Елитът

Пета глава

— Тоест, лейди Селест, становището ви е, че бройката е недостатъчна, и според вас следващият военен набор трябва да е по-мащабен? — попита Гаврил Фадей, водещият на Илейски осведомителен бюлетин и официален интервюиращ на кралските особи.

Дебатите ни пред камерите на бюлетина бяха изпитание и всички го знаехме. Макар и на Максън да не му беше поставен краен срок, народът нямаше търпение да види финала; а по мои наблюдения същото важеше и за краля, кралицата и съветниците им. Ако искахме да останем в съревнованието, трябваше да се изявяваме, когато и където кажеха. Бях доволна от работата си по онзи ужасяващ доклад за войниците. Помнех част от статистическите данни, така че имах солидни шансове да направя добро впечатление тази вечер.

— Именно, Гаврил. Войната в Нова Азия бушува от години. Смятам, че един или два разширени набора ще ни подсигурят войсковата мощ, необходима за потушаването й.

Буквално не можех да понасям Селест. Вече беше съумяла да уреди изгонването на едно от момичетата, да съсипе тържеството по случай рождения ден на Крис предишния месец и да откъсне парче от роклята ми. Статутът на Двойка и даваше самочувствието на по-висшестояща от нас. Откровено казано, аз самата нямах мнение по въпроса за числеността на илейската армия, но след като бях чула това на Селест, твърдо му се противопоставях.

— Не съм съгласна — отбелязах с възможно най-благовъзпитания си тон. Селест се обърна към мен така рязко, че тъмната й коса се преметна през едното й рамо. С гръб към камерата можеше най-спокойно да ме пронизва с кръвнишки поглед.

— А, лейди Америка, смятате, че увеличаването на бройката е лоша идея? — осведоми се Гаврил.

Бузите ми пламнаха.

— Двойките редовно се измъкват с пари от военна служба, затова съм убедена, че лейди Селест не знае какво преживяват семействата, когато им отнемат едничкия син. Увеличаването на набора ще е съкрушителна стъпка, особено за по-ниските касти, където семействата са по-многобройни и всеки от членовете им трябва да се труди за прехраната им.

Марли ме побутна насърчително с лакът.

Селест взе думата.

— Е, в такъв случай как предлагаш да се подходи? Нима твърдиш, че е по-разумно да бездействаме и да проточваме войните?

— Не, не. Естествено, че искам Илеа да е мирна страна. — Направих пауза, за да събера мислите си, и отправих поглед към Максън в търсене на подкрепата му. Кралят изглеждаше като буреносен облак.

Трябваше да се измъкна от ситуацията, затова изстрелях първото нещо, което ми дойде на ума.

— Ами ако направим военната служба доброволна?

— Доброволна ли? — учуди се Гаврил.

Селест и Натали ми се присмяха тихо, което влоши нещата. Тогава обаче се замислих сериозно. Какво му беше лошото на хрумването ми?

— Точно така. Несъмнено желаещите ще трябва да покриват определени изисквания, но имам чувството, че ще извлечем по-голяма полза от армия, съставена от мъже, избрали да се борят за родината си, вместо от момчета, борещи се единствено за кожата си и възможността да се върнат към предишния си живот.

В студиото се възцари мълчание; хората очевидно се замислиха върху предложението ми. Явно намираха някаква логика в него.

— Идеята ми харесва — намеси се Елиз. — Така на всеки месец — два ще можем да изпращаме попълнения на фронта, защото ще се записват нови и нови доброволци. Това би повдигнало духа на войниците, прослужили известно време.

— Съгласна съм — обади се Марли, с което обикновено се изчерпваха коментарите й. Личеше си, че не се чувства удобно в дискусионна среда.

— Съзнавам, че е възможно да прозвучи малко новаторско, но защо да не се записват и жени? — даде своя принос Крис.

Селест се изсмя с пълен глас.

— И коя жена би постъпила в армията според теб? Ти самата би ли отпътувала за бойното поле? — Гласът й беше пропит с оскърбителна скептичност.

Крис обаче не подаде.

— Не, не разполагам с качества на войник. Но — обърна се тя към Гаврил — събитие като Избора ми отвори очите за едно нещо и то е, че някои момичета са родени с плашещ инстинкт на убиец. Не се подлъгвайте по балните рокли… — Довърши тя с усмивка.

Като се върнах в стаята си, позволих на прислужничките да останат до по-късно от обикновено, понеже имах нужда от помощ с ваденето на всички фуркети от косата ми.

— Идеята ви за доброволната военна служба много ми допадна — обяви Мери, докато чевръстите й пръсти се трудеха неуморно.

— На мен също — обади се Луси. — Спомням си как се мъчеха съседите ми, когато взеха големите им синове. Толкова мъже не се върнаха от фронта, непоносимо беше. — Виждах как десетки спомени пробягват пред очите й. И аз самата таях доста.

Мириам Карие беше овдовяла млада, но въпреки това двамата със синчето и Ейдън се справяха някак. Когато военните бяха почукали на вратата и с траурното писмо, националния флаг и безсмислените им съболезнования, клетата жена беше рухнала. Не успяваше да се бори сама с живота. Дори да имаше физическата способност, вече нямаше волята. От време на време я мярвах да проси като Осмица на същия онзи площад, от който се бях сбогувала с Каролина. Не че имах какво да й дам.

— Знам — потвърдих думите на Луси.

— Мен ако питате обаче, Крис попрекали — коментира Ан. — Жени на бойното поле — картинката някак не ми се връзва.

Усмихнах се към строгото й лице в огледалото, но тя не откъсна съсредоточения си поглед от косата ми.

— По думи на баща ми, някога жените…

Някой почука отривисто на вратата, стряскайки всички ни.

— Хрумна ми нещо — обяви Максън и прекрачи прага, без да чака покана. Май срещите в петък вечер след бюлетина се превръщаха в традиция.

— Ваше Височество — поздравиха го прислужничките в хор, а Мери изръси няколко от фуркетите по земята, прикляквайки за реверанс.

— Нека ви помогна — предложи Максън и й се притече на помощ.

— Не е нужно — изчерви се тя от срам и заотстъпва назад към вратата. Доста по-отявлено, отколкото несъмнено бе възнамерявала, ококори очи към Луси и Ан с намек да напуснат стаята след нея.

— О, ъм… лека нощ, госпожице — каза Луси, подръпвайки униформата на Ан, за да я последва.

След като излязоха, двамата с Максън прихнахме да се смеем. Обърнах се към огледалото и продължих да измъквам фуркети от косата си.

— Интересни девойчета — коментира Максън.

— Просто изпитват дълбоко уважение към теб.

Той махна скромно с ръка.

— Извинявай, че ви прекъснах — каза той на отражението ми.

— Няма нищо — отвърнах, изтръгвайки последната фиба. Прокарах пръсти през косата си и я разстлах по едното си рамо. — Как изглеждам?

Максън кимна одобрително и се загледа малко по-дълго от необходимото. След като се опомни, подхвана:

— Та, по въпроса с хрумването ми…

— Споделете, моля.

— Нали с теб проучвахме Хелоуин?

— Да. О, още не съм прочела дневника. Но е на сигурно място — уверих го аз.

— Не се безпокой. Никой няма да го търси. Както и да е, мислех си… Според книгите се празнувал през октомври, нали така?

— Така — потвърдих аз небрежно.

— Е, сега е октомври. Защо да не си спретнем тържество за Хелоуин?

Моментално се завъртях към него.

— Наистина ли? О, Максън, може ли?

— Ще те зарадва ли?

— Ще ме прати на седмото небе!

— Мислех си да уредим костюми на всички участнички в Избора. Недежурящите стражи могат да ни послужат като допълнителни танцови партньори; няма да е справедливо всички момичета да се редят на опашка за мен. А през идните една-две седмици можем да организираме уроци по танци. Нали се оплакваше, че понякога било скучно през деня. И бонбони! Ще поръчаме да ни доставят най-качествените бонбони. Ти, скъпа моя, ще ядеш до насита. В края на вечерта ще трябва да те изтъркаляме по пода.

Слушах го като хипнотизирана.

— Освен това ще направим официално обявление, с което ще приканим цялата страна да отбележи празника. Децата ще се маскират и ще тръгнат да правят пакости от къща на къща, както е било някога. Сестра ти ще е щастлива, предполагам?

— И още как! Всички ще са щастливи!

Той сви устни и се замисли за момент.

— А дали ще й се хареса да празнува с нас в двореца?

Не можех да повярвам на ушите си.

— Моля?

— На даден етап от конкурса трябва да се запозная с родителите на момичетата от Елита. Не виждам защо да не поканим братята и сестрите им в празничен момент, вместо да чакаме…

Секнах думите му с отривиста прегръдка. Толкова бях въодушевена от идеята, че ще видя Мей и родителите си, че не можах да сдържа ентусиазма си. Той обви ръце около кръста ми и ме загледа с блеснали от доволство очи. Как този мъж пред мен — човекът, когото бях смятала за своя пълна противоположност, съумяваше непрекъснато да ме ощастливява?

— Сериозно ли говориш? Наистина ли ще ги поканиш?

— Разбира се — отвърна той. — От доста време искам да се запознаем, а и правилата на играта го предполагат. Пък и смятам, че среща със семейството ще се отрази разведряващо на всички ви.

След като се уверих, че съм удържала сълзите си, прошепнах в ухото му:

— Благодаря ти.

— За мен е удоволствие… Знам колко ги обичаш.

— Така е.

Той се засмя.

— И е повече от ясно, че си готова на всичко за тях. Все пак се задържа толкова време в Избора.

Отдръпнах се рязко назад, за да го погледна право в очите. Не открих упрек в тях, а само изненада заради ненадейното ми движение. И все пак не можех да оставя нещата така. Трябваше да се изясним веднъж завинаги.

— Максън, в началото го правех отчасти заради семейството ми, но не те са причината да съм тук сега. Знаеш го, нали? Тук съм, защото…

— Защото?

Огледах лицето му, изтъкано от обожание и надежда. Осмели се, Америка. Просто му го кажи.

— Защото? — подкани ме отново Максън, ала този път с палава усмивчица, която допълнително ме обезоръжи.

Замислих се за вчерашния ни разговор с Марли и онова неочаквано чувство. Трудно ми беше да възприемам Максън като свой любим, докато продължаваше да се среща с други момичета, но определено не бяхме просто приятели. Отново ме изпълни познатото упование, чудноватото усещане, че помежду ни се е зародило нещо необикновено. Държах на Максън повече, отколкото си позволявах да повярвам.

Удостоих го с кокетна усмивка и се запътих към вратата.

— Америка Сингър, върни се на момента. — Изтича пред мен и пак ме прегърна през кръста, придърпвайки ме към себе си. — Кажи ми го. — Прошепна той.

Стиснах устни.

— Хубаво, в такъв случай съм принуден да заложа на други средства за комуникация.

Без всякакво предупреждение Максън се наведе и ме целуна. Усетих как се поотпуснах назад, осланяйки се на силата на ръцете му. Обвих с пръсти тила му, жадна да го доближа още повече до себе си… и тогава нещо прещрака в главата ми.

Обикновено когато оставахме насаме, бях способна да прогоня мислите за странични хора. Онази вечер обаче ме загложди идеята, че някоя друга можеше да е на мое място. Само като си го представех — друго момиче в обятията на Максън… до усмихнатото му лице… пред олтара с него… Сърцето ми се късаше. Този път не успях да сдържа сълзите си.

— Скъпа, какво има?

Скъпа? Тази думичка на преданост и задушевност ме обгърна цялата. Внезапно от съзнанието ми се изпари всяко желание да се съпротивлявам на чувствата си към Максън. Исках да съм неговата мила, неговата скъпа. Исках да съм негова… и само негова.

Този копнеж беше обвързан с приветстването на бъдеще, в каквото никога не се бях виждала, и сбогуването с неща, които никога не бях възнамерявала да отблъсна, но мисълта да го изоставя беше недопустима точно в онзи момент.

Вярно е, че не бях най-достойната кандидатка за короната, но ако не намерех смелостта поне да призная чувствата си, не заслужавах дори място в съревнованието.

Въздъхнах и опитах да уравновеся гласа си.

— Не искам да напускам всичко това.

— Ако паметта не ме лъже, още при първата ни среща нарече двореца клетка — той се усмихна. — Но май започваш да се привързваш към него, а?

Поклатих леко глава.

— Понякога си изключително недосетлив. — От свитото ми гърло се изниза тихичък смях.

Максън ми позволи да се отдалеча от него, колкото да погледна в кафявите му очи.

— Не към двореца, Максън. Мога да живея и без дрехите, удобното легло и, ако щеш вярвай, дори храната.

Максън се засмя. Не бях крила що за удоволствие ми носеха божествените ястия в кралския двор.

— За теб говоря — поясних. — Теб не искам да напускам.

— Мен?

Кимнах в отговор.

— Искаш мен?

Изкисках се при вида на слисаното му изражение.

— Правилно ме разбра.

Той помълча за секунда.

— Как… Но… С какво го заслужих?

— Не знам — свих рамене аз. — Просто си мисля, че ще сме добра двойка.

По лицето му бавно се разля усмивка.

— Ще сме неповторима двойка.

Максън ме придърпа към себе си, малко грубичко, точно по негов маниер, и отново ме целуна.

— Сигурна ли си? — Отмести ме на една ръка разстояние от себе си и заоглежда лицето ми съсредоточено. — Абсолютно категорична ли си?

— Ако ти нямаш съмнения, и аз нямам.

За част от секундата в изражението му настъпи лека промяна, толкова мимолетна, че се поколебах дали в действителност я бях видяла.

В следващия момент ме отведе до леглото и двамата седнахме в крайчеца му, хванати за ръце. Оброних глава на рамото му в очакване да каже нещо. Нали точно това признание бе чакал толкова време? Само че не проговори. От гърдите му се изтръгнаха единствено няколко въздишки, наситени с откровено щастие, които успяха да поразсеят напрежението ми.

След известно време — вероятно защото никой от двама ни не знаеше какво да каже — Максън изопна гръб.

— Май е най-добре да тръгвам. Ако ще каним всички семейства на тържеството, трябва да се захвана с организацията.

Вдигнах глава с усмивка, все още главозамаяна от радост, задето скоро щях да прегърна мама, тате и Мей.

— Още веднъж… благодаря ти.

Изправихме се заедно и тръгнахме към вратата. Стисках здраво ръката му. Поради една или друга причина се боях да я пусна. Усещах споделените ни мигове някак крехки и се опасявах, че и с най-лекото сътресение могат да рухнат.

— Ще се видим утре — обеща ми той шепнешком на милиметри от лицето ми. Гледаше ме с такава всеотдайност, че се почувствах глупаво заради цялата си мнителност. — Прелестна си.

След като си тръгна, затворих очи и разиграх наново в съзнанието си всяка случка от кратката ни среща: пълния му с обожание поглед, игривите усмивчици, сладките целувки. Преживявах ги отново и отново, докато се приготвях за лягане, питайки се дали и Максън правеше същото.