Елитът

Дванайсета глава

И моите наранявания, и тези на Селест бяха незначителни, така че след час ни изпратиха по стаите. Нарочно не ни изписаха по едно и също време, за да не си тръгваме заедно, и слава богу.

Като изкачих стълбището и свърнах зад ъгъла, видях един страж да върви към мен. Аспен. Макар и да беше понаедрял от тренировки, познавах походката му, сянката му и още хиляди други неща, вкоренили се в сърцето ми.

Като ме наближи, спря и сведе глава в ненужен поклон.

— Бурканчето — прошепна, изправи се и продължи по пътя си.

За части от секундата се сковах на място, напълно озадачена, докато не проумях какво имаше предвид. После закрачих напред по коридора, съпротивлявайки се на порива да хукна към стаята си.

Отворих вратата и останах едновременно изненадана и облекчена да видя, че и трите прислужнички липсваха.

Отидох до нощната масичка, където държах бурканчето, и открих, че самотното ми пени си имаше компания. Отвинтих капачката и измъкнах сгънатото листче. Колко хитроумно от негова страна. Прислужничките ми едва ли биха го забелязали, а и да бяха, за нищо на света нямаше да нарушат границите на личното ми пространство.

Разгънах бележката и прочетох пределно ясните указания в нея. Изглежда, двамата с Аспен имахме вечерна среща.

Планът на Аспен беше доста сложен. Поех по обиколния път до първия етаж, където трябваше да се отправя към вратата до близо двуметровата ваза. Спомнях си я от предишните ми разходки из двореца. Къде по света растяха цветя, нуждаещи се от толкова грамаден съд?

Намерих вратата и се поозърнах, за да се уверя, че никой не ме е видял. За пръв път ми се случваше да се измъкна напълно от зоркото око на стражите. Наоколо нямаше нито един. Отворих бавно вратата и се промъкнах в стаята зад нея. Луната надничаше през прозореца, но смътната светлина в стаята ме поизправяше на нокти.

— Аспен? — прошепнах в тъмнината, почувствах се глупаво, но у мен се надигаше и страх.

— Също като едно време, а? — отвърна ми гласът му, макар че не виждах него самия.

— Къде си? — примижах аз, мъчейки се да открия силуета му.

В този момент сянката на тежката завеса до прозореца се размърда на лунната светлина и Аспен се показа иззад нея.

— Изплаши ме — смъмрих го на шега.

— Нямаше да е за пръв път, нито пък за последен. — В гласа му дочувах усмивка.

Тръгнах към него, блъскайки се във всяко едно препятствие по пътя си.

— Шшш! — предупреди ме той. — Ако продължиш да помиташ всичко пред себе си, целият дворец ще разбере, че сме тук. — В тона му усетих закачка.

— Съжалявам — казах през тихичък смях. — Не може ли да светнем някоя лампа?

— Не. Ако някой види светлината под вратата, като нищо ще ни спипат. Този коридор не е от най-обхожданите, но не искам да рискуваме.

— Откъде знаеш за тази стая? — Пресегнах се и най-сетне ръцете ми докоснаха тези на Аспен. Той ме придърпа в обятията си, а после ме поведе към задния ъгъл на помещението.

— Нали съм страж — беше простият му отговор. — И то много вещ в професията. Познавам цялата територия на двореца от край до край. Всеки проход, всяко скривалище и дори най-тайните стаички. Освен това съм запознат и със смените на стражата, с най-малко проверяваните кътчета и с моментите през деня, когато стражите са най-малобройни. Ако някога ти хрумне да се прокрадваш из двореца, аз съм твоят човек.

— Невероятно — измънках аз.

Седнахме на земята, подпирайки гърбове на широката облегалка на един диван, където лунната светлина застилаше като одеяло пода. Най-накрая можех да различа лицето на Аспен.

— Сигурен ли си, че не се излагаме на опасност? — попитах го сериозно. Възнамерявах поколебаеше ли се дори малко, да изхвърча от стаята на момента. Заради двама ни.

— Имай ми доверие, Мер. Трябва да се случат безумно много неща, за да ни открият тук. В безопасност сме.

Продължавах да се безпокоя, но имах такава силна нужда от нечия утеха, че му се доверих.

Той ме прегърна с една ръка и ме придърпа към себе си.

— Как се чувстваш?

Въздъхнах.

— Горе-долу добре. Напоследък доста тъга и гняв ми се струпаха. Най-вече ми се иска да можех да залича последните два дена и да си върна Марли. Картър също, а дори не го познавах.

— Аз го познавах — въздъхна той. — Прекрасен човек е. Разбрах, че през цялото време повтарял на Марли колко я обичал и всячески се мъчел да й помогне в онзи тежък момент.

— Така е — потвърдих аз. — Поне в началото беше. Извлачиха ме, преди наказанието да е свършило.

Аспен ме целуна по главата.

— Да, подочух и за това. Горд съм, че си се съпротивлявала докрай. Браво на момичето ми.

— Татко също се гордее с мен. Кралицата каза, че не ми подобавало да се държа така, но все пак поведението ми я зарадвало. Изобщо — объркващо изживяване. Сякаш идеята ми беше почти добра, но не съвсем, а в края на краищата нямаше никакъв ефект.

Аспен ме притисна по-плътно до себе си.

— Беше похвална. Значеше много за мен.

— За теб ли?

Той въздъхна.

— От време на време се питам дали Изборът не те е променил. Грижат се така добре за теб и живееш в разкош. Все се чудя дали си същата Америка. Онази ти постъпка ми показа, че си същата, че не са успели да ти повлияят.

— О, влияят ми, и още как, но по различен начин. Главното е, че това място постоянно ми напомня колко непригодна съм за тази роля.

Отпуснах глава върху гърдите на Аспен, убежището, където винаги търсех подслон, изпаднех ли в безизходица.

— Чуй, Мер, определящото за Максън е, че е актьор. Вечно носи пред света маската на съвършенството, сякаш се извисява над всичко. Но и той като нас е най-обикновен човек със своите си недостатъци. Знам, че държиш на него, иначе изобщо нямаше да останеш в двореца. Но вече е време да проумееш, че всичко това е просто фарс.

Кимнах с разбиране. Максън и приказките му за спокойния фасон. Постоянно ли го носеше? И пред мен ли играеше роля? Можех ли въобще да го проумея?

Аспен продължи:

— Най-добре е да го прозреш още сега. Ами ако се ожените и чак тогава откриеш що за човек е?

— Знам. И аз се замислям по въпроса. — Думите на Максън от танцовата площадка се въртяха отново и отново в главата ми. Сторил ми се беше толкова уверен в съвместното ни бъдеще, готов на всичко за мен. Най-искрено бях повярвала, че се стремеше единствено към щастието ми. Нима не виждаше колко нещастна бях?

— Имаш голямо сърце, Мер. Съзнавам, че не си способна просто да махнеш с ръка и да оставиш всичко, но няма нищо лошо в това да го искаш. Това се опитвам да ти кажа.

— Чувствам се толкова глупава — промълвих аз на ръба на сълзите.

— Изобщо не си глупава.

— Да, ама съм.

— А мен смяташ ли ме за умен, Мер?

— Разбира се.

— Напълно права си, умен съм. И то твърде умен, за да се влюбя в глупаво момиче. Така че престани с това.

Изкисках се тихичко и се отпуснах в прегръдките му.

— Боя се, че те нараних прекалено много. Не разбирам как е възможно още да си влюбен в мен — признах му аз.

Той сви рамене.

— Просто съм. Небето е синьо, слънцето е ярко, а Аспен е безкрайно влюбен в Америка. Така е създаден светът. Повярвай ми, Мер, ти си единственото момиче, което някога съм искал. Не мога да си се представя с друга. От известно време се мъча — ей така, за всеки случай, но… просто не мога.

Поседяхме така, притиснати един в друг. Всяко гальовно движение на пръстите му и топлият му дъх в косите ми бяха като балсам за сърцето ми.

— Не бива да се задържаме тук — каза той. — Доста добре владея професията си, но да не ставаме небрежни.

Аз въздъхнах. Имах чувството, че току-що бяхме пристигнали, но вероятно беше прав. Понечих да се изправя и Аспен скочи да ми подаде ръка. После ме придърпа към себе си за прощална прегръдка.

— Разбирам, че ще ти е трудно да ми повярваш, но наистина съжалявам, че Максън се оказа такова разочарование. Исках си те обратно, но не и на цената на страданието ти. Не при такива обстоятелства.

— Благодаря.

— Говоря най-откровено.

— Знам, че е така. — Аспен си имаше своите трески за дялане, но не му беше в природата да е лъжец. — Само че помежду ни с Максън още не е свършено. Не и докато съм в двореца.

— Да, но аз те познавам. Ще изтърпиш, за да получава семейството ти пари и за да се виждаш с мен, но ще му се наложи да върне времето назад, ако иска да поправи последната си грешка.

От гърлото ми се изтръгна въздишка. Навярно имаше право. Изплъзвах се на Максън, свалях го като палто от кожата си.

— Не се безпокой, Мер. Аз ще се погрижа за теб.

Аспен не можеше да ми го докаже на момента, но въпреки това му вярвах. Беше готов на всичко за хората, които обичаше, а аз знаех, без всякакво съмнение, че мен обичаше най-много.

На следващата сутрин Аспен не напусна мислите ми през цялата ми подготовка за деня, закуската и часовете, прекарани в Дамския салон. Витаех блажено в облаците, докато плясването на тежък куп хартия върху масата пред мен не ме върна към действителността.

Като вдигнах поглед, видях Селест, разкрасена с подута устна. Тя посочи към едно от клюкарските си списания, отворено на статия, простираща се върху две страници. Не ми отне дори секунда да разпозная лицето на Марли, макар и да беше разкривено от болка заради жестокия бой с пръчка.

— Реших, че трябва да го видиш — каза Селест и си тръгна.

Не бях сигурна какво точно целеше, но умирах от нетърпение да науча поне нещо за Марли, затова се зачетох.