Драконите на сломеното слънце

6 Погребението на Карамон Маджере

С изгрева на слънцето — великолепие от злато и пурпур, напръскано с трептящо червено — жителите на Утеха започнаха да се събират пред странноприемница „Последен дом“, за да отдадат последната си почит към така обичания от тях храбър, добър и мил човек, който сега бе положен вътре.

Почти не разговаряха. Хората стояха мълчаливо и надвисналата тишина беше като предвестник на голямата тишина, която един ден ще застигне всекиго. Майките усмиряваха плачещите си деца, които се взираха в обляната в светлини Странноприемница, без да разбират какво се случва, макар все пак да усещаха, че не е хубаво. Чувството бе толкова силно, че щеше да се запечата в неукрепналите им умове като нещо, което да помнят до края на живота си.

— Наистина съжалявам, Лора — каза й Тас в тихите часове преди зазоряване.

Лора стоеше до сепарето, в което Карамон обичаше да закусва рано сутрин. Просто бе застанала наблизо, без да прави нищо, без да вижда каквото и да било, с бледо и измъчено лице.

— Карамон беше най-добрият приятел в целия свят — каза й Тас.

— Благодаря ти — усмихна се тя едва-едва. Очите й бяха зачервени от плач.

— Тасълхоф — напомни й кендерът, помислил, че е забравила името му.

— Да. — Лора изглеждаше смутена. — Ъъъ… Тасълхоф.

— Аз съм Тасълхоф Кракундел. Оригиналният — добави той, сетил се за трийсет и седемте съименници, които имаше. Трийсет и девет, ако се брояха и кучетата. — Карамон ме позна. После ме прегърна и каза, че много се радва да ме види.

Лора го погледна несигурно.

— Определено изглеждаш като Тасълхоф. Но за последно съм го виждала, когато още бях малко момиченце, а и всички кендери така или иначе си приличат, пък и няма никакъв смисъл! Тасълхоф Кракундел е мъртъв от трийсет години!

Тас тъкмо се канеше да й обясни всичко за Устройството за Пътуване във времето, за Физбан и за това, как е нагласил устройството погрешно, така че вместо в началото е пристигнал в края на първото погребение на Карамон — ала в гърлото му бе заседнала толкова голяма буца, че така и не успя да проговори.

Очите на Лора се насочиха към стълбището на Странноприемницата. Тя отново заплака и скри лице в шепите си.

— Хайде, хайде — рече Тас и я потупа по рамото. — Скоро ще дойде Палин. Той знае кой съм и ще изясни всичко.

— Палин няма да дойде — изплака Лора. — Не мога да му изпратя вест. Твърде опасно е! Собственият му баща е мъртъв, а той не може да присъства на погребението. Жена му и добрата ми сестра няма как да напуснат Хейвън, понеже драконът е завардил пътищата. Само аз съм тук да кажа сбогом. Твърде трудно е! Не мога да го понеса!

— Ама защо, разбира се, че Палин ще дойде — увери я Тас, като се чудеше какъв ли дракон е завардил пътищата и защо. Канеше се да попита, ала в ума му се бореха твърде много мисли и въпросът така и не успя да се вреди. — В Странноприемницата е отседнал един млад вълшебник. Стая Седемнайсет. Името му е… е, забравих му името, но ще го изпратиш до Кулата на Върховното чародейство в Уейрит, където Палин е водач на Ордена на белите мантии.

— Каква кула в Уейрит? — каза Лора. Беше престанала да плаче и изглеждаше объркана. — Кулата я няма, изчезна, също като онази в Палантас. А Палин беше водач на Академията за чародеи, но сега дори това не му е останало. Драконесата Берил унищожи академията преди почти година, горе-долу на тази дата. И няма никаква стая Седемнайсет, не и откакто построихме Странноприемницата за втори път.

Тас бе толкова зает да си припомня фактите, че не я слушаше.

— Палин ще се отзове веднага и ще доведе със себе си Даламар, а с него и Джена. После ще изпрати човек до лейди Кризания в Храма на Паладин и до Златна Луна и Речен Вятър в Кю-шу и до Лорана и Гилтас и до Силваношей в Силванести. Съвсем скоро ще пристигнат, така че трябва… трябва…

Гласът на кендера постепенно заглъхна.

Лора се взираше в него така, сякаш внезапно му бяха поникнали две глави. Знаеше за какво става дума, понеже някога беше виждал как на един трол му пониква втора глава, а тогава почувства съвсем същото изражение и на собственото си лице. Лора започна да отстъпва, без да откъсва очи от Тас.

— Стой си там — каза му, като говореше много внимателно и изключително тихо. — Седни, а аз… ще ти донеса голяма чиния с…

— Пикантни картофи? — попита грейнал кендерът. Ако нещо изобщо можеше да го отърве от буцата в гърлото, то това трябваше да бъдат само пикантните картофи на Отик.

— Да, голяма, препълнена чиния с пикантни картофи. Още не сме запалили огъня, а и готвачката беше толкова разстроена, че й позволих да си отиде, така че може да не стане веднага. Ти просто седни ей там и ми обещай, че няма да ходиш никъде — каза Лора, като все така отстъпваше от масата. Придърпа един стол между себе си и Тас.

— О, никъде няма да ходя — обеща кендерът, като се настаняваше доволно. — А и нали се сещаш, трябва да говоря на погребението.

— Да, правилно. — Лора така силно стисна устни, че в резултат в продължение на няколко секунди не успяваше да отрони и дума. После си пое дълбоко дъх и добави: — Трябва да говориш на погребението. Стой там, добър кендер.

„Добър“ и „кендер“ бяха две думи, които — ако изобщо някога се случваше — доста рядко биваха произнасяни в едно и също изречение, така че Тасълхоф прекара известно време на масата, като размишляваше какво ли означава добър кендер и дали самият той не е такъв. Накрая заключи, че вероятно беше, понеже всички го наричаха герой и така нататък. След като реши въпроса по задоволителен начин, той отново извади бележките за речта си и започна да ги преглежда, като си тананикаше някаква мелодийка, колкото да му прави компания и да прогони тъгата.

Чуваше приглушения глас на Лора, която говореше с някого, може би дори с младия вълшебник от стая Седемнайсет. В разговора ставаше дума за кендер, който е силно опечален, даже побъркан и вероятно твърде опасен, но Тас не му обърна никакво внимание. По всяко друго време Тас щеше силно да се интересува да види със собствените си очи кендер, който е опечален, побъркан и опасен, ала тъй като бе предприел това пътуване на първо място — или по-скоро, на второ място, — за да изнася реч, предпочете да се концентрира изцяло върху нея.

Все още се съсредоточаваше — в компанията на чиния с картофи и халба пенливо пиво, когато изведнъж си даде сметка, че над него се е надвесил висок човек. Лицето на човека не беше никак дружелюбно.

— О, здрасти — рече Тас, като вдигна очи и се усмихна на своя изключително добър приятел рицаря, който го бе арестувал предния ден. Тъй като рицарят му бе изключително добър приятел, беше адски жалко, че никак не успяваше да си припомни името му. — Сядай. Искаш ли малко картофи? Яйца?

Рицарят отказа, без да обяснява каквото и да е. Той седна срещу кендера и се втренчи мрачно в него.

— Казаха ми, че продължаваш да причиняваш неприятности — произнесе студено и някак неприятно мъжът.

Всъщност точно в този момент Тасълхоф бе изключително горд от себе си, задето не причинява неприятности. Просто си седеше тихичко на масата и се отдаваше на тъжни размисли за смъртта на Карамон, както и на някои по-весели за времето, което бяха прекарвали заедно. Не беше вдигнал поглед нито веднъж, за да провери за нещо интересно в сандъка за дърва. И бе пропуснал обичайната си практика да прерови сребърната кутия. Може би ставаше дума за необичайната кесия, попаднала по неизвестен път в негово притежание, но тъй като нямаше никакъв спомен да я е взимал, трябваше да заключи, че някой просто я е изгубил. Със сигурност щеше да се погрижи да я върне на собственика й веднага след погребението.

Ето защо Тас имаше пълното право да изрази справедливото си възмущение от намеците на рицаря. Той му хвърли строг поглед. Или по-скоро леко разфокусиран, но строг поглед.

— Сигурен съм, че не си имал намерение да го даваш толкова грозно — рече. — Разстроен си. Разбирам те напълно.

Лицето на младия рицар тутакси се обля в изключително отличим цвят, който бързо преля във взривоопасно червено. Опита се да каже нещо, ала беше толкова ядосан, че вместо думи от устата му излязоха единствено пръски слюнка.

— Виждам къде е проблемът — поправи се Тас. — Нищо чудно, че не се разбираме. Нямах предвид „грозно“ като това да си „грозен“. Имах предвид отношението, а не лицето ти, което все пак си остава забележително грозно. Не си спомням някога да съм виждал такова чудо. Все пак приемам напълно, че няма как да си намериш ново лице, а и едва ли можеш да си намериш ново отношение към останалите, след като си соламнийски рицар и прочее, но допускаш грешка. Не съм причинявал никакви неприятности. Просто си седях ей тук и хапвах картофи — между другото наистина са доста добри, сигурен ли си, че не искаш? Е, щом отговорът е не, ще довърша останалите. Докъде бях стигнал? А, да. Просто си седях тук, хапвах и работех върху речта си. За погребението.

Когато рицарят най-сетне успя да проговори без да пръска слюнки, речта му бе станала дори още по-студена и неприятна, ако това изобщо беше възможно:

— Господарката Лора ми прати съобщение по един от клиентите, че си я плашел с чудатите си, неразумни изявления. Началниците ми ме изпратиха да те върна в затвора. Освен това биха искали да знаят — добави с мрачни нотки — как си успял да избягаш оттам тази сутрин.

— Ужасно бих се радвал да се върна в затвора с теб. Беше наистина хубав затвор — отвърна любезно Тас. — Никога не бях виждал тъмница, която да е осигурена срещу кендери. Но ще дойда веднага след погребението. Разбираш ли, веднъж вече пропуснах събитието. Не мога да си го позволя за втори път. Ох! Не, съвсем забравих. — Тас въздъхна. — Не мога да се върна в затвора с теб. — Наистина му се искаше да си припомни как се казва рицарят. Ала нямаше как да го попита. Не беше възпитано. — Трябва веднага да се прибирам в собственото си време. Обещах на Физбан. Не бива да се размотавам. Може би бих могъл да посетя затвора ви друг път?

— Дали пък няма да е по-добре, ако му позволите да остане, сър Джерард? — обади се Лора, като застана до тях. От неудобството ръцете й извиваха и мачкаха престилката. — Изглежда решен на всичко и не ми се иска да причинява повече неприятности. А пък и — сълзите отново напълниха очите й — може би казва истината! В края на краищата, баща ми смяташе, че наистина е Тасълхоф.

Джерард! Тас въздъхна облекчено. Джерард, това беше името на рицаря.

— Наистина ли? — попита скептично войнът. — Така ли каза?

— Да — отговори Лорана, като бършеше сълзите си с престилката. — Кендерът влезе в странноприемницата. Татко седеше на обичайното си място. Кендерът отиде право при него и каза: „Здрасти, Карамон! Дойдох да говоря на погребението ти. Малко съм подранил, така че ми се стори уместно първо да чуеш речта ми.“ А татко го погледна изненадано. В началото ми се стори, че не му повярва, но после го погледна отблизо и извика „Тас!“, след което го прегърна продължително.

— Така е — потвърди с леко запушен нос Тас. — Прегърна ме и каза, че се радва да ме види и къде съм се губил през цялото това време. Казах му, че е дълга история, а точно сега времето е единственото нещо, с което не разполага в изобилие, така че най-добре веднага да му прочета речта си. — Носът му окончателно се запуши, така че кендерът решително го избърса с ръкав.

— Можем да му позволим да остане за погребението — предложи Лора. — Идеята сигурно би се харесала на татко. Ако само нямате нищо против… да го наглеждате.

Джерард определено се колебаеше. Дори се опита да спори с нея, ала в това отношение Лора приличаше на майка си и веднъж решила, не искаше да променя намеренията си. В този момент не можеше да я разубеди и армия от дракони.

Лора разтвори вратите на Странноприемницата, за да позволи на слънчевите лъчи да влязат вътре, да влязат животът и живите, които желаеха да отдадат последна почит на починалия. Карамон Маджере лежеше в прост дървен ковчег точно пред голямото огнище, което толкова много бе обичал. Сега огнището бе празно — пламъците отдавна бяха изтлели и на мястото им имаше единствено пепел. Жителите на Утеха минаваха един по един и всеки спираше, за да остави по нещо — мълчаливо сбогом, тиха благословия, любима играчка или свежо набрани цветя.

Опечалените веднага забелязваха, че изражението на Карамон беше необичайно умиротворено, някак по-радостно в сравнение с времето, което бе прекарал без своята любима Тика.

— Сега вече са заедно — казваха хората през сълзи.

Лора стоеше до вратата и приемаше съболезнованията им. Беше облечена във всекидневните си дрехи — снежнобяла блуза, чиста престилка, красива пола в наситено синьо и бяла фуста. Посетителите се чудеха защо ли не е сложила черна забрадка.

— Татко би се възпротивил — беше краткият отговор.

Хората разправяха, че било страшно тъжно, задето й се налагало сама да изпраща баща си. Сестра й Дезра беше в Хейвън по работа — там купуваха хмел за всеизвестното пиво на Странноприемницата, ала сега беше уловена в капана на драконесата Берил. Все пак Дезра беше успяла да изпрати тайно съобщение, че е добре, но не смееше да пътува, пътищата в тези времена вече не бяха така безопасни, както в миналото.

Колкото до сина на Карамон, Палин, той бе заминал на поредното от мистериозните си пътувания. Дори и да знаеше къде е, Лора не обелваше и дума за него. Ъша, неговата жена, която работеше като художник на портрети и бе доста известна, бе заминала заедно с Дезра. Тъй като Ъша бе рисувала портретите на някои доста изтъкнати членове на ордена на Нерака, тя бързо влезе в преговори с тях, за да се опита да им издейства безопасно завръщане в Утеха. Нейните деца, Улин и Линша, на свой ред бяха заминали да дирят приключения. За Линша — соламнийския рицар — не бяха чували нищо от месеци насам. Улин пък бе заминал надалече, след като до него бяха достигнали слухове за някакъв магически артефакт, открит в Палантас.

Тас седеше в сепарето, пазен от Джерард. Загледан как хората влизат и излизат, кендерът поклати глава:

— Казвам ти, погребението на Карамон не би трябвало да има нищо общо с това — настоя още веднъж.

— Затваряй си устата, дяволе — просъска тихо войнът. — И без глупавото ти бърборене, на Лора и приятелите на баща й им е достатъчно тежко. — И за да подчертае важността на думите си, той улови кендера за рамото и хубаво го разтърси.

— Боли — запротестира Тас.

— Добре — изръмжа Джерард. — А сега пази тишина и изпълнявай каквото ти се нарежда.

Тас наистина запази мълчание — доста необичайно изживяване за него. Мълчание, което постигна далеч по-леко, отколкото повечето му познати биха допуснали. Всичко се дължеше на буцата в гърлото, която все така не можеше да преглътне от мъка. Тъгата се примесваше с объркване, а объркването му бе толкова силно, че му пречеше да мисли.

Погребението на Карамон въобще не вървеше така, както се предполагаше. Кендерът можеше да го твърди със сигурност, понеже вече бе присъствал на първото погребение на приятеля си и знаеше как са преминали нещата. Този път нямаше нищо общо с предишния. Следователно Тасълхоф някак не можеше да се наслади пълноценно на изживяването такова, каквото го бе очаквал.

Нещо не беше както трябва. Всичко се бе объркало. Категорично. Напълно и необратимо. Никой от сановниците, които трябваше да присъстват, така и не бяха дошли. Палин го нямаше и Тас вече започваше да си мисли, че Лора е била права. Може би той наистина нямаше да дойде. Лейди Кризания също. Липсваха Златна Луна и Речен Вятър. А Даламар не се беше материализирал от сенките, тоест все още никой не си бе изгубила ума от страх. Тас откри, че не може да произнесе замислената реч. Буцата в гърлото му беше твърде голяма. Още едно от нещата, които не си бяха на мястото.

Тълпата бе огромна — почти цялото население на Утеха. Всички бяха тук и искаха да отдадат последна почит на обичния човек. Но при все това не беше толкова голяма, колкото при първото събитие.

Погребаха стария войн близо до любимата му Странноприемница, точно до гробовете на неговата жена и двамата му сина. Младата валенова фиданка, която самият Карамон бе посадил в чест на мъртвата си съпруга, вече растеше и избуяваше. Валеновите дървета, посадени за двамата му сина, се издигаха напълно израсли, горди като почетната стража от соламнийски рицари, които отдаваха на Карамон чест, каквато рядко спохождаше някой извън техния Орден — придружавайки ковчега му до самия гроб. Сега на свой ред Лора трябваше да засади валеново дърво в името на баща си — дърво, което щеше да се издига в самия център на Утеха, недалече от дървото на майка й. Двойката валени се издигаше в центъра на града години наред и всички бяха съгласни, че присъствието им е изключително подходящо.

Сега обаче младата фиданка на Карамон стоеше в прясно обърнатата земя и изглеждаше самотна и отчаяна. Хората казаха онова, което им бе на сърце и отдадоха последна почит. Рицарите прибраха мечовете си със сериозни изражения и с това погребението приключи. Всички се разотидоха за вечеря.

Странноприемницата стоеше затворена за пръв път, откакто по време на Войната на Копието червеният дракон я бе вдигнал и запратил надалече от дървото. Приятелите на Лора й предложиха да прекарат първите няколко вечери с нея, за да я избавят от самотата, ала тя решително отказа с думите, че иска да остане с мислите си. Готвачката също си отиде, понеже тъй или иначе плачеше непрекъснато и не беше в състояние да сготви абсолютно нищо. Колкото до блатното джудже, от мига, в който бе научило за смъртта на Карамон, то не бе помръднало от мястото си в ъгъла. Джуджето остана там и плака, и рева до безкрай, додето, за всеобщо облекчение, сълзите му най-сетне не пресъхнаха, а то потъна в непробуден сън.

— Сбогом, Лора — каза Тас и протегна ръка. Той и Джерард си тръгваха последни; кендерът отказа да се помести, докато всички не си отидоха и бе напълно уверен, че нищо не се е случило по начина, по който трябваше да се случи в действителност. — Погребението беше много хубаво. Не толкова хубаво, колкото другото погребение, но предполагам, това не зависеше от теб. Наистина не разбирам какво не е наред. Може би точно заради това Карамон помоли сър Джерард да ме заведе при Даламар, което, естествено, ще направи, макар да ми се струва, че Физбан би го сметнал за размотаване. Няма значение, сбогом и много благодаря.

Лора сведе очи към кендера. Сега Тас никак не изглеждаше весел и бодър. Вместо това беше унил и отпаднал духом, и наистина отчаян. Внезапно тя коленичи до него и го прегърна.

— Вярвам ти! Вярвам, че си Тасълхоф! — каза му тихо и пламенно. — Благодаря ти, че дойде. — Прегърна го още по-силно, така, че без малко да го остави без дъх, след което тичешком излезе по посока на семейната част от Странноприемницата. — Ще заключите ли, сър Джерард? — долетя гласът й, преди вратата да се затвори шумно.

Странноприемницата остана съвсем тиха. Единственият звук долиташе от шумоленето на листата и отъркването на валеновите клони един в друг. Шумоленето звучеше някак тъжно, а клоните сякаш плачеха. Никога досега Тас не беше виждал Странноприемницата толкова празна. Той се огледа и си припомни нощта, в която всички се бяха срещнали след петгодишна раздяла. Виждаше лицето на Флинт и чуваше сърдитото му мърморене, виждаше Карамон, застанал съвсем близо и покровителствено до своя брат-близнак, докато острите очи на Рейстлин внимателно изучаваха всичко и всеки край него. Почти можеше да чуе отново песента на Златна Луна:

— Всички изчезнаха — произнесе тихо Тас, усещайки как носът му отново започва да се запушва.

— Да тръгваме — обади се Джерард.

Рицарят сложи ръка на рамото му и го насочи към изхода. На вратата двамата спряха, колкото кендерът да се освободи от разни ценни предмети, които съвсем случайно се бяха търкулнали из кесиите му. Джерард се погрижи да остави предметите на тезгяха, за да могат собствениците им да си ги потърсят. След като свърши с това, той откачи ключа от куката му до вратата и заключи. После отново го закачи, но на куката отвън, в случай, че дойдеше някой окъснял пътник, който се нуждае от стая за през нощта. Чак тогава отново завъртя кендера в правилната посока и двамата заслизаха по стълбището.

— Къде отиваме? — попита Тас. — Какъв е този пакет? Може ли да погледна вътре? Ще ме заведеш ли при Даламар? Отдавна не съм го срещал. Разказвал ли съм ти историята за това как го видях за пръв път? Карамон и аз бяхме…

— Просто млъкни, става ли? — пресече го с нетърпящ възражения тон Джерард. — От всички тези дрънканици ме заболява главата. Ако толкова искаш да знаеш къде отиваме, връщаме се в гарнизона. И като заговорихме за пакета, който нося, ако дори го докоснеш, ще те изкормя на място.

Рицарят не каза нищо повече, макар Тас да продължи да го разпитва и да задава въпроси, и да се опитва да познае, а после отново да пита дали е познал и дали Джерард не би му дал поне някаква идея, дали е топло или студено. Съдържанието на пакета беше ли по-голямо от кутия за сладки? Да не би да е котка? Да не би да е котка в кутия за сладки? Напразно. Войнът мълчеше. А хватката му си оставаше все така желязно сключена около рамото на кендера.

Скоро двамата стигнаха до гарнизона на соламнийските рицари. Постовите на входа поздравиха Джерард сдържано. Рицарят не отвърна на поздрава им. Вместо това направо заяви, че трябва да се срещне с Господаря на Щитовете. Стражите, които бяха част от свитата на Господаря на Щитовете, отговориха, че веднага щом лордът се върнал от погребението, наредил никой да не го безпокои. После поискаха да узнаят причината за посещението му.

— Причината е лична — отвърна рицарят. — Предайте на лорда, че се нуждая от наставление по въпросите на Кодекса на честта. И че въпросът не търпи отлагане.

Единият от стражите се отдалечи. Минута по-късно се върна и неохотно каза, че сър Джерард може да заповяда.

Войнът понечи да влезе, повлякъл след себе Тас.

— Не толкова бързо, сър — стражът препречи пътят му с алебардата си. — Господарят не спомена нищо за никакъв кендер.

— Кендерът е под моя опека — обясни Джерард. — По лично нареждане на лорда. Не съм получавал заповед да го освобождавам. Все пак съм готов да го оставя при вас, ако можете да ми гарантирате, че докато съм вътре няма да му се случи нищо лошо — а срещата може да се проточи до няколко часа, сами разбирате дилемата ми — и че когато се върна, ще го открия там, където съм го оставил.

Стражът се поколеба.

— Сигурен съм, че кендерът с удоволствие ще ви разкаже историята за първата си среща с магьосника Даламар — добави сухо Джерард.

— Влизайте — каза стражът.

Двамата преминаха през портата, разположена в средата на висока ограда от заострени дървени трупи. Във вътрешността на гарнизона бяха разположени конюшните, неголямо тренировъчно поле с цели за стрелците с лък, както и няколко допълнителни сгради. Не беше голям гарнизон. В началото просто го бяха изградили, за да могат гвардейците, даващи караул пред Гробницата на Последните герои, да се разположат все някъде. Впоследствие бе станало ясно, че по един или друг начин това ще бъде последната защита на Утеха при бъдещо нападение от страна на драконесата Берил.

От известно време Джерард живееше със сгряващата мисъл, че може би дните му на обикновен постови са към края си и че битката с дракона е неминуема. Все пак на никой от рицарите не беше позволено да разгласява тази информация. Така или иначе нямаха никакви доказателства, че Берил планира нападение над града, нито пък искаха по какъвто и да било начин да я навеждат на тази мисъл. Ала командирите на соламнийските рицари предпочитаха да играят на сигурно и тихо подготвяха почвата за бъдещи бойни действия.

Във вътрешността на ограждението бе приютена дълга постройка, която рицарите и войниците под тяхно разпореждане използваха за спане. Другите постройки се използваха за складове и помещения за личния състав. В една от тях управителят на гарнизона разполагаше с лични покои, които изпълняваха функцията и на кабинет.

Адютантът на лорда посрещна Джерард и го въведе вътре.

— Негова светлост ще ви приеме веднага, сър Джерард — каза той.

— Джерард! — обади се нечий женски глас. — Колко се радвам да те видя. Стори ми се, че чух името ти.

Лейди Уорън беше красива жена в началото на шейсетте, със снежнобяла коса и кожа с цвят на топъл чай. През четиридесетте години брак бе придружавала съпруга си навсякъде. И макар да беше също толкова непоклатима и решителна, колкото всеки един войник, в момента носеше престилка, опръскана с брашно. Тя целуна Джерард по бузата и хвърли подозрителен поглед към кендера.

— Богове! — произнесе. — Дребосъче! — извика към вътрешността на дома с глас, който като нищо можеше да звънти и над бойното поле. — Бързо, заключи всичките ми бижута!

— Тасълхоф Кракундел, мадам — обади се Тас и й предложи ръката си.

— Кой не е в днешно време? — отговори лейди Уорън и бързо скри под престилката покритата си с брашно ръка, върху която блестяха няколко изключително интересни пръстена. — Как са скъпите ти майка и баща, Джерард?

— Извънредно добре, благодаря ви, мадам — каза той.

— Непослушно момче такова — нахока го тя и го заплаши с пръст. — Не знаеш абсолютно нищичко за здравето им. И не си писал на скъпата си майчица от цели два месеца. Горката жена се принуждава да пише на съпруга ми и най-жалостиво да се интересува дали пазиш краката си сухи. Засрами се. Да я тревожиш така безжалостно! Негова светлост й е обещал, че ще й пишеш възможно най-скоро. Няма да се учудя, ако още сега не те накара да седнеш пред него и да започнеш да съчиняваш писмо до нея.

— Да, мадам — каза Джерард.

— Трябва да вървя и да довърша във фурната. Дребосъчето и аз решихме да изпечем за Странноприемницата сто самуна хляб, за да помогнем на Лора да се справи някак. Горкичката. Тъжен ден за Утеха. — Лейди Уорън избърса една напираща сълза и остави по бузата си брашнена следа.

— Да, мадам — каза Джерард.

— Можете да влезете — извести адютантът, като отвори вратата, която свързваше общата част на къщата с личните покои на лорда.

Лейди Уорън се отдалечи, като преди това му поръча непременно да изпрати поздравите й на майка си. Джерард безизразно обеща, че ще изпълни молбата й. После й се поклони и последва адютанта.

Веднага щом влезе вътре, бе посрещнат топло от огромен мъж на средна възраст с черна кожа, която бе нещо обичайно за населението на Южен Ергот. Изненадващо, рицарят отвърна също толкова топло на поздрава му.

— Радвам се, че се отби, Джерард! — каза лорд Уорън. — Влизай и сядай. Значи това е кендерът?

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Ако позволите. — Джерард отведе Тас до едно кресло и го бухна в него. В ръцете му се появи въже. Действаше толкова бързо, че кендерът така и не успя да възрази. Рицарят завърза китките му за дръжките на креслото, след което запуши устата му с кърпа.

— Необходимо ли е? — попита предпазливо лордът.

— Ако възнамеряваме да проведем поне някакво подобие на разумен разговор, да, сър — отвърна Джерард, като си придърпваше стол. Той постави мистериозния вързоп на пода пред себе си. — В противен случай рискувате да чуете истории как това е вторият път, когато сме погребали Карамон Маджере. Кендерът ще ви увери, че погребението се е различавало от предишното, на което е присъствал. Освен това ще ви изрецитира списък на присъстващите при първото и списък на онези, които не са присъствали на второто.

— О — лицето на лорд Уорън се смекчи и придоби жалостиво изражение. — Трябва да е от печалните. Бедното създание.

— Какви са тези печални? — попита Тас, само дето благодарение на превръзката през устата думите му не се чуваха никак ясно и звучаха така, сякаш говореше малко джуджешки с щипка гномски, за да бъде още по-неразбираемо. Естествено, никой не го разбра и следователно не си направи труда да му отговори.

Джерард и лордът се впуснаха в обсъждане на погребението. Лорд Уорън говореше с такава тъга за починалия Карамон, че буцата в гърлото на кендера отново се завърна и напълно обезсмисли наличието на превръзката.

— А сега, Джерард, какво мога да направя за теб? — попита накрая командирът на гарнизона, щом разговорът за погребението най-сетне се изчерпа. Той внимателно се вгледа в младия рицар. — Адютантът спомена, че си искал да те посъветвам за нещо свързано с Кодекса на честта.

— Да, милорд. Нуждая се от наставленията ви.

— Ти, Джерард? — едната посивяваща вежда на сър Уорън се повдигна. — И откога даваш и пукната пара за повелите на този Кодекс?

Рицарят видимо се изчерви и се размърда от неудобство. Лордът се усмихна победоносно.

— Чувам, че изказваш на всеослушание мнението си за старите начини и тесногръдите ветерани…

Джерард отново се размърда в стола си.

— Сър, възможно е понякога наистина да изказвам съмненията си относно определени предписания на Кодекса…

Веждата на сър Уорън се издигна още по-високо.

Младият рицар разсъди, че е напълно уместно да смени темата.

— Милорд, снощи имахме инцидент. Имаше и цивилни свидетели. Ще се задават въпроси.

Изражението на лорда стана мрачно:

— Ще се наложи ли събиране на Съвета?

— Не, милорд. Ценя високо мнението ви и ще се съобразя с решението ви по въпроса. Беше ми възложена задача. Трябва да зная дали да се впусна в нейното изпълнение или да откажа.

— Кой ти даде тази задача? Друг рицар? — Сър Уорън изглеждаше смутен. Беше напълно наясно за взаимната омраза, която цареше между Джерард и останалите рицари от гарнизона. Отдавна имаше опасения, че ще възникнат разправии и дори някое глупаво предизвикателство на полето на честта.

— Не, сър — отговори с равен тон войнът. — Задачата ми беше поставена от умиращ човек.

— А! — възкликна лордът. — Карамон Маджере.

— Да, милорд.

— Предсмъртна молба?

— Не толкова молба, милорд — каза Джерард. — Задача. Бих казал заповед, но Маджере не принадлежеше към Ордена.

— Не и по рождение, може би — поправи го внимателно командирът на гарнизона, — но по душа едва ли се е раждал по-добър рицар от него.

— Да, милорд. — Джерард замълча за момент, а Тас изумено и за пръв път видя колко дълбок отпечатък беше оставила смъртта на Карамон в младия мъж.

— Последното желание на умиращия е закон за положилия клетва пред Кодекса на честта. Кодексът постановява, че подобно желание трябва да бъде осъществено, независимо от трудността му и стига да е изпълнимо от смъртен. Кодексът не прави разлика дали умиращият принадлежи към Ордена или не, дали е мъж, жена, елф, джудже, гном или кендер. Честта те задължава да приемеш задачата, Джерард.

— Ако е изпълнимо от смъртен — повтори думите му Джерард.

— Да — кимна лордът. — Така постановява Кодексът. Синко, виждам, че си дълбоко разтревожен. Ако е възможно, бих искал да узная повече за същността на предсмъртното желание на Карамон.

— Няма нищо доверително, сър. Така или иначе трябва да ви обясня за какво става дума, понеже ако се наема с изпълнението му, ще ми бъде необходимо разрешение да напусна поста си. Карамон Маджере поиска от мен да отведа този кендер, кендера, който виждате и който твърди, че е самият мъртъв от поне трийсет години Тасълхоф Кракундел, при Даламар.

— Магьосникът Даламар? — попита недоверчиво лорд Уорън.

— Да, милорд. Ето как се случи всичко. Докато лежеше в ръцете ми, Карамон спомена, че отново е срещнал съпругата си. Сетне ми се стори, че търси някого сред насъбралите се наоколо ни хора. А после каза: „Но къде е Рейстлин?“

— Това трябва да е неговият брат-близнак? — прекъсна го командирът на гарнизона.

— Да, сър. Карамон добави: „Каза, че ще ме чака“, имайки предвид, че Рейстлин се е съгласил да го изчака, преди да е напуснал този свят и да се е упътил към следващия, или поне така тълкуваше думите му Лора. Самият Карамон често повтаряше, че тъй като двамата са били близнаци, единият не може да влезе в света на благословените без другия.

— Не ми се вярва някой въобще да си помисли да допуска Рейстлин Маджере в който и да е от „благословените светове“ — отбеляза сухо лорд Уорън.

— Вярно е, сър — усмихна се накриво Джерард. — Ако наистина съществува такъв свят, в което се съмнявам, то тогава…

Той замълча и се покашля от притеснение. Лордът мълчеше смръщено и го измерваше строго. В края на краищата Джерард реши да пропусне философските измерения на дискусията и да продължи своя разказ.

— Карамон добави нещо като: „Рейстлин трябва да е тук. Ето я Тика. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Тас… Какво каза Тас… Различно бъдеще… Даламар ще знае… отведи Тасълхоф при Даламар.“ Беше извънредно разстроен и ми се стори, че едва ли ще умре в мир, освен ако не дам обещанието си. Така че го направих.

— Магьосникът Рейстлин е мъртъв повече от петдесет години! — възкликна сър Уорън.

— Да, сър. Така нареченият герой Кракундел също е мъртъв от повече от трийсет, така че това също не може да е той. А магьосникът Даламар е изчезнал. Никой нито го е виждал нито чувал, още откакто Кулата на Върховното чародейство е изчезнала. Говори се, че членовете на Последния конклав официално са го обявили за мъртъв.

— Слуховете са верни. Палин Маджере лично го потвърди пред мен. Но не разполагаме с никакви доказателства и ни се налага да се справим някак с предсмъртното желание на неговия баща. Не съм сигурен как да постъпим.

Джерард замълча. Тас на драго сърце би проговорил, ала бързо осъзна, че превръзката през устата му пречи на двамата мъже да разбират думите, така че нямаше никакво значение дали говори или мълчи. В интерес на истината дори самият кендер не беше сигурен как да постъпи. Нарежданията на Физбан бяха да присъства на погребението, след което незабавно да се върне обратно. „Не се размотавай!“ бяха точните думи на магьосника и очевидно особено държеше на тях, понеже очите му не предвещаваха нищо добро. Тас седеше в креслото, дъвчеше замислено превръзката и се опитваше да определи точния смисъл на думата „размотаване“.

— С ваше разрешение, милорд — обади се Джерард, — искам да ви покажа нещо.

Той вдигна пакета от пода и го постави върху бюрото на лорда. Започна да развързва въжето, с което бе пристегнат.

По същото време Тас вече бе успял да измъкне ръцете си. Сега вече спокойно можеше да се разтъпче наоколо и да огледа стаята, по чиито стени висяха няколко наистина приказни меча, един щит, а в единия ъгъл дори се намираше цяла чанта с карти. Кендерът погледна картите с копнеж и едва не се поддаде на желанието си краката му да го отнесат при тях, ала преди всичко го задържа любопитството да разбере какво има в пакета на рицаря.

Джерард все още се бавеше; очевидно му бе трудно да се справи с възлите.

Тас се канеше да му предложи услугите си, ала рицарят със сигурност нямаше да остане във възторг, така че просто започна да убива време в зяпане и опит да преброи зрънцата, които падаха от горната в долната част на пясъчния часовник. Беше истинско предизвикателство, понеже падаха страшно бързо. Точно когато вече си мислеше, че е уловил ритъма, две или три от тях падаха наведнъж и разваляха всичките му сметки.

Беше стигнал някъде между пет хиляди седемстотин трийсет и шест и пет хиляди седемстотин трийсет и осем, когато пясъкът изтече напълно. Джерард все още се бореше с възлите. Сър Уорън се пресегна и обърна пясъчния часовник наопаки. Тас отново започна да брои.

— Едно, две, три-четири-пет…

— Най-сетне! — измърмори младият рицар и развърза вързопа.

Тас мигом заряза броенето на песъчинки и се изправи на пръсти, за да вижда по-добре.

Джерард внимателно разопакова краищата, като полагаше грижи — последното не убягна от вниманието на кендера — да не се докосва до съдържанието. Скъпоценните камъни проблеснаха в лъчите на залязващото слънце. Възбудата обзе така силно Тас, че той скочи от креслото и махна със замах превръзката от устата си.

— Хей! — извика и посегна към предмета. — Ами това е точно като моето! Откъде го намери? Я гледай! — продължи, като го разглеждаше отблизо. — То е моето!

Железните пръсти на Джерард се сключиха около ръката на кендера, малко преди да е докоснала инкрустирания със скъпоценни камъни предмет. Лорд Уорън се взираше надолу с отворена уста.

— Намерих го в една от кесиите на малкия негодник, сър — каза рицарят. — Предната нощ, докато го претърсвахме, преди да го заключим в затвора. Затвор, който — бих добавил — не е чак толкова добре осигурен срещу кендери, колкото смятахме. Не съм сигурен — не съм магьосник или нещо подобно, милорд — но устройството изглежда магическо. Доста магическо.

— То е магическо — заяви, като се пръскаше от гордост, Тасълхоф. — С него дойдох тук. Беше на Карамон, но той винаги се тревожеше, че някой може да го открадне и да направи маса поразии. Поне аз не мога да си представя кой би сторил нещо подобно. Предложих му да се погрижа за него, но той каза, не, смятал, че трябва да отиде при някой, при когото ще бъде в безопасност и тогава Даламар също предложи да го вземе, така че Карамон му го даде и… — Кендерът престана да разказва, понеже никой не го слушаше.

Лорд Уорън отдръпна ръце от писалището. Предметът беше горе-долу с размерите на яйце и богато инкрустиран със скъпоценни камъни, които проблясваха и сияеха. Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да установи, че е сглобен от безброй по-малки частички, които изглеждаха така, сякаш можеха да се приплъзват една покрай друга и да променят положението си. Командирът на гарнизона се взираше предпазливо в него. Джерард продължаваше да държи здраво кендера.

Слънцето потъваше зад хоризонта и лъчите му ярко нахлуваха през прозореца. В кабинета беше прохладно и всичко постепенно потъваше в сенки. Предметът искреше и блещукаше като малко слънце.

— Никога не бях виждал нещо подобно — обади се със страхопочитание лордът.

— Нито пък аз, сър — отвърна Джерард. — Но Лора е.

Сър Уорън изненадано вдигна поглед.

— Каза, че баща й притежавал подобен предмет. Държал го под ключ в някоя от стаите на Странноприемницата. Стая, посветена на неговия брат-близнак Рейстлин. Спомня си съвсем ясно деня, още преди Войната на Хаоса, когато баща й извадил предмета от скривалището му и го дал на… — Рицарят замълча.

— Даламар? — попита изумено лордът. Той отново се втренчи в устройството. — Споменал ли е баща й какво може да прави, каква магия обладава?

— Да. Според него, предметът му бил даден от Пар-Салиан и сам лично той се бил връщал назад във времето с помощта на магията му.

— Съвсем вярно — намеси се Тасълхоф. — Аз също бях с него. Оттам знам как работи устройството. Нали разбирате, изведнъж ми хрумна, че може и да не надживея Карамон…

Лорд Уорън произнесе една-единствена дума — изключително искрено и натъртено. Тасълхоф беше впечатлен. Рицарите обикновено не употребяваха такива думички.

— Мислиш ли, че е възможно? — попита комендантът. Сега гледаше право в Тас и го гледаше така, сякаш и той бе забелязал, че на кендера са пораснали две глави.

„Очевидно никога не е виждал трол. Тези хора наистина трябва да излизат повече“ — помисли си Тас.

— Дали това е истинският Тасълхоф Кракундел?

— Карамон Маджере смяташе, че е така, милорд.

Сър Уорън отново насочи вниманието си към странното устройство.

— Явно е древен артефакт. В днешно време никой магьосник няма способностите да създава такива предмети. Дори и аз мога да доловя излъчването му, а не съм чародей, за което само мога да благодаря на съдбата. — Той се обърна към Тас: — Не ми се вярва. Кендерът го е откраднал, а после е скалъпил някаква история, за да извини престъплението си… Разбира се, налага се да върнем устройството, ако не на Даламар, то поне на маговете. — Комендантът се намръщи. — Най-малкото, трябва да го държим далеч от ръцете на кендера. Къде е Палин Маджере? Според мен той е правилният човек, с когото трябва да се допитаме.

— Не можете да попречите на устройството само да се върне в ръцете ми — изтъкна Тас. — Така е направено, че винаги да се оказва в мое притежание, случва се рано или късно. Пар-Салиан… Великият Пар-Салиан, нали разбирате, веднъж се срещнахме. Изпитваше огромно уважение към кендерите. Огромно. — Той изгледа изпод вежди младия рицар с надеждата, че Джерард ще разбере намека. — Както и да е, Пар-Салиан обясняваше на Карамон, че устройството е направено така, че винаги да се връща при онзи, който го използва. Това е защитна мярка, за да не се окажеш захвърлен във времето, без да можеш да се върнеш обратно у дома. Доста е удобно, понеже имам обичая да губя разни неща. Веднъж дори успях да изгубя цял вълнист мамут. Случи се така, че…

— Съгласен съм с вас, милорд — обади се с по-висок тон от обичайното Джерард. — Мълчи, кендере. Говори, само когато те питат.

— Съжалявам — сви рамене вече започналият да се отегчава Тас. — Е, ако не искате да ме слушате, имате ли нещо против да разгледам картите ви? Страшно си падам по карти.

Лордът махна с ръка. Тас щастливо изприпка до дъното на стаята и съвсем скоро бе потънал напълно в разглеждането им. Бяха наистина прекрасни карти, но колкото повече ги разглеждаше, толкова повече му се струваше, че в тях има нещо объркано.

Джерард снижи глас така, че кендерът вече не успяваше да чува разговора им:

— За съжаление, милорд, Палин Маджере е на тайна мисия в Квалинести, където провежда важни обсъждания с чародеите на елфите. Драконесата Берил забранява подобни събирания. Ако местонахождението му стане известно, драконът ще изиска от тях ужасно възмездие.

— Да, но имам чувството, че Палин Маджере трябва да бъде уведомен за настоящото положение незабавно — не се съгласяваше комендантът.

— Може би сте прав. Освен това някой трябва да го извести за смъртта на баща му. Ако ми разрешите да отпътувам незабавно, милорд, съм готов да отведа кендера заедно с устройството при Палин Маджере, както и да го информирам за тъжната загуба. След като обсъдим предсмъртното желание на Карамон, вече ще сме наясно дали то може да бъде изпълнено, или не. Не се съмнявам, че в края на краищата синът на покойника ще ме освободи от даденото обещание.

Тревожното изражение на лорд Уорън започваше да се прояснява.

— Говориш мъдро. Ще оставим решението в ръцете на сина. Ако той отсъди, че последната воля на баща му е неизпълнима, ще можеш да се оттеглиш с чест. Все пак идеята да пътуваш до Квалинести точно сега не ми се нрави особено. Няма ли да е по-благоразумно да изчакаме, докато магьосникът се върне?

— Милорд, не разполагаме с никаква информация за времето на завръщането му. Най-вече в момент, когато Берил е завардила всички пътища. Смятам, че случаят е наистина спешен. А и — Джерард понижи още повече тон — ще срещнем трудности да държим кендера до безкрайност.

— Физбан ми нареди, веднага щом приключи погребението да се връщам в собственото си време — осведоми ги на висок глас Тасълхоф. — Не бива да се размотавам. Но ми се ще да поговоря с Палин, за да разбера защо цялото погребение беше така объркано. Смятате ли, че това може да се нарече „размотаване“?

— Квалинести лежи дълбоко в териториите под контрола на Берил — казваше в същия момент лордът. — Освен това тези земи са в юрисдикцията на Рицарите на Нерака, които ще бъдат особено зарадвани да сложат ръка върху някой от нашия Орден. Но ако дори те не те задържат и екзекутират като шпионин, ще го сторят елфите. В царството им не може да се промъкне цяла армия от рицари, камо ли сам човек.

— Не се нуждая нито от армия, нито от придружители, милорд — заяви твърдо Джерард. — Планирам да пътувам сам. Предпочитам да пътувам сам — наблегна. — Единственото, за което ви моля, милорд, е да получа временен отпуск от задълженията си.

— И го получаваш, разбира се. — Комендантът поклати глава. — Макар да не съм съвсем сигурен какво би казал баща ти.

— Би казал, че се гордее с мен, понеже ще го информирате, че съм се нагърбил с мисия от най-висока важност, за да изпълня последната воля на един умиращ човек.

— Излагаш се на опасност — каза лордът. — Това никак няма да му хареса. А колкото до майка ти… — Сега сър Уорън се намръщи заплашително.

Джерард не помръдна.

— Вече от десет години съм рицар, милорд, и всичко, с което мога да се похваля, е полепналата прах по ботушите ми от кръстосване пред някаква гробница. Заслужавам мисията, милорд.

Лордът се изправи.

— Ето моят съвет. Кодексът определя предсмъртното желание като свещено. Честта ни изисква, стига желанието да е изпълнимо от смъртен, да му се подчиним. Ще отидеш в Квалинести, за да се посъветваш с чародея Палин. Смятам го за човек на добрата преценка и здравия разум… за един магьосник. Човек не бива да очаква твърде много от тези типове. И все пак, смятам, че можеш да разчиташ на него, за да откриеш как да постъпиш. Най-малкото ще се отървем от кендера и откраднатия магически артефакт.

— Благодаря ви, милорд. — Джерард изглеждаше изключително щастлив.

„Разбира се, че ще бъде щастлив — помисли си Тасълхоф. — Заминава за земи във владението на дракон на име Берил, който е завардил всички пътища, може да го пленят мрачни рицари, които ще го помислят за шпионин, а ако това не свърши работа, ще навлезе в кралството на елфите и ще се срещне с Палин и Лорана, и Гилтас.“

Сладката тръпка беше добре позната на кендера. Беше така пристрастен към нея, че безпогрешно я разпознаваше всеки път, когато го жегнеше по протежение на гръбнака. Тръпката се прехвърли към краката му, а сетне се стрелна през ръцете и накара пръстите му да се размърдат неспокойно. Усещаше как косата му започва да се накъдря от едва сдържано нетърпение.

Тръпката накара ушите му да забучат и — най-вече поради внезапния приток на кръв в главата си, Тас откри, че строгият съвет на Физбан да се връща скоро е започнал да изчезва сред всички мисли за мрачни рицари, шпиони и разбира се — за Пътя.

„Освен това — осъзна изведнъж Тас — сър Джерард разчита да тръгна заедно с него! Не мога да изоставя рицар в нужда. А и Карамон. Не мога да изоставя и него, макар да е доста мъртъв след онова падане по стълбите.“

— Ще ви последвам, сър Джерард — заяви великодушно Тасълхоф. — Обмислих всичко много внимателно и ми се струва, че едва ли може да се нарече размотаване. Повече ми прилича на приключение. А съм сигурен, че Физбан едва ли ще има нещо против, ако се позабавя колкото за едно съвсем мъничко приключение.

— Ще измисля какво да кажа на баща ти, за да го успокоим — казваше лордът. — Има ли нещо, от което да се нуждаеш за мисията? Как ще пътувате? Известно ти е, че Кодексът не позволява да прикриваш истинската си самоличност.

— Ще пътувам като рицар, милорд — отвърна Джерард със съвсем леко потрепване в едната си вежда. — Имате думата ми.

Сър Уорън го изгледа дълбоко замислен.

— Имаш нещо предвид. Не, не ми казвай. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. — Той се наведе още веднъж над проблясващото на писалището устройство и изпусна дълбока въздишка. — Магия и кендери. Прилича ми на фатална комбинация. Благословиите ми ще бъдат с теб.

Джерард внимателно уви устройството във вързопа. Лорд Уорън заобиколи писалището, за да го изпрати до вратата, като пътьом спипа Тасълхоф и го повлече след себе си. Джерард се възползва от възможността да възстанови на коменданта няколкото неголеми карти, които съвсем случайно се бяха напъхали под ризата на кендера.

— Взех ги, за да ги поправя — обясни Тас, като гледаше обвинително към сър Уорън. — Наели сте наистина некадърни картографи. Допуснали сте ужасно много сериозни грешки. Мрачните рицари вече не са в Палантас. Изтласкахме ги две години след Войната на Хаоса. И защо около Силванести е нарисувано онова смешно малко кръгче, приличащо на сапунен мехур?

Рицарите бяха потънали в личен разговор, който навярно имаше общо с мисията на Джерард, така че не му обърнаха внимание. Тас измъкна друга карта, която някак бе успял да натика в панталоните си (и която през цялото време беше притискала някои особено чувствителни части от анатомията му) и я прехвърли в една от торбичките си. Докато правеше последното, кокалчетата на пръстите му се удариха в нещо остро и с формата на яйце.

Устройството за Пътуване във времето. Устройството, което можеше да го отведе обратно в собственото му време. Беше се върнало при него, както се и очакваше да направи. Намираше се в негово притежание. Суровото нареждане на Физбан още веднъж отекна в съзнанието му.

Тас погледна устройството, замисли се за Физбан и внимателно претегли на ум обещанието, което беше дал на стария вълшебник. Можеше да стори само едно.

Стисна го здраво, но внимателно, за да не го активира случайно, пропълзя зад Джерард, който бе все така погълнат от разговора си със сър Уорън, и съвсем лекичко, но умело освободи едно ъгълче от вързопа в ръцете на рицаря. Като се трудеше пъргаво и съвсем безшумно, както само кендерите умеят, Тас пъхна устройството обратно на мястото му.

— И стой там! — заповяда му сериозно.