Драконите на сломеното слънце

5 Свещеният огън

В старите дни, преди Войната на Копието, пътят, водещ от Нерака към пристанищния град Санкшън, се поддържаше добре, тъй като единствен той минаваше през планините, известни под името Господарите на Смъртта. Пътят, наричан още Пътят на Стотната миля, понеже беше дълъг точно сто мили — плюс-минус фърлонг или два1 — беше настлан с чакъл. Хиляди крака бяха минали по този чакъл през изминалите години. Обутите в ботуши крака на човеците, косматите крака на гоблините, ноктестите лапи на драконидите. Толкова много, че чакълът се беше набил в земята и повече не можеше да помръдне.

В разгара на Войната на Копието Пътят на Стотната миля бе задръстен от хора, добитък и каруци с провизии. Всеки, който искаше да се придвижва по-бързо, трябваше да се издигне в небето на гърба на лекокрилите сини дракони или да използва услугите на летящите цитадели. Онзи обаче, който се принуждаваше да използва пътя, със сигурност рискуваше забавяне с дни поради стотиците пехотинци, които упорито пъплеха по ужасния маршрут, независимо дали упътени към Нерака или бягащи оттам. Пътят се спускаше стръмно от високопланинската долина чак до равнището на морето и изминаването му често се оказваше опасно начинание.

Каруците, натоварени със злато, сребро, стомана, сандъци с крадени скъпоценности и плячка, ограбена от покорени народи, се теглеха от мамути — единствените достатъчно силни създания, които можеха да се справят със стръмния наклон. От време на време се случваше някоя от каруците да се преобърне или да счупи колело и да разсипе товара си или мамутът, който я тегли, да полудее и да прегази коларите и всеки, изпречил се под краката му. В онези дни пътят се задръстваше напълно, докато офицерите не успееха с викове и удари да въведат ред сред хората си.

Сега мамутите ги нямаше, бяха измрели. Пътниците също бяха изчезнали. Повечето бяха твърде остарели. Други пък — отдавна мъртви. И всички до един бяха забравени. Пътят стоеше опустял и само ветровете виеха над него, независимо че с гладката си повърхност от фин чакъл бе смятан от мнозина за едно от малкото сътворени от човеците чудеса по лицето на Крин.

Вятърът духаше откъм гърбовете на мрачните рицари, докато препускаха по извиващото се тяло на змията, наречена Пътят на Стотната миля. Този вятър, останка от бурята, виеше сред планинските върхове и донякъде напомняше за Песента на смъртта от долината, но все пак беше просто ехо — нито толкова ужасно, нито толкова плашещо. Рицарите яздеха бясно, яздеха в унес, без всякаква идея защо или накъде са се упътили. Яздеха с въодушевление, каквото никога дотогава не бяха изпитвали.

Поне Галдар не си спомняше някога да е преживявал нещо подобно. Минотавърът тичаше с огромни скокове редом с Мина и усещаше в себе си неестествена сила. Имаше чувството, че с лекота би могъл да тича по този начин оттук чак до Ледена стена. При всеки друг случай Галдар лесно би могъл да отдаде енергията и чистата си радост на факта, че отново е възвърнал изгубената си ръка, ала по лицата на мъжете край себе си виждаше съвсем същата бодрост, същите плам и страхопочитание, каквито сам изпитваше.

Отдалече човек лесно би могъл да ги сбърка с вече отминалата буря — копитата на конете разтърсваха планинските стени, железните подкови изтръгваха искри от повърхността на камъните.

Мина яздеше начело, подканяше ги да продължават, дори когато чувстваха, че са изчерпали всичките си сили, помагаше им да открият още малко желание и енергия в себе си, винаги когато вече смятаха, че са дали всичко от себе си. Яздеха в нощта, а пътят им се осветяваше от отблясъците на мълниите. Яздеха денем и спираха единствено за да напоят конете и да хапнат по няколко залъка на крак.

Чак когато вече на всички им се струваше, че животните са на път да изпопадат от преумора, Мина най-сетне им позволи да спрат. Вече бяха изминали почти половината разстояние. Тленен Огън изглеждаше така, сякаш би продължил на драго сърце. Всъщност конят дори ясно даде да се разбере, че негодува срещу почивката — пръхтеше недоволно, а раздразнените му протести разцепваха въздуха и отекваха обратно от околните върхове.

Тленен Огън се подчиняваше единствено на своята господарка. Очевидно не виждаше никакъв смисъл в съществуването на който и да било друг. По време на първата почивка Галдар бе допуснал грешката да се приближи, за да поеме поводите му, докато Мина слизаше — нещо, на което го бяха учили като основно задължение към предводителя, и което вършеше, макар и недотам успешно по време на службата си при Ернст Магит. Устните на Тленен Огън тутакси се вдигнаха, за да оголят зъбите му, а очите му загоряха подивяло със странна светлина, която поне донейде обясняваше как е получил името си. Галдар благоразумно побърза да отстъпи назад.

Много коне се плашеха от минотаврите. Сметнал, че може би проблемът е в това, Галдар нареди на едного от мъжете да се заеме с животното на водачката.

Мина тутакси отмени заповедта му.

— Отдръпнете се. В Тленен Огън няма любов за никой друг освен за мен. Подчинява се само на моите команди и то, единствено когато те не противоречат на собствените му инстинкти. Няма как да му попреча да забие задните си копита във всеки, който се приближи прекалено много.

След тези думи Водачката пъргаво и без ничия помощ скочи на земята. После сама разседла и свали юздите на коня и го отведе на водопой. Нахрани го и го почисти със собствените си ръце. Войниците последваха примера й и започнаха да се приготвят за настъпващата нощ. Мина не им позволи да запалят огньове.

— Очите на соламнийците гледат — каза тя. — А пламъците се забелязват отдалече.

Мъжете бяха не по-малко изморени от животните. Не бяха спали от два дни и една нощ. Ужасната буря ги бе изцедила, а принудителният преход ги беше довел до пълно изтощение. Вълнението, отвело ги толкова далече, започваше да отслабва. Приличаха на затворници, сънували прекрасен сън за свобода и простор, които току-що са се събудили и открили, че все още са оковани във вериги.

Сега, когато очарованието на мълниите и тъмносивата роба на гръмотевиците вече ги нямаше, Мина не изглеждаше по-различно от всяко друго момиче, при това дори не им се струваше привлекателна, а по-скоро мършава и кокалеста. Рицарите се привеждаха над храната си в светлината на луната и мърмореха, че до един са били пратени за зелен хайвер. Не малко погледи се насочваха мрачно и разгневено към Мина. Някой дори стигна дотам, че на всеослушание заяви: какво толкова, всеки мрачен мистик би могъл да възстанови ръката на Галдар, голяма работа.

Минотавърът лесно можеше да ги накара да замълчат с довода, че никой мрачен мистик така и не се бе наел да възстанови ръката му, без значение колко молби беше отправил. За него нямаше значение дали му бяха отказали, защото не им достигаха сили, или понеже в джобовете му нямаше достатъчно стоманени монети. Мрачните мистици от ордена на Нерака не му бяха върнали ръката. Ала това странно момиче беше и той нямаше нищо против да й посвети остатъка от живота си. Все пак не каза нищо. Ако нещата стигнеха дотам, на драго сърце би я защитил, но бе любопитен да разбере как ли ще се справи Мина с тази ситуация.

Момичето сякаш не обръщаше внимание на това, че авторитетът постепенно й се изплъзва. Просто седеше встрани и над мъжете, настанена върху една огромна канара. От мястото си наблюдаваше протежението на планинската верига — озъбена почерняла паст с бели върхове, зинала към звездното небе. Тук и там чернотата се взривяваше от оранжевите огньове на вулканите. Вглъбена в себе си, Мина бе потънала в мисли дотам, че като че ли не забелязваше назряващия бунт сред редиците им.

— Проклет да съм, ако продължавам да яздя към Санкшън! — обади се един от рицарите. — Знаете какво ни чака там. Хиляда проклети соламнийци, ето какво!

— На развиделяване изчезвам към Хур — каза друг. — Сигурно съм си изгубил ума, че да стигна толкова далече.

— Няма да съм първа смяна — рече високо трети. — И бездруго тя не ни дава нито да запалим огньове, нито да затоплим храната. Нека тя пази.

— Ами да, нека тя пази първа — съгласиха се охотно останалите.

— Така и смятам да направя — обади се спокойно Мина. Тя стана и се върна обратно на пътя. Застана встрани от него с разкрачени крака. После скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мъжете:

— Ще изкарам всички смени тази нощ. Нуждаете се от почивка за утрешния ден. Нуждаете се от сън.

Не изглеждаше разгневена. Нито изпитваше съчувствие. Нито се опитваше да им помогне, нито се съгласяваше с когото и да било с надеждата да възвърне благоразположението им. Просто излагаше фактите, привеждайки логичен аргумент. Хората се нуждаеха от почивка, за да се справят с утрешния ден.

Мъжете започнаха да се успокояват, но все още бяха гневни, като деца, с които са си направили шега и това не им е харесало. Мина даде нареждания всички да приготвят постелите си и да лягат.

Рицарите се подчиниха, но продължаваха да мърморят, че одеялата им били мокри от бурята и как изобщо някой можел да очаква от тях да спят на твърдите скали? До един се кълняха, че първото, което ще направят на сутринта, е да си оберат крушите по-далече от лудото момиче.

Мина се върна на мястото си на канарата и вдигна очи към звездите и изгряващата луна. Сетне запя.

Песента й не приличаше на Песента на смъртта, ужасния погребален напев, който бяха чули сред призрачните скали на долината Нерака. Песента на Мина беше бойна песен. Песен, която храбреците пееха, додето крачат към врага, която ободрява сърцата им и кара душите на противниците им да се свиват от ужас.

Песента продължаваше като химн на победители в момент на тържество, песен за спомените на стария войн.

Галдар затвори очи. Виждаше подвизи, изтъкани от храброст и кураж, но ето — и това го изпълни с невъобразима гордост, — че великите дела, за които се пееше в песента, извършваше не някой друг, а самият той. Неговият меч блясваше в пурпурнобелите мълнии и той пиеше от кръвта на враговете си. А сетне крачеше към поредното славно сражение с все същата песен на уста. Мина неизменно беше пред него, водеше го, вдъхновяваше го, подканяше го да я последва в сърцето на битката. Пурпурнобелият блясък се лееше от нея и го къпеше в светлината си.

Песента беше свършила. Минотавърът премигна. Удивено и раздразнено осъзна, че е заспал. Нямаше намерение да заспива, искаше да остане на пост заедно с нея. Разтърка очи. Щеше му се песента да започне отново. Без нея нощта му се струваше празна и студена. Озърна се, за да види дали и останалите се чувстват по този начин.

Мъжете спяха дълбоко и умиротворено, с усмивка на уста. Стискаха оръжията си така, сякаш бяха готови всеки момент да скочат и да се хвърлят във вихъра на сражението. До един споделяха общ сън. Сънят, за който се разказваше в песента.

Той погледна учудено Мина. Очите й срещнаха неговите.

Галдар се изправи, за да се присъедини към нея на канарата.

— Знаещ ли какво видях, Командире? — попита я той.

Очите с цвят на кехлибар бяха уловили луната в прегръдката си.

— Да, зная — отговори тя.

— Ще сториш ли всичко това за мен, за нас? Ще ни поведеш ли към победата?

Кехлибарените очи, превърнали луната в свой пленник, можеха да го погълнат.

— Ще го сторя.

— Твоят бог ли дава тези обещания?

— Да — отвърна мрачно Мина.

— Кажи ми името му, за да го славословя — настоя Галдар.

Момичето бавно и категорично поклати глава. Погледът й изостави минотавъра и се насочи към небето, което изведнъж бе притъмняло сега, след като бе уловила луната в очите си. Единствената светлина извираше от тези очи.

— Времето не е дошло.

— Кога, кога ще дойде времето? — поиска да узнае той.

— Смъртните са изгубили вярата си напълно. Те са като деца, изгубени в мъглата, които не виждат нищо друго освен собствените си носове. Така че ги следват, ако въобще следват някой или нещо. Някои са така изплашени, че се страхуват да помръднат. Хората трябва да повярват първо в себе си. Чак след това ще бъдат готови да повярват другиму.

— Ще превърнеш ли това в действителност, Командире? Ще го накараш ли да се случи?

— Утре ще станеш свидетел на чудо — отговори тя.

Галдар седна на канарата.

— Коя си ти, Командире? — попита. — Откъде идваш?

Мина го погледна и отвърна с лека усмивка:

— А кой си ти, Подкомандире? И откъде идваш?

— Аз съм минотавър. Роден съм в…

— Не — тя поклати глава. — Преди да се родиш.

— Преди да се родя? — Галдар беше объркан. — Не зная. Никой не знае.

— Именно. — Момичето отмести поглед.

Галдар почеса рогатата си глава и сви рамене. Очевидно тя не желаеше да каже, а и защо ли? Не му влизаше в работата. Пък и беше без значение. Тя бе права. До този момент не вярваше в нищо. Но ето, че беше открил нещо, в което си струваше да повярва. Беше открил Мина.

Отново чу гласа й. Звучеше рязко:

— Уморен ли си?

— Не, Водачке на Нокътя, не съм — отвърна той. Беше спал едва няколко часа, ала и този сън му се бе сторил изключително ободряващ.

Тя разтърси глава.

— Не ме наричай Водачка на Нокътя. Наричай ме Мина.

— Но това е недопустимо, Водачке на Нокътя — запротестира минотавърът. — Ако ви наричам по име, значи не проявявам нужното уважение.

— Ако хората ми нямат уважение към мен, ще има ли значение как ме наричат? — произнесе тя. — Пък и — добави със студена убеденост — истинското ми звание все още не съществува.

Сега вече на Галдар му се стори, че Мина донякъде е прекалила. Може би някой трябваше да отрезви това момиче.

— Вероятно смятате, че трябва да се издигнете до „Господар на Нощта“? — предположи по-скоро на шега, имайки предвид най-високата титла в редовете на Рицарите на Нерака.

Мина не се засмя.

— Някой ден Господарят на Нощта ще коленичи пред мен.

Галдар много добре познаваше лорд Таргон и за момент се обърка в опита да си представи как алчният, ненаситен и амбициозен човечец се навежда за нещо по-различно от медно петаче. Самата идея беше нелепа и минотавърът не успя да измисли отговор на думите й, така че запази мълчание, като предпочете отново да си припомни за съня и славата, подобно на жаден човек, който протяга ръце към прохладна вода. Искаше му се да запази тази вяра, искаше му се тази вяра да бъде нещо повече от обикновен мираж.

— Ако си сигурен, че не си уморен, Галдар — продължи Мина, — ще те помоля за една услуга.

— Всичко, каквото пожелаете, Вод… — заекна той.

— Утре ще влезем в битка. — През гладките черти на лицето й премина лека тръпка. — Никога не съм използвала каквото и да е оръжие. Мислиш ли, че ще имаме време да ми покажеш как да си служа с такова?

Долната челюст на Галдар увисна. Зачуди се дали е чул правилно. Беше толкова изумен, че не успяваше да намери правилния отговор.

— Вие… никога не сте си служили с оръжие?

Тя спокойно кимна.

— А някога влизали ли сте в битка, Мина?

Поклащане на глава. Отчаянието на минотавъра растеше:

— Виждали ли сте битка?

— Не, Галдар — Мина му се усмихна. — Тъкмо поради тази причина моля за помощта ти. Ще слезем малко по-надолу по пътя, за да не смущаваме почивката на останалите. Не се тревожи. Ще бъдат в пълна безопасност. Тленен Огън ще ме предупреди, ако се зададе враг. Донеси някое оръжие, което смяташ, че ще усвоя най-лесно.

Тя го остави и пое надолу по пътя, за да намери някое подходящо за упражнения място. Все така изумен, минотавърът се засуети в търсене на оръжие — за момиче, което никога дотогава не се бе сражавало и което щеше да ги поведе в утрешната битка.

Разтърси яростно глава, опитвайки да възвърне ясната си преценка. Сънят изглеждаше реален, а реалността приличаше на сън. Той изтегли камата си и за момент остана вгледан в нея. Лунната светлина протече като живак по острието й. Сетне промуши с върха й ръката си, същата ръка, която Мина бе възстановила. Парливата болка и стичащата се топла кръв потвърдиха, че ръката му е истинска, подсказваха, че е съвсем буден.

Галдар бе дал обещание и ако имаше нещо в живота му, което да не бе продал, разрушил или захвърлил, то навярно това беше собственото му достойнство. Върна обратно камата в пояса си и започна да разглежда струпаните оръжия.

За меч не можеше и дума да става. Нямаше достатъчно време, за да я обучи както трябва, а не му се искаше да гледа как причинява повече вреда на себе си и на хората край нея, отколкото на враговете им. Не успяваше да открие нищо подходящо. Изведнъж погледът му попадна върху точно определено оръжие. Лунната светлина се отразяваше в него, сякаш нарочно искаше да привлече вниманието му — оръжието, известно под името зорница, или утринна звезда. Галдар се втренчи в него. Намръщи се замислено и го претегли на ръка. Утринната звезда е боен чук, окичен в единия си край с множество шипове, които, според хората с по-развихрена фантазия, му придават вид на зорница. Не беше тежък, не изискваше много време и усилия да го овладееш и вършеше чудесна работа срещу тежко бронирани рицари. Човек просто трябваше да налага с него врага си, докато бронята му не се пропука като черупка на орех. Естествено, през цялото време, докато го налагаш, е от съществено значение да избягваш ударите на меча му. Минотавърът подбра малък щит и въоръжен по този начин, слезе тежко надолу по пътя, поверил лагера на един кон.

— Сигурно съм си изгубил ума — измърмори. — Чисто и просто съм превъртял.

Мина вече беше избрала подходящо място край пътя. Беше достатъчно широко и навярно в миналото преминаващите армии го бяха използвали за почивка между отделните преходи. Тя пое утринната звезда, прецени я на око и я завъртя, за да усети центъра на тежестта й. Галдар й показа как да държи щита и къде да го разположи, за да има най-голяма полза от него. После й обясни как да използва чука и й позволи да направи няколко опита, колкото да навикне към усещането за оръжието.

С удовлетворение (и облекчение) установи, че Мина се учеше бързо. Макар да нямаше необходимото телосложение, беше силна. Пазеше равновесие умело, а движенията й бяха отмерени и бързи. Минотавърът издигна собствения си щит и й нареди да му нанесе няколко пробни удара. Първият беше впечатляващ, вторият го накара да отстъпи, а третият изрови огромна дупка в щита и разтърси ръката му до костта.

— Харесва ми това оръжие, Галдар — каза одобрително тя. — Изборът ти е добър.

Минотавърът изръмжа, потърка тръпнещата си ръка и остави настрана щита. Изтегли меча си, уви го в наметалото, а наметалото пристегна с въже, след което зае позиция.

— А сега е време да се захванем за работа сериозно — каза.

В края на следващите два часа Галдар не можеше да не признае, че е впечатлен от напредъка на своята ученичка.

— Сигурна ли си, че никога не са те обучавали за войник? — попита, като спря за момент да си поеме дъх.

— Никога — отговори Мина. — Виж, ще ти покажа. — Тя прехвърли меча в другата си ръка и му показа онази, с която го бе държала. — Сам отсъди дали говоря истината.

Меката й длан бе покрита с разкървавени мехури. И все пак, дори за секунда не се бе оплакала, не бе примижала по време на ударите, макар навярно болката от раните и да бе непоносима.

Галдар я изгледа с неподправено възхищение. Ако има поне едно достойнство, което минотаврите да признават, то е умението да понасяш мълчаливо всяка болка, колкото и голяма да е тя.

— Навярно в теб живее духът на някой наистина голям войн, Мина. Минотаврите имат предания, които разказват, че това вече се е случвало. Когато някой от нашите войни умре в храбра битка, обичаят повелява да отрежеш сърцето му и да го изядеш. Така духът му може да се пресели в теб.

— Единствените сърца, които възнамерявам да ям, са тези на враговете ми — каза Мина. — Волята и силата са ми дадени свише. — Тя отново прехвърли утринната звезда в окървавената си ръка.

— Не, достатъчно упражнения за тази нощ — възпротиви се Галдар и й отне оръжието. — Трябва да се погрижим за тези рани. Изглеждат зле — добави, като я погледна сърдито. — Страхувам се, че утре няма да можеш да държиш юздите на коня си, да не говорим за боен чук. Може би все пак трябва да изчакаме няколко дни, за да се възстановиш.

— Утре трябва да бъдем в Санкшън — каза Мина. — Така трябва. Ако пристигнем и ден по-късно, битката ще е приключила, а нашите войски ще са претърпели ужасни загуби.

— Санкшън е под обсада от доста отдавна — възрази със съмнение минотавърът. — Така е, откакто соламнийците сключиха сделка с мошеника, който управлява града, Хоган Примката. Не можем да ги прогоним, а и те нямат достатъчно сили, за да ни отблъснат. Положението е безизходно. Всеки ден атакуваме стените, а те се отбраняват. Избиват се цивилни. Части от града вече са опожарени. Може би в края на краищата цялата работа ще им омръзне и накрая ще се предадат. Обсадата продължава повече от година. Не виждам как един ден може да промени всичко. Най-добре да останем тук, за да си починеш.

— Все още не виждаш, понеже очите ти не са се отворили напълно — каза Мина. — Донеси ми малко вода, за да се измия и намери някаква дреха, с която да почистя кръвта. Не се плаши. Ще бъда в състояние както да яздя, така и да се бия.

— Но защо не се излекуваш сама? — предложи Галдар, като едновременно с това я изпитваше, в надеждата си да види още едно чудо. — Излекувай се, както излекува мен.

Очите с цвят на кехлибар уловиха първите лъчи на зората. Тъкмо започваше да се развиделява. Стоеше загледана в изгрева и в същия миг минотавърът си помисли, че може би точно сега Мина виждаше и залеза.

— Стотици ще издъхнат в ужасни мъки — каза тихо тя. — Болката, която понасям, е в тяхно име. Принасям тази болка в дар на своя бог. Разбуди хората, Галдар. Време е.

Минотавърът очакваше повече от половината мъже да заминат, както бяха заплашвали предната вечер. Когато обаче се върна в лагера, откри, че рицарите са наставали и оживено разговарят за големите подвизи, които ги очакват през настъпващия ден. Духът им беше приповдигнат и във въздуха се носеше нетърпеливо очакване. Всички разказваха за странните сънища, които са имали.

Мина се появи малко по-късно, понесла с окървавените си ръце щита и бойния чук. Галдар я наблюдаваше загрижено. Упражненията и усилената езда от предния ден я бяха изтощили. Застанала в средата на пътя, изолирана, самотна, тя изглеждаше крехка и смъртна като всички останали. Главата й бе сведена, а раменете й бяха отпуснати. Навярно болката в ръцете й беше нетърпима. Мускулите й сигурно се бяха превърнали в обтегнати въжета. Внезапно Мина въздъхна, вдигна очи към небето, сякаш безмълвно отправяше въпрос дали наистина има силата да продължи.

Щом я забелязаха, рицарите вдигнаха мечове над глави и започнаха да ги удрят в щитовете си за поздрав.

— Мина! Мина! — повтаряха унесено, а виковете им се отразяваха в околните планински склонове и се връщаха назад като ясния звук на бойна тръба.

Мина вдигна глава. Поздравите бяха като вино за отпадналия й дух. Устните й се разтвориха и тя отпи. Отпадналостта се свлече от гърба й като непотребна дрипа. Бронята й заблестя в червено под зловещите лъчи на изгряващото слънце.

— По конете! Днес ще срещнем славата — произнесе тя. Рицарите избухнаха в радостни възгласи.

Тленен Огън се приближи по даден от нея знак. Тя се метна на седлото и улови юздите му с разкървавените си ръце. Чак тогава, докато заемаше мястото си до стремената на коня, Галдар забеляза, че Мина носи сребърен медальон около шията си. Огледа го по-внимателно, за да види какво е изписано върху него.

Медальонът беше празен. Чисто сребро. Без никакви означения.

Странно. Защо й беше да носи празен медальон? Така и не му се удаде да попита, понеже в същия момент Водачката смушка коня си в хълбоците.

Тленен Огън се понесе в галоп по пътя.

И рицарите на Мина я последваха.