Драконите на сломеното слънце

8 Под щита

Елфите от Силванести винаги са почитали нощта.

За разлика от тях, тези от Квалинести изпитват наслада от слънчевите лъчи. Техният владетел се нарича Говорителят на Слънцето. Дневните лъчи всякога са добре дошли в домовете им, сделките се сключват преди спускането на нощта и всички важни церемонии — като например женитбата — се провеждат през деня, за да получат благословията на слънчевите лъчи.

В Силванести обожаваха звездната нощ.

Водачът на Силванести се нарича Говорителят на Звездите. Някога нощта била благословено време в Силваност, тяхната столица. Тя водела след себе си звездите, сладкия сън и сънищата за красота над прекрасната им страна. Сетне дошла Войната на Копието. Крилата на злите дракони затъмнили светлината на звездите. Един от тези дракони, чието име било Циан Кръволока, предявил права над кралството. Отдавна този дракон мразел елфите и повече от всичко искал да ги види да страдат. Лесно можел да ги изтреби до крак, но бил жесток и умен. Смъртта е страдание наистина, ала болката е краткотрайна и бързо се забравя, щом мъртвите пристъпят от единия свят в другия. Циан искал да им причини болка, която нищо да не може да успокои, която да продължи цели столетия.

По онова време владетел на Силванести бил елф, чиито познания в магията надминавали обичайното. Лорак Кала дон съвсем правилно провидял злините, които очаквали Ансалон в близко бъдеще. Той изпратил елфите в изгнание, като ги уверил, че е достатъчно могъщ, за да предпази кралството от драконите. Тайно от всички той бил откраднал от Кулата на Върховното чародейство една от магическите драконови сфери. Предупреждението, че всеки опит да използваш драконовите сфери без необходимите за това умения ще завърши със собствената ти гибел, не помогнали. Лорак вярвал, че ще успее да подчини сферата на волята си. Когато се вгледал в нея, драконът от вътрешността й отвърнал на погледа му. Така Лорак бил уловен и превърнат в роб.

Циан Кръволока получил своя шанс. Драконът се промъкнал в Кулата на Звездите и заварил Лорак да седи на трона си, здраво стиснал сферата в ръка. Циан започнал да нашепва в ушите му за сън, ужасен сън, в който всички прекрасни дървета в Силванести се превръщали в чудовищни създания, нападащи онези, които някога са ги обичали. Сън, в който Лорак ставал свидетел на смъртта на народа си, в който елфите умирали един по един и всяка смърт била по-ужасна и по-болезнена от предходната, а водите на река Тон-Талас червенеели от кръв.

Войната на Копието приключила. Такхизис била победена. Циан Кръволока се видял принуден да напусне пределите на Силванести, но задоволството му било явно, понеже успял да постигне целта си. Над страната тегнел ужасен сън, от който елфите никога нямало да успеят да се събудят. Когато народът им най-сетне се завърнал по родните си земи, елфите с ужас открили, че кошмарът се е превърнал в реалност. Сънят, който Циан Кръволока внушил на Лорак, бил променил някога красивите им земи по отвратителен начин.

Елфите от Силванести подхванали борба с кошмара под водачеството на генерала от Квалинести Портиос и в края на краищата сполучили да го победят. Цената все пак се оказала висока. Много елфи станали жертва на тази война и дори когато най-сетне всичко свършило, дърветата, растенията и животните в Силванести запазили ужасните си деформации. Съвсем бавно елфите започнали да лекуват раните на земята. С помощта на новооткрити магически способи гората отново възвърнала предишната си красота.

Тогава дошла нуждата да забравят. Портиос, който неведнъж бил рискувал живота си, за да се разправи с алчните нокти на кошмара, се превърнал в живата памет на съня. Сега той вече не бил спасител, а странник и натрапник, заплаха за народа на Силванести, който повече от всичко желаел да се завърне към изолацията и усамотението на предишния си начин на живот. Портиос искал да ги въведе в света, да ги направи едно с него и да ги обедини с техните братовчеди от Квалинести. Дори се оженил за Алхана Звезден Бриз, дъщерята на Лорак, с едничкото желание тази негова мечта да стане реалност. Смятал, че по този начин, в случай на една бъдеща война, на елфите няма да им се наложи да преминат през същите страдания. Щели да имат съюзници, които да застанат на тяхна страна.

Ала елфите смятали, че не се нуждаят от съюзници. Съюзници, които можели да решат да се самонастанят в Силванести в замяна на помощта, която биха им оказали. Чужденци, които биха пожелали да сключат бракове с техните синове и дъщери, като по този начин разводнят чистата кръв на народа им. Изолационистите обявили Портиос и неговата съпруга Алхана за „мрачни елфи“ — елфи, които под страх от смъртно наказание не могат да се завърнат в родната си страна.

Портиос бил прогонен. Генерал Конал поел контрола над нацията и обявил военно положение, „докато не настъпят времена, в които Силванести да посрещне своя истински крал“. Нещо повече — елфите от Силванести си запушили ушите пред молбите на своите братовчеди от Квалинести да им помогнат в борбата срещу драконесата Берил и Рицарите на Нерака. Не обърнали внимание и на всички онези, които по това време се сражавали със злите дракони и молели за помощта им. Елфите от Силванести не желаели нищо от света. Те се вглеждали единствено във вътрешните си дела и отражението, което очите им виждали в огледалото. Ето защо, докато елфите се наслаждаваха на това отражение и не забелязваха нищо друго, Циан Кръволока, зеленият дракон и техен отколешен враг, се възползва от възможността и отново навлезе в земите, които някога едва не опустоши напълно. Или поне такива бяха донесенията на отрядите на кирата, които неуморно кръстосваха границите им.

— Не издигайте този щит! — предупреждаваха те. — Така сами ще се уловим в капана заедно с най-злия си враг!

Елфите не ги послушаха. Нито вярваха на слуховете. Циан Кръволок беше просто спомен, изпълзял от тъмнината на миналото призрак. Всички знаеха, че е загинал по време на Драконовата чистка. Трябваше да е загинал. И ако все пак се бе върнал, защо тогава не ги атакуваше? Толкова голям бе страхът на елфите от външния свят, че Водачите на Дома единодушно взеха решение щитът все пак да бъде издигнат. Най-после народът на Силванести можеше да заяви, че е постигнал най-съкровеното си желание. Под магическия щит щяха да бъдат в безопасност — напълно изолирани от всичко и всеки. Злините на външния свят щяха да останат надалече.

— И все пак ми се струва, че не сме заключили злото навън — казваше Ролан на Силваношей, — а вътре, заедно със себе си.

Над Силванести се спускаше нощ. Младият принц посрещна падането на мрака със задоволство, макар да го изпълваше и с печал. Бяха пътували през горите в продължение на целия ден, додето Ролан най-сетне не заяви, че са се отдалечили достатъчно от щита, за да могат да си починат в безопасност. А денят наистина бе преизпълнен с чудеса за Силван.

Често беше чувал майка си да говори с копнеж за красотите на родните земи. Нерядко, когато заедно с прокудените си в изгнание родители, заобиколени от опасности, се криеха в някоя пещера, Алхана започваше да му разказва приказки за Силванести, колкото да разсее страховете му. Тогава Силван затваряше очи и вече не виждаше тъмнината, а смарагдовите, сребърни и златисти цветове на гората. Не чуваше нито воя на вълците, нито крясъците на гоблините, а мелодичния звън на камбанките и изпълнената със сладка тъга музика на дърветата флейти.

И все пак, въображаемите образи бледнееха пред реалността. Не можеше да повярва, че такава красота съществува в действителност. Беше прекарал деня като насън, спъваше се на всяка стъпка в камъни и коренища, спъваше се в собствените си крака, заобиколен от чудеса, които го караха да се облива в сълзи, а сърцето му да тръпне от радост.

Дървета с посребрени стволове издигаха грациозно извити клони към небето и трепкаха със сребърни листа на лекия ветрец. Пищните широколисти храсти се нижеха покрай пътеката и всеки пламтеше, отрупан с искрящи цветове, чийто сладък дъх насищаше въздуха с аромата си. Имаше чувството, че не крачи през гора, а из градина, понеже никъде не се виждаха нито нападали клонки, нито прорасли плевели, нито оплетени къпинаци. Горските градинари позволяваха да израства само красивото, плододайното и полезното. Под вълшебството на нежните им грижи цялата страна процъфтяваше, с изключение на районите в непосредствена близост до щита, където пред сковаващия мраз на сивата смърт отстъпваха дори техните умения.

Мракът носеше почивка за уморените му от чудеса очи. Но ето, че и нощта имаше своята пронизваща душата красота. Звездите сияеха ослепително, сякаш предизвикваха щита да се опита да ги заличи. Нощните цветя разтваряха чашки за звездната светлина и изпълваха топлия мрак с екзотични ухания, а светещите им в тъмното листа обливаха гората в нежни сребристи отблясъци.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. По някакъв начин не можеше да свърже злото с красотата, на която бе свидетел през изминалия ден.

— Например жестокото наказание, което наложихме на родителите ви, Ваше величество — отговори Ролан. — Нашият начин да благодарим на баща ви, задето ни помогна, беше като го пронизахме в гърба. Когато разбрах за случилото се, изпитах срам, че съм част от своя народ. Но за всичко се плаща. Сега сме принудени да страдаме заради безсрамието и безчестието и за това, че сами се отделихме от останалия свят, че избрахме живота под щита, далеч от дракони и нещастия, докато други се мъчеха. Сега плащаме за тази защита със собствения си живот.

Бяха спрели да починат на някаква поляна в близост до един бърз поток. Отдихът бе добре дошъл за Силван. Раните му отново се обаждаха, макар да не искаше да си го признае. Вълнението от внезапните промени, настъпили в живота му, го беше изтощило напълно.

За вечеря Ролан се бе погрижил да намери плодове и вода със сладостта на нектар. Сетне настоя да го прегледа отново с внимание и загриженост, които дълбоко трогнаха младежа.

„Самар щеше да ми хвърли някоя черга и да ми заповяда да се оправям, както намеря за добре“ — помисли си Силваношей.

— Може би Ваше величество ще пожелае да поспи няколко часа — предложи Ролан след вечеря.

Силван мислеше, че е на път да рухне от умора, ала, след като се нахрани, се чувстваше далеч по-отпочинал.

— Бих искал да науча повече за родните земи — каза той. — Чувал съм някои неща от майка си, но разбира се, тя не знаеше нищо за събитията след… след своето напускане. Говореше за щита. — Принцът се огледа. Красотата на това място всеки път го караше да затаи дъх. — Разбирам защо искате да защитите страната си — той посочи дърветата, чиито стволове сияеха в мрака с цветовете на дъгата и към гарвановото цвете, осеяло околните треви — от хищните пръсти на нашите врагове.

— Да, Ваше величество — съгласи се Ролан. — Има и такива, които твърдят, че никоя цена не е достатъчно висока, нито дори собственият ни живот. Но ако всички сме мъртви, кой ще остане, за да се радва на красотата? А и смятам, че ако елфите изчезнат, ще изчезнат и горите, понеже във всяко дърво живее част от нас. Душите на елфите са обвързани със самия живот.

— Но народът ни е по-многоброен от звездите — възкликна Силван, мислейки, че Ролан вероятно преувеличава.

Елфът вдигна очи към небето.

— Накарайте половината от тези звезди да помръкнат, Ваше величество, и ще откриете, че светлината им ще отслабне значително.

— Половината! — младежът беше потресен. — Не и половината!

— Половината население на Силванести вече е измряло от болестта, Ваше величество — кимна Ролан и замълча за момент. После каза: — Онова, което сега ще споделя с вас, може да бъде сметнато за предателство. Грози ме сериозно наказание.

— Под наказание сигурно имаш предвид прогонване? — попита разтревожено Силван. — Изгнание? Обявяване за мрачен елф?

— Не, вече не постъпваме така, Ваше величество — отвърна неговият водач. — Не можеш да изпратиш някого в изгнание, след като никой не би могъл да премине през щита. Сега хората, които говорят против генерал Конал, просто изчезват. Така и не научаваме какво се случва с тях.

— Ако е така, защо тогава народът не е въстанал? — попита озадачено Силван. — Защо не го свалят от власт и не принудят Водачите да премахнат щита?

— Понеже само малцина знаят истината. И дори ние не разполагаме с доказателства. Лесно е да се изправим в Кулата на Звездите и да заявим, че Конал е изгубил здравия си разсъдък и че дотам е изплашен от външния свят, че по-скоро би предпочел да измрем до крак, отколкото да станем част от този свят. Наистина можем да го заявим, но тогава той ще се изправи и ще каже: „Лъжете! Махнете щита и мрачните рицари ще навлязат в горите ни с техните брадви, великаните ще осакатят всяко растение, а Великите дракони ще се спуснат над нас и ще ни разкъсат на парчета.“ Това ще каже той, а хората ще се надигнат и ще заплачат: „Спаси ни! Защити ни, скъпи управнико Генерал Конал! Няма към кого другиго да се обърнем!“. И толкова.

— Разбирам — каза Силван. Той се взря в Ролан, който наблюдаваше замислено заобикалящата ги тъмнина.

— Сега хората най-после ще имат към кого другиго да се обърнат, Ваше величество — обади се отново елфът. — Законният наследник на трона на Силванести. Но трябва да бъдем внимателни — усмихна се тъжно. — Защото иначе може и вие да „изчезнете“.

В мрака затрептя прекрасната песен на славея. Ролан събра устни и изсвири в отговор. От сенките мигом изникнаха фигурите на трима елфи. Силван ги разпозна веднага — бяха съвсем същите елфи, които бе срещнал тази сутрин.

Тази сутрин! Звучеше невероятно. Дали наистина беше тогава? Изминалото време му се струваше като дни, месеци и години.

Ролан се изправи, за да ги посрещне с ритуалното ръкостискане и целуване по бузата.

Елфите носеха съвсем същите наметки като неговия водач, ала дори и след като със сигурност знаеше, че се намират пред очите му, младежът едва успяваше да ги различи на открито. Изглеждаха обгърнати в мрак и звездна светлина.

Ролан започна да ги разпитва за обиколката им. Тримата докладваха, че границите по протежението на Щита са съвсем тихи, „мъртвешки тихи“, както не без известна ужасна ирония се изрази един от тях. Чак тогава новодошлите насочиха вниманието си към Силван.

— Значи си го разпитал, Ролан — каза единият, като се взираше в младежа. — Наистина ли е този, за когото се представя?

Силваношей се изправи с мъка на крака. Чувстваше се непохватен и засрамен. Понечи да се поклони на по-възрастните от него, както го бяха учили като дете, но изведнъж си даде сметка, че в края на краищата е крал. Не той, а те трябваше да му се покланят. Погледна объркано към Ролан.

— Не съм го „разпитвал“ — отговори строго Ролан. — Обсъдихме много неща. И да, вярвам, че той е Силваношей, законният Говорител на Звездите, синът на Алхана и Портиос. Нашият крал се завърна. Денят, който очаквахме тъй дълго, настъпи.

Елфите отново огледаха от горе до долу младежа, след което отново обърнаха очи към водача си.

— Може да е измамник — каза един от тях.

— Сигурен съм, че не е — отвърна твърдо убеден Ролан. — Познавах майка му, когато още беше на неговата възраст. Борих се редом с баща му срещу кошмара. Прилича и на двамата, макар да е взел повече от баща си. Ти, Дринел, ти също се сражаваше рамо до рамо с Портиос. Погледни този младеж. Лесно се забелязва как образът на бащата се е отпечатал върху този на сина.

Елфът се взря в Силваношей. Принцът устоя на вперените в него очи, без да помръдне.

— Вгледай се със сърцето си, Дринел — настоя Ролан. — Очите често ни лъжат. Но не и сърцето. Чу го да си говори, когато го следвахме и все още нямаше представа, че някой го слуша. Чу и какво ни каза, когато все още вярваше, че сме войни на служба в армията на майка му. В него няма преструвка. Готов съм да заложа живота си за това.

— Прав си. Наистина в него има много от неговия баща и вероятно нещо от очите на майка му. Но що за чудо е позволило на сина на нашата изпратена в изгнание кралица да премине през щита? — попита Дринел.

— Не зная как се е случило — отвърна объркано Силван. — Навярно съм паднал през него. Не си спомням. Но когато се опитах да се върна, щитът не ме допусна.

— Така е, хвърли се срещу щита — потвърди Ролан. — Опита да се върне, опита се да напусне Силванести. Нима един измамник ще постъпи тъй, щом вече си е дал труда да проникне? Нима един измамник ще признае пред всички, че не знае как е сполучил да го постигне. Не. Измамникът бързо ще ни предложи някоя история, нещо логично, в което да повярваме.

— Казваш, че трябва да гледам със сърцето — произнесе Дринел. Той се озърна към останалите. — Съгласни сме. Искаме да го подложим на изпитанието на истината.

— Готови сте да ни посрамите с недоверието си — укори го, показвайки явното си недоволство Ролан. — Какво ще си помисли той за нас?

— Че постъпваме мъдро и предпазливо — отвърна сухо Дринел. — Ако няма нищо за криене, едва ли ще възрази.

— Силваношей трябва да реши сам — каза Ролан. — Макар на негово място да бих отказал.

— Какво е това? — попита объркано младежът, като местеше очи ту към единия, ту към другия. — Какво е това изпитание на истината?

— Магическо заклинание, Ваше величество — отвърна старият водач с натъжен глас. — Някога царяха времена, когато елфите можеха да си имат вяра. Безусловно и безрезервно. Когато никой елф не би си позволил да излъже някой от собствения си народ. Тези времена приключиха с идването на кошмарите на Лорак. Сънят създаде призрачни образи, фалшиви елфи, които обаче изглеждаха досущ като истински за онзи, който се опиташе да ги докосне или заговори.

Призраците често са подлъгвали народа ни да върши ужасни, разрушителни дела. Съпругът виждаше жена си да му дава знак да се приближи, след което скачаше от някоя скала в опита си да я достигне. Майка съзираше детето си сред пламъци само за да открие, че то изчезва, щом се хвърли да го спаси… Ние от кирата, създадохме изпитанието на истината, за да отличаваме призраците от реалността. Призраците са празни, кухи черупки. Нямат спомени, нямат мисли, нито пък чувства. Достатъчно е да положим ръка върху сърцето ви, за да разберем дали сте жив или просто ни се присънвате… Нуждата от изпитанието изчезна, когато изчезнаха и кошмарите — продължи Ролан. — Или поне така се надявахме. Надежда, която се оказа прибързана. Когато сънят си отиде, си отидоха кървящите дървета и грозотата, която извращаваше земите ни. Ала грозотата вече беше намерила място в собствените ни сърца и бе успяла да превърне някои от нас в също толкова празни и лишени от живот същества, както и тези от кошмарите ни. Сега елфите умеят да лъжат и не се свенят да го правят. В речника ни пропълзяха нови, нечувани досега думи. Човешки думи. Думи като недоверие, непочтеност и безчестие. Вече използваме изпитанието като един вид проверка, но ми се струва, че колкото по-често го употребяваме, толкова по-голяма нужда имаме от него. — Той изгледа изключително мрачно Дринел, който оставаше невъзмутим и решен да получи своето.

— Нямам какво да крия — заяви Силван. — Така че не се стеснявайте да използвате изпитанието си върху мен. Макар да съм сигурен, че майка ми би била дълбоко натъжена, ако разбере, че народът ни е стигнал чак дотам. Тя никога не би си помислила да изпитва лоялността на онези, които я следват, както и те не биха си помислили да се усъмнят в грижите, които тя полага за тях.

— Сам виждаш, Дринел — каза Ролан, по чието лице бе избила руменина. — Сам виждаш как ни посрамваш!

— Няма значение. Искам да узная истината — отговори непреклонно елфът.

— Нима? Ами ако магията отново те предаде?

Очите на Дринел проблеснаха. Той изгледа предупредително водача.

— Опичай си ума, Ролан. Напомням ти, че все още не знаем абсолютно нищо сигурно за този младеж.

Силваношей запази мълчание. Не му влизаше в работата да се намесва в спора. Все пак се погрижи да запомни изречените думи добре. Може би елфите-чародеи от армията на майка му не бяха единствените, чиято магия напоследък отслабваше.

Дринел пристъпи към Силван. Младежът остана сковано на мястото си, поглеждайки го подозрително. Дринел протегна лявата си ръка — ръката, която беше по-близо до сърцето му — и я положи на гърдите на Силван. Докосването му бе едва доловимо, и все пак принцът усети как достига до самите му дълбини, или поне така му се струваше.

Спомените мигом се изсипаха от самия извор на душата му, добри и лоши спомени, бълбукащи изпод повърхността на съзнанието и чувствата. Мисли, които се устремиха право към ръката на Дринел. Спомени за баща му, с неговата сурова и неумолима фигура и лицето, което така рядко се усмихваше и никога не се смееше. Бащата, който никога не показваше какво мисли и не демонстрираше по никакъв начин нито привързаността към сина си, нито каквото и да е одобрение към постъпките му, сякаш въобще не го забелязваше. Ала ето че под повърхността на тези спомени, Силваношей съвсем ясно си припомни един случай, когато заедно с майка си бе избегнал смъртта на косъм. Тогава Портиос бе прегърнал и двамата, беше притиснал малкия си син и бе произнесъл древна елфическа молитва, отправена към богове, които вече ги нямаше. Спомни си усещането, че по бузите му се стичат ледени сълзи и напълно осъзнатото разбиране, че тези сълзи не са негови. А на баща му.

Известно време Дринел задържа напиращите спомени в съзнанието си така, както би поел искряща вода в шепи. Сетне изражението му се смекчи. Когато го погледна, в очите му имаше нещо различно, някакво новопридобито уважение.

— Доволен ли си? — попита студено Силван. Спомените бяха отворили кървяща рана в самото му съществувание.

— Сега вече виждам съвсем ясно бащата в чертите и майката в очите ти — отвърна Дринел. — Приеми верността ми, Силваношей. Подканям и останалите да ти я предложат.

Той се поклони до земята, поставил ръка на гърдите си. Спътниците му побързаха да произнесат съответните думи и да се врекат във вярност. Младежът също отвърна подобаващо, като през цялото време цинично си задаваше въпроса какво общо имат всички тези поклони с него. И преди елфите бяха поднасяли верността си на семейството му, но ето че Алхана Звезден Бриз не живееше по-различно от спотайващ се в гората разбойник.

Ако да бъдеш законен Говорител на Звездите не значеше нещо повече от това да прекарваш нощите си в надгробни могили и да избягваш дебнещи убийци, той можеше да мине и без тази чест. Този живот му бе омръзнал до смърт. Досега така и не бе намирал сили да го признае пред себе си. И за пръв път можеше да каже — поне вътрешно, — че изпитва гняв. Горчив, горещ гняв, задето родителите му го бяха принудили да води подобно съществуване.

В следващия миг вече съжаляваше за гнева си. Опита да си напомни, че вероятно майка му сега беше или мъртва, или взета в плен, ала съвсем нелогично мъката и тревогата само усилиха яда му. Противоречивите емоции, усложнени допълнително от вината и объркването, само го изтощаваха допълнително. Нуждаеше се от време да помисли, а не можеше да си го позволи в присъствието на тези елфи, които се взираха в него така, сякаш беше някаква рядкост, изложена в магазин за магически предмети.

Елфите продължаваха да стоят изправени. Внезапно Силван осъзна, че чакат да седне, за да могат и те да си починат. Беше получил дворцово, макар и малко грубовато възпитание и до голяма степен имаше представа от дребните хитрости, изисквани при подобни случаи. Бързо предложи на елфите да седнат и ги подкани да опитат от плодовете и водата. После се извини под предлог, че трябва да се погрижи за личната си хигиена.

Изненада се, когато Ролан го предупреди да бъде внимателен, предлагайки му собствения си меч.

— Но защо? — попита недоверчиво принцът. — Какво толкова страшно може да има? Мислех, че щитът ни защитава от врагове?

— С едно изключение — отвърна сухо Ролан. — Има сведения, че великият зелен дракон Циан Кръволока е успял — вероятно след „допусната грешка в преценката“ от страна на генерал Конал — да се промъкне под щита в момента на спускането му.

— Ха! Нищо повече от историйка, съчинена от самия генерал, с която да ни плаши, когато му скимне — заяви Дринел. — Назови по име поне един човек, който да е зървал дракона! Няма такъв. Носят се слухове, че е тук. После чуваме, че бил там. Отиваме тук, отиваме там, а от него няма и следа. Не смяташ ли за странно, Ролан, че Циан Кръволока се появява винаги, когато Конал се чувства притиснат от въпросите на Стопанската камара за състоянието на управлението си?

— Вярно е, че никой не е виждал дракона — съгласи се водачът на елфите. — Но все пак вярвам, че Циан Кръволока е някъде в Силванести, признавам си. Веднъж ми се случи да се натъкна на следи, които не можеха да бъдат обяснени по никакъв друг начин. Така че бъдете внимателен, Ваше величество. И вземете меча ми. За всеки случай.

Силван отказа да приеме оръжието. Мисълта за това, как едва не беше прерязал гърлото на Самар, го караше да се отнася предпазливо. Не искаше елфите да разберат, че не може да си служи с меч, нито че никога не са го обучавали за войн. Само идеята, че могат да научат, го караше да се изчервява. Младежът увери Ролан, че ще внимава и навлезе сред искрящата гора. Развеселено си помисли, че при всеки друг случай майка му би изпратила с него въоръжена охрана.

„За пръв път в своя живот — помисли си внезапно Силван — съм свободен. Наистина свободен.“

Изми лицето и ръцете си, прокара пръсти през дългата си коса и задълго остана вгледан в отражението си в леко развълнуваната вода. Така и не успяваше да забележи нищо от чертите на своя баща и честно казано, винаги когато го сравняваха с него се дразнеше. Личните спомени на Силван за баща му бяха по-скоро за сериозен, винаги намръщен войн, който дори и някога да е имал обичая да се усмихва, доста отдавна е изоставил тази практика. Единствената нежност, която си спомняше някога да е виждал в очите на Портиос, беше в случаите, при които баща му обръщаше поглед към Алхана.

— Ти си кралят на елфите — каза младежът на отражението си. — Само за ден успя да постигнеш онова, което родителите ти не успяха за цели трийсет години. Не успяха… или не пожелаха да успеят…

Той седна на брега на потока. Отражението му помръдваше и се опитваше да избяга в лъчите на току-що изгрялата луна.

— Желаната от тях награда е в ръцете ти. До този миг не я искаше, но щом е вече твоя, защо пък да не я приемеш?

Полъхът на вятъра премина над повърхността на водата и накъдри отражението му. Сетне ветрецът утихна, водата се изглади, а отражението му отново замръзна непомръдващо.

— Оглеждай се преди да стъпиш, внимавай преди да говориш, мисли за всяка своя дума и за последствията, до които тя води. Обмисляй действията си добре. Не се отвличай от абсолютно нищо.

— Майка ми е мъртва — каза след малко и застина в очакване на болката.

Сълзите бяха готови да рукнат. Сълзи за майка му, сълзи за баща му, сълзи за самия него — сам и лишен от утеха и подкрепа. И все пак, някъде там един слаб гласец му нашепваше: „Кога изобщо твоите родители са те подкрепяли? Кога изобщо са ти се доверявали и са ти давали да свършиш нещо? Държаха те, опакован като някаква играчка, изплашени, че може да се счупиш. Съдбата ти предостави шанс да се докажеш. Приеми го!“

Недалече от потока растеше храст, отрупан с бели, уханни цветове във формата на сърца. Силван набра букет от тях и започна да къса едно по едно цветята, като говореше:

— В чест на баща ми — разпръсна откъснатите цветя по течението. Отражението му се разкъса на хиляди бягащи вълнички. — За майка ми, която е мъртва.

Разпръсна и последните цветове. Сетне, щом най-после се почувства пречистен от сълзите и емоциите, се завърна в лагера.

Елфите понечиха да се изправят, ала той им каза да не се тревожат, нито да се притесняват в негово присъствие. Скромността му очевидно им направи добро впечатление.

— Надявам се, че дългото ми отсъствие не ви е разтревожило — каза, знаейки, че със сигурност е станало така. Личеше си, че са говорили за него, докато го е нямало. — Промените ме връхлетяха прекалено бързо и наведнъж. Имах нужда от време да премисля нещата.

Те се поклониха в мълчаливо съгласие.

— Обсъждахме как е най-добре да подходим към каузата на Ваше величество — каза Ролан.

— Разполагате с пълната подкрепа на кирата, Ваше величество — добави Дринел.

Силван кимна в знак, че оценява предложената му помощ. Прецени накъде искаше да насочи разговора и как е най-добре да постъпи, за да го насочи натам, след което попита внимателно:

— Какво е киратът? От майка си съм чувал много неща за родната й страна, но не и за вас.

— Не е имало причина да знае за нас — отвърна Ролан. — Баща ви създаде ордена ни, за да се опълчим на сънищата. Ние навлязохме в гората с една-единствена цел — трябваше да издирим онези нейни части, които все още бяха в робство на кошмарите. Работата не беше лека и взимаше своите жертви, понеже се налагаше да пристъпваме в съня. Само така можехме да го победим… Други наши отряди защитаваха Горските градинари и свещенослужителите, които пристигнаха, за да излекуват гората. Борихме се в продължение на двайсет години и накрая все пак успяхме. Когато сънят вече не представляваше заплаха, ни разпуснаха и всички се върнаха по родните си места. Захванахме се с онова, което бяхме вършили преди войната. Ала веднъж приет в кирата, един елф завинаги остава обвързан с него, не чрез обещания, а тялом и духом. Всички сме като братя и сестри. Поддържахме връзка, обменяхме новини и сведения… Сетне се появиха мрачните рицари на Такхизис и се опитаха да завладеят континента Ансалон, а след това се разрази Войната на Хаоса. По това време генерал Конал успя да овладее властта в Силванести под предлог, че само военната сила е способна да ни спаси от злините, които шестват по света… Спечелихме войната, но на огромна цена. Загубихме своите богове благодарение на тяхната саможертва, сторена — както казват — с мисълта, че само с тяхното оттегляне светът отново ще продължи по пътя си. Но заедно с тях си отиде магията на Солинари и нейните целебни сили. Дълго скърбихме за боговете, за Паладин и Мишакал, но трябваше да продължим напред… Включихме се във възстановяването на Силванести. Магията отново се върна при нас — магия, извираща от земята и всички живи същества. Ала макар войната да беше свършила, генерал Конал не пожела да върне властта. Новият предлог беше, че сега ни заплашва друга опасност в лицето на Алхана и Портиос — мрачни елфи, искащи единствено възмездие над собствения си народ.

— И вие повярвахте на това? — попита с възмущение Силван.

— Разбира се, че не. Познавахме Портиос. Знаехме за големите жертви, които беше направил за своята страна. Познавахме Алхана и бяхме наясно колко много обича народа си. Не му повярвахме.

— Така че подкрепихте баща ми и майка ми? — предположи младежът.

— Така е — потвърди Ролан.

— Но защо тогава не им се притекохте на помощ? — попита с изострен глас Силваношей. — Били сте въоръжени и добре обучени. И както сам твърдиш, сте поддържали близки връзки. Родителите ми чакаха на границата на Силванести, уверени, че народът всеки момент ще въстане срещу несправедливостта, на която е подложен. Но не стана така. Не сте направили абсолютно нищо. Баща ми и майка ми чакаха напразно.

— Бих могъл да ви предложа много извинения, Ваше величество — каза тихо Ролан. — Бяхме изморени от кръвопролития. Не искахме да подхващаме гражданска война. Вярвахме, че с времето пробивът ще се осъществи по цивилизован начин. С други думи — усмихна се отслабнало и тъжно той, — се завихме през глава и отново потънахме в сън.

— Ако това ще ви успокои, Ваше величество, платихме прескъпо за греховете си — намеси се Дринел. — Цената беше ужасна. Осъзнахме го едва когато издигнаха магическия щит, но тогава вече беше късно. Ние не можехме да излезем. А вашите родители не можеха да влязат.

Разбирането се спусна над Силван — ярко и ослепително като мълния. Само допреди миг всичко му се бе струвало обгърнато в мрак, ала само след един удар на сърцето, нещата бяха заели мястото си, добиваха смисъл, всеки детайл сияеше в нажежената до бяло светлина.

Майка му твърдеше, че ненавижда щита. В действителност щитът беше просто извинение; той й пречеше да нахлуе с армията си в Силванести. Нищо не й бе пречило да го стори по всяко време, още преди щитът да бъде издигнат. Двамата с Портиос щяха да навлязат в страната и да призоват народа да ги подкрепи. Но защо не го бяха сторили?

Проливането на елфическа кръв. Това беше извинението, което използваха в началото. Не искаха да гледат как елф погубва елф. Истината беше, че Алхана просто бе очаквала елфите да отидат при нея и да положат короната в краката й. Но те не го бяха направили. Както казваше Ролан, народът просто беше решил да се върне към съня, да забрави за кошмарите на Лорак и да се отдаде на мечтания. А майка му се бе озовала в положението на котката, която мяука под прозореца и нарушава заслужената ти почивка.

На пръв поглед Алхана бе отказала да повярва в очевидната истина. И макар да се надсмиваше над издигането на щита, присъствието му се бе оказало истинско облекчение за нея. Е, беше сторила всичко по силите си, за да го свали. Беше направила всичко, което може, за да убеди сама себе си, че наистина иска да пробие бариерата. Неведнъж армията й отчаяно се хвърляше срещу тази бариера, но през цялото време, тайно в сърцето си, тя не бе искала да сполучи и може би това беше причината неуспехът й да бъде пълен.

Дринел, Ролан и останалите елфи бяха във вътрешността на щита поради съвсем същата причина. Бариерата стоеше на мястото си, тя съществуваше, понеже елфите го искаха. Съкровеното желание на народа на Силванести от поколения насам беше да бъде защитен от света, от скверните, недисциплинирани човеци, от опасностите на великаните, гоблините и минотаврите, от драконите. Просто в безопасност сред спокойствие, лукс и красота. Ето защо и майка му в края на краищата не се бе отказала. Тя също желаеше повече от всичко друго да намери топлотата на съня и безопасността. Искаше най-после да заспи под роден покрив, а не под сводовете на поредната надгробна могила.

Младежът не издаде мислите си, но вече знаеше какво трябва да направи.

— Вие ми се заклехте във вярност. Откъде мога да бъда сигурен, че когато пътеката се смрачи, ще останете редом с мен и няма да ме изоставите, както сте изоставили родителите ми?

Ролан пребледня. В очите на Дринел проблесна гняв. Понечи да каже нещо, ала приятелят му сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Силваношей с право ни порицава, приятелю. Негово величество е в пълното си право да ни задава подобни въпроси. — Ролан отново се обърна към младежа. — С ръка на сърцето, Ваше величество, се вричам във вярност във вас и вашето семейство. И нека душата ми бъде във вечен плен на това измерение, ако не спазя клетвата си.

Силван кимна с гробовна мрачност. Клетвата наистина беше ужасна. Той погледна Дринел и останалите членове на кирата. Дринел се колебаеше.

— Все още сте твърде млад — каза одрезгавяло. — На колко години сте всъщност? Трийсет? Народът ни смята младежи като вас за юноши.

— Но не и народът на Квалинести — отвърна Силваношей. — И ви моля да вземете предвид следното — добави, знаейки че не може лесно да впечатли елфите от Силванести, като дава за пример техните по-отворени към света (и поради това по-покварени) братовчеди. — Никога не са ме глезили. Не съм отраснал в уютен, защитен дом. Гледали са ме в пещери, в колиби и в съборетини. Навсякъде, където родителите ми са можели да открият поне ден-два сигурност. Мога да преброя на пръстите на двете си ръце нощите, в които съм спал в истинско легло. Два пъти са ме ранявали в битка. Нося белезите от тези рани по тялото си.

Силван не добави, че не е получил нараняванията си участвайки в битките. Не спомена и че го бяха ранили, докато телохранителите му го влачеха към по-отдалечено от сражението място. Щеше да се бие, помисли си, ако само някой му бе дал шанса да го стори. Сега вече беше готов да го направи.

— Аз също ще дам клетвата, която искам от вас — каза гордо. — С ръка на сърцето се вричам да дам всичко, което мога, за да възвърна трона, който ми се пада по право. Кълна се, че ще върна богатството, мира и благоденствието обратно на своя народ. И нека душата ми бъде във вечен плен на това измерение, ако не спазя клетвата си.

Очите на Дринел търсеха, следяха за нещо нередно, преравяха самата му душа. По-възрастният елф очевидно остана доволен от онова, което видя.

— Вричам се на теб, Силваношей, син на Портиос и Алхана. И нека помагайки на сина, да сторим нужното, за да овъзмездим грешките си пред родителите му.

— А сега — каза Ролан, — трябва да подготвим план. Като начало да започнем с подходящо убежище за Негово величество…

— Не — прекъсна го твърдо Силван. — Времето за игра на криеница приключи. Аз съм законният наследник на трона. И възнамерявам да предявя напълно законен иск. Нямам от какво да се страхувам. Ако се промъквам и спотайвам като някакъв престъпник, значи не съм по-различен от такъв. Ако обаче вляза в Силваност като крал, никой няма да може да ми отрече това право.

— И все пак опасността… — започна Ролан.

— Негово величество е прав, приятелю — намеси се Дринел. Елфът вече го гледаше със съвсем други очи. — Ще бъде в далеч по-малка опасност, ако се придвижва бързо, вместо да се крие. За да затвори устите на своите противници, Конал често е казвал, че с удоволствие ще отстъпи властта на сина на Алхана, когато той се появи и заяви законните си претенции към трона. Вероятно е смятал, че е лесно да дадеш такова обещание, защото е знаел — или само си е въобразявал, — че ако щитът остане на мястото си, синът никога не би могъл да се появи… Ако Ваше величество влезе триумфално в столицата, посрещнат от радостни тълпи, Конал ще бъде принуден поне привидно да сдържи обещанието си. Ще му бъде по-трудно да направи така, че наследникът просто да изчезне. Хората няма да позволят подобно посегателство.

— Имаш основания. Но не бива да подценяваме генерала — напомни Ролан. — Някои вярват, че не е с ума си, но дори да е така, лудостта му е лукава и добре премерена. Той е опасен враг.

— Аз също — отвърна Силван. — Както съвсем скоро ще научи.

Той набързо им описа плана си. Останалите го слушаха, одобряваха или предлагаха промени, с които той се съгласяваше, понеже познаваха народа му по-добре от самия него. Обсъждането на опасностите продължи и Силван се вслушваше, но в действителност мислите му бяха далеч.

Силваношей беше млад, а младостта знае, че ще живее вечно.