Елитът

Петнайсета глава

Прислужничките ми бяха същински съкровища. Не разпитваха за подпухналите ми клепачи, нито за напоените със сълзи възглавници. Просто ми помогнаха да се съвзема. Оставих се на грижите им, благодарна за вниманието, което ми отделяха. Държаха се безкрайно мило. Щяха ли да се държат така мило и с Крис, ако успееше да спечели надпреварата и ми ги отнемеше?

Докато размишлявах по въпроса, ги наблюдавах внимателно и се изненадах да усетя напрежение помежду им. Мери изглеждаше що-годе спокойна, може би съвсем леко притеснена. Но Ан и Луси като че ли умишлено избягваха погледите си и не отваряха уста, освен ако наистина не се наложеше.

Нямах ни най-малка представа какво се случваше и не знаех дали ми беше работа да се меся. Те самите никога не се натрапваха в моментите ми на тъга или гняв. Смятах за редно да им отвърна със същото.

Опитах се да не обръщам внимание на неловкото мълчание, докато ме подготвяха за предстоящия безкраен ден в Дамския салон. Горях от желание да нахлузя някой от разкошните панталони, които Максън ми беше предоставил като съботно облекло, но моментът ми се струваше крайно неподходящ. Ако ме очакваше загуба, държах да си отида от двореца като дама. Поне щях да знам, че съм вложила старание.

Докато се настанявах да прекарам поредния ден с чаша чай и книга в ръце, момичетата край мен си бърбореха за изживяванията си от миналата вечер. Е, всички с изключение на Селест, която пак се беше запасила с цял куп клюкарски списания. Чудно ми стана дали онова в ръцете и не съдържаше клевети за мен самата.

Тъкмо обмислях начини да й го взема, когато Силвия влезе в салона с дебела купчина листове. Превъзходно. Още работа.

— Добро утро, дами! — изчурулика менторката ни. — Знам, че сте свикнали да занимавате гости в съботните дни, но днес с кралицата сме ви подготвили една специална задача.

— Точно така — обади се кралицата, пристъпвайки към нас. — Наясно съм, че не ви известяваме своевременно, но следващата седмица очакваме посетители. Тръгнали са на обиколка из страната и възнамеряват да минат през двореца за среща с вас.

— Както знаете, обикновено кралицата посреща подобни важни гости. Всички видяхме колко примерна домакиня беше тя за приятелите ни от Суендуей.

Силвия посочи с ръка кралица Амбърли, която и отвърна със скромна усмивка.

— Но посетителите от Германската федерация и Италия са по-важни дори от суендуейското кралско семейство. Сметнахме, че гостуването им ще е отлично упражнение за вас, особено като се има предвид колко наблягаме на уроците по дипломация напоследък. Ще работите на групи по подготовката на приема за поверените ви гости. Ще се погрижите за менюто, развлекателната програма и подаръците — обясни Силвия.

Преглътнах сухо, докато я слушах.

— Изключително важно е да запазим вече изградените си взаимоотношения, както и да създаваме такива с други държави. Подготвили сме ви насоки относно общоприетия етикет на общуване с подобни гости, както и списък с нещата, на които обикновено гледат с лошо око. Но самото реализиране на приема оставяме във ваши ръце.

— Искаме да ви поставим във възможно най-справедлива позиция — обясни кралицата — и смятаме, че ви даваме равен старт. Селест, Натали и Елиз, на вас поверяваме организацията на единия прием. Крис и Америка, вие ще се погрижите за другия. И тъй като сте с един човек по-малко, ви даваме един допълнителен ден. Очакваме гостите от Германската федерация в сряда, а тези от Италия — в четвъртък.

Направиха моментна пауза, за да осмислим новата информация.

— Тоест разполагаме с четири дни? — възнегодува Селест.

— Да — потвърди Силвия. — Но една кралица се справя с такава задача сама и понякога в доста по-кратък срок.

Паниката витаеше във въздуха.

— Може ли да получим инструкциите, ако обичате? — помоли Крис с протегната ръка. Инстинктивно и аз протегнах своята. До няколко секунди вече бяхме погълнати от конспекта. — Ще ни е изключително трудно — обяви Крис. — Дори с допълнителния ден.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — Ще победим.

Тя ми отвърна с треперлив смях.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото — отговорих решително аз, — нямам никакво намерение да губя от Селест.

Бяха ни нужни два часа да изчетем целия инструктаж и още един за осмислянето му. Трябваше да вземем под внимание цял куп съображения, да обсъдим хиляди подробности. Силвия ни беше уверила, че е на наше разположение, но имах чувството, че ако я помолех за помощ, щеше да реши, че задачата ни е непосилна, затова не смеех.

Украсата на залата щеше да е цяло предизвикателство. Не ни беше позволено да използваме червени цветя, защото символизирали потайност. Не ни беше позволено да използваме и жълти цветя, защото символизирали ревност. Не трябваше да има нищо лилаво, понеже лилавото носело нещастие.

Виното, храната и изобщо всичко останало трябваше да е в изобилие. Пищността не се възприемала като показност; целта й била да засвидетелства отношението на кралското семейство. Не ги ли обкръжахме с разкош, гостите ни можеха да си тръгнат с лошо впечатление и напълно несклонни за повторна среща. На всичкото отгоре трябваше да пригодим основните умения, които се очакваше да сме придобили досега — като ясен говор, добри обноски на масата и други подобни, към висшата среда, която и двете с Крис познавахме единствено от печатните материали.

Напрежението беше огромно.

С Крис прекарахме деня във водене на записки и обсъждане на идеи, докато другите момичета се занимаваха със същото на една от близките маси. С напредването на следобеда групичките ни започнаха да се препират коя от двете се намираше в по-неизгодна ситуация, а след известно време дори ни стана донякъде забавно.

— Вие двечките поне имате още един ден за работа — посочи Елиз.

— Да, но Илеа и Германската федерация вече са съюзници. А италианците може да оплюят целия ни труд! — тревожеше се Крис.

— Знаете ли, че ни принуждават да носим тъмни дрехи по време на нашия прием? — оплака се Селест. — Събитието ще е крайно… официално.

— И бездруго не си представям небрежен прием — заяви Натали, потрепервайки мелодраматично. Засмя се на собственото си остроумие и продължи с работата си.

— Е, нашият трябва да е свръх тържествен. И всички трябва да носите най-хубавите си бижута — инструктирах ги аз. — Нужно е да впечатлите гостите ни от пръв поглед, а външният вид е от решаващо значение.

— Слава богу, че поне в един от тези циркове ще мога да изглеждам добре — въздъхна Селест, клатейки глава.

В крайна сметка стана очевидно, че всички срещахме трудности със задачите си. След всичко случило се с Марли и донякъде пренебрежителното отношение на краля спрямо мен, изпитвах неочаквано облекчение от факта, че не бях сама в мъките си. Но ще излъжа, ако кажа, че не ме обзе параноя до края на деня. Постепенно стигнах до убеждението, че някое от другите момичета — по всяка вероятност Селест — ще опита да саботира приема ни.

— Доколко имаш доверие на прислужничките си? — попитах Крис по време на вечеря.

— Много са предани. Защо?

— Хрумна ми да съхраняваме част от нещата за приема в стаите ни вместо в Банкетния салон. Сещаш се, за да не откраднат другите момичета идеите ни — поизлъгах я аз.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Особено при положение, че сме втори подред и ще изглежда така, сякаш ние сме откраднали техните идеи.

— Именно.

— Много си умна, Америка. Нищо чудно, че Максън те беше харесал толкова — каза Крис и продължи да се храни.

Фактът, че така небрежно се изказа в минало време, не ми убягна. Може би, докато се тревожех дали съм достойна за принцеса и докато се двоумях дали изобщо искам да бъда такава, Максън лека-полека забравяше за мен.

Казах си, че Крис просто се опитваше да натрупа увереност в амбициите си да заеме мястото до Максън. Пък и бяха минали едва няколко дена от публичното наказание на Марли. Нима беше достатъчно да плъзнат слухове?

Пронизителният вой на сирени ме изтръгна от съня ми. Звучеше така чуждо, че съзнанието ми не успяваше да го обработи. Знаех единствено, че сърцето щеше да изскочи от гърдите ми заради внезапния прилив на адреналин.

Само след секунда вратата на стаята ми се отвори със замах и един страж влетя вътре.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше той.

— Хм? — измрънках сънливо, като се спусна към леглото ми.

— Ставай, Мер! — пришпори ме той и аз се подчиних. — Къде са проклетите ти обувки?

Обувки. Значи, отивах някъде. Чак тогава проумях какъв беше звукът. От Максън знаех, че дворецът бил оборудван с алармена сирена за случаите на бунтовническо нападение, която обаче била пострадала сериозно при някоя от последните атаки. Явно я бяха поправили.

— Ето ги — казах, като намерих обувките си, и пъхнах крака в тях. — Трябва ми халатът. — Посочих към края на леглото. Аспен го грабна и понечи да ми помогне с обличането. — Няма нужда, ще го държа в ръка.

— Трябва да побързаме — каза той. — Не знам докъде са стигнали.

Аз кимнах и се спуснах към вратата, усещайки дланта му върху гърба си. Преди да изляза в коридора, Аспен ме дръпна рязко назад. Докато се осъзная, устните ми вече бяха сключени в дълбока, груба целувка с неговите. Ръката му намери тила ми и притисна лицето ми към неговото за един дълъг момент. В следващия миг, сякаш напълно забравил за опасността, преметна свободната си ръка през кръста ми и ме придърпа още по-плътно до себе си, задълбочавайки целувката ни. От доста време не ме беше целувал така — заради променливите ми чувства и страха от разкритие все не изникваше подходящ момент. Но онази вечер усетих неотложната му нужда. Можеше да ни връхлети нещо лошо и това да се окажеше последната ни целувка.

Затова искаше да е истинска.

Откъснахме се един от друг и погледите ни се срещнаха едва за част от секундата. Той обви с длан рамото ми и ме избута от стаята.

— Върви. Веднага.

Аз се втурнах към тайния проход, скрит в дъното на коридора. Преди да натисна панела, погледнах назад и мярнах гърба на Аспен, докато взимаше завоя на бегом.

Не ми оставаше нищо друго, освен и аз самата да побягна, затова не се и поколебах. Хукнах с всички сили надолу по стръмното тъмно стълбище към скривалището на кралското семейство.

Веднъж Максън ми беше казал, че бунтовниците се делели на два вида: Северняци и Южняци. И Северняците им създавали предостатъчно грижи, но Южняците били смъртоносна заплаха. Силно се надявах хората, от които бягах, да целяха суматоха, а не касапница.

С всяко следващо стъпало температурата спадаше. Исках да се наметна с халата, но се боях да не залитна. Чак когато видях светлината от скривалището, се почувствах малко по-сигурна на краката си. Взех последното стъпало със скок и в същия момент различих позната фигура сред тези на стражите. Максън. Въпреки че беше късно, принцът стоеше пред мен по официални панталони и риза, леко поизмачкани, но все пак представителни.

— Аз ли съм последна? — попитах, обличайки халата си в движение.

— Не — отвърна той. — Крис още я няма. Елиз също.

Погледнах през рамо към мрачния, безкраен наглед проход. От двете му страни се очертаваха скелетите на три или четири други стълбища, водещи началото си от тайни панели в стените на замъка над нас. Всичките бяха празни.

Ако можеше да се вярва на думите му, Максън изпитваше минимални чувства към Крис и Елиз. Но в очите му се четеше ясно безпокойство за тях. Постоянно търкаше слепоочията си и проточваше врат, сякаш така щеше да подобри зрението си в непрогледната тъмнина. И двамата се озъртахме към стълбищата, докато стражите се трупаха край вратата, очевидно нетърпеливи да я залостят.

Внезапно Максън въздъхна и сложи ръце на хълбоците си. В следващия момент, без всякакво предупреждение, ме придърпа в обятията си. Безсилна срещу желанието, отвърнах на прегръдката му.

— Знам, че още си ми ядосана, и напълно те разбирам. Но се радвам, че си невредима.

Максън не ме беше докосвал от тържеството по случай Хелоуин. Оттогава не беше минала и седмица, но поради една или друга причина, имах чувството, че е изтекла цяла вечност. Вероятно защото онази нощ се бяха случили много неща, а в периода след това — още повече.

— И аз се радвам, че си невредим.

Той ме притисна към себе си, а след секунда ахна:

— Елиз!

Като се обърнах, видях слабият и силует да слиза надолу по стълбището. А къде се губеше Крис?

— Най-добре влезте вътре — подкани ме нежно Максън. — Силвия ви очаква.

— Пак ще поговорим.

Той ми се усмихна обнадеждено и кимна. Влязох в стаята с Елиз по петите ми. Като я погледнах на светло, видях, че плаче. Преметнах ръка през раменете и, а тя ми отвърна със същото, благодарна за компанията ми.

— Къде се губиш толкова време? — попитах я.

— Май прислужничката ми е болна. Реакциите й бяха забавени. А и сирената така ме изплаши, че за момент се заблудих и не можах да си спомня в коя посока да тръгна. Натиснах четири панела, преди да намеря правилния. — Елиз поклати глава, засрамена от разсеяността си.

— Не бой се. — Опитах да я успокоя с прегръдка. — Вече си в безопасност.

Тя кимна, но по-скоро на себе си, отколкото на мен, и се помъчи да укроти дишането си. От всички нас тя бе най-лесно ранимата.

Придвижихме се по-навътре в скривалището, където видях краля и кралицата, седнали близо един до друг, и двамата по халати и чехли. Кралят държеше тънка купчинка документи в скута си, сякаш възнамеряваше да уплътни времето си, отмятайки малко работа. Кралицата седеше с вглъбено изражение, докато една от прислужничките, също толкова умислена, разтриваше едната й ръка.

— Хм, нима си дошла без придружителки? — пошегува се Силвия, привличайки вниманието ни към себе си.

— Не бяха с мен — обясних, усещайки внезапна тревога за прислужничките ми.

Тя се усмихна сърдечно.

— Сигурна съм, че са добре. Елате с мен.

Последвахме я до редица кревати, подредени покрай една от кривите стени. При последното ми посещение бях установила, че хората, които поддържаха скривалището, нямаха готовност за безпорядъка, предизвикан от всички избраници на едно място. Оттогава видимо бяха постигнали напредък, но помещението все пак не беше съвсем приведено в адекватен вид. Имаше шест легла.

Селест се беше сгушила на най-близкото до краля и кралицата. Натали лежеше на съседното и сплиташе косата си на тънки плитки.

— Трябва да се наспите. Очаква ви тежка седмица и няма да се справите с организацията, ако сте в несвяст от умора — заяви Силвия и тръгна нанякъде, вероятно да издирва Крис.

С Елиз въздъхнахме едновременно. Не можех да повярвам, че нямаха намерение да отложат цялото изпитание с приемите. Малко ли ни беше настоящият стрес? Отлепихме се една от друга и заехме две съседни легла. Видимо изтощена, Елиз незабавно се уви в одеялата.

— Елиз? — обадих се тихо. Тя надзърна към мен. — Ако имаш нужда от нещо, само викни, става ли?

— Благодаря ти — усмихна ми се тя.

— За нищо.

Пак се обърна на другата страна и като че ли заспа за секунди. Уверих се, че е така, когато не се надигна при шумоленето откъм вратата на скривалището. Аз погледнах през рамо и видях как Максън носи Крис на ръце, а Силвия търчи след тях. Веднага щом прекрачи прага, стражите залостиха вратата.

— Препънах се — обясняваше Крис на менторката ни, която се суетеше край нея. — Не вярвам да съм си счупила глезена, но много ме боли.

— В задната част има аптечка. Можем поне да го превържем — каза Максън.

Силвия се втурна към аптечката, а минавайки покрай нас, нареди:

— Заспивайте! Моментално!

Аз въздъхнах и очевидно не бях единствената негодуваща. Натали прие заповедта невъзмутимо, но Селест изглеждаше крайно подразнена, което ме накара да се замисля. Ако поведението ми се доближаваше дори минимално до нейното, имаше нужда от промяна. Колкото и да не ми се щеше, легнах в леглото и се обърнах с лице към стената.

Опитах да не мисля дали Аспен се сражаваше над нас и дали прислужничките ми се бяха добрали до скривалището си достатъчно бързо. Опитах да не се безпокоя заради предстоящата седмица и заради възможността бунтовниците да бяха от Юга и да избиваха останалите горе хора, докато ние си почивахме под краката им.

Опитвах, но не успявах. И опитите ми се оказаха толкова изтощителни, че накрая сънят ме застигна върху студеното, твърдо легло.

Като се събудих, нямах представа колко е часът, но сигурно бяха минали часове, откакто бяхме влезли в скривалището. Обърнах се на другата страна към леглото на Елиз. Тя спеше непробудно. Кралят се ровеше из документите и ги прехвърляше толкова яростно в ръцете си, че изглеждаше така, сякаш им е ядосан. Кралицата беше отпуснала глава върху облегалката на стола си. Спейки, тя излъчваше още по-голяма красота.

Натали още не се беше събудила, или поне така ми се струваше. Селест обаче бодърстваше и оглеждаше стаята, подпряна на лакът в леглото си. В очите й гореше огън, какъвто обикновено пазеше само за мен. Проследих погледа й до отсрещната стена, където видях Крис и Максън.

Двамата седяха един до друг и той я беше прегърнал през раменете. Крис притискаше колене към гърдите си и, изглежда, опитваше да се стопли, макар че беше загърната в халата си. Левият й глезен беше бинтован, но точно в момента май това не я притесняваше. Двамата си приказваха тихичко с усмивки на лица.

Не исках да ги гледам, затова пак се обърнах към стената.

Когато Силвия ме потупа по рамото, за да ме събуди, Максън вече го нямаше в стаята. Крис също.