Драконите на сломеното слънце

19 Слепият просяк

Войниците на Мина напуснаха Санкшън в отлично настроение и с песни на уста, за да не нарушават ритъма на стъпките си, като говореха за славните дела, които ще извършат в името на своята издигната в култ Водачка. Винаги когато Мина се появеше някъде наблизо, войните започваха да викат радостно и да нарушават редиците (за ужас на подлудените си офицери), за да се струпат край нея и ако могат — да я докоснат за късмет.

Галдар го нямаше. Няколко дни по-рано минотавърът беше заминал за Хур, носейки заповедите й за генерал Дога. В негово отсъствие командваше капитан Самювал. Поне до този момент не срещаше големи трудности. Походът протичаше необезпокоявано, понеже все още се намираха на няколко дни път от Санкшън и не бяха навлезли във вражески територии. Съвсем скоро щяха да пристъпят в земите на великаните — някога техни съюзници, а понастоящем непримирими противници. Обаче дори мисълта, че ще се наложи да се бият срещу толкова опасен враг, не можеше да развали настроението им. Мина огряваше всички сенки като студено, бледо слънце.

Самювал беше ветеран от много кампании и знаеше, че щом времето се развали, щом завали дъжд, пътят се стесни, вятърът задуха и противникът ги нападне в гръб, войниците щяха да започнат да разсъждават по малко по-различен начин. Щяха да започнат да мърморят и да се оплакват, а не беше изключено някои да опитат и да причиняват неприятности. Все пак, засега задълженията му си оставаха леки. Яздеше редом с Мина и беше обект на завист от страна на всички в следващата ги колона. Стоеше до нея, додето Мина проследяваше отминаващите мъже. Всяка вечер оставаше в палатката й, за да разучават картите и да планират маршрута за следващия ден. Спеше недалече от нея, увит в собственото си наметало и с ръка на меча, готов да се втурне на помощ, ако възникнеше нужда.

Не се страхуваше, че някой от мъжете би я наранил. Докато лежеше, увит в наметалото си и се взираше към звездното небе, не можеше да не се зачуди над тази мисъл. Мина бе млада жена — доста привлекателна млада жена. Капитанът дори не можеше да преброи жените, с които беше лягал. Обикновено една привлекателна жена, толкова красива, колкото беше Мина, би накарала кръвта в жилите му да закипи, а слабините му да загорят. Но в този случай тръпката отсъстваше, а и доколкото можеше да прецени от приказките из лагера, останалите се чувстваха по същия начин. Обичаха я и я обожаваха. Бяха изпълнени със страхопочитание и уважение. Но лично той не я желаеше и не можеше да назове някой, който да я иска по този начин.

На следващия ден отново поеха на път. Самювал изчисли, че ако всичко с Галдар минеше добре, минотавърът ще ги настигне след около два дни. Интересното бе, че досега капитанът не беше имал вземане-даване с минотаври и не ги обичаше много, но сега очакваше завръщането на Галдар с нетърпение…

— Сър! Спрете хората! — извика един от съгледвачите им.

Самювал даде заповед колоната да остане на място и се приближи до съгледвача.

— Какво има? — попита. — Великани?

— Не, сър. — Мъжът отдаде чест. — На пътя пред нас има един сляп просяк, сър.

Самювал побесня:

— Накара ни да спрем заради някакъв си проклет просяк?

— Ами… сър… — Съгледвачът изглеждаше объркан. — Застанал е на пътя ни.

— Хвърлете го в храстите! — ревна капитанът.

— Има нещо странно в него, сър — каза смутено мъжът. — Не е съвсем обикновен просяк. Мисля, че е най-добре да дойдете да го видите сам, сър. Той твърди… твърди, че чакал Мина — завърши с уголемени очи войникът.

Самювал потърка замислено брада. Не беше изненадан, че слуховете за Мина са се пръснали пред тях, но го изненадваше, а и тревожеше фактът, че освен за присъствието им, знаеха и за маршрута, който следваха.

— Ще се погрижа — произнесе и понечи да последва съгледвача.

Смяташе да арестува просяка и да го разпита как и откъде е научил за преминаването им. Надяваше се да успее да го направи, преди Мина да е научила за инцидента.

Не беше направил и три крачки, когато чу гласа й зад себе си:

— Капитан Самювал — каза тя, като спираше Тленен Огън. — Има ли някакъв проблем? Защо спряхме?

Вече се канеше да й отвърне, че е просто голяма канара, която блокира пътя, но още преди да го е сторил, съгледвачът бе успял да издрънка по-голямата част от новините на толкова висок глас, че за тях разбраха всички нагоре и надолу по колоната.

— Мина! Пред нас има един сляп просяк. Твърди, че чака теб.

Мъжете закимаха одобрително. Подобно внимание не ги учудваше. Глупци! Човек можеше да си помисли, че са тръгнали на парад по улиците на Джелек!

Самювал вече си представяше как целият път пред тях е осеян с куци и сакати, събрани от всяко поразено от чумата село околовръст, и всичките до един — с едничката цел да получат изцеление.

— Капитане — нареди тя. — Доведете този човек при мен.

Самювал се приближи до стремето й.

— Чуй ме, Мина — започна да спори той. — Зная, че му мислиш доброто, но ако спираме пред всеки просяк оттук до Силванести, ще пристигнем там точно навреме, за да отпразнуваме Юъл с тях. Ако изобщо стигнем. Всяка секунда, която пропиляваме, дава възможност на великаните да съберат силите си и да ни посрещнат.

— Човекът пита за мен. Ще се срещна се него — заяви тя и скочи от седлото. — Пътуваме от дълго време. Мъжете имат нужда от почивка. Къде е той, Ролоф?

— Точно пред нас — посочи съгледвачът. — На около половин миля. На билото на хълма.

— Самювал идва с мен — каза Водачката. — Другите остават тук.

Капитанът го забеляза, още преди да стигнат до него. Пътят, който следваха, се изкачваше и спускаше през поредица от невисоки възвишения. Точно както бе казал съгледвачът, просякът ги очакваше на билото на едно от тях. Седеше на земята, подпрял гръб на някаква скала; в ръката си държеше дълъг, здрав на вид жезъл. Когато ги чу, той се изправи и съвсем бавно, слепешката, се обърна към тях.

Беше по-млад, отколкото очакваше капитанът. По раменете му падаше дълга коса, окъпана в сребристите утринни лъчи на слънцето. Лицето му беше гладко и младежко. Може би в миналото дори красиво. Носеше перленосива мантия, протрита и оръфана по ръбовете, но извънредно чиста. Всичко това Самювал забеляза едва по-късно. Сега можеше единствено да се взира в отвратителния белег на лицето на непознатия.

Изглеждаше като следа от изгорено. Косата от дясната страна на главата на мъжа беше опърлена. Белегът се спускаше отдясно наляво и завършваше под брадичката му. Около дясното си око бе привързал прокъсан парцал. Капитанът с нездраво любопитство се зачуди дали окото все още стои на мястото си или е унищожено, напълно разтопено от ужасната топлина, изсушила кожата и прогорила косата на непознатия до самите й корени. Лявото око стоеше на мястото си, но очевидно без всякаква полза, понеже не помръдваше. Раната изглеждаше прясна — вероятно на не повече от месец. Даже и да изпитваше болка, човекът с нищо не го показваше. Стоеше мълчаливо и очакваше приближаването им. И макар да не виждаше, бе обърнал лице по посока на Мина. Навярно просто беше доловил разликата между леките й стъпки и тежкия тропот от ботушите на Самювал.

В този момент Водачката се закова на място и капитанът видя как се напряга, сякаш изненадана от нещо. Сетне Мина просто вдигна рамене и се приближи до просяка. Самювал я последва с ръка на дръжката на меча. Макар непознатият да бе сляп, откъм него се усещаше някаква стаена заплаха. Точно според думите на съгледвача, около този просяк имаше нещо изключително странно.

— Значи ме позна — произнесе мъжът, без да сваля невиждащото си око от нея.

— Да, познах те — отговори тя.

Капитанът откри, че с мъка сдържа поглед върху ужасната рана на непознатия. Изпод парцала се стичаше жълтеникава гной. Кожата около изгореното място бе ужасно зачервена, подута и възпалена. Долавяше миризмата на загниваща плът.

— Кога се случи? — попита тя.

— В нощта на бурята — отговори просякът.

Мина кимна, сякаш го беше очаквала:

— Защо си излязъл в бурята?

— Чух глас — отвърна той. — Трябваше да разбера.

— Гласът на Единия Бог — каза Водачката.

Просякът поклати невярващо глава:

— Чух гласът да се извисява над вятъра и трясъка на гръмотевиците, но не различавах думите. Пътувах дълго през дъжд и градушка, за да го открия и скоро го доближих, или поне така смятам. Бях стигнал почти до Нерака, когато ме порази мълния. След това не си спомням нищо.

— Приел си тази човешка форма — рече рязко тя. — Защо?

— Нима можеш да ме виниш, Мина? — каза печално той. — Принуден съм да пресичам земята на враговете си — посочи с жезъла. — Това е единственият начин, по който мога да пътувам сега. На два крака. И с пръчка, която да ме води.

— Мина — обади се Самювал, без да откъсва очи от слепеца. — Чакат ни още много мили път. Кажи само една дума и ще отърва от този тип и нас, и света.

— Успокой се, капитане — каза тихо тя и сложи ръка на рамото му. — С него сме стари познайници. Няма да отнеме дълго от времето ни. Как ме откри? — попита просяка.

— Навсякъде, където ходя, чувам истории за подвизите ти — отвърна той. — Името ми беше познато, а и описанието съвпадаше. Може ли да има друга Мина с очи с цвят на кехлибар? Не, казах си. Само една. Сирачето, което преди толкова години беше изхвърлено на бреговете на Скелсий. Сирачето, което бе прието от Златна Луна, за да спечели сърцето на Първата учителка. Тя те оплакваше, Мина. През тези три години тя те оплакваше като погинала. Защо избяга от нея и от нас, които те обичахме?

— Понеже не успя да отговори на въпросите ми — отвърна тя. — Никой от вас не успя.

— А намери ли тези отговори, Мина? — попита твърдо мъжът.

— Да — дойде спокойният й ответ.

Просякът поклати глава. Не изглеждаше разгневен. Просто тъжен.

— Мога да те излекувам — предложи Водачката с протегната ръка и пристъпи към него.

Слепецът отстъпи забързано, като едновременно с това прехвърли жезъла от едната си ръка в другата и го изправи пред себе си като преграда:

— Не! — изкрещя. — Сега болките са само физически. Душата ми е здрава и няма да бъде докосната от твоето така наречено изцеление. И макар да крача в мрак, моят мрак не е тъй дълбок, както онзи, в който пристъпваш ти, Мина!

Тя му се усмихна спокойно и лъчисто:

— Чул си гласа, Соломиратниус — произнесе. — И все тъй го чуваш. Нали?

Той не отговори. Постепенно снижи жезъла и остана вгледан в нея за дълги мигове. Гледа я толкова продължително, че Самювал се запита дали наистина не виждаше с това свое млечнобяло око.

— Нали? — повтори настоятелно Водачката.

Мъжът ядно и рязко й обърна гръб. Като почукваше по земята с жезъла си, той напусна пътя и навлезе в близката гора. Краят на жезъла заудря яростно по дънери и храсти. Просякът протегна ръка, за да намери посоката.

— Нямам му доверие — каза капитанът. — Намирисва ми на соламниец. Позволи ми да го пробода с меча си.

Мина се извърна:

— Не можеш да му навредиш. Изглежда немощен, но не е.

— Какъв е тогава? Магьосник? — поинтересува се презрително войнът.

— Не, далеч по-могъщ е — отвърна Водачката. — В истинския си облик той е сребърен дракон, познат на мнозина като Огледало. И Пазител на Цитаделата на светлината.

— Дракон! — Самювал замръзна поразено в средата на пътя, вгледан към храстите. Вече не виждаше никъде просяка и това го тревожеше дори повече. — Мина — произнесе решително. — Нека взема със себе си един отряд и да го последвам! Със сигурност ще се опита да ни избие!

Тя се усмихна едва-едва на страховете му.

— В безопасност сме, капитане. Нареди на мъжете да потеглят. Пътят пред нас е чист. Огледало няма да ни притеснява.

— И защо не? — намръщи се със съмнение той.

— Защото някога, преди много години, Златна Луна, Първата учителка в Цитаделата на светлината, решеше косите ми — изрече тихо Мина.

След което вдигна ръка и съвсем леко докосна обръснатата си глава.