Елитът

Двайсет и осма глава

Последното нещо, което очаквах на влизане в стаята си, бяха аплодисментите на прислужничките ми.

Останах на прага за момент, истински трогната от подкрепата им и облекчена от изражението на гордостта по светналите им лица. След като приключиха с овациите, Ан взе ръцете ми в своите.

— Добре казано, госпожице. — Стисна ме леко, а в очите й видях толкова радост, че за момент забравих колко ужасно се чувствах.

— Не мога да повярвам, че го направихте! Никой никога не се е застъпвал за нас! — добави възторжено Мери.

— Максън трябва да избере вас — изписука Луси. — Само вие успявате да ми вдъхнете надежда.

Надежда.

Имах нужда да помисля, а единственото удачно място беше градината. Прислужничките ми опитаха да ме задържат в стаята, но все пак им се изплъзнах и тръгнах по заобиколния маршрут, слизайки по задното стълбище в другия край на коридора. С изключение на шепата стражи, разпръснати тук-там, първият етаж беше пуст и притихнал. Очаквах, че дворецът ще кипи от дейност, като се имаха предвид събитията от последния половин час.

Докато минавах покрай амбулаторното крило, вратата се отвори рязко и буквално налетях на Максън, който изпусна затворената метална кутия от ръцете си. Направи ми впечатление, че простена при сблъсъка ни, макар и да не беше толкова силен.

— Защо си излязла от стаята си? — попита той, навеждайки се бавно да вдигне кутията от пода. Забелязах, че отстрани беше изписано името му. Чудно ми стана какво ли съхраняваше точно пък в амбулаторното крило.

— Ще се поразходя в градината. Имам нужда да помисля дали постъпката ми беше глупава, или не.

Имах чувството, че му беше трудно да стои изправен.

— О, уверявам те, глупава беше.

— Искаш ли помощ?

— Не — побърза да откаже той, избягвайки погледа ми. — Отивам в стаята си. И те съветвам да последваш примера ми.

— Максън. — Тихата молба в гласа ми го накара да вдигне очи към мен. — Много съжалявам. Бях ти бясна и исках да… вече не знам какво исках. А и точно ти ми каза, че позицията на Единица си имала своите хубави страни, че е възможно да промениш нещо.

Той врътна очи.

— Ти не си Единица. — Помежду ни се спусна кратко мълчание. — И дори да беше, нима не ти е направил впечатление подходът ми към нещата? Тих и дискретен. Така постигам целите си на този етап. Не може да се оплакваш от управлението на държавата ни в национален ефир и да се надяваш на подкрепа от страна на баща ми или на който и да било друг.

— Извинявай! — проплаках аз. — Толкова много съжалявам.

Той се замисли за момент.

— Не мисля, че…

В същия момент чухме крясъци. Максън се обърна и тръгна в посоката, откъдето идваха, а аз го последвах, мъчейки се да разпозная звука. Скандал ли имаше? Като наближихме пресечната точка на главния коридор и изхода към градината, видяхме цял поток от стражи.

— Включете сирената! — провикна се някой. — Проникнаха през портите!

— Оръжия в готовност! — опита да надвика хаотичните крясъци един от другите стражи.

— Предупредете краля!

Тогава, досущ като пчели, полетели към кошера, из коридора зажужаха дребни, светкавично бързи нещица. Улучиха един от стражите и той падна назад, удряйки главата си в мраморния под с обезпокояващо изпукване. При вида на кръвта, лееща се от гърдите му, изпищях.

Максън ме изтегли настрана инстинктивно, но не съвсем навременно. Вероятно и той самият беше изпаднал в шок.

— Ваше Величество! — провикна се един страж, препускайки към нас. — Трябва да слезете долу веднага!

Той извъртя Максън и го избута грубо. Максън изрева от болка, изпускайки металната кутия за пореден път. Агонизиращият му крясък ме подтикна да погледна към ръката на стража в очакване да видя нож там. Фиксирах единствено масивния оловен пръстен около палеца му. Вдигнах кутията за страничната и дръжка, надявайки се, че падането не е унищожило съдържанието и, и хукнах в посоката, към която ни тикаше стражът.

— Няма да успея — каза Максън.

Обърнах се към него и видях, че целият е потен. Наистина му имаше нещо.

— Ще успеете, сър — заяви мрачно стражът. — Насам.

Издърпа Максън зад един ъгъл и го повлече по късо коридорче, което наглед завършваше със задънен край. Тъкмо започвах да се чудя дали нямаше да ни изостави, когато стражът натисна добре замаскиран палец на стената, а пред нас се отвори поредната тайна врата в двореца. Отвъд нея беше толкова тъмно, че не виждах накъде водеше, Максън обаче дори не се замисли — приведе се и мина от другата й страна.

— Кажи на майка ми, че двамата с Америка сме в безопасност. Това да е първата ти грижа — натърти той.

— Разбира се, сър. Лично аз ще дойда да ви взема, приключи ли всичко.

Сирената зави. Надявах се навреме да е известила всички за опасността.

Максън кимна и вратата се затвори, оставяйки ни в непрогледен мрак. Панелът прилепваше така плътно, че дори не чувах воя на сирената. Долових само триенето на дланта му по стената и след малко ръката му се натъкна на ключа за лампата, която разля приглушена светлина из помещението. Огледах се наоколо.

Имаше полици, заредени с неща в тъмни найлонови опаковки, и една, върху която бяха струпани няколко тънки одеяла. В центъра на тясната стаичка беше разположена дървена пейка, събираща около четирима души, а в единия от отсрещните ъгли имаше малка мивка и нещо като съвсем примитивна тоалетна. По едната стена бяха наредени кукички, макар и по тях да не висеше нищо. Помещението излъчваше миризма на метал, от какъвто ми се струваше, че бяха направени целите стени.

— Поне попаднахме в една от най-добрите стаи — отбеляза Максън и закуцука към пейката.

— Какво ти се е случило?

— Нищо — отвърна тихо той и отпусна глава върху ръцете си.

Седнах до него, оставяйки металната кутия на пейката, и отново заоглеждах стаята.

— Май това бяха Южняци, а?

Максън кимна. Опитах да нормализирам дишането си и да залича току-що видяното от паметта си. Дали раненият страж щеше да оцелее? Възможно ли беше да оцелее човек след подобно нещо?

Питах се колко ли надълбоко бяха проникнали бунтовниците, докато се бяхме придвижили до скривалището. Достатъчно бързо ли беше прозвучала сирената?

— В безопасност ли сме тук?

— Да. Това е едно от скривалищата за прислужниците. Ако по време на заплаха се окажат долу в кухнята или в склада, и бездруго са в безопасност. Но онези, които търчат по задачи из двореца, може и да не успеят да се доберат до там достатъчно бързо. Това скривалище не е толкова сигурно, колкото голямото, предвидено за кралското семейство, а и в онова има запаси за доста време, но и малките вършат работа при извънредни обстоятелства.

— Знаят ли бунтовниците за тях?

— Възможно е — отвърна той и видимо потрепери от болка, изопвайки гърба си. — Но не могат да влязат, затворим ли се вътре. Вратата се отваря само по три начина: човек с ключ може да я активира от външната страна, човек с ключ може да я активира от вътрешната страна. — Максън потупа джоба си, демонстрирайки, че има как да ни измъкне, настъпи ли моментът. — Или просто изчакваш два дни. След четирийсет и осем часа вратата се отваря автоматично. Стражите проверяват всяко от скривалищата, отшуми ли опасността, но не е изключено да пропуснат някое; а без механизма за отключване със закъснител някой може да си остане затворен тук завинаги.

Отне му доста време да ми обясни всичко това. Очевидно изпитваше болка, но като че ли се стараеше да се разсее, говорейки. Приведе се напред и изсъска през зъби, което усили агонията му.

— Максън?

— Не мога… не мога повече. Америка, би ли ми помогнала със сакото?

Той изпъна ръка назад и аз скочих да изхлузя сакото от гърба му. Остави го да се свлече на земята и се зае с копчетата на ризата си. Понечих да му помогна, но той ме спря, задържайки ръцете ми в своите.

— Рекордът ти за пазене на тайни вече не е особено впечатляващ. Но точно тази трябва да отнесеш в гроба си. И аз — в моя. Разбираш ли?

Кимнах, макар и да не знаех за какво говореше. Максън пусна ръцете ми и аз бавно разкопчах ризата му. Чудех се дали някога си беше фантазирал как го правя.

Честно казано, аз бях. В нощта на партито по случай Хелоуин бях лежала в леглото си, бленувайки точно за този момент от бъдещето ни. Само дето си го бях представяла по различен начин. Но при все това по гърба ми полазиха тръпки.

Макар и отраснала като музикантка, в предишния си живот бях заобиколена от художници и скулптори. Веднъж бях видяла скулптура на стотици години, изобразяваща атлет с диск в едната си ръка. Тогава си бях помислила, че само човек на изкуството бе способен да създаде толкова съвършено тяло. Гърдите на Максън бяха не по-скромно изваяни от всяко произведение на изкуството, което някога бях виждала.

Но всичко се промени, когато опитах да изхлузя ризата от гърба му. Платът и беше залепнал по кожата му и при разместването му се чу мокър, лепкав звук.

— Бавно — помоли ме той. Аз кимнах и минах зад него, за да пробвам и от тази позиция.

Гърбът на ризата му беше пропит с кръв.

Ахнах, обездвижена за момент. След това обаче, усещайки, че впереният ми поглед само влошаваше положението, продължих с работата си. Успях да сваля ризата и отидох да я закача на една от кукичките, което ми даде малко време да се посъвзема.

Обърнах се и обходих с поглед гърба на Максън. От рамото чак до кръста му се спускаше кървяща рана, пресечена от друга, която също кървеше и пресичаше трета, малко позараснала, която пък пресичаше още една по-отдавнашна, вече набръчкана и почти заздравяла. Изброих около шест пресни разреза, струпани върху още кой знае колко стари.

Как бе възможно подобно нещо? Та той беше принцът. Във вените му течеше синя кръв, притежаваше върховна власт, стоеше над целия народ, над всичко — понякога дори над закона. Как тогава се беше сдобил с толкова белези?

После си спомних погледа в очите на краля по-рано същата вечер. И опитите на Максън да прикрие страха си. Как бе възможно човек да причини подобно нещо на собствения си син?

Отново се обърнах и се разтърсих по рафтовете, докато не намерих малко парцалче. Отидох до мивката и с радост открих, че имаше вода, макар и леденостудена.

Поукротих нервите си и се върнах при Максън, мъчейки се да запазя хладнокръвие поне заради него.

— Може да щипе малко — предупредих го.

— Няма нищо — прошепна той. — Свикнал съм.

Заех се да почиствам кръвта от дългата рана с мокрото парцалче, започвайки от рамото надолу. Първоначално Максън се отдръпна леко, но понесе болката мълчаливо. Като преминах към втората рана, заговори:

— Знаеш ли, от години се готвя за този момент. С нетърпение очаквах да настъпи денят, в който да се почувствам достатъчно силен, за да му се опълча.

Направи кратка пауза, през която ми се изясниха някои неща: защо човек, работещ зад бюро, имаше толкова мускулесто тяло, защо неизменно беше полуоблечен и готов за действие, защо се беше ядосал, когато го нарекох хлапе и го бутнах в гърдите.

Прочистих гърлото си.

— Тогава защо не му се опълчи?

Той не отвърна веднага.

— Боях се, че ако не изкара гнева си на мен, ще го изкара на теб.

Наложи ми се да спра за момент, твърде смаяна дори да проговоря. В очите ми запариха сълзи, но направих всичко възможно да ги възпра. Рухнех ли, само щях да утежня ситуацията.

— Знае ли някой? — попитах.

— Не.

— Докторът? Майка ти?

— Нямаше начин да го скрия от доктора, но той е дискретен. А на майка ми не бих казал за нищо на света, нито бих и дал причина да заподозре подобно нещо. Наясно е, че баща ми е строг с мен, но не искам да я безпокоя с останалото. Освен това съм способен да го понеса.

Продължих да чистя раните му.

— С нея не се държи така — побърза да ме увери той. — Предполагам и нея малтретира, но не физически.

— Хмм — провлачих аз, останала без думи.

Допрях парцалчето до разранената му кожа и Максън изсъска от болка.

— По дяволите, колко щипе само.

Дадох му секунда да забави дишането си. След малко ми кимна и аз продължих.

— Съчувствам на Картър и Марли повече, отколкото можеш да си представиш — заяви, мъчейки се да поддържа небрежен тон. — Тези рани заздравяват доста бавно, особено ако си решил да ги лекуваш собственоръчно.

Внезапно ужасена, спрях за момент. Марли понесе петнайсет удара с пръчка наведнъж. Май ако ми се наложеше, щях да избера този вариант пред това да ги понеса поотделно и когато най-малко очаквам.

— А предишните с какво си заслужил? — попитах, а после поклатих глава. — Забрави. Грубо е от моя страна да любопитствам.

Той сви здравото си рамо.

— С думи и постъпки. С неща, които съм научил.

— И с такива, които аз съм научила — добавих. — Максън, толкова съ… — Дъхът ми пресекна и усетих как започвам да губя самообладание. Лично аз бях отговорна за страданието му.

Той не се обърна, но ръката му намери коляното ми.

— Как ще ме излекуваш, ако се разплачеш?

Засмях се унило през сълзи и избърсах лицето си. Изчистих гърба му добре, като внимавах да не натискам.

— Дали ни се намира бинт? — попитах, оглеждайки се из стаята.

— В кутията има — отвърна той.

Докато той опитваше да забави дишането си, аз отворих закопчалките на кутията и огледах изобилието от медицински материали вътре.

— Защо не държиш превръзки в стаята си?

— От чиста гордост. Бях си казал, че повече няма да ми трябват.

Въздъхнах тихо. Прочетох няколко етикета, намирайки дезинфекциращ разтвор, нещо, което може би щеше да облекчи болката, както и ролка бинт.

Минах зад гърба му и се подготвих да нанеса лекарството.

— Може и да заболи.

Той кимна. Когато дезинфектантът докосна кожата му, Максън изсумтя веднъж, а после пак изпадна в мълчание. Постарах се да работя бързо и ефикасно, за да се почувства колкото бе възможно по-добре.

Още като нанесох от болкоуспокояващия мехлем върху раните му, стана ясно, че върши работа. Видях как напрежението в раменете му постепенно се разсейва и това ме радваше, вселяваше ми усещането, че поне донякъде се реванширах за неприятностите, които му бях причинила.

От гърдите му се изтръгна ироничен смях.

— Знаех си, че тайната ми рано или късно ще излезе на бял свят. От години се мъча да измисля добра лъжа. Надявах се до сватбата да ми хрумне нещо правдоподобно, понеже знаех, че бъдещата ми съпруга ще види белезите, само че все удрям на камък. Някакви предложения?

Позамислих се за момент.

— И истината ще свърши работа.

Той кимна.

— Любимият ми вариант. Не и в този случай обаче.

— Май приключих.

Максън се поизвъртя и приведе тялото си плахо. Обърна се към мен и ме погледна с благодарно изражение.

— Отлично си се справила, Америка. Много по-добре от мен самия.

— Пак заповядай.

Очите му се задържаха върху моите и помежду ни се разстла тишина. Какво друго имаше за казване?

Погледът ми непрекъснато отскачаше към голите му гърди… и това трябваше да престане.

— Ще изпера ризата ти. — Скътах се в ъгъла и затърках ризата му, гледайки как водата се оцветява в ръждиво, преди да изтече в канала. Не си въобразявах, че кръвта ще се изпере, но поне имаше с какво да се занимавам.

Свърших с прането, изстисках я и отново я закачих на една от кукичките. Като се обърнах към Максън, той се взираше в мен.

— Защо никога не задаваш въпросите, на които искам да отговоря?

Не вярвах, че съм способна да седна на пейката до него, без да се изкуша да го докосна. Затова се настаних на пода срещу него.

— Не знаех, че правя така.

— Така правиш.

— Е, кой въпрос не съм ти задала, а искаш да ти задам?

Той въздъхна бавно и се наведе леко напред, опирайки лакти в коленете си.

— Не искаш ли да ти разкажа какво се случи с Крис и Селест? Не смяташ ли, че заслужаваш обяснение?