Драконите на сломеното слънце

21 Устройство за пътуване във времето

Дивият, ужасяващ полет на грифона завърши сред синьо небе и слънчеви лъчи. Пътуваха по-дълго от обичайното, понеже силните странични ветрове ги бяха отклонили от курса. Звярът се приземи само веднъж някъде в планините Каролис, за да задоволи глада си с един елен — забавяне, което особено беше раздразнило Палин, но въпреки всичките му молби и заплахи, грифонът решително бе отказал да продължи, преди да се е нахранил. След това създанието подремна, докато магьосникът крачеше нетърпеливо напред-назад, без да изпуска от очи Тасълхоф. А когато нощта настъпи, грифонът изведнъж заяви, че няма да лети по тъмно. Така че двамата с кендера решиха да поспят, оставяйки Палин да седи обзет от ярост и в очакване на настъпването на утрото.

Продължиха пътуването си на следващия ден. Някъде по средата на сутринта грифонът се приземи на едно празно поле недалече от мястото, където някога се бе издигала Академията за чародеи. Каменните стени все още се разпознаваха, ала бяха порутени и почернели. Покривът приличаше на скелет от овъглени греди. Кулата, която някога бяха смятали за предвестник на надеждата — надежда, че магията отново ще се завърне в света, — бе поразена в самото си сърце и не беше нищо повече от купчина натрошени камъни.

Разбира се, Палин някога бе имал намерението да възстанови академията, ако не за друго, то поне за да покаже неподчинението си пред волята на драконесата. Ала когато започна да усеща как магията му се изплъзва, как изтича от него, подобно на вода от шепи, идеята вече не му се струваше толкова привлекателна. Щеше да бъде загуба на време и усилия. Далеч по-добре бе да търси артефакти от Четвъртата епоха, които все още криеха в себе си вълшебство и можеха да помогнат на умеещия да ги използва.

— Какво е това място? — попита Тасълхоф, като се изхлузи от гърба на грифона. Той любопитно се втренчи в порутените стени и празните им зейнали прозорци. — И какво му се е случило?

— Нищо. Не обръщай внимание — каза Палин, понеже нямаше никакво желание да навлиза в обяснения за смъртта на една мечта. — Хайде идвай. Нямаме време за гу…

— Я виж! — извика Тас. — Някой се разхожда там. Отивам да погледна!

При което заприпка нататък с шарената си, пърхаща риза и жизнерадостно подскачаща опашка.

— Веднага се връщай… — започна Палин, но осъзна, че е по-добре да си спести думите.

Кендерът беше прав. Някой наистина се разхождаше около руините на академията. Зачуди се кой ли би могъл да бъде. Жителите на Утеха смятаха мястото за прокълнато и за нищо на света не желаеха да се мотаят наоколо. Натрапникът носеше свободно падащи дрехи; под поръбеното със златен ширит наметало за миг се мярна материя с пурпурен цвят. Разбира се, нищо не пречеше непознатият да е някой от старите му ученици, дошъл, за да огледа мястото с носталгия, но магьосникът силно се съмняваше, че е така. По грациозната походка и богатото облекло можеше да се отсъди, че това не може да бъде никой друг освен Джена.

В дните преди Войната на Хаоса господарката Джена от Палантас бе могъща магьосница от Ордена на Червените мантии. Беше изключително красива жена. Носеха се слухове, че е била любовница на Даламар Мрачния, ученика на Рейстлин Маджере и бивш владетел на Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Джена преживяваше от търговия с магически предмети. Магазинът й се справяше относително добре по време на Четвъртата епоха, когато магията на тримата богове — Солинари, Лунитари и Нуитари — все още бе в ръцете на хората, които я търсеха. При нея винаги можеше да намериш различни магически съставки като гуано, крилца от мухи, сяра, розови листенца (цели и на прах), яйца от паяк и така нататък. Имаше и доста запаси от отвари и освен това беше известна с най-добрата колекция от свитъци със заклинания и магически книги извън Кулата Уейрит, като всичко това се продаваше на сносни цени. Извън всичко друго, Джена притежаваше и много вълшебни артефакти: пръстени, гривни, кинжали, мечове, медальони, амулети и талисмани. Последните бяха предназначени за обикновените купувачи. В сбирката си имаше и по-различни, по-могъщи и смъртоносни предмети, които се предлагаха единствено на сериозни клиенти и след предварителна уговорка.

След началото на Войната на Хаоса, Джена се бе присъединила към Даламар и един магьосник от Ордена на Белите мантии с рискованата мисия да надвият изпадналия в ярост Баща на боговете. Така и не беше споменавала какво й се е случило по време на ужасното пътуване. Палин знаеше само, че след завръщането им Даламар е бил сериозно ранен и в продължение на дълги седмици е лежал на прага на смъртта в своята кула.

Джена неуморно бе полагала грижи за него до деня, в който беше излязла от кулата, за да не се завърне никога повече. Понеже същата нощ Кулата на Върховното чародейство в Палантас бе унищожена от магическа експлозия. Оттогава никой не беше виждал Даламар. Конклавът го бе обявил официално за мъртъв, едва след като бяха изминали много години, без да чуят нищо за него. Междувременно господарката Джена бе отворила магазина си наново, откривайки, че седи върху златна мина.

След изчезването на боговете отчаяните магове търсеха всевъзможни начини да задържат изплъзващата се от ръцете им магия. Така бе дошло откритието, че магическите артефакти, изработени през Четвъртата епоха, продължават да съдържат могъщество в себе си. Единственият им недостатък беше, че понякога това могъщество се държеше непредсказуемо и рядко можеше да му се има доверие. Така например, вълшебен меч, изкован с намерение да защитава доброто, внезапно започваше да избива онези, които се предполагаше, че трябва да защитава. А пръстен за невидимост внезапно разкриваше притежателя си в критичен момент и крадецът се озоваваше в Санкшънския зандан с петгодишна присъда. Никой не знаеше каква е причината. Някои твърдяха, че е така, понеже боговете вече не бяха наблизо, за да контролират действието на предметите, а други — че случващото се няма нищо общо с боговете. Така или иначе, артефактите бяха добре известни с пакостливата си природа.

Купувачите обаче явно нямаха нищо против своеобразието на тези предмети, така че понастоящем артефактите от Четвъртата епоха се търсеха повече и от гномски автоматичен, задвижван с пара гофретник. Съответно и цените на господарката Джена се стараеха да посрещнат това търсене. На шейсет и няколко години тя вече бе една от най-богатите жени в Ансалон. Все така красива, макар и в зряла възраст, Джена беше запазила влиянието и връзките си в средите на Рицарите на Нерака, чиито командващи офицери я намираха очарователна, прелестна, загадъчна и приспособима. Тя не обръщаше внимание на онези, които я наричаха „колаборационистка“. Джена отдавна бе прозряла нуждата да балансира черното и бялото и винаги да се оказва по средата и знаеше хиляди начини да накара всички участници в играта да вярват, че всеки е извлякъл най-апетитната част от сделката.

Но преди всичко господарката Джена бе всепризнат експерт по магически артефакти от Четвъртата епоха.

Палин искаше веднага да отиде при нея, за да я поздрави, но грифонът отново се оплака, че е гладен. И наистина, звярът вече започваше да оглежда алчно кендера, сякаш си представяше колко ли вкусна хапка може да се окаже. Магьосникът обеща съвсем скоро да му изпрати един еленов бут. Това явно напълно го задоволи, понеже седна и започна да се почиства с клюн, доволен, че най-сетне е достигнал целта си.

Палин най-сетне се втурна по петите на Тас, който отдавна се бе впуснал във весело тършуване из развалините. Развълнуваният му глас се чуваше всеки път, щом откриеше някоя нова находка.

По същото време Джена също се разхождаше безцелно. Заинтригувана от поредния тържествуващ вик на кендера, тя приближи, за да разбере какво е открил.

Тас вдигна глава, вгледа се в продължение на няколко дълги мига в магьосницата, след което изкрещя доволно, скочи и се втурна към нея с протегнати ръце.

Джена бързо насочи срещу него изпънати длани. От един от многото пръстени, които носеше, избликна светлина, а кендерът падна по гръб, сякаш току-що се бе блъснал в тухлена стена.

— Не ме доближавай — произнесе безизразно тя.

— Но, Джена! — извика Тас, като потъркваше носа си и хвърляше едно око на пръстените. — Не ме ли позна? Аз съм! Тасълхоф! Тасълхоф Кракундел. Срещнахме се в Палантас по време на Войната на Хаоса. За мен са минали само няколко дни, но предполагам, че за теб са били години, ако се съди по това колко стара изглеждаш сега. Доста по-стара — наблегна. — Тогава се появих в твоя магазин за магически предмети и… — Тас продължи да бърбори ентусиазирано.

Джена не сваляше ръце и продължаваше да го оглежда развеселено — като някаква приятна играчка. Очевидно не вярваше на нито една негова дума.

Доловила хрущенето на нечии стъпки по натрошените камъни, тя рязко се обърна.

— Палин! — усмихна му се магьосницата.

— Джена — отвърна той и се поклони с уважение. — Много се радвам, че намери време да дойдеш.

— Скъпи мой, ако онова, което ми намекна, е вярно, не бих могла да го пропусна и за всички съкровища на Истар. Прости ми, че не се здрависвам с теб, но трябва да държа този кендер на разстояние.

— Как мина пътуването ти?

— Продължително. — Тя завъртя очи. — Пръстенът ми за телепортация — посочи към един на палеца си, с аметист, инкрустиран в сребърна подложка — навремето ме прехвърляше от единия край на континента до другия за миг. Сега ми отнема два дни, само за да се прехвърля от Палантас до Утеха.

— А какво правиш при Академията? — попита Палин, като се огледа. — Ако търсиш някакви артефакти, няма смисъл. Спасихме абсолютно всичко.

Джена поклати глава:

— Не, просто се разхождах. Минах през дома ти — подметна тя. — Жена ти беше там и май не се зарадва много да ме види. След като посрещането не ми се понрави, реших да изляза на въздух. — Джена на свой ред се огледа и отново поклати глава: — Не бях идвала тук, откакто я разрушиха. Свършили са си добре работата. Няма ли да построиш поне част от Академията наново?

— Защо ми е? — сви рамене магьосникът. Гласът му бе изпълнен с горчивина. — Каква полза има от една Академия за чародеи, щом чародейството вече не съществува? Тас — произнесе рязко, — Ъша е у дома. Защо не я изненадаш? Палин посочи към една къща, скрита сред високите дървета. — Ето там е домът ни.

— Знам! — каза развълнувано кендерът. — Идвах ви на гости при първото погребение на Карамон. Рисува ли и сега Ъша такива чудесни картини, както тогава?

— Отиди да я попиташ сам — отговори раздразнено магьосникът.

Тас нерешително огледа чакъла.

— Ъша ще бъде много разочарована, ако не я посетиш — добави Палин.

— Да, прав си — съгласи се кендерът най-сетне. — Не бих сторил нищо, с което да я разочаровам. С нея сме много добри приятели. Пък и по-късно мога пак да се върна тук. Довиждане, Джена! — Той понечи да протегне ръка, но явно размисли. — И благодаря, че ме омагьоса. Отдавна не ми се беше случвало. Беше великолепно.

— Странно малко създание — отбеляза тя, загледана след него. Тас тичаше презглава надолу по хълма. — Прилича и говори досущ като кендера Тасълхоф Кракундел, когото познавах. Човек почти може да си помисли, че наистина е Тасълхоф.

— Можеш да се обзаложиш, че е — каза Палин.

Джена отмести очи към магьосника.

— О, я стига. — Тя се взря внимателно в него. — В името на всички изгубени богове, май говориш сериозно. Но Тасълхоф Кракундел умря…

— Зная! — рече нетърпеливо Палин. — Преди повече от трийсет години. Там някъде. Съжалявам, Джена — въздъхна той. — Нощта беше дълга. Берил е разбрала за артефакта, който носим. Рицарите на Нерака ни направиха засада. Двамата с кендера едва успяхме да отървем кожите, но соламнийският рицар, който доведе Тас при мен, така и не се спаси. После един от зелените на Берил ни атакува във въздуха. Спасихме се единствено, понеже грифонът ни влетя в бурята.

— Трябва да поспиш — посъветва го тя, като го гледаше загрижено.

— Не мога да спя — отвърна Палин, като потърка зачервените си, пламнали очи. — В главата ми е пълна каша, нямам минута покой. Трябва да поговорим! — прибави, полуобезумяло и отчаяно.

— Точно затова съм тук, приятелю — каза тя. — Но поне трябва да хапнеш нещо. Хайде да отидем до дома ти и да пийнем по чаша вино. Можеш да кажеш здрасти и на жена си, която, по мое мнение, също току-що се завръща от не по-малко изтощително пътуване.

Палин започваше да се успокоява. Той се усмихна отпаднало.

— Както винаги си права. Просто… — Той замълча, като обмисляше какво да каже и как да го каже. — Това е истинският Тасълхоф, Джена. Убеден съм. И е ходил в бъдеще, към което ние не принадлежим, бъдеще, в което великите дракони не съществуват. Бъдеще, в което светът най-после е намерил покой. Донесъл е със себе си устройство, което позволява на притежателя си да пътува във времето.

Джена се втренчи внимателно в него. Виждайки, че говори сериозно, по-сериозно отвсякога, тя присви потъмнелите си очи с припламнал интерес.

— Да — каза най-сетне. — Трябва да поговорим. — Взе ръката му и двамата тръгнаха надолу по склона. — Разкажи ми всичко, Палин.

Домът на Маджере се намираше в голяма постройка, някога принадлежала на учителя Тиобалд, човекът научил Рейстлин на доста неща, свързани с магията. В чест на своя брат Карамон бе закупил къщата веднага след смъртта на стария учител, за да я подари на Палин и Ъша по случай сватбата им. Тук техните деца израстваха и поемаха по широкия свят, за да преживеят своите собствени приключения. Палин превърна бившата ученическа стая, в която Рейстлин монотонно бе повтарял уроците си, в ателие за жена си, портретистка с известна популярност в Соламния и Абанасиния, и продължаваше да използва старата лаборатория на учителя за свои собствени цели.

Тасълхоф говореше напълно искрено, споменавайки пред магьосника, че помни къщата от предишното си идване. Помнеше я много добре — тя поне не се беше променила. Но Палин със сигурност.

— Предполагам, че когато ти изкривят пръстите, това неминуемо се отразява и на мирогледа ти — казваше той на Ъша, докато седеше в кухнята и ядеше от голяма купа с овесена каша. — Това трябва да е причината, понеже на първото погребение на Карамон пръстите на Палин си бяха съвсем наред, както и той. Беше бодър и щастлив. Е, може би не толкова щастлив, понеже присъстваше на погребението на баща си, а в такъв момент никой не може да се чувства наистина щастлив. Но дълбоко в него се усещаше радост. Бях сигурен, че когато цялата тази работа с тъгуването приключи, отново ще бъде щастлив. Но сега вече е толкова ужасно нещастен, че дори не може да бъде тъжен.

— Аз… предполагам, че е така — промърмори Ъша.

Кухнята беше доста голяма, с висок таван от греди и огромно, почерняло от годините употреба огнище. В центъра на огнището висеше казан, окачен на потъмняла верига. Ъша беше седнала недалече от кендера, до касапския дръвник, където режеха главите на пилетата, или поне така предполагаше Тасълхоф. Точно в този момент дръвникът беше идеално почистен и по него не се търкаляха обезглавени пилета. Но пък беше едва средата на сутринта. До обяд имаше доста време.

Ъша се взираше в него, точно както и всички останали — сякаш имаше две глави, или пък нямаше нито една, като някое пиле. Гледаше го по този начин още от момента, когато пристигна, отвори вратата с трясък (припомняйки си, че трябва да почука едва след това) и извика:

— Ъша! Това съм аз, Тас! Гигантът още не е стъпил върху мен!

В младостта си Ъша Маджере се бе славила със своята красота. Възрастта само подчертаваше най-хубавите й черти. „Макар че — помисли си Тасълхоф — не изглежда чак толкова красива, колкото ми се стори първия път, когато погребваха Карамон. Косата й блести със съвсем същия сребърен блясък, в очите й още има злато, но в златото няма топлина, а сребърното е потъмняло.“ Изглеждаше посърнала и изморена.

„Тя също е нещастна — каза си кендерът. — Сигурно е заразно. Като шарката.“

— Това трябва да е Палин! — произнесе с облекчение Ъша, вслушана в отварянето и затварянето на входната врата.

— И Джена — изломоти с пълна уста Тас.

— Да. Джена — повтори безизразно Ъша. — Можеш да останеш тук, ако искаш, ъъъ… Тас. Довърши си овесената каша. В казана има още.

Тя се изправи и излезе от кухнята. Вратата се затръшна след нея. Тас продължи да се храни, като с интерес надаваше ухо към разговора, който в този момент се провеждаше в коридора отвън. По правило не подслушваше чужди разговори, понеже не е никак възпитано, но понеже не беше възпитано и да говорят за него в негово отсъствие, чувстваше, че има пълното право да бъде осведомен.

Освен това кендерът започваше постепенно да намразва Палин. Чувстваше се зле, но не можеше да възпре усещането. Двамата бяха прекарали доста дълго време заедно в дома на Лорана, преповтаряйки отново и отново историята му и всичко, което успяваше да си спомни за първото погребение на Карамон. Естествено, беше длъжен да разкраси поне до известна степен нещата, понеже никой кендер не може да живее, без да го направи. За нещастие, вместо да се развесели, магьосникът само се дразнеше от тези украсявания, които се прехвърляха от разказ на разказ. Постепенно Палин бе придобил онова изражение — не както, ако на Тас са му пораснали две глави, а все едно му се искаше да откъсне единствената глава на кендера, да я отвори и да провери какво има в нея.

„Дори Рейстлин не ме гледаше така — каза си Тас, докато обираше с пръст дъното на купата. — Вярно, че понякога се взираше в мен сякаш иска да ме убие, но никога, като че се кани да ме обърне наопаки като ръкавица.“

Гласът на Ъша долетя през вратата:

— … твърди, че бил Тасълхоф.

— Той е Тасълхоф, скъпа моя — отвърна Палин. — Нали познаваш Джена? Ще прекара няколко дни у нас. Би ли приготвила за нея стаята за гости?

Настъпи напрегнато мълчание. Сетне отново се чу гласът на Ъша, студен като остатъците от овесена каша в купата на Тас:

— Палин, може ли да поговорим в кухнята?

И гласът на магьосника, дори по-леден от кашата:

— Извини ни, Джена.

Тасълхоф въздъхна. Вероятно трябваше да се престори, че не е чул нищо, така че започна да си тананика високо и да тършува из килера с провизии.

За щастие, никой от двамата не му обърна особено внимание, освен когато Палин рязко му нареди да престане да вдига толкова шум.

— Какво прави тя тук? — попита настоятелно жена му с ръце на кръста.

— Имаме да обсъждаме нещо важно — отговори уклончиво магьосникът.

Ъша го измери с неподвижен поглед.

— Палин, ти ми обеща! Това пътуване до Квалинести ти е последното! Знаеш колко опасно е станало това издирване на артефакти…

— Да, скъпа моя, зная — прекъсна я хладно той. — Ето защо смятам, че ще бъде най-добре да напуснеш Утеха.

— Да напусна! — повтори изумено тя. — Току-що се връщам от тримесечно пътуване! Двамата със сестра ти живяхме в Хейвън като в затвор. Знаеше ли го?

— Да, известно ми е…

— Било ти е известно! И не каза нищо? Не се разтревожи? Дори не си попитал как се измъкнахме…

— Скъпа, нямах време…

— Дори не успяхме да се приберем навреме за погребението на баща ти! — продължи Ъша. — Съгласиха се да ни пуснат, само защото се наех да нарисувам портрет на жената на магистрата. А тя имаше лице, което би изглеждало грозно и на главата на хобгоблин. А сега искаш от мен да замина отново.

— Заради твоята безопасност.

— Ами твоята?

— Мога да се грижа за себе си.

— Можеш ли, Палин? — попита тя. Гласът й внезапно бе омекнал. Тя посегна, опита се да вземе ръцете му в своите.

— Да — отсече той и отдръпна разкривените си пръсти, за да ги скрие в ръкавите на мантията.

В същото време Тасълхоф изпитваше такова неудобство, че му се искаше да пропълзи в килера и да затвори вратата след себе си. За нещастие вътре почти нямаше място, даже след като беше натъпкал няколко по-интересни неща из джобовете си.

— Много добре, ако това е, което изпитваш. Очевидно не желаеш и да те докосвам. — Ъша скръсти ръце. — Но все пак смятам, че ми дължиш обяснение. Какво става? Защо ми изпращаш този кендер тук и го караш да твърди, че бил Тас? Какво си намислил?

— Караме Джена да чака…

— Сигурна съм, че няма да възрази. Аз съм твоя съпруга, в случай, че си забравил! — Тя отметна посребрената си коса. — Няма да се изненадам, ако си. И бездруго вече почти не се виждаме.

— Не започвай отново! — извика гневно магьосникът и тръгна към вратата.

— Палин! — извика импулсивно Ъша и протегна ръце към него.

— Не можеш да ми помогнеш! — изкрещя той и я заобиколи. — Никой не може — показа й пръстите си под светлината. Бяха закривени и обърнати навътре, като на птица. — Никой не може — повтори.

Още веднъж настъпи тишина. Тас си припомни времето, по което беше затворник в Бездната. Тогава се чувстваше самотен, откъснат от всички и нещастен. Колко странно, че и сега, в кухнята на своя приятел, се чувстваше по абсолютно същия начин. Липсваше му желание дори да погледне за втори път ключалката на шкафа със сребърните прибори.

— Съжалявам, Ъша — произнесе сковано Палин. — Права си. Заслужаваш обяснение. Този кендер е Тасълхоф.

Тя поклати глава.

— Спомняш ли си историята на баща ми за това как той и Тас се върнали назад във времето? — продължи магьосникът.

— Да — отговори напрегнато Ъша.

— Направили са го с помощта на магически артефакт. Тасълхоф е използвал съвсем същото устройство, за да се прехвърли напред и да говори на погребението на Карамон. Първият път го е пропуснал за малко. Пристигнал твърде късно. Погребението вече било приключило, така че направил втори опит. Този път дошъл точно когато трябва. Само че всичко изглеждало по различен начин. Първото бъдеще, което посетил, било време на надежди и щастие. Боговете не си били заминали. А аз съм бил начело на ордена на Белите мантии. Двете елфически кралства били обединени…

— И ти си повярвал на всичко това? — попита изумено тя.

— Да — потвърди упорито той. — Вярвам му, защото видях устройството, скъпа. Държах го в ръцете си. Почувствах могъществото му. Ето защо господарката Джена е тук. Нуждая се от съвета й. И заради това не е безопасно да оставаш в Утеха. Драконесата знае, че устройството е в мен. Не съм сигурен как, но се боя, че в дома на Лорана има предател.

Ако е така, на Берил вече й е известно, че съм в Утеха. Сигурно ще изпрати слугите, за да се опитат да…

— Решил си да го използваш! — възкликна Ъша, като го посочи обвинително с пръст.

Той не отговори.

— Познавам те, Палин Маджере — каза тя. — Планираш да използваш това устройство! Ще опиташ да се върнеш назад във времето и… и… кой знае какво още!

— Просто обмислях възможността — отвърна смутено магьосникът. — Все още нищо не съм решил. Тъкмо поради тази причина трябваше да говоря първо с Джена.

— Искал си да го обсъдиш с нея, а не с мен, твоята жена?

— Възнамерявах да ти кажа — изрече Палин.

— Да ми кажел? А не да ме попита? Да не ме попита какво мисля за цялата тази лудост? Без да се допита до мнението ми? Не — отговори сама на въпросите си. — Възнамерявал си да го направиш, независимо дали ми харесва или не. Без значение каква е опасността. Без значение, че можеш да загинеш!

— Ъша — произнесе след кратко мълчание той, — извънредно важно е. Магията… ако можех да… — поклати глава, неспособен да открие нужните думи. Гласът му заглъхна.

— Магията е мъртва, Палин — извика тя, задавена от напиращите сълзи. — И още по-добре, ако питаш мен. Какво изобщо е направила за теб? Нищо, освен че те унищожи и съсипа брака ти.

Той протегна ръка, но този път се отдръпна тя.

— Отивам в Странноприемницата — каза Ъша, без да го гледа. — Уведоми ме, ако… ако искаш да се върна обратно у дома. — Тя му обърна гръб и се приближи до кендера: — Значи ти наистина си Тас? — попита зашеметено.

— Да, Ъша — отговори нещастно той. — Но точно сега ми се иска да не съм.

Тя се наведе и го целуна по челото. В златните й очи вече проблясваха сълзи.

— Сбогом, Тас. Радвам се, че те видях отново.

— Съжалявам, Ъша — изплака кендерът. — Не трябваше да се получи така. Просто се върнах, за да говоря на погребението на Карамон.

— Вината не е твоя, Тас. Нещата и бездруго се бяха объркали още преди да се появиш.

Тя напусна кухнята, без дори да погледне магьосника. Палин просто стоеше там, където го беше оставила и се взираше в нищото с мрачни очи и пребледняло лице. Тасълхоф чу как Ъша казва нещо на Джена — нещо, което не схвана. Чу и как Джена й отговори, но също не разбра нищо. Ъша излезе от къщата. Предната врата шумно се захлопна. Домът на Маджере отново се смълча. До тях достигаше единствено звукът от неуморното крачене на Джена. Магьосникът все така стоеше неподвижно на мястото си.

Тас претърси няколко джоба, докато най-сетне откри устройството. Отмота конеца, който се бе заплел в него, издуха полепналите власинки и почисти трохите от една бисквита, която имаше намерение да изяде преди около два дни.

— Ето, Палин — подаде му го той. — Твое е.

Приятелят му го погледна неразбиращо.

— Хайде — тикна го кендерът в ръцете му. — Ако искаш да го използваш, както каза Ъша, позволявам ти. Особено, ако имаш намерение да се върнеш обратно и да оправиш цялата тази каша. Точно това смяташе, нали? Ето — настоя още веднъж и разтърси устройството така, че скъпоценните камъни по него запремигаха с хиляди светлини.

— Вземи го! — обади се Джена.

Тас се обърна стреснато. Толкова се беше съсредоточил върху магьосника, че така и не бе доловил появата й. Джена ги гледаше от прага, открехнала вратата съвсем леко.

— Вземи го! — повтори тя. — Нали тъкмо от това се страхуваше: че е опасно да се намесваш във възбраната, която винаги връща устройството на неговия притежател? Но тази възбрана действа единствено, когато устройството е откраднато или изгубено, не в случаите, когато е преотстъпено съзнателно. Тогава заклинанието вече не е в сила!

— Не зная нищо за никакви възбрани — обади се Тас, — но ако искаш да го използваш, устройството е твое.

Палин сведе глава. Посивелите коси се спуснаха и закриха лицето му, но не и преди кендерът да забележи как чертите по това лице се изкривиха в спазъм, който го правеше неузнаваем. Магьосникът протегна ръка и нежно сключи изкривени пръсти около него.

Тас наблюдаваше магическия предмет с нещо като дълбоко облекчение. Още откакто го беше взел, непрекъснато чуваше строгия глас на Физбан и предупрежденията му да не се впуска в излишни приключения. От него се очакваше да се прибере обратно в собственото си време. И макар да имаше какво да се желае по отношение на това приключение — например, че изведнъж се оказа прокълнат, че видя Ъша разплакана и изведнъж нещо го бе накарало да намрази Палин — все пак и най-лошото приключение беше за предпочитане пред това да те настъпи гигант.

— Ще ти обясня как работи — произнесе той.

Палин остави устройството на кухненската маса. Седна и се взря в него, без да отрони дума.

— Върви с песничка и още едно-друго, което първо трябва да направиш, за да го накараш да проработи — допълни кендерът. — Но се помни съвсем лесно. Физбан не ме остави на мира, докато не се научих да рецитирам стиховете на песничката, застанал върху главата си, а щом аз се справих, предполагам и ти няма да имаш проблеми.

Магьосникът почти не го слушаше. Той вдигна очи към Джена:

— Как мислиш?

— Това е Устройството за Пътуване във времето — отвърна тя. — Виждала съм го в Кулата на Върховното чародейство, когато баща ти го донесе за съхранение при Даламар.

Даламар го изучи внимателно, естествено. Мисля, че разполагаше с някакви записки, останали още от чичо ти. Не ми е известно да го е използвал, но той беше единственият жив магьосник, който знаеше достатъчно за него. Не знаех, че устройството е изчезнало. Все пак, доколкото си спомням, наистина открихме Тасълхоф в Кулата точно преди началото на Войната на Хаоса. Може тогава да го е взел.

Джена се втренчи изключително строго в кендера.

— Не съм го взимал! — възрази обидено Тас. — Даде ми го Физбан. Каза, че…

— Тихо, Тас. — Палин се наведе над масата и понижи глас: — Предполагам, няма никакъв начин да се свържеш с Даламар.

— Не практикувам некромантия — отвърна хладно Джена.

Очите на магьосника се присвиха.

— Хайде, хайде, не вярваш, че е мъртъв. Нали?

Джена се настани удобно в един стол:

— Може и да не вярвам. Но нищо не му пречи и да е мъртъв. Не съм чувала нищо за него от поне трийсет години. И не знам къде е отишъл.

Палин я погледна със съмнение. Тя постави отрупаната си със скъпоценности ръка върху масата с разперени пръсти.

— Чуй ме. Ти не го познаваш. Никой не го познава така, както го познавам аз. Не си виждал как изглеждаше след завръщането си от Войната на Хаоса. Аз съм. Бях с него. Ден и нощ. Аз му помогнах да се възстанови, ако изобщо състоянието му след това може да се нарече така.

Джена отново се облегна в стола с мрачно и намръщено изражение.

— Съжалявам, нямах намерение да те обиждам — каза Палин. — Не знаех, че… Никога не си споделяла…

— За мен това не е приятна тема за разговор — произнесе отчетливо тя. — Знаеш, че Даламар беше ранен смъртоносно по време на сражението ни с Хаос. Аз го отнесох обратно в Кулата. В продължение на дни беше на границата между света на мъртвите и този на живите. Напуснах дома си и магазина, преместих се в Кулата, за да се грижа за него. И той оцеля. Но изчезването на боговете, загубата на божествената магия беше нещо, с което Даламар така и не се примири. Той се промени, Палин. Спомняш ли си какъв беше преди?

— Не го познавах добре. Даламар ръководеше Изпитанието ми в Кулата. Тогава моят чичо Рейстлин го изненада, като превърна онова, което Даламар смяташе за илюзия, в реалност. Никога няма да забравя изражението му, когато осъзна, че в ръцете си държа жезъла на чичо си. — Палин въздъхна дълбоко и със съжаление. Споменът му носеше наслада и все пак беше болезнен. — Зная само, че го смятах за магьосник с остър език, за саркастичен и себичен многознайко. Баща ми имаше по-добро мнение за него. Казваше, че Даламар е изключително сложна личност и че почита магията много повече, отколкото Мрачната царица. Доколкото мога да преценя от собствените си наблюдения, това напълно отговаряше на истината.

— Беше малко раздразнителен — включи се в разговора Тас. — Особено се изнервяше, когато пипах вещите му. И не го свърташе на едно място.

— Да, той беше всичко това. Но можеше да бъде и очарователен, внимателен, мъдър… — Джена се усмихна и въздъхна. — Обичах го, Палин. И предполагам, че все още го обичам. Никога не съм срещала някой, който да му е равен. — Замълча за миг, вдигна рамене и добави: — Но всичко вече е минало.

— Какво се случи между вас двамата? — попита магьосникът.

Тя поклати глава.

— След болестта стана резервиран, мрачен и мълчалив, необщителен и изолиран. Лично аз не се славя с огромно търпение — призна Джена. — Не можех да понасям цялото това самосъжаление и му го казах. Скарахме се, аз си тръгнах и това беше последният път, когато го видях.

— Разбирам как се е чувствал — произнесе Палин. — И аз се чувствах също толкова изгубен, когато осъзнах, че боговете вече ги няма. Даламар практикуваше тайното изкуство от доста по-дълго време. Беше пожертвал твърде много. Сигурно загубата го е покрусила.

— Всички го изпитахме на гърба си — рече безцеремонно Джена, — но го преживяхме някак. Ти продължи с живота си, аз също. Но Даламар не успя. Мисълта не спираше да го гризе, додето не започнах да се страхувам, че безсилието ще постигне онова, което раните му не успяха. Честно да ти кажа, вече мислех, че е пътник. Не можеше да спи. Прекарваше с часове в лабораторията си, в търсене на изгубеното. Разполагаше с ключа към загадката, или поне така ми каза в един от редките случаи, когато благоволи да говори с мен. Каза, че прозрението му се е явило, докато е боледувал. Трябвало само да открие вратата. Личното ми мнение е — прибави кисело, — че я е намерил.

— Значи не смяташ, че се е самоунищожил заедно с Кулата? — изрече магьосникът.

— Кулата я няма? — Тас беше поразен. — Онази голяма и великолепна Кула на Върховното чародейство в Палантас? Но какво й се е случило?

— Дори не съм убедена, че Кулата е била унищожена — отвърна Джена, продължавайки разговора, сякаш кендерът въобще не беше с тях. — Да, зная какво говорят хората. Че я е унищожил, понеже се страхувал драконът Келевандрос да не я завладее и използва за собствените си цели. Видях купчината чакъл, която беше останала от нея. Някои се ровеха и намираха различни артефакти. Самата аз купих доста от тях, а по-късно ги продадох на пет пъти по-висока цена. Но зная нещо, което не съм споделяла с никого. Истински ценните предмети, които се съхраняваха в Кулата, така и не бяха открити. Нито следа от тях. Свитъците, книгите със заклинания, принадлежали на Рейстлин и Фистандантилус, както и тези от личната колекция на Даламар, липсваха напълно. Хората си мислеха, че са изгорели по време на експлозията. Ако е така — допълни иронично, — значи експлозията е подбирала целите си. Унищожила е само ценното и важното, оставяйки дреболиите. — Тя изгледа Палин замислено. — Кажи ми нещо, приятелю. Би ли отнесъл това устройство на Даламар, ако имаше тази възможност?

Магьосникът се размърда неспокойно.

— Като се замисля сега, вероятно не. А и ако му беше известно, че имам такъв артефакт, вероятно нямаше да го притежавам още дълго.

— Наистина ли смяташ да го използваш? — попита тя.

— Не зная — отговори уклончиво Палин. — Ти как смяташ? Дали е опасно?

— Да, много — отвърна господарката.

— Но кендерът вече го е задействал и…

— Ако му вярваш, то го е направил в собственото си време — рече Джена. — Времето на боговете. Сега артефактът е в нашето време. И двамата знаем много добре, че на магията на вълшебните предмети от Четвъртата епоха не може да се разчита. Някои артефакти действат напълно предсказуемо, но други направо полудяват.

— Значи няма да разбера, додето не опитам — сви рамене магьосникът. — А какво предполагаш, че би се случило?

— Кой знае! — Тя вдигна блестящите си от пръстени ръце. — Дори пътуването може да се окаже смъртоносно. Или пък ще се окажеш уловен в капана на миналото без никакъв шанс за завръщане. Възможно е по невнимание да направиш нещо, което в един миг да заличи настоящето. Да взривиш и тази къща, и всичко около нея в радиус от двайсет мили. Аз не бих рискувала. Не и въз основа на приказките на един кендер.

— И все пак бих искал да се върна във времето преди Войната на Хаоса. Просто за да огледам. Може би ще успея да видя мига, в който съдбата се е отклонила от предначертания път. Така ще знаем как да я насочим обратно в правилна посока.

Джена изсумтя.

— Говориш за времето, все едно е конска каруца. А всичките ти сведения произлизат от глуповатата историйка на кендера за бъдеще, в което боговете не са ни напуснали. Напомням ти, че в края на краищата той е просто кендер.

— Но необикновен кендер. Баща ми му вярваше, а поне той разбираше едно-друго от пътуване във времето.

— Но баща ти също така е помолил кендерът и устройството да бъдат предадени на Даламар — напомни му тя.

Палин се намръщи.

— Мисля, че трябва сами да открием истината — възрази. — Смятам, че рискът си заслужава. Помисли върху следното, Джена. Ако съществува бъдеще, друго бъдеще за нашия свят, в което боговете не са си заминали, едва ли и най-високата цена би могла да бъде пречка.

— Дори и собственият ти живот? — попита тя.

— Моят живот! — възкликна с горчивина магьосникът. — Та каква стойност има животът за мен сега? Жена ми е права. Старата магия си е отишла. Новата е мъртвородена. А без нея аз съм нищо!

— Не вярвам, че новата магия е мъртва — възрази сериозно Джена. — Нито пък вярвам на онези, които повтарят, че „сме я изразходвали до капка“. Нима водата по света е свършила? Свършва ли въздухът? Магията е част от нашия свят. Не можем да я изразходим просто така.

— Тогава какво се случва с нея? — нетърпеливо поиска да узнае Палин. — Защо заклинанията ни се провалят? Защо дори най-прости заклинания изискват толкова много усилия, че след това се налага да се възстановяваш с дни?

— Спомняш ли си онзи стар изпит, който навремето полагахме в училище? — попита тя. — Онзи, при който поставят някакъв предмет на масата пред теб и те карат да го преместиш, без да го докосваш? Правиш го, а те местят предмета на друга маса, но зад тухлена стена и отново те карат да опиташ. Внезапно упражнението става малко по-трудно.

Не го виждаш и за това фокусираш магията си с повече усилия. Когато произнасям някое заклинание, се чувствам по абсолютно същия начин — сякаш на пътя ми има нещо. Тухлена стена, ако желаеш. Златна Луна ми разказа, че нейните лечители имат съвсем същите проблеми.

— Златна Луна! — извика пламенно Тас. — Къде е Златна Луна? Ако някой може да оправи нещата тук, това е тя. — Беше станал на крака и сякаш се готвеше в същия миг да изхвърчи от кухнята. — Тя ще ни каже как да постъпим! Къде е?

— Златна Луна? Тя пък какво общо има? — втренчи се сърдито в кендера Палин. — Ако обичаш, седни и пази тишина. Пречиш ми да мисля.

— Наистина бих желал да видя Златна Луна — рече Тас, но съвсем тихичко изпод носа си, за да не притеснява магьосника.

Палин вдигна внимателно устройството, преобърна го няколко пъти, за да го огледа, като че се опитваше да го приласкае.

— Ъша беше права — обади се Джена. — Наистина смяташ да го използваш, нали, Палин?

— Да — той го скри в шепите си.

— И без да се вслушаш в думите ми?

— Без да се вслушам в чиито и да е думи. — Магьосникът я погледна леко смутено. — Благодаря ти за помощта. Сигурен съм, че сестра ми ще успее да ти намери стая в Странноприемницата. Ще накарам да й предадат.

— Да не би наистина да смяташ, че ще те оставя и ще пропусна цялата забава? — попита развеселено тя.

— Опасно е. Сама каза, че…

— В наши дни е опасно и да се разхождаш по улицата — сви рамене Джена. — Пък и ще ти трябва свидетел. Или най-малкото някой — допълни бодро, — който да разпознае тялото ти.

— Ужасно съм ти благодарен — произнесе той със слаба усмивка. Първата, която Тас виждаше на лицето му. Палин си пое дълбоко дъх и съвсем бавно го изпусна. Ръцете му затрепериха. — Кога според теб ще бъде най-добре да го изпробваме?

— Няма по-добро време от настоящето — отвърна Джена и се усмихна широко.