Драконите на сломеното слънце

12 Заповед за отпътуване

През първия ден след победата при Санкшън Мина направи опит да напусне палатката си и да се нареди за храна заедно с останалите. Веднага я обградиха войници и зяпачи, които желаеха да я докоснат за късмет или просто искаха тя да докосне тях. Войниците се държаха уважително и очевидно изпитваха страхопочитание в присъствието й. Мина разговаряше с всеки един, винаги в името на Единия, Истински Бог. Ала масата от мъже, жени и деца бе огромна. След като видяха, че Водачката им е на път да припадне от изтощение, нейните рицари, начело с Галдар, бързо разгониха тълпата и й помогнаха да се върне в палатката. Рицарите застанаха на пост отпред, а Галдар се погрижи Мина да получи храна и напитки.

На следващия ден се проведе неофициална проверка. Галдар се разпореди всички войни да се строят. Мина мина покрай редиците, заговаряйки не един и двама по име, като си припомняше храбрите им постъпки по време на битката. Събитието приключи, но името й се понесе от уста на уста още по-настоятелно.

След проверката Мина посети палатките на мрачните мистици. Рицарите вече бяха разпространили историята за възстановяването на ръката на Галдар. През Четвъртата епоха подобни чудеса на изцерение бяха нещо съвсем обичайно, но вече не беше така.

Мистиците-лечители на Рицарите на Нерака, откраднали целителните си способи от Цитаделата на светлината, от години извършваха чудеса, които си съперничеха с чудесата на самите богове от Четвъртата епоха. Напоследък обаче те забелязваха, че възможностите им все повече отслабват. Все още успяваха да лекуват, ала дори най-простото заклинание ги изтощаваше до пълна премала.

Никой не можеше да обясни странното явление по задоволителен начин. В самото начало лечителите обвиняваха мистиците от Цитаделата на светлината, че им пречат да изцеряват ранените и страдащите, дори и те да са членове на Ордена на Рицарите на Нерака. Съвсем скоро обаче не само от Цитаделата, но и от цял Ансалон започнаха да пристигат донесения, в които шпионите твърдяха, че необикновеният феномен е повсеместен. В този момент всички търсеха отговори, но никой не успяваше да ги намери.

Поради огромния брой ранени и за да пестят силите си, мистиците бяха принудени преди всичко да се погрижат за лорд Милс и неговия щаб, понеже всяка армия се нуждае от своите командири. Дори и така не успяваха да се справят с най-тежките случаи. Не можеха нито да възстановят откъснат крайник, нито да спрат вътрешни кръвоизливи, нито да закърпят спукани черепи.

В мига, в който Мина влезе в палатката, очите на ранените се насочиха към нея. Даже онези, чиито очи бяха загубени завинаги или покрити с окървавени превръзки, подобно на изстрадали от липса на светлина цветя, насочиха погледи към първия светлик, който се появи в близост до тях.

Мистиците продължаваха работа, като се преструваха, че не са забелязали влизането й. Един от тях все пак спря за миг и вдигна глава. Очевидно се канеше да й нареди да излезе навън, но съзря минотавъра. Галдар бе последвал Водачката с ръка на ръкохватката на меча.

— Заети сме. Какво искаш? — попита грубо лечителят.

— Дойдох да ви помогна — отговори тя. Очите с цвят на кехлибар бързо оглеждаха вътрешността на палатката. — Какво има там в дъното? Мястото, което сте оградили със завеса?

Лечителят почти не си даде труд да се обърне в указаната посока. Иззад метнатото надве-натри одеяло долитаха стенания и викове.

— Там са смъртниците — отговори той със студен и безучастен тон. — За тях не можем да сторим нищо.

— Не им ли давате нещо за болката? — попита Мина.

Лечителят вдигна рамене.

— Вече не могат да ни бъдат от полза. А и припасите ни от лекарства са ограничени. Употребяваме ги само за онези, които все още имат шанс да се върнат на бойното поле.

— Значи няма да възразите, ако им дам молитвите си?

Мъжът я погледна пренебрежително.

— Имаш разрешението ни. Върви се „помоли“ над тях. Сигурен съм, че ще го оценят.

— Аз също — отговори мрачно тя.

Мина се провря край редиците походни легла с ранени войни. Мнозина протегнаха ръце или извикаха името й, умолявайки я да им обърне внимание. Водачката им отвърна с усмивка и обещанието по-късно да ги навести. Когато стигна одеялото, тя го отметна с ръка, след което го остави отново да се спусне зад гърба й.

Галдар зае позиция пред завесата и без да сваля десница от меча, се обърна с лице към лечителите, за да ги държи под око. Мистиците умело се преструваха, че нищо от случилото се не ги засяга, ала по погледите, които му хвърляха, както и по тези, които разменяха набързо помежду си, можеше да се разбере, че не е точно тъй.

Минотавърът се заслуша в онова, което ставаше зад гърба му. Усещаше миризмата на смърт. Един бърз поглед зад завесата му позволи да забележи седем мъже и две жени. Някои лежаха на походни легла, но други бяха оставени направо в носилките, с които ги бяха донесли от бойното поле. Раните на повечето бяха просто ужасяващи, или поне така му се струваше. Пресни разкъсвания, изскочили органи, разкрити кости. Капещата по пода кръв оформяше отблъскващи локви. Червата на единия от мъжете висяха от стомаха му като наниз отвратителни наденици. Една от жените-рицари бе загубила половината си лице. Оцелялата очна ябълка висеше грозно изпод окървавените превръзки.

Мина приближи най-близкия от смъртниците, жената, загубила лицето си. Единственото й здраво око беше затворено. Дишаше тежко, очевидно готова да поеме на дългото пътешествие към отвъдното. Мина постави ръка върху ужасяващата рана.

— Видях как се сражаваш в битката, Дурая — каза й тихо. — Бори се храбро, не изгуби присъствие на духа, когато другите край теб бягаха. Не ни напускай още, Дурая. Единият Бог все още има нужда от теб.

Жената задиша по-леко. Премазаното й лице се помести и се насочи към Мина, която се наведе да я целуне.

Галдар долови нещо зад гърба си и светкавично се озърна. Палатката на лечителите бе потънала в мълчание. Всички бяха чули думите на Мина. Мистиците вече не се преструваха, че работят. Сега всички наблюдаваха, чакаха.

Минотавърът усети, че нечия ръка го докосва по рамото. Мислейки, че може да е Мина, той се обърна. Вместо това той видя Дурая, жената, която само допреди миг бе лежала на смъртния си одър. Лицето й бе покрито с кръв и завинаги щеше да остане ужасно обезобразено, ала плътта й отново бе цяла, а окото стоеше на мястото си. Ходеше, усмихваше се и дишаше, макар и несигурно.

— Мина ме върна при живите — каза Дурая с изумен и изпълнен със страхопочитание глас. — Върна ме, за да й служа. Така да бъде. Ще й служа до края на дните й.

Все така екзалтирана и с грейнало лице, жената-рицар напусна палатката. Ранените нададоха радостни възгласи. Виковете им прераснаха в напев:

— Мина, Мина!

Лечителите гледаха след Дурая с невяра и почуда.

— Какво прави там? — попита настоятелно един, като се опита да влезе.

— Моли се — отговори грубо Галдар и му препречи пътя. — Дадохте й разрешение, не помниш ли?

Лечителят го изгледа мрачно, но се отдръпна. След няколко секунди минотавърът успя да зърне гърба му, додето мъжът се отдалечаваше тичешком към палатката на лорд Милс.

— Да, предай му точно какво си видял — посъветва го тихо и радостно Галдар. — Забий и този нож в сърцето му.

Мина излекува всички до един, всички смъртници. Излекува един командир на Нокътя, получил соламнийска стрела в стомаха. Излекува пехотинец, премазан под копитата на връхлитащ боен кон. Един по един смъртниците ставаха от постелите си и минаваха край крещящите от възторг ранени. Благодаряха й и я възхваляваха до небесата, ала Водачката подминаваше всичко това с думите:

— Отдайте молитвите и верността си на Единия Истински Бог. По неговата воля и чрез неговата мощ, получихте живота си обратно.

И наистина, сякаш нечия сила свише й помагаше, понеже нито се уморяваше, нито отпадаше, независимо колко болни успяваше да вдигне на крака. А те не бяха малко. Когато смъртниците свършиха, Мина се прехвърли на ранените, полагаше ръце върху тях, целуваше ги, хвалеше подвизите им в битката.

— Силата на изцерението не идва от мен — казваше на всеки. — А от Бога, който се завърна, за да се погрижи за вас.

До полунощ палатката на лечителите остана съвсем празна.

Под стриктно разпореждане на лорд Милс, мрачните мистици наблюдаваха всяко действие на Мина, за да се опитат да разкрият тайната на чудесата, които вършеше, за да я злепоставят и разобличат като измамница. Разправяха пред всички, че церяла болните с най-обикновена ловкост на ръката. Бодяха излекуваните крайници с карфици, с надеждата да докажат, че са просто илюзия, но неизменно откриваха, че от прободеното място потича истинска кръв. Изпращаха й пациенти с ужасни заразни болести, които сами се бояха даже да доближат. Мина сядаше край тези страдалци, полагаше ръце върху изранената кожа или сълзящите пъпки, след което ги караше да станат и да тръгнат в името на Единия Бог.

Прошарените ветерани шепнеха, че приличала на старите свещенослужители, дарени с чудно могъщество от боговете. Някога, казваха те, свещенослужителите можели да вдигат дори мъртвите. Ала това чудо Мина или не желаеше, или не можеше да направи. Умрелите получаваха вниманието й, но не ги възвръщаше към живот, независимо че понякога я молеха да го стори.

— Доведени сме на този свят, за да служим на Единия Истински Бог — повтаряше Водачката. — Тъй както ние му служим тук, така и мъртвите имат своите задачи в отвъдното. Ще бъде грешно, ако ги върна.

По нейна заповед войниците донесоха телата на всички загинали на бойното поле — без значение дали бяха на приятели или врагове — и ги подредиха един до друг върху окървавената трева. Мина коленичеше до всеки от тях, молеше се за него и предаваше духа му на своя безименен бог. Чак след това нареди всички да бъдат погребани в масов гроб.

На третия ден след битката и по настояване на Галдар, Мина събра на съвет по-голямата част от командирите на рицарите. Повечето доскоро бяха отговаряли пред лорд Милс, но сега до един подканяха Мина да се заеме сериозно с обсадата на Санкшън и да ги поведе към славна победа над града.

Водачката категорично отказваше да се вслуша в молбите им.

— Защо? — попита настоятелно минотавърът на сутринта на петия ден, когато за миг двамата бяха останали сами. Отказите й го довеждаха до лудост. — Защо не заповядаш нападение? Ако превземем Санкшън, лорд Таргон няма да може да те докосне и с пръст! Така ще бъде принуден да те признае за един от най-ценните си рицари!

Мина седеше зад огромната маса, която лично бе наредила да внесат в палатката й. Навсякъде по нея бяха разхвърляни карти на Ансалон. През изминалите дни Водачката разглеждаше картите съсредоточено, произнасяше шепнешком имената на градчетата, градовете и селата и запомняше точното им разположение. Сега тя прекъсна работата си и вдигна очи към него.

— От какво се страхуваш, Галдар? — каза меко.

Минотавърът се намръщи. Кожата между очите и над зурлата му се набръчка.

— Страхувам се за теб, Мина. От време на време се случва онези, които представляват заплаха за Таргон, да изчезват. Никой не е в безопасност край него. Същото важеше и за нашата бивша предводителка Мириел Абрина. Говори се, че е умряла, след като се е нахранила с развалено месо, но истината е известна на всички.

— И тази истина е? — попита разсеяно Мина. Отново изучаваше някаква карта.

— Отровил я е, естествено — отвърна Галдар. — Попитай го сама, ако някога ти се удаде възможност. Не вярвам да го отрече.

Мина въздъхна:

— Мириел вече няма за какво да се тревожи. Сега тя е с нейния Бог. И макар Видението, което е изповядвала, да е било лъжливо, истината вече й е известна. Понесла е наказанието за неправилната си вяра и вече извършва велики дела за Единия, който ще остане неназован. Колкото до Таргон — тя отново вдигна очи, — в този свят той служи на Единия Истински Бог и за момента ще му бъде позволено да живее.

— Таргон? — Минотавърът подчерта отвращението си с многозначително изсумтяване. — Вярно, служи на своя бог. Богът на парите.

Мина се усмихна. Усмивката й беше потайна, вглъбена.

— Не твърдя, че Таргон служи съзнателно на Единия Бог, Галдар. Ето защо няма да нападнем Санкшън. Други ще се заемат с тази битка. Санкшън не е наша грижа. Очаква ни далеч по-голяма слава.

— По-голяма слава? — Минотавърът изглеждаше поразен. — Та ти не разбираш какво говориш, Мина! Какво по-славно от това да превземеш Санкшън? Така хората най-после ще разберат, че Рицарите на Нерака отново са най-великата сила на този свят!

Пръстът на Мина се плъзна през картата и спря в най-южната й част.

— Какво ще кажеш за покоряването на великото елфическо кралство Силванести?

— Ха-ха! — изрева гръмогласно Галдар. — Тук ме улови натясно, признавам. Предавам се. Да, това би била великолепна победа. Също толкова великолепно ще бъде, ако луната падне от небето и се приземи в чинията ми, което — да ти кажа право — е не по-малко вероятно.

— Ще видиш, Галдар — произнесе тихо Мина. — Извести ме веднага, щом пристигне вестоносецът. А, и, Галдар…

— Да, Мина? — Минотавърът вече се бе наканил да излезе.

— Бъди предпазлив — каза тя, а кехлибарените й очи го пронизваха като изострени върхове на стрели. — Присмехът ти обижда Бога. Не допускай втори път тази грешка.

Галдар почувства туптяща болка в дясната си ръка. Внезапно пръстите му станаха съвсем безчувствени.

— Да, Мина — измърмори.

Започна да разтрива ръката си, приведе се и излезе навън, докато Мина отново се връщаше към своята карта.

По груби негови сметки, щяха да изминат не по-малко от два дни, преди някой от подлизурковците на лорд Милс да се добере до щаба на рицарите в Джелек, още ден, за да докладва на Господаря на Нощта Таргон, и поне два, докато се завърне. Днес навярно щяха да разберат какво се е случило. Веднага след като напусна палатката на Мина, минотавърът се насочи към покрайнините на лагера, за да държи под око пътищата за навън.

Оказа се, че не е сам. Капитан Самювал заедно със своята Стрелкова рота също беше там, както и доста от войниците на Милс. Стояха с готови оръжия. Бяха положили клетва да спрат всеки, който се опита да им отнеме Мина.

Очите на всички бяха насочени към главния път. Предните отряди, които се предполагаше, че трябва да наблюдават Санкшън, надзъртаха през рамо, вместо да следят за действията на обсадените соламнийци. Лорд Милс, който малко преди това бе направил плах опит да се поразтъпче (пресечен от град от конски фъшкии, дюдюкания и подвиквания) надничаше не по-малко нетърпеливо през платнището на входа на палатката си и дори за миг не допускаше съмнението, че Таргон няма да му се притече на помощ, като изпрати необходимите войски, за да потушат възникналия бунт.

Единствените очи, които не следяха пътя, бяха тези на Мина. Водачката оставаше в палатката си, погълната в изучаване на своите карти.

— Значи за това не дава заповед за атака на Санкшън? Отиваме в Силванести? — попита Самювал, докато двамата с минотавъра стояха на пътя в очакване на завръщането на вестоносеца. Капитанът се намръщи. — Що за глупост? Мислиш ли, че нещо я е изплашило?

Галдар го изгледа заплашително. Сложи ръка на дръжката на меча и го изтегли почти наполовина от ножницата.

— За тези думи трябва да ти отрежа езика! Със собствените си очи я видя да язди към предните редици на врага! Беше ли изплашена тогава?

— Мир, минотавре — рече полушеговито Самювал. — Прибери меча си. Не исках да проявявам неуважение. И ти, също като мен, много добре знаеш, че по време на битка човек губи представа за всичко друго и кръвта му завира. Смяташ се за неуязвим и вършиш чудеса от храброст, каквито никога не би си и помислил да сториш при нормални обстоятелства. Просто ми се струва естествено сега да е малко по-уплашена от нормалното, след като е имала възможността да огледа ситуацията от всички страни и да прецени огромната опасност в задачата си.

— В нея няма страх — изръмжа Галдар, прибирайки меча. — Как може да има страх в някой, който говори за смъртта с такъв копнеж и нетърпение в очите, сякаш ако можеше, щеше да се втурне и да я прегърне, сякаш е принудена да живее срещу волята си?

— Човек се страхува от много други неща, не само от смъртта — възрази спокойно Самювал. — Провалът е едно от тях. Може би се бои, че ако поведе всички свои следовници в битка и я загуби, те ще се обърнат срещу нея така, както се обърнаха срещу лорд Милс.

Галдар обърна рогатата си глава, за да погледне към палатката на Мина, издигната сам-самичка на едно възвишение. Окървавеният флаг се вееше, побит в земята пред нея. Палатката бе наобиколена от хора, които мълчаливо бдяха в очакване, наблюдаваха, надяваха се да я зърнат поне за миг или да чуят гласа й.

— Би ли я изоставил в този момент, капитане? — попита той.

Самювал проследи погледа му.

— Не, не бих — каза след малко. — Не зная защо. Може пък да ме е омагьосала.

— Ще ти кажа защо — рече минотавърът. — Защото ни предлага нещо, в което да повярваме. Нещо отвъд нас самите. Току-що се присмях на това нещо — добави простичко, като отново разтри ръката си. Все още усещаше леко пощипване. — И съжалявам дълбоко.

Прозвуча сигнал от тръба. Предните отряди, разположени на входа на долината, даваха на онези от лагера да разберат, че вестоносецът пристига. В същия миг всеки в лагера преустанови работата си, наостри уши и проточи врат, за да разбере какво ще се случи. Пътят бе задръстен от огромна тълпа, която се раздели на две, пропускайки вестоносеца на запотения му кон. Галдар побърза да извести Мина за събитията.

Лорд Милс излезе от палатката си в същия момент, в който и Мина от своята. Доволен и уверен, че вестоносецът носи новини, в които разгневеният Таргон обещава войски и подкрепата си, за да накажат натрапницата, лордът се обърна и изгледа Мина с най-заплашителния си поглед. Беше сигурен, че провалът й е въпрос на време.

Тя дори не го погледна. Просто стоеше пред палатката си и очакваше развитието на събитията така, сякаш резултатът й бе предварително известен.

Вестоносецът се плъзна от коня. Мъжът изумено се втренчи към огромната тълпа около палатката на Водачката и разтревожено осъзна, че среща единствено заплашителни погледи, които не му обещаваха нищо друго освен мъст. Продължи да им хвърля по едно око, докато се приближаваше към лорд Милс и му подаваше калъфа със свитъка. Последователите на Мина не го изпускаха от очи. Нито пък сваляха ръце от дръжките на мечовете си.

Лорд Милс нетърпеливо издърпа калъфа от ръцете на вестоносеца. Беше дотам уверен в съдържанието на свитъка, че даже не си даде труд да се оттегли в палатката и да го прочете насаме. Счупи печата на съвсем обикновения и без всякаква украса кожен калъф, отвори го и шумно разгъна писмото. Вече дори бе напълнил дробовете си, за да даде заповед размирната женска да бъде арестувана.

Дъхът му изхвърча със свистене. Лицето му първо пожълтя, след което посивя. По челото му изби пот, а езикът на няколко пъти облиза устните му. Смачка посланието, обърна се и за момент се оплете в платнището на входа на палатката, без да успее да влезе вътре. Към него се приближи един паж. Лордът вбесено го изблъска, успя да се вмъкне в палатката си и да пристегне връзките на платнището, така че никой да не може да го последва.

Вестоносецът се обърна с лице към тълпата.

— Търся Водачка на Нокътя на име „Мина“ — произнесе с висок и ясен глас.

— Каква работа имаш с нея? — изрева един гигантски минотавър, като излезе напред и застана пред него.

— Нося съобщение за нея от Господаря на Нощта Таргон — отговори вестоносецът.

— Нека се приближи — обади се Мина.

Минотавърът го придружи. Тълпата, която до този момент бе препречвала пътя му, още веднъж се раздели, за да го пропусне от палатката на лорда до тази на Водачката.

Вестоносецът внимателно премина през коридора от навъсени войни. Всеки от тях държеше ръката си върху оръжието и го наблюдаваше заплашително. Мъжът упорито гледаше напред, макар да не му бе особено лесно, понеже по този начин бе принуден да се взира в чудовищно широките рамене на минотавъра, който го водеше. Независимо от всичко, изпълнявайки дълга си, вестоносецът дори за миг не се отклони от пътя.

— Тук съм, за да намеря офицер на име „Мина“ — повтори той, като наблегна на думата. Втренчи се в младото момиче пред себе си в нещо като моментно объркване. — Та ти си просто дете!

— Дете на сражението. Дете на войната. Дете на смъртта. Аз съм Мина — отговори тя. Нямаше никакво съмнение нито в нейния авторитет, нито в увереността й, че държи командването в ръцете си.

Вестоносецът се поклони и й подаде втори калъф със свитък. Този беше от елегантна черна кожа с изрязаните в сребърно символи на лилията и черепа. Мина отвори калъфа и извади свитъка. Тълпата започна да шушука, но отново запази мълчание, сякаш бе спряла да диша. Вестоносецът се огледа с нарастващо удивление. По-късно щеше да докладва на Таргон, че се е почувствал като в храм, а не като във военен лагер.

Мина прочете посланието с безизразно лице. Когато свърши с четенето, подаде свитъка на Галдар. Той също го прочете. Челюстта му падна, разкривайки два реда остри зъби, които заблестяха на слънцето. Езикът му увисна. Прочете съобщението отново. И отново. После обърна очи към нея.

— Прости ми, Мина — изрече тихо, като й връщаше пергаментовото писмо.

— Не искай моето опрощение, Галдар — отговори тя. — Не съм онзи, в който се съмняваше.

— Какво пише в посланието, Галдар? — попита настоятелно капитан Самювал и въпросът му тутакси отекна из тълпата.

Мина вдигна ръка. Войниците моментално се подчиниха на неизречената заповед. Храмоподобната тишина за сетен път надвисна над лагера.

— Заповедите ми са да потегля на юг и да превзема елфическите земи Силванести.

От гърлата на войниците, като далечен гръмовен тътен, се разнесе недоволно мърморене.

— Не! — изкрещяха вбесено неколцина. — Не могат да постъпят така! Ела с нас, Мина! Да върви в Бездната Таргон! Ще се насочим към Джелек! Да, точно така! Ще се насочим към Джелек!

— Чуйте ме! — надвика шума тя. — Тези заповеди не идват от генерал Таргон! Той е само ръката, която ги е записала. Заповедите идват от Единия Бог. Това е волята на нашия Бог. Ще атакуваме Силванести и така ще спомогнем за завръщането му на този свят. Поемаме към земите на елфите! — Гласът й бе прераснал в развълнуван вик: — И ще имаме нашата победа!

— Ураа! — изкрещяха в един глас войниците и започнаха да повтарят: — Мина! Мина! Мина!

Вестоносецът се озърташе в замаяно изумление. Почти из целия лагер, около хиляда души скандираха името на това момиче. То отекваше в планините и разтърсваше небето. Чуваше се чак в Санкшън и караше жителите му да се свиват разтреперано, а рицарите на Соламния да се залавят мрачно за оръжието, мислейки, че това предвещава ужасната съдба на обсадения град.

А сетне над виковете им се издигна нечий ужасен, звънтящ крясък, който накара повече от войниците да замлъкнат. Само онези по краищата на тълпата продължиха още известно време да викат, без да са разбрали какво се е случило. Крясъкът идваше откъм палатката на лорд Милс и бе толкова смразяващ, че тези наблизо отскочиха назад и се заоглеждаха разтревожено.

— Отидете да проверите какво се е случило — нареди Мина.

Галдар я послуша. Вестоносецът го последва, тъй като бе сигурен, че Таргон ще иска да узнае всичко в подробности. Минотавърът извади меча си и преряза кожените върви, които държаха платнището затворено. Влезе вътре и само миг по-късно отново се показа:

— Негова светлост е мъртъв — обяви. — Умрял е от собствената си ръка.

Войниците отново завикаха радостно, като някои подхвърляха подигравки и се смееха на висок глас.

Мина ядосано заобиколи хората край себе си. Кехлибарените й очи бяха озарени от бледия пламък на гнева. Войниците мигом прекратяваха виковете и се свиваха пред погледа й. Без да каже дума, Водачката се приближи до палатката с издадена брадичка и изправен гръб.

— Мина — рече Галдар и й подаде окървавеното писмо. — Негодникът се е опитал да те окачи на въжето. Доказателството е в отговора на Таргон.

— Сега лорд Милс е пред Единия Бог — отговори тя. — Където ще бъдем и ние един ден. Не е наша работа да го съдим.

Тя взе окървавения пергамент, прибра го в пояса си и влезе в палатката. Галдар понечи да я последва, но тя му даде знак да не пристъпва и закри след себе си входа.

Минотавърът приближи око до един процеп. Сетне поклати глава, обърна се и нареди да поставят стража пред палатката.

— Захващайте се за работа — заповяда на войниците, които любопитно се тълпяха наоколо. — Нямаме много време, ако наистина ще отпътуваме за Силванести.

— Какво прави там вътре? — попита вестоносецът.

— Моли се — отговори кратко Галдар.

— Моли се! — повтори учудено на себе си мъжът. Сетне бързо се насочи към коня си, метна се на седлото и препусна обратно по пътя, нетърпелив да отнесе новините на Господаря на Нощта Таргон.

— Какво се случи? — поинтересува се капитан Самювал, като приближи до минотавъра.

— С Милс? — Галдар изсумтя. — Паднал е на меча си. — Той му подаде парче хартия. — Намерих това в ръката му. Както и предполагахме, е изпратил цяла торба с лъжи на Таргон. Твърдял е, че Мина едва не довела сражението до провал, но той успял да оправи нещата. Господарят на Нощта може да е убиец и крадец, но не е никак глупав. — Последното бе произнесено с ядно възхищение. — Прозрял е лъжите на лорда и му е наредил да докладва за „победата си лично на великата драконеса Малистрикс“.

— Нищо чудно, че е избрал другия начин — коментира Самювал. — Но защо изпраща Мина на юг към Силванести? Какво ще стане със Санкшън?

— Таргон е заповядал на генерал Дога да напусне Хур. Задачата му е да поеме обсадата тук. Както казах, Таргон не е глупав. Много добре знае, че Мина и нейният Един Истински Бог са заплаха за фалшивите „Видения“, с които ни гощава. Но освен това знае и че ако се опита да я арестува, ще разпали метеж сред войската. Великата драконеса Малис трикс отдавна набира яд срещу Силванести и факта, че елфите са намерили начин да убегнат от лапите й под щита си. По този начин Господарят на Нощта ще удовлетвори едновременно и дракона, и нуждата да се защити срещу новата заплаха.

— Наясно ли е Мина, че за да се доберем до Силванести, първо трябва да прекосим Бльоде? — попита настоятелно Самювал. — Това е царство на великаните. И бездруго са ни сърдити, че заграбихме част от земите им. Не вярвам да позволят някой да навлезе и в малкото, което им е останало. — Той поклати глава. — Чисто самоубийство. Дори няма да успеем да зърнем Силванести! Трябва да се опитаме да я разубедим да не допуска това безразсъдство, Галдар.

— Не ми влиза в задълженията да се съмнявам в нея — отвърна минотавърът. — Знаеше, че отиваме в Силваност още тази сутрин, преди вестоносецът да е пристигнал. Спомняш ли си, капитане? Сам аз ти го казах.

— Наистина ли? — удиви се офицерът. — Възможно е. При всички тези вълнения бях забравил. Чудя се как ли е разбрала?

Тъкмо в този миг Мина се появи на входа на палатката. Лицето й бе смъртно бледо.

— Престъпленията му бяха опростени. Душата му намери покой. — Тя въздъхна, огледа се и сякаш фактът, че отново откри себе си сред смъртните, я разочарова. — Как му завиждам!

— Какви са заповедите ти, Мина? — попита Галдар.

Водачката го погледна, без всъщност да вижда нищо. Очите с цвят на кехлибар продължаваха да се взират сред чудесата, които никой смъртен не е виждал. Сетне се усмихна безрадостно, отново въздъхна и като че дойде на себе си.

— Събери войниците. Капитан Самювал, ти ще се обърнеш към тях. Искам да им обясниш съвсем искрено колко опасно е новото назначение. Някои дори биха го нарекли „самоубийство“. — Тя му се усмихна. — Няма да издам заповед да ме последват. Всеки, който дойде, трябва да го стори по своя собствена воля.

— Всички ще те последват, Мина — произнесе тихо минотавърът.

Тя го погледна. Очите й сияеха.

— Ако се окажеш прав, тогава ще разполагаме с прекалено голяма сила. Ще ни бъде трудно да я управляваме. Трябва да се движим бързо и да пазим присъствието си в тайна. Естествено, рицарите ми ще тръгнат заедно с мен. Лично ще избереш петстотин от най-добрите пехотинци, Галдар. Другите ще останат зад нас с моята благословия. Задачата им ще бъде да продължат обсадата на Санкшън.

Минотавърът премигна.

— Мина, нима не разбираш? Таргон е дал заповед обсадата на Санкшън да бъде поета от генерал Дога.

Тя се усмихна.

— Генерал Дога ще получи нови заповеди, в които се казва да обърне на юг и с най-голяма бързина да се насочи към Силванести.

— Но… Откъде ще дойдат тези заповеди? — попита втрещено Галдар. — Не и от Таргон. Нарежда ни да се отправим натам, просто за да се отърве от нас, Мина!

— Както вече ти обясних, Таргон действа по волята на Единия Бог, независимо дали го знае или не. — Тя посегна към пояса си, където бе прибрала заповедите, получени от лорд Милс. Сетне издигна пергамента към лъчите на слънцето. Името на Таргон лумна с огромни черни букви в дъното на посланието. Печатът му грееше в огненочервено. Мина посочи с пръст думите на опръсканата с кръвта на Милс страница. — Какво пише тук, Галдар?

Минотавърът се вгледа объркано и зачете… зачете съвсем същото, което вече знаеше.

„На лорд Милс се заповядва…“

Думите внезапно се загърчиха и замъглиха. Галдар затвори очи, разтърка ги, сетне отново ги отвори. Думите продължаваха да се гърчат, но сега отделните букви бяха започнали да пълзят по листа и да се смесват с кръвта на лорд Милс.

— Какво пише, Галдар? — попита отново тя.

Минотавърът затаи дъх. Опита се да проговори, но от устата му излезе единствено дрезгав шепот:

— На генерал Дога се заповядва да премести силите си на юг и възможно най-бързо да се придвижи до Силванести. Подписано е с името на Таргон.

Почеркът бе на Господаря на Нощта. Нямаше никакво съмнение. Подписът стоеше на мястото си, както и придружаващият го печат.

Мина внимателно нави свитъка и го прибра обратно в калъфа.

— Искам лично да отнесеш тези заповеди, Галдар. Чак тогава поеми на юг и се опитай да ни догониш. Ще ти покажа по кой маршрут смятам да потеглим. Самювал поема поста на заместник-командир до завръщането ти.

— Можеш да разчиташ на мен и хората ми, Мина — обади се капитанът. — Ще те последваме и в Бездната.

Тя го изгледа замислено.

— Бездната вече не съществува, капитане. Тази, която властваше там, вече я няма и никога не ще се завърне. Сега мъртвите обитават свой собствен свят. Свят, в който им е позволено да продължат службата си на Единия Бог.

Взорът й се отмести към планините, околната долина, към войниците, които дори в този момент бяха заети да възстановяват лагера.

— Потегляме утре сутринта. Походът ще ни отнеме две седмици. Разпоредете се с нас да потеглят две каруци с продоволствия. Уведомете ме, когато всичко е готово.

Галдар нареди на офицерите си да започнат да събират хората. Когато отново влезе в нейната палатка, я завари да разполага малки камъчета върху определени точки от картата, която изучаваше. Минотавърът отбеляза, че всички камъчета бяха концентрирани около областта, наречена „Бльоде“.

— Ще се срещнем тук — Мина посочи мястото, отбелязано с едно от камъчетата. — По мои сметки, ще ти отнеме два дни, за да се срещнеш с генерал Дога и още три, за да ни настигнеш. Нека Единият Бог направлява стъпките ти, Галдар.

— Нека Единият Бог те закриля, додето отново се срещнем, Мина — отвърна минотавърът.

Искаше му се да потегли веднага. Оставаше достатъчно дневна светлина, която щеше да му позволи да измине много мили разстояние. Ала откри, че му е трудно. Не можеше да си представи деня, в който нито ще вижда очите с цвят на кехлибар, нито ще чува гласа й. Чувстваше се ограбен, сякаш внезапно го бяха лишили от козина и отново трепереше пред света като новородено теленце.

Мина положи ръка върху неговата — онази, която тя му бе възвърнала:

— Ще бъда с теб, където и да отидеш, Галдар — произнесе тихо.

Той се отпусна на едно коляно и притисна ръката й към челото си. Запазвайки спомена за докосването й като амулет, минотавърът се обърна и се затича навън.

Веднага след излизането му се появи и капитан Самювал. Беше дошъл да доложи, че точно според предвижданията му всички в лагера доброволно бяха изявили желание да я последват. Вече бе избрал петстотинте най-надеждни измежду тях. Сега тези войници бяха в центъра на всеобщата завист.

— Боя се, че онези, които изоставяме, ще дезертират, за да те последват, Мина — сви рамене той.

— Ще поговоря с тях — каза Водачката. — И ще им обясня, че се налага да продължат обсадата, без да очакват скорошни подкрепления. Ще им обясня как да постъпят. Така ще осъзнаят дълга си.

Тя продължи да разполага камъчетата върху картата.

— Какво е това? — полюбопитства Самювал.

— Разположението на силите на великаните — отговори Мина. — Виж, ако поемем по този маршрут, източно от планините Калкист, ще спестим повече време, минавайки през Равнините Хур. По този начин ще избегнем най-големите струпвания, които са ето тук, в южната част и в момента се занимават със Стоманения легион и и войските на вещицата-елфида Алхана Звезден Бриз. След това ще направим опит да се промъкнем покрай тях, като поемем покрай река Тон-Талас. Страхувам се, че все някога ще ни се наложи да се изправим срещу великаните, но ако планът ми проработи, ще се сблъскаме с незначителни по големина отряди. С благословията на Бога, повечето от нас ще се доберат до границите на Силванести здрави и читави.

А какво щеше да се случи когато достигнеха целта си? Как възнамеряваше да се справи с магическия щит, който досега винаги бе осуетявал плановете на нападателите си? Самювал не посмя да зададе тези въпроси. Нито пожела да узнае откъде е научила разположението на силите на великаните, както и че се сражават със Стоманения легион и мрачните елфи. Рицарите на Нерака неведнъж бяха изпращали съгледвачи из земите на великаните, но никой така и не се бе връщал жив, за да докладва какво е видял. Не я попита и как мисли да задържи Силванести с толкова малка сила, която без всякакво съмнение щеше да намалее значително додето достигнеха целта си. Капитанът просто не пожела да го направи.

Имаше вяра. И ако не задължително в този Един Бог, то поне вяра в нея.