Драконите на сломеното слънце

18 Зора в мрачни времена

Утринта настъпваше над Ансалон. Твърде бързо за едни и прекалено бавно за други. Слънцето приличаше на червена резка в небето, сякаш някой бе прерязал гърлото на мрака. Гилтас се плъзна безшумно през сенките на градината и забързано се втурна към подножието на балкона, за да поеме, макар и със закъснение, омразната си роля.

Планшет го очакваше нетърпеливо и от време на време разтревожено надникваше надолу, очаквайки завръщането на младия крал, когато почукването на вратата извести редовното сутрешно посещение на префект Палтейнон — самият той нямащ търпение да се заеме наново с управлението на любимата си кукла на конци. Прислужникът нямаше как да заяви, че и днес, както и вчера, Негово величество не се чувства добре и не приема никого, Палтейнон беше дошъл с една-единствена цел. Да разбуди краля, да го подкани към действия, да упражни могъществото си над него и да докаже още веднъж на целия двор, че той, префектът, стои зад цялото представление.

— Само минутка, сър! — извика Планшет. — Негово величество използва кралското цукало. — Елфът долови раздвижване в градината. — Ваше величество! — изсъска толкова високо, колкото смееше. — Побързайте!

Гилтас приближи подножието на балкона. Планшет спусна въжето. Кралят се улови за него и се покатери чевръсто.

Чукането отново започна, този път по-високо и по-нетърпеливо от преди.

— Настоявам да се срещна с Негово величество! — прозвуча гласът на Палтейнон.

Гилтас се изкатери пълзешком през перилата на балкона. Сетне се хвърли в леглото и се напъха между чаршафите направо с дрехите. Планшет го зави презглава с одеялото и отвори вратата с пръст на устните:

— Негово величество не се чувстваше добре цяла нощ. Не може да задържи в себе си дори препечена филийка — произнесе тихо прислужникът. — Наложи се да го придружа обратно до леглото.

Префектът надникна през рамото му. Видя как Гилтас надига отпаднало глава и се взира към вратата със замъглени очи.

— Ужасно съжалявам за неразположението на Негово величество — каза и се намръщи, — но ще бъде по-добре, ако стане и се раздвижи, вместо просто да лежи и да се самосъжалява. Ще се върна след час. Вярвам, че дотогава ще е по-добре. И че ще ме приеме облечен.

Той се отдалечи надолу по коридора. Планшет затвори вратата. Гилтас се усмихна, скръсти ръце на тила си и въздъхна. Раздялата с Кириан бе преминала тягостно. Все още усещаше аромата на дим от лагерен огън по дрехите й, розовото масло, което втриваше в кожата си. Долавяше мириса на стъпканата трева, в която бяха лежали прегърнати, без да имат сили да се сбогуват. Въздъхна още веднъж, стана от леглото и влезе в банята, за да отмие и последните издайнически следи от потайната среща със съпругата си.

Когато час по-късно префектът се върна, той откри краля, зает със съчиняването на поема. Поема — колкото и да бе невероятно — за едно джудже. Палтейнон изсумтя и нареди на Негово величество да изостави глупостите и да се залавя за работа.

В небето над Квалинести пропълзяха облаци и закриха слънцето с разплутите си тела. После заръмя.

През същата тази сутрин слънцето, което бе изгряло над главата на Гилтас, грееше и за неговия братовчед Силваношей. Той също не бе спал цяла нощ, но за разлика от Гилтас, не се боеше да посрещне утринта. Силваношей очакваше новия ден с нетърпение и радост, които през цялата нощ го държаха в омая и невяра.

Защото през деня Силваношей щеше да бъде коронясан и провъзгласен за Говорител на Звездите. През същия този ден, отвъд всяка надежда и всяко очакване, той щеше да бъде наречен владетел на своя народ. Щеше да успее в онова, което неговите родители толкова силно бяха желали, но без да сполучат да превърнат мечтите си в реалност.

Събитията се развиваха толкова бързо, че младежът не успяваше да ги следва. Той затвори очи и всичко отново се разигра пред очите му.

Когато предния ден двамата с Ролан пристигнаха в покрайнините на столицата Силваност, бяха посрещнати от група елфи-войни.

— Дотук с моето възкачване на престола — измърмори Силваношей, по-скоро разочарован, отколкото изплашен.

Елфите измъкнаха мечовете си и младежът се приготви да умре. Зачака. Без всякакви илюзии, невъоръжен. Най-малкото щеше да посрещне смъртта с достойнство. Нямаше да се бие срещу собствения си народ. Щеше да остане верен на заръките на майка си.

За негова изненада войните вдигнаха мечове, но за да нададат радостни възгласи и да го обявят за Говорител на Звездите и свой крал. Това, осъзна младежът, не беше екзекуторски отряд, а почетна стража.

Доведоха дори кон, който да възседне — красив бял жребец. Той се метна на седлото и влезе в столицата като победител. По улиците го посрещаха редици от елфи, махаха му и радостно му хвърляха цветя, додето те не покриха паважа като благоуханен килим.

Войниците маршируваха от двете му страни, за да отблъскват тълпата. Силван помахваше с една ръка. В този момент мислеше за майка си и баща си. Това вероятно бе най-съкровената мечта на Алхана. И тя бе отдала живота си, за да я изпълни. Дали сега не го наблюдаваше от мястото, където отиваха мъртвите? Дали не се усмихваше от щастие? Младежът можеше единствено да се надява, че е така. Вече не й се сърдеше. Беше й простил. И вярваше, че тя също му е простила.

Парадът завърши пред Кулата на звездите. Тук го посрещна висок и строг на вид елф с посивяващи коси, който се представи като генерал Конал. После генералът представи племенника си Кайрин, който — откри със задоволство Силван — бе негов братовчед. След това Конал представи един по един и Водачите на Дома, чиято задача бе да установят дали Силваношей наистина е внукът на Лорак Каладон (никой не спомена името на майка му), а следователно — законен наследник на трона на Силванести. Последното, увери го генералът, когато за миг останаха насаме, беше чиста формалност.

— Хората искат своя крал — каза Конал. — Водачите на Дома са готови да повярват, че си онзи, за когото се представяш.

— Аз съм този, за когото се представям — заяви твърдо Силваношей, обиден от намека, че е възможно да не е Каладон и че вероятно няма никакво значение, защото така или иначе ще го приемат за такъв. — Аз съм внукът на Лорак Каладон. Аз съм син на Алхана Звезден Бриз. — Произнесе последното име отчетливо, знаейки много добре, че не бива да казва на висок глас името на някой, който е обявен за мрачен елф.

Но ето че към него се приближи елф, по-красив от всеки друг, който Силваношей някога бе срещал. Непознатият носеше бяла мантия и се взираше в него внимателно.

— Познавах Лорак — рече най-сетне елфът. Гласът му бе тих и мелодичен. — Това наистина е неговият внук. Не може да има съмнение. — Той се наведе напред и целуна младежа по двете бузи. Вгледа се в генерал Конал и повтори: — Не може да има никакво съмнение.

— Кой сте вие, сър? — попита замаяно Силваношей.

— Името ми е Глокъс — каза елфът и се поклони ниско. — Назначен съм за регент, за да бъдат първите ви дни на трона по-леки. С разрешението на генерала, съм готов да се разпоредя да бъдете коронясан още утре. Хората очакваха дълго този радостен ден. Не трябва да ги караме да чакат повече.

Силван лежеше в леглото, същото легло, в което някога бе лежал и крал Лорак. Орнаментираните му стълбове бяха изработени от сплетени злато и сребро така, че да наподобяват увита лоза, декорирана с цветя, оформени от искрящи скъпоценности. Напълненият с лебедов пух дюшек бе покрит с чаршафи, напръскани с лавандула. Аленочервената покривка за легло го предпазваше отлично от нощния студ. Таванът над него бе направен от кристал. По този начин можеше просто да лежи и всяка нощ да дава аудиенция на луната и звездите, додето надничат уважително в спалнята му.

Силваношей се засмя съвсем тихо заради чистото удоволствие, което изпитваше в момента. Може би трябваше да се ощипе, за да се събуди от този прекрасен сън, но реши да не рискува. Ако сънуваше, бе най-добре никога да не се буди. Да не се буди, за да открие, че се намира в някоя усойна пещера с нищо друго за ядене освен сушени горски плодове, престояли сухари и солена вода. За да вижда как в краката му, пронизани от стрелите на великаните, падат войни-елфи. Да не се буди. Никога. До края на живота си.

Изпитваше глад, прекрасен глад, понеже знаеше, че може да го утоли. Представи си какво ще нареди да му донесат за закуска. Сладки с мед, може би. Захаросани розови листчета. Крем, поръсен с мускатово орехче и канела. Можеше да има каквото си пожелае и ако не го харесаше, нищо не му пречеше да го върне, за да поиска друго.

Той мързеливо протегна ръка към сребърното звънче, стоящо върху изработената от злато нощна масичка с намерението да повика слугите. Зачака ятото от прислужници да наводни спалнята, да го вдигне от леглото, да го изкъпе, да го облече, среше, напарфюмира и отрупа със скъпоценности за предстоящата коронация.

Лицето на Алхана Звезден Бриз, неговата майка, още веднъж се яви в съзнанието му. Желаеше й най-доброто, но това беше неговият сън — сън, в който тя нямаше място. Беше постигнал успех там, където тя се бе провалила. Щеше да съгради отново онова, което тя бе направила на парчета.

— Ваше величество. Ваше величество. Ваше величество.

Елфите от Дома на Прислужника се поклониха ниско пред него. Той им благодари с очарователна усмивка и им позволи да оправят възглавницата и завивките му. После седна в леглото и отпуснато зачака да разбере какво ще му донесат за закуска.

— Ваше величество — произнесе елфът, когото регент Глокъс бе назначил на служба като камерхер. — Принц Кайрин чака отвън, за да поднесе почитанията си за деня.

Силваношей се извърна от огледалото, в което тъкмо се наслаждаваше на новата си премяна. За да подготвят церемониалните шапка и мантия на новия крал, шивачките се бяха трудили през целия вчерашен и по-голямата част от днешния ден.

— Моят братовчед? Моля, въведете го без повече бавене!

— Негово величество никога не бива да казва „моля“ — смъмри го с усмивка камерхерът. — Когато Ваше величество иска нещо, нека просто го изрази, а ние ще го изпълним.

— Да, добре. Благодаря ти. — Силван осъзна втората си грешка и се изчерви. — Предполагам, че не бива да казвам и „благодаря“, нали?

Камерхерът поклати глава и излезе през вратата. Няколко секунди по-късно се върна, придружавайки млад елф, може би едва с няколко години по-възрастен от самия Силван. Двамата се бяха срещнали за съвсем кратко малко по-рано същия ден. Младежите се заоглеждаха внимателно в търсене на някакви външни признаци за родството помежду им. Изглежда и двамата успяха да открият търсеното, защото съвсем скоро погледите им станаха приятелски.

— Как ви се струва всичко това, братовчеде? — попита най-сетне Кайрин, след като бяха разменили обичайните любезности и празнословия, които се изискваха в случая. — Простете, исках да кажа „Ваше величество“ — поклони се той.

— Моля те, наричай ме „братовчеде“ — подкани го топло Силваношей. — Никога преди не съм имал братовчед. Тоест, никога не съм го познавал. Става дума за краля на Квалинести, нали разбираш. Или поне така го наричат.

— Вашият братовчед Гилтас. Синът на Лораланталаса и получовека Танис. Знам за него. Портиос често го споменаваше. Казваше, че Говорителят Гилтас има крехко здраве.

— Не е необходимо да бъдеш чак толкова любезен, братовчеде. Всички знаят, че лудостта му е предизвикана от меланхолия. Вината не е негова, но това е положението. А на мен позволено ли ми е да те наричам „братовчеде“?

— Може би не на публични места, Ваше величество — отвърна с усмивка Кайрин. — Както вероятно сте отбелязали, в Силванести обичаме официалните обръщения. Но когато сме насаме, да, за мен би било чест. — Той замълча за миг и добави съвсем тихо: — Разбрах за смъртта на майка ви и баща ви. Исках да ви кажа колко дълбоко ме опечалиха тези новини. Възхищавах се и от двамата.

— Благодаря ти — кимна Силван и след една уместно продължителна пауза, смени темата: — Но за да отговоря на предишния ти въпрос, намирам всичко за малко плашещо. Прекрасно, но плашещо. Само преди месец живеех в пещера и спях на земята. А ето че сега имам това чудесно легло, в което е спял собственият ми дядо. Регент Глокъс се е разпоредил леглото да бъде донесено от личните му покои, смятайки, че ще ме зарадва. Имам и тези дрехи. Мога да ям и пия каквото си поискам. Всичко прилича на сън.

Силван отново започна да се оглежда в огледалото. Беше като омагьосан от новото облекло и новия си вид. Бе чист, с напарфюмирана и сресана коса, а по пръстите му проблясваха скъпоценни камъни. Вече не го хапеха бълхи и гърбът му не беше схванат от лежане на твърдата скала. В сърцето си се закле никога повече да не води такъв живот. И дори не забеляза, че при споменаването на регента, лицето на Кайрин стана мрачно.

Безрадостното настроение на братовчед му се задълбочи още повече, когато младият крал продължи:

— Като заговорихме за Глокъс, не намираш ли, че е наистина забележителен? Върши задълженията си на регент изключително добре. Допитва си за мнението ми по всички въпроси. Трябва да ти призная, братовчеде, че в началото бях леко отблъснат от генерал Конал и предложението му Водачите на Дома да назначат регент, който да ме наставлява, докато достигна необходимата възраст. Нали разбираш, по стандартите на Квалинести вече съм достигнал зрелостта си.

Изражението му стана твърдо:

— И определено съм решен на всичко, но да не се превърна в кукла на конци, както клетия си братовчед Гилтас. Както и да е. Регент Глокъс ми даде да разбера, че не той ще управлява вместо мен. Просто ще играе ролята на съветник, за да могат желанията и заповедите ми да придобиват възможно най-омекотен вид.

Кайрин мълчеше. Той огледа стаята, сякаш се чудеше дали да предприеме онова, което е замислил. Сетне пристъпи по-близо до Силван и каза тихо:

— Мога ли да предложа Негово величество да освободи прислугата?

Кралят се взря в него учудено и с внезапна подозрителност. Глокъс го беше предупредил, че Кайрин също има определени апетити към трона. Ами ако в думите му се криеше опит да го улови в капан — сам и безпомощен?

Той огледа братовчед си. Кайрин имаше слабо и деликатно телосложение. Ръцете му не приличаха на ръцете на войн. После сравни себе си с него и откри, че е много по-загрубял и мускулест. Събеседникът му не носеше оръжие. Едва ли щеше да представлява някаква заплаха.

— Много добре — кимна и нареди на слугите, които тъкмо почистваха стаята и подреждаха дрехите му за бала в негова чест същата вечер. — Ето, братовчеде. Сами сме. Какво толкова имаш да ми казваш? — Гласът на Силван бе станал студен.

— Ваше величество, братовчеде — заговори искрено Кайрин, като все така не повишаваше глас, въпреки че освен тях в голямото отекващо помещение нямаше никой друг. — Дойдох тук с една-единствена цел и тя е да ви предупреди за този Глокъс.

— А — промърмори кралят. — Разбирам.

— Не изглеждате изненадан, Ваше величество.

— Не, не съм изненадан, братовчеде. Разочарован, длъжен съм да го кажа, но не и изненадан. Глокъс сам ме предупреди, че навярно изпитваш лека завист по отношение на мен и него. Поговорихме си съвсем откровено, че очевидно не го харесваш особено. Но чувствата не са взаимни. Регентът винаги се изказва за теб възторжено и е дълбоко натъжен, че двамата с него не можете да бъдете приятели.

— Боя, че не бих могъл да отвърна на комплиментите му — отговори Кайрин. — Той не е достоен да бъде ваш регент. Дори не произхожда от Дома на Краля. Той е… или беше… чародей, който преди време служеше в Кулата Шалост. Знам, че моят чичо Конал лично го препоръча, но…

Замълча, като че търсеше правилните думи.

— Чичо ми е добър човек, Ваше величество. Сражавал се е храбро по време на Войната на Копието. Сражавал се е и срещу кошмара, рамо до рамо с вашия баща Портиос. И онова, което е видял през онези тревожни времена, го принуждава да живее в постоянен, алогичен страх. Мисълта, че злото от онази епоха може да се завърне, го ужасява. Вярва съвсем искрено, че щитът предпазва страната от мрака навън. От друга страна Глокъс контролира магията на щита и по този начин шантажира чичо ми. Не бих искал да видя по същия начин и вас оплетен в интригите на регента.

— Може би смяташ, братовчеде, че вече съм паднал в ръцете му? Може би смяташ, че ще изпълняваш длъжността на Говорител на Звездите по-добре от мен? — попита Силван с нарастващ гняв.

— Имах тази възможност — отвърна, изпълнен с достойнство Кайрин. — Глокъс искаше да ме направи Говорител, но аз отказах. Познавах майка ви и баща ви. Обичах и двамата. Тронът е ваш. Не възнамерявам да го узурпирам.

Младият крал осъзна, че напълно е заслужил укорите му.

— Прости ми, братовчеде. Заговорих преди да успея да обуздая езика си. Но вярвам, че грешиш по отношение на Глокъс. В сърцето му има място единствено за добруването на Силванести. Само фактът, че се е издигнал от низините, говори в негова полза и в полза на чичо ти, задето е прозрял истинските му качества, а не е бил заслепен от класови предразсъдъци, както нерядко се е случвало с нас, елфите, в миналото. Майка ми често обичаше да повтаря, че сме си нанесли непоправими вреди със склонността да съдим хората по техния произход, вместо да оценяваме реалните им способности. Един от най-доверените й офицери на име Самар, се беше издигнал до поста си на съветник от редови войник.

— Ако Глокъс идваше с опит в управлението, аз пръв бих го подкрепил, без значение какъв е произходът му. Но всичко, което той направи, бе да посади едно магическо дърво — отвърна кисело Кайрин — и да разпъне над главите ни щит.

— Щитът е там заради личната ни безопасност — възрази Силваношей.

— Затворниците в килиите си също са в безопасност — каза събеседникът му.

Младият крал потъна в размисъл. Нямаше как да се усъмни в честността и искреността на своя братовчед. Но и не искаше да чува нищо срещу регента. Честно казано, Силван се чувстваше като погребан под новите и големи отговорности, които му вменяваше управлението. Мисълта, че някой като Глокъс е до него, за да го съветва и напътства по всички въпроси, му бе приятна. Някой толкова издигнат, учтив и очарователен като Глокъс.

— Хайде да прекратим този спор, братовчеде — каза накрая. — Ще взема предвид твоите думи и знай, че ти благодаря, задето проговори със сърцето си. Сигурен съм, че не е било лесно да направиш такава стъпка. — Той протегна ръка.

Кайрин с готовност взе десницата на братовчед си и я разтърси топло. Двамата заговориха за предстоящата коронация и съпровождащите я церемонии, както и за властващата мода в танците на елфите. След това Кайрин се накани да тръгва, като обеща да съпроводи краля по време на възкачването му на трона.

— Ще нося короната, която за последно е украсявала главата на моя дядо — рече замислено Силван.

— Нека на Вас донесе повече щастие, отколкото на него, Ваше величество — пожела му Кайрин, след което се оттегли с мрачно изражение.

Младият крал със съжаление го остави да излезе, тъй като намираше приятелската му, жизнерадостна компания за изключително приятна, въпреки че все пак чувстваше известно раздразнение от опитите на братовчед си да развали прекрасната му утрин. В днешния ден, единствен и неповторим в сравнение с всички други, кралят не биваше да изпитва нищо друго освен радост.

— Просто завижда — каза сам на себе си. — Напълно естествено. Сигурен съм, че на негово място и аз щях да изпитвам същото.

— Ваше величество — каза един от прислужниците. — Ужасно съжалявам за неприятните вести, но навън започна да вали.

— Е, какво смяташ за новия ни крал? — попита събеседника си генерал Конал, докато двамата слизаха по стълбите на дворцовия палат, за да поднесат на Негово величество почитанията си по случай сутрешната коронация. Валеше силно и без изгледи да спре. Дъждовните капки образуваха сива завеса, закриваща слънцето.

— Намирам го за интелигентен, скромен и непосредствен — отвърна с усмивка Глокъс. — Изключително съм доволен от него. А ти?

— Недорасло пале — сви рамене Конал. — Едва ли ще ни създава неприятности. — Той посмекчи тон. — Съветът ти беше правилен, приятелю. Сторихме добре, като го поставихме на трона. Хората го обожават. От доста дълго време не ги бях виждал толкова щастливи. Целият град празнува. Улиците са покрити с цветя, всички са облекли най-хубавите си дрехи. Празненствата ще продължат с дни. Наричат идването му чудо. Разправят дори, че заразените от болестта чувстват как силата се възвръща в телата им. Сега приказките за сваляне на щита ще отшумят. Няма да има причина да искат от нас подобно нещо.

— Да. Успяхме да изкореним бурените на бунта, които кирата се опитваше да засади в прекрасната ни градина — отвърна Глокъс. — Мислят си, че са те надвили, като помагат на внука на Лорак да се възкачи на престола. Гледай да не разсейваш илюзиите им. Нека празнуват. Вече имат своя крал. Няма да ни създават повече тревоги.

— А и ако поради някакво злощастие щитът ни предаде — произнесе многозначително Конал към магьосника, — сме се погрижили и за майката. Веднага щом нахлуе в Силванести, въоръжена до зъби и решена да спасява страната си, ще открие, че в нея управлява собственият й син. Почти ми се иска да зърна изражението на лицето й в този момент.

— Да, е, може би… — Глокъс очевидно не намираше идеята за чак толкова забавна. — Самият аз нямам нищо против да си живея, без отново да ми се налага да виждам лицето на вещицата. Дори и за миг не мога да допусна, че ще позволи синът й да управлява вместо нея. Иска наградата за себе си. За щастие — продължи с усмивка, вече в приповдигнато настроение, — няма никакъв шанс да проправи пътя си към вътрешността. Щитът ще я държи на безопасно разстояние.

— И все пак същият този щит допусна сина й — посочи генералът.

— Понеже исках да го допусне — напомни му чародеят.

— Така твърдиш ти.

— Съмняваш ли се в мен, приятелю?

Глокъс внезапно бе спрял и сега се обърна към Конал в шумоленето от диплите на бялата си мантия.

— Да — отвърна с равен тон генералът. — Понеже долавям съмненията, които ти изпитваш към себе си.

Магьосникът понечи да отговори на обвинението, но затвори уста. Скръсти ръце зад гърба си и продължи напред.

— Съжалявам… — започна Конал.

— Не, приятелю. — Глокъс отново спря и се обърна към него. — Не съм ядосан, просто наранен. Това е всичко. И натъжен.

— Просто…

— Ще ти обясня. Може би тогава ще ми повярваш.

Конал въздъхна:

— Нарочно изопачаваш думите ми. Но добре, ще изслушам обяснението ти.

— Ще ти кажа как стана всичко. Но не тук. Има твърде много хора. — Магьосникът посочи един прислужник, който носеше нанякъде венец от лаврови клонки. — Да отидем в библиотеката. Там ще можем да поговорим на спокойствие.

Библиотеката се намираше в голямо, дълго помещение, изпълнено с полирани лавици, отрупани с книги и свитъци. Цареше тишина. Книгите като че ли поглъщаха всеки звук и си го отбелязваха за бъдеща употреба.

— Когато казах, че щитът е действал съгласно желанията ми — заговори отново Глокъс, — нямах предвид, че съм му дал заповед да пропусне младежа. Магията му се излъчва от дървото в Градината на Астарин. Горските градинари засадиха и отгледаха това дърво точно според инструкциите ми. Лично съм ги съветвал как да вложат магията в него, за да спомогнат растежа му. Така вълшебството е станало част от мен. Посвещавам огромна част от времето и енергията си в това да поддържам и опазвам магията на щита. Понякога се чувствам така — добави след кратък размисъл, — сякаш самият аз съм щитът. Щитът, който пази народа ни в безопасност.

Конал мълчеше в очакване на още.

— Досега само подозирах, че бариерата реагира на неизказаните ми желания — продължи Глокъс. — Желания, за които дори не подозирам. Отдавна исках на този трон да седне владетел. И щитът е доловил това мое подсъзнателно желание. Ето как, когато Силваношей случайно се е доближил, щитът просто го е пропуснал.

Генералът отчаяно се опитваше да повярва в думите му, но съмненията оставаха. „Защо Глокъс мълча досега по този въпрос? — питаше се Конал. — Защо очите му ме избягват? Знае нещо. И го пази в тайна от мен.“

Той каза:

— Можеш ли да ми дадеш думата си, че никой друг няма да успее да премине бариерата?

— Да, приятелю — отговори магьосникът. — Гарантирам ти го с живота си.