Елитът

Двайсет и шеста глава

Тръгнах към трапезарията за закуска с малко закъснение. Не исках да рискувам да се натъкна на Максън или да остана насаме с някое от момичетата. Преди да стигна до стълбището, Аспен се зададе по коридора. Изпуфтях нервно, а той се озърна наоколо и чак тогава ме заговори.

— Къде се губиш? — поинтересувах се тихо.

— Работя, Мер. Все пак съм страж. Не си избирам сам работното време и поста. Вече не съм в караула, отговорен за твоята стая.

Стана ми чудно защо, но сега не му беше моментът да разпитвам.

— Трябва да поговорим.

Той се позамисли.

— В два часа слез на първия етаж, тръгни покрай амбулаторното крило и стигни до дъното на коридора. Ще те чакам там, но няма да имам много време.

Аз кимнах. Той ми се поклони отривисто и продължи по пътя си, преди някой да ни е видял заедно, а аз слязох по стълбището, оставайки не особено доволна от разговора ни.

Искаше ми се да крещя. Струваше ми се крайно несправедливо да ни заточват цяла събота в Дамския салон. Посетителите на двореца идваха да видят кралицата, а не нас. Това щеше да се промени, когато някоя от нас станеше принцеса, но сега ми се налагаше да гледам колко прилежно се труди Крис по презентацията си. Останалите момичета също четяха записки или доклади, а от тази гледка ми се гадеше. Трябваше час по-скоро да измисля нещо. Бях сигурна, че Аспен ще ми помогне с някоя идея, и се надявах до вечерта да имам върху какво да работя.

Силвия, която беше дошла да поговори с кралицата, сякаш прочете мислите ми и се отби да ме види.

— Как се чувства моята гордост? — попита тя шепнешком, за да не я чуят другите момичета.

— Чудесно.

— Как върви проектът? Имаш ли нужда от помощ с финалните щрихи? — предложи услугите си тя.

Финални щрихи ли? Как се слагаха финални щрихи на едно голямо нищо?

— Върви чудесно. Сигурна съм, че ще одобриш — излъгах аз.

Тя килна главата си на една страна.

— Много сме потайни, а?

— Само малко — усмихнах се аз.

— Няма проблем. Напоследък се справяш блестящо. Не се и съмнявам, че резултатът ще е фантастичен. — Силвия ме потупа по рамото и се запъти към вратата.

Здравата бях загазила.

Минутите се точеха толкова мудно, че се чувствах подложена на особено коварно мъчение. Малко преди да стане два часът се извиних пред дамите и тръгнах надолу по коридора. Под огромния прозорец в самото му дъно стоеше виненочервен тапициран диван. Седнах да изчакам Аспен. Наоколо нямаше часовник, но минутите течаха неумолимо бавно. Най-накрая Аспен се появи иззад ъгъла.

— Крайно време беше — въздъхнах аз.

— Какво се е случило? — попита той, заставайки с изпънат гръб до дивана.

Толкова много неща, помислих си. Толкова много неща, за които не мога да говоря с теб.

— Възложиха ни една задача, но изпаднах в пълна безизходица. Не ми хрумват никакви идеи, напрегната съм до краен предел и не мога да спя — заизреждах спазматично.

Той се изкиска.

— Каква е задачата? Изработка на тиари?

— Не — казах аз, стрелвайки го с подразнен поглед. — Трябва да съставим план за проект, с който да подпомогнем страната. Нещо като програмата за инвалиди на кралица Амбърли.

— Това ли те тревожи? — учуди се той, клатейки глава. — Защо би те напрегнало подобно нещо? На мен ми звучи занимателно.

— И на мен така ми прозвуча в началото. Само че все удрям на камък. Ти как би постъпил?

Аспен се позамисли за момент.

— Сетих се! Създай програма за междукастова смяна на ролите — каза той с пламнали от оживление очи.

— Моля?

— Програма за междукастова смяна на ролите. Хората от горните касти сменят местата си с хората от долните, за да разберат как живеем ние.

— Идеята ти не ми се струва особено подходяща, Аспен, не и за този проект.

— Напротив, страхотна е — настоя той. — Представяш ли си човек като Селест да съсипва маникюра си, зареждайки рафтове по магазини? Добър урок ще им даде.

— Какво те прихваща? Нали някои от стражите са Двойки по рождение? Не дружиш ли с тях, откакто си тук?

— Нищо не ме прихваща — отвърна той с отбранителен тон. — Същият съм си като преди. Ти си онази, която е забравила какъв беше животът в къща без отопление.

Аз изопнах гръб.

— Не съм забравила. Просто се опитвам да измисля социален проект, с който да сложа край на част от тези несправедливости. Някой може да оползотвори идеята ми, дори аз да си отида вкъщи, затова трябва да е качествена. Искам да помогна на народа си.

— Не допускай да забравиш, Мер — каза умолително Аспен с тих пламък в очите. — Същото това правителство гледаше безучастно как ти и семейството ти гладувате. Не направи нищо, когато пребиха брат ми на площада. Говори им колкото искаш, но това няма да промени положението ни. Умишлено ни тикнаха в ъгъл, от който не можем да се измъкнем сами, и не са се разбързали да ни подават ръка. Мер, хората от горните етажи просто не мислят като нас.

Аз изпуфтях и станах.

— Накъде хукна? — попита той.

— Връщам се в Дамския салон — отвърнах аз и тръгнах по коридора.

Аспен ме последва.

— Не мога да повярвам, че се караме заради някакъв си глупав проект.

Извъртях се яростно към него.

— Не. Караме се, защото и ти не ме разбираш. Вече съм Тройка. А ти — Двойка. Защо вместо да проклинаш новото си положение, не се замислиш какъв шанс ти се открива? Можеш да промениш живота на семейството си. Вероятно можеш да промениш и още много съдби. А ти само мислиш как да си разчистиш сметките. Така не помагаш на никого.

Аспен не ми отвърна, а просто се обърна и ме остави. Опитах да не му се сърдя само защото защитаваше пламенно идеалите си. Нима това не беше похвално качество? Но думите му ме накараха да се размисля за кастовата система и за невъзможността да бъде срината, а това само ме гневеше.

Нищо нямаше да се промени. Защо тогава да си правя труда?

Посвирих на цигулка. Взех си вана. Опитах да подремна. Прекарах голяма част от вечерта, затворена в тиха стая. Излязох на балкона.

Нищо не свърши работа. Крайният срок наближаваше застрашително, а дори не бях подхванала проекта.

Лежах в леглото с часове, мъчейки се да заспя, но и това не бях способна да сторя. Мислите ми постоянно ме връщаха към гневните думи на Аспен, към непрестанния му бунт срещу житейския му жребий. А после се зачудих дали изобщо имаше смисъл да се изтезавам, тъй като и бездруго щяха да ме изхвърлят от двореца още в петък вечер, появях ли се неподготвена пред камерите на бюлетина.

Въздъхнах и отметнах завивките си. Умишлено странях от дневника на Грегъри; опасявах се, че ще ми поднесе повече въпроси, отколкото отговори. Но може би нещо от страниците му щеше да ми даде насока, идея за проект, който да представя пред публиката в петък.

Пък и дори да не ми помогнеше, изгарях от любопитство да науча каква беше съдбата на дъщеря му. Бях почти сигурна, че се казваше Катрин, затова се разрових из дневника в търсене на името и, пренебрегвайки всичко останало, докато не се натъкнах на снимка на момиче, застанало до доста по-възрастен мъж. Може би си въобразявах, но ми се стори, че по лицето и личаха следи от сълзи.

Беше я продал. Прасето му с прасе беше продало дъщеря си на мъж, когото горкото момиче ненавиждаше, и то, само и само да изпълни мечтата си.

Инстинктът ме съветваше да затворя книгата, да забравя за нея. Въпреки това се насилих да я проуча по-задълбочено, четейки произволни пасажи. На една от страниците имаше груба диаграма на кастовата система в първоначалния и, нереализиран вариант — с шест нива вместо осем. На друга прочетох за плановете му да промени фамилните имена на хората, за да скъса връзките им с миналото. На едно място описваше намеренията си да наказва враговете си, понижавайки ги в йерархията, и да възнаграждава лоялните граждани с повишение.

Зачудих се дали прабаба и прадядо просто не бяха имали с какво да са от полза, или бяха отказали да стават част от това. Надявах се да е второто.

Каква фамилия съм щяла да нося? Дали татко знаеше?

Цял живот ме бяха заблуждавали, че Грегъри Илеа е бил герой, човекът, спасил родината ни от ръба на пропастта. Когато очевидно е бил гладно за власт чудовище. Що за човек манипулираше хората така безочливо? Що за човек пласираше дъщеря си за своя лична изгода?

Вече гледах на прочетените преди време писания с нови очи. Не твърдеше, че иска да бъде добър баща; просто искаше да изглежда като добър баща. Щеше да играе по правилата на Уолис… за момента. Беше злоупотребявал с подкрепата на младото поколение. Още от самото начало всичко е било игра за него.

Гадеше ми се. Станах и закрачих по пода, мъчейки се да побера всичко това в главата си.

Как бе възможно цяла глава от историята да изчезне от народното съзнание? Защо никой не проронваше и дума за някогашните държави? Къде се беше дянала всичката тази информация? Защо никой не беше осветлен?

Отворих очи и отправих поглед към небето. Струваше ми се невероятно. Все някой трябваше да е възразил, да е разказал истината на децата си. И сигурно имаше такива хора. Често се бях питала защо татко ми забраняваше да говоря за оръфания учебник по история, скрит в стаята му, и защо всеизвестните исторически факти за Илеа така и не бяха отпечатани. Вероятно защото, ако пишеше черно на бяло, че Грегъри Илеа е бил герой, народът щеше да възроптае. Но ако всичко вечно опираше до спекулации, ако едни хора разправяха едно, а други го оспорваха, как изобщо щеше да оцелее истината?

Питах се дали Максън знаеше.

Внезапно ме сполетя един спомен. Неотдавна, когато Максън ме беше целунал за пръв път, всичко се беше случило така неочаквано, че се бях отдръпнала от него, което пък го бе накарало да се почувства неловко. После, осъзнавайки, че всъщност исках да ме целуне, му бях предложила просто да заличим онзи спомен и да посеем нов в паметта си.

„Америка — беше ми казал той, — не мисля, че можеш да промениш историята. На което аз бях отвърнала: Естествено, че мога. Пък и нали само двамата сме й свидетели.“

Бе го казала на шега. Естествено, че ако двамата заживеехме заедно, щяхме да си спомняме какво всъщност се беше случило, пък било то и глупаво. Нямаше да заменим спомена с по-съвършена история, само и само да звучи добре.

Но Изборът реално беше развлекателна програма. Ако с Максън ни попитаха в ефир за първата ни целувка, щяхме ли да си признаем истината? Или щяхме да запазим онази малка подробност в тайна? Щяхме да я отнесем със себе си в гроба и онази част от секундата, която бе изиграла толкова важна роля във взаимоотношенията ни, щеше да се загуби с нас.

Наистина ли беше толкова елементарно? Натрапваш една история на цяло поколение и я повтаряш, докато не се приеме като факт? Нима си бях направила труда да попитам по-възрастни от майка ми и баща ми хора какво бяха преживели те и родителите им? Старчоци. Какво пък знаеха те? Колко арогантно бях гледала на тях. Почувствах се безкрайно глупава.

Но важното в случая не беше как тези прозрения ме караха да се усещам. Важното беше какво можех да направя с тях.

Бях изживяла целия си живот дотук заклещена в собствената си ниша в обществото; и понеже обичах музиката, не се оплаквах. Но бях искала да бъда с Аспен, а тъй като той беше Шестица, срещахме големи трудности. Ако Грегъри Илеа не беше проектирал законите в страната ни така безсърдечно, удобно разположен на бюрото си преди толкова години, двамата с Аспен нямаше да се разделим и изобщо нямаше да познавам Максън, камо ли да изпитвам чувства към него. Всъщност Максън дори нямаше да е принц. Ръцете на Марли щяха да са невредими и двамата с Картър нямаше да живеят скътани в стая, която едва побираше леглото им. Джерад, сладкото ми братче, щеше да е свободен да учи колкото си иска, вместо да се чувства длъжен да рисува.

Подсигурявайки си комфортен живот в прелестна къща, Грегъри Илеа бе отнел на почти целия народ възможността дори да опита да постигне същото.

Максън ми беше казал, че ако искам да науча кой е, просто трябваше да попитам. Бях се страхувала да погледна в очите вероятността и той да се окаже такъв човек, но беше крайно време да узная. Щом се налагаше да взема решение дали да остана в Избора, или да се прибера вкъщи, трябваше да знам от какво тесто е замесен.

Нахлузих чехлите си, наметнах се с халата и излязох от стаята, подминавайки непознатия страж пред вратата ми.

— Добре ли сте, госпожице? — попита той.

— Да. Няма да се бавя.

Като че ли се канеше да каже още нещо, но аз закрачих по коридора твърде бързо, за да се пробва. Тръгнах нагоре по стълбището към третия етаж. За разлика от всички останали етажи, тук дори на стълбищната площадка имаше стражи, които не ми позволиха просто да почукам на вратата на Максън.

— Трябва да говоря с принца — обявих с категоричен тон.

— Много е късно, госпожице — каза този от лявата страна.

— Максън няма да възрази — уверих ги аз.

Онзи отдясно се подсмихна иронично.

— Не смятам, че точно в момента би се зарадвал на гости, госпожице.

Сбърчих чело, предъвквайки последното изречение.

Значи, беше в компанията на друго момиче.

Веднага реших, че е Крис — сигурно седеше в стаята му, приказваше си с него, смееше се, а може би дори загърбваше кредото си за първата целувка.

Откъм ъгъла се зададе прислужничка с поднос в ръце и се запъти към стълбището. Направих й път, умувайки дали да продължа преговорите си със стражите, или да се откажа. Тъкмо се канех да отворя уста, когато единият ме прекъсна:

— Време е да се връщате в леглото, госпожице.

Прииска ми се да им се развикам или да направя нещо друго, с което да притъпя чувството си на безсилие. Но знаех, че няма да помогне, затова просто си тръгнах. Дочух как единият страж — присмехулникът — изшушука нещо зад гърба ми, а това още повече ме изнерви. Подиграваше ли ми се? Съжаляваше ли ме? Не ми трябваше съжалението му. И бездруго се чувствах ужасно.

За моя изненада, като се върнах на втория етаж, заварих прислужничката, която беше минала покрай мен, да се преструва — не особено убедително, че връзва връзката на едната си обувка. Като ме чу да приближавам, вдигна глава, взе подноса си и тръгна към мен.

— Не е в стаята си? — прошепна ми.

— Кой? Максън ли?

Тя кимна.

— Проверете долу.

Усмихнах й се, клатейки глава от изумление.

— Благодаря ви.

Тя сви рамене.

— Така или иначе не се е скрил. Пък и ние ви харесваме — добави тя с поглед, пълен с обожание.

После ме подмина и заситни пъргаво към първия етаж. Стана ми чудно кои ли бяха тези „ние“, но за момента простичкият и добронамерен жест ми беше достатъчен. Почаках малко, оставяйки известно разстояние помежду ни, а после тръгнах надолу по стълбите.

Вратите на Банкетния салон бяха отворени, но вътре нямаше никого, същото важеше и за трапезарията. Надникнах в Дамския салон, макар и да не ми се струваше особено подходящо място за романтични срещи, но и там ги нямаше. Попитах стражите до входната врата дали Максън е излизал в градината, а те ме увериха, че не е, затова проверих в няколко от библиотеките и приемните, преди да реша, че навярно двамата с Крис или се бяха разделили, или се бяха уединили в неговата стая.

Отказах се да ги търся повече и свърнах по коридора, който водеше към задното стълбище, тъй като се намирах по-близо до него, отколкото до централното. На пръв поглед наоколо нямаше никого, но след броени стъпки дочух отчетливия съскащ звук на нечий шепот. Забавих крачка, понеже не исках да се натрапвам, а и не бях съвсем сигурна от коя посока идваше звукът.

Пак се чу шушукане.

После и кокетно хихикане.

И топла въздишка.

Слухът ми се съсредоточи и вече можех да определя със сигурност откъде идваха звуците. Направих още една крачка напред, погледнах наляво и видях две прегърнати фигури в сенките. След като очите ми привикнаха към тъмнината и съзнанието ми разтълкува картината, през тялото ми пробяга същински потрес.

Дори в тъмнината нямаше как да сбъркам русолявата коса на Максън. Колко ли пъти я бях виждала на приглушената светлина в градините? Но нещото, което никога не бях виждала, което никога не си бях представяла, че ще видя, е как изглеждаше същата тази коса със заровени в нея дълги пръсти с лакирани в червено нокти — пръстите на Селест.

Максън беше почти приклещен към стената от тялото й. Свободната й ръка бе притисната към гърдите му, а единият й крак — увит около неговия; цепката на роклята й разкриваше дългото й бедро, леко синеещо на смътната светлина в коридора. Поотдръпна се от него, а след секунда бавно се притисна към тялото му, явно за да събуди интереса му.

Чаках ли, чаках да я отблъсне от себе си, да й каже, че не я иска. Но нищо подобно не се случи. Вместо това я целуна. Тя се разтопи под устните му, а после отново се изхихика, развеселена от жаждата му за любов. Той прошепна нещо в ухото й, а Селест се прилепи до него и го целуна още по-силно и страстно от преди. Презрамката на роклята се свлече от рамото й, разголвайки сериозна част от плътта на гърба й. Никой от двамата не сметна за нужно да я вдигне.

Бях се сковала на място. Искаше ми се да изкрещя или да заплача, но гърлото ми сякаш беше от камък. Защо трябваше да го заваря точно с нея?

Устните й се откачиха от неговите и се спуснаха надолу по врата му. Отново чух противния й кикот. После пак го целуна, а Максън затвори очи и се усмихна. Селест вече не заприщваше полезрението му и ако отвореше очи, можеше да ме види.

Реших, че трябва да избягам. Да се скрия, да се изпаря. Вместо това останах замръзнала на място.

А когато Максън най-сетне отвори очи, ме видя.

Докато Селест обхождаше с устни врата му, двамата с Максън просто се взирахме един в друг. Усмивката вече я нямаше на устните му и се беше превърнала в камък. Шокът в очите му секна вцепенението ми. Селест не ме беше забелязала, затова просто отстъпих тихо назад, без да издам нито звук.

След като се отдалечих достатъчно, хукнах, профучавайки покрай стражи и работещи до късно прислужници. Сълзите рукнаха от очите ми, преди да успея да се изкача по централното стълбище.

Довлачих се до горния етаж и закрачих бързо към стаята си. Прелетях покрай загрижения страж, затръшнах вратата след себе си и седнах на леглото с лице към балкона. В тишината и покоя на стаята ми усетих силната болка в сърцето си. Америка, глупачка такава. Кръгла глупачка.

Щях да се прибера вкъщи. Щях да забравя, че всичко това се бе случило. И щях да се омъжа за Аспен.

Аспен беше единственият човек, на когото можех да разчитам.

Не мина много време и на вратата ми се почука. Максън влезе, без да чака покана. Прекоси стаята с гневна крачка, не по-малко бесен от мен самата.

Налетях му още преди да е отворил уста.

— Излъга ме.

— Моля? Кога съм те лъгал?

— Кога не си ме лъгал? Как е възможно същият онзи човек, който ми говореше за брак, да не вижда нищо нередно в това да го спипат с подобна жена в коридора?

— Отношенията ми с нея нямат нищо общо с чувствата ми към теб.

— Сигурно се шегуваш? А може би, понеже си бъдещият крал, ти е позволено да се прегръщаш с полуголи момичета, когато ти скимне?

Максън ме гледаше като покосен.

— Не. Няма такова нещо.

— Защо точно с нея? — попитах, вдигайки поглед към тавана. — Защо от всички жени на планетата избра точно нея?

Когато го погледнах в търсене на отговор, Максън клатеше глава, оглеждайки стаята.

— Максън, тя е актриса, лицемерка. Нима не виждаш, че под всичкия този грим и сутиена с подплънки се крие жена, която цели да изкопчи от теб онова, което иска.

Максън изсумтя с усмивка.

— Всъщност знам.

Спокойствието му ме порази.

— В такъв случай защо…

Но вече бях получила отговора, който търсех.

Максън знаеше. Естествено, че знаеше. Все пак беше отраснал в двореца. Сигурно му бяха чели дневниците на Грегъри вместо приказки за лека нощ. Не проумявах какво ме беше подтикнало да мисля другояче.

Що за наивен човек бях? Живеех с мисълта, че някое друго момиче би било по-достойна съпруга на принца и че това момиче е Крис. Тя беше красива, търпелива и още милион неща, които не виждах в себе си. Само че си я бях представяла до един друг Максън. Но сега, съзнавайки, че си имах работа с достоен наследник на Грегъри Илеа, не си го представях с друго момиче, освен със Селест. Единствено тя от всички нас би тъпкала народа си на драго сърце.

— Край — отрязах аз, махвайки с ръце пред себе си. — Искаш решението ми — ето го: приключих. Приключих с Избора, приключих с всичките ти лъжи и най-вече приключих с теб. Господи, не е за вярване каква глупачка съм била.

— Не си приключила с нищо, Америка — побърза да ме опровергае той, заемайки стойка, която бе не по-малко красноречива от думите му. — Ще приключиш, когато аз ти позволя. В момента си разстроена, но не си приключила с мен.

Вкопчих пръсти в косата си, едва въздържайки се да не я изтръгна от корените.

— Какво ти става? Да не загуби ума си? Нима очакваш от мен да преглътна сценката, на която току-що станах свидетел? Ненавиждам това момиче. А ти я целуваше. Повече не искам да имам нищо общо с теб.

— Боже господи, жено, не ме оставяш да кажа и дума?

— Какво разумно оправдание би могъл да ми дадеш за подобно нещо? Просто ме изпрати вкъщи. Не искам да стоя тук.

Диалогът ни беше толкова оживен, че мълчанието му ме шокира.

— Не!

Побеснях. Нали уж искаше конкретен отговор?

— Максън Шрийв, ти си едно разглезено хлапе, вкопчило се в играчка, която не иска, но и не би понесло да я види в чужди ръце.

Максън заговори търпеливо:

— Разбирам, че си ядосана, но…

Блъснах го в гърдите.

— Много повече от ядосана съм!

Максън запази самообладание.

— Америка, не ме наричай хлапе. И не ме бутай!

Блъснах го отново.

— Иначе какво?

Максън ме сграбчи за китките й ги прикова зад гърба ми, а в очите му гореше истинска ярост. Радвах се, че я имаше. Исках да ме провокира. Търсех причина да го нараня. Точно в онзи момент можех да го разкъсам на парчета.

Но гневът му се беше разсеял напълно. На негово място се зараждаше онова топло електрическо жужене, липсвало в отношенията ни толкова време. Лицето му се намираше на сантиметри от моето, погледът му се впиваше в очите ми — може би опитваше да предвиди реакцията ми, а може би тя не го интересуваше. Напук на здравия разум копнеех за близостта му. Преди да осъзная какво се случваше, устните ми се разтвориха в готовност.

В следващия момент разтръсках глава, за да я прочистя, и отстъпих назад, запътвайки се към балкона. Той не опита да ме спре. Поех си няколко глътки въздух, преди отново да се обърна към него.

— Ще ме изпратиш ли вкъщи? — попитах тихо.

Максън поклати глава, очевидно неспособен или несклонен да отвърне гласно.

Изскубнах неговата гривна от китката си и я запратих към отсрещния край на стаята.

— Тогава си върви — пророних.

Отново се обърнах към балкона и изчаках няколко секунди, докато не чух щракването на вратата. После се свлякох на пода и заридах.

Двамата със Селест си бяха лика-прилика. Всичко около тях беше фалш. И знаех, че щеше да прекара остатъка от живота си, омайвайки народа с медения си глас, докато през цялото време го държеше здраво залостен в капана. Също като Грегъри.

Останах на пода, седнала със свити под нощницата ми крака. Колкото и ядосана да бях на Максън, по-ядосана бях на себе си. Трябваше да се съпротивлявам по-ревностно. Да постигна повече. Не биваше да седя на пода като пораженец.

Избърсах сълзите от лицето си и обмислих ситуацията. Бях приключила с Максън, но нямаше да напусна двореца. Бях приключила със съревнованието, но въпреки това трябваше да представя проекта си. Аспен може и да не смяташе, че съм достатъчно силна за принцеса — и с право, но имаше вяра в мен. Знаех го. Баща ми също имаше вяра в мен. Николета — също.

Вече не се борех за победата. Оставаше въпросът как най-запомнящо се да напусна сцената?