единствената ми възможност да се осведомя.

— Имам основание да вярвам, че иска да ме задържи в двореца. Но мисля, че иска да задържи и теб.

Тя кимна.

— Поне толкова ми е ясно.

— Целувал ли те е? — изстрелях, без да се замислям.

Крис се усмихна свенливо.

— Не, но предполагам щеше, ако не го бях помолила да изчака. В семейството ми имаме традиция първата целувка да е чак след годежа. Понякога организираме тържества, когато близките ни обявят датата на сватбата си, и така всички стават свидетели на тази първа целувка. Държа и при мен да е така.

— Но той е опитал?

— Не, защото му обясних как стоят нещата, преди да стигнем до този момент. Позволявам му да ме целува по ръцете и понякога дори по бузата. Много е мило — въодушеви се тя.

Аз кимнах, вперила поглед в тревата.

— Чакай малко — подхвана после с колебание в гласа си. — А теб целувал ли те е?

Една част от мен искаше да се похвали, че бях първото момиче, което някога беше целувал. Че когато устните ни се докоснаха, имах чувството, че времето е спряло.

— Може да се каже. Трудно е за обяснение — опитах да се измъкна аз.

Тя направи гримаса.

— Не, никак не е трудно. Целувал ли те е, или не?

— Нещата не са толкова елементарни.

— Америка, ако нямаш намерение да си пряма с мен, само си губим времето. Доведох те тук с желанието да ти разкрия всичко. Мислех, че и за двете ни ще е полза, ако се държим приятелски.

Закърших ръце, умувайки как да се оправдая. Нямах нищо против Крис. Ако си отидех вкъщи, щях да подкрепям нея.

— Искам да сме приятелки, Крис. Всъщност живеех с убеждението, че вече сме.

— Аз също мисля така — каза вежливо тя.

— Просто ми е трудно да споделям толкова лични неща. Оценявам искреността ти, но не съм убедена, че искам да науча всичко. Отправих ти въпрос — подхванах бързо, виждайки, че отваря уста да каже нещо, — чийто отговор знаех. Знам, че не си му безразлична. Личи си. Но смятам, че за момента е най-добре да оставим нещата неизяснени.

Тя се усмихна.

— Ще уважа мнението ти. И все пак би ли ми направила една услуга?

— Разбира се, стига да ми е по силите.

Крис прехапа устна и извърна поглед от мен. Като ме погледна отново, в очите й напираха сълзи.

— Ако някой ден се убедиш, че вече не ме иска, би ли ме предупредила? Не знам какво изпитваш ти към него, но аз го обичам. И ще съм ти благодарна, ако ми отвориш очите. Стига да си сигурна в преценката си.

Тя го обичаше. Заяви го най-безстрашно. Крис обичаше Максън.

— Ако науча нещо категорично от него, ще ти споделя.

Тя кимна.

— А дали не бихме могли да си обещаем и нещо друго? Да не си пречим умишлено една на друга? Не искам да го спечеля по този начин и съм сигурна, че ти също мислиш така.

— Не съм Селест — казах с отвращение и Крис се засмя. — Обещавам ти да играя честно.

— Добре тогава. — Тя подсуши леко очите си и поизпъна роклята си. Толкова ми беше лесно да си представя колко грациозно щеше да изглежда с корона на главата си.

— Трябва да вървя — излъгах аз. — Благодаря ти, че поговори с мен.

— Благодаря ти, че се отзова. Прости ми, ако бях твърде настоятелна.

— Няма нищо. — Отстъпих настрана. — До по-късно.

— Да.

Обърнах се, колкото можах по-бързо, макар и не толкова, че да я обидя, и се отправих към двореца. Още с влизането ускорих крачка и хукнах нагоре по стълбището, нетърпелива да се скрия.

Стигнах до втория етаж и продължих към стаята си. В този момент листчето на пода грабна окото ми, тъй като в двореца бях свикнала да виждам всичко на мястото му. Лежеше до ъгъла на вратата ми, затова реших, че е предвидено за мен. За да се уверя, го обърнах и зачетох:

Тялото ми изстина. Огледах и двете страни на листа в търсене на дата. Поредното нападение тази сутрин? Дори посланието да беше отпреди няколко дни, значи, се явяваше поне второто. А искането отново беше прекратяване на Избора. Това ли беше причината за всички скорошни атаки? Опитваха се да се отърват от нас? Ако да — и Северняците, и Южняците ли преследваха тази цел?

Не знаех как да постъпя. Посланието не беше предвидено за моите очи, така че не можех да споделя с никого. Но дали беше стигнало до хората, които трябваше да бъдат осведомени? Реших да го върна на пода с надеждата, че някой страж ще намине скоро и ще го отнесе на когото трябва.

За момента просто щях да стискам палци, надявайки се, че някой вече реагираше по въпроса.