Драконите на сломеното слънце

29 Затвор от кехлибар

Над Силванести настъпваше необичайно студена лятна утрин.

— Чудесен ден за сражение, господа — каза Мина на събралите се офицери.

Галдар пръв подхвана радостните възгласи, които разтърсиха речните брегове и накараха трепетликите да потръпнат.

— И нека храбростта ни накара елфите също да потреперят — обади се капитан Самювал. — Днес победата ще бъде наша, Мина! Не можем да се провалим!

— Дори напротив — отвърна хладно тя. — Днес ще срещнем поражението си.

Рицари и офицери се втренчиха оглупяло в нея. Бяха я виждали да прави чудо след чудо, додето чудесата бяха станали толкова много, че взети заедно приличаха на чинии, спретнато струпани една върху друга в долапа на грижовна домакиня. Идеята, че тези чудеса най-сетне ще се сгромолясат и превърнат в купчина от натрошени парчета, беше като катастрофа, в която не ти се иска да повярваш. Така че просто не й повярваха.

— Шегува се — каза Галдар, опитвайки да разведри обстановката с пресилен смях.

Мина поклати глава:

— Днес ще изгубим своята битка. Срещу нас ще се изправи хилядна армия от елфи. При съотношение две към едно не можем да спечелим.

Рицарите и офицерите се спогледаха смутено. После се взряха мрачно и със съмнение в нея.

— Но макар днес да ни е писано да загубим — продължи тя, като се усмихваше едва-едва, а очите й с цвят на кехлибар горяха с тайнствен блясък, който караше лицата, отразени в тях да изглеждат като малки звезди, — през същия този ден ще спечелим войната. Но само ако ми се подчинявате безпрекословно. Само ако следвате заповедите ми съвсем точно.

Мъжете се усмихнаха широко и започнаха да се отпускат.

— Така да бъде, Мина — извикаха неколцина, а останалите нададоха ликуващи викове.

Водачката вече не се усмихваше. Кехлибарените очи се плъзнаха през тях, накараха ги да замръзнат на мястото си.

— Ще се подчините на заповедите ми, дори и да не ги разбирате. Ще ми се закълнете в това на колене пред Безименния Бог, който е свидетел на клетвата ви и ще стовари целия си гняв върху онзи, който я наруши. Заклевате ли се?

Рицарите се отпуснаха на колене в полукръг пред нея. Извадиха мечовете си и ги уловиха за остриетата, точно под дръжките. После ги издигнаха към нея. Капитан Самювал също коленичи и сведе глава. Минотавърът остана на крака. Мина обърна очи към него.

— От теб, Галдар, повече от всеки друг зависи изходът на сражението. Ако откажеш да ми се подчиниш, ако откажеш да се подчиниш на Бога, който ти върна ръката на войн, всички сме загубени. Всички. И особено ти.

— Какви са заповедите ти, Мина? — попита дрезгаво той. — Искам да бъда готов.

— Не, Галдар — каза внимателно тя. — Или ми имаш доверие, или не. Или вярваш в Бога, или не вярваш. Кое ще бъде?

Съвсем бавно минотавърът също коленичи пред нея. Съвсем бавно и той извади меча си от ножницата му и го издигна като останалите. Държеше го с ръката, която Богът му беше върнал.

— Кълна се, Мина! — изрече Галдар.

Останалите произнесоха като един:

— Кълна се!

Мястото на сражението се намираше на обширно обработваемо поле непосредствено до река Тон-Талас. Войните на елфите тъпчеха пшеничени класове с обутите си в кожени ботуши крака. Стрелците заеха позиции сред едно каре от високи царевични стълбове. Генерал Конал разположи командната си палатка близо до прасковена градина. Ръцете на голямата вятърна мелница се преобръщаха безкрайно, проскърцвайки на вятъра, който носеше със себе си нещо от аромата на предстоящата реколта.

И наистина — това поле щеше да даде своя урожай. Очакваше го жестоката жътва на млади животи. А когато всичко приключеше, водите под вятърната мелница щяха да поаленеят.

Плодородното поле стоеше между напредващия враг и столицата на елфите, които възнамеряваха да се противопоставят тук, преди да е станало твърде късно и Мрачните рицари да са навлезли в самото сърце на родните им земи. Народът на Силванести беше оскърбен, обиден и разгневен. От стотици години ничий вражески крак не бе пристъпвал из тези свещени местности. Единственият противник, с когото се бяха сблъсквали, беше създаден от самите тях — измамният сън на Лорак.

Техният прекрасен магически щит ги беше предал. Не знаеха как или защо, но повечето от елфите смятаха, че се е случило благодарение на злокобните интриги на Рицарите на Нерака.

— В този момент, генерале — казваше Глокъс — залавянето на тяхната водачка е от първостепенна важност. Заловете момичето, за да можем да го разпитаме. Тя ще признае как са успели да измамят вълшебството на бариерата.

— И какво те кара да смяташ, че ще признае? — попита Конал, раздразнен от непрестанното му бръщолевене на тази тема.

— Може и да откаже — увери го съветникът, — но няма да има никакъв избор. Ще използвам изпитанието на истината.

Двамата се намираха в командната палатка на генерала. Рано тази сутрин бяха провели среща с офицерите от ръководния състав на армията, които бяха изразили съгласието си, че стратегията им е превъзходна. Конал ги бе освободил, за да разположат частите си. Докладите съобщаваха, че противникът се намира на около пет мили от тях. Според съгледвачите Рицарите на Нерака бяха спрели, за да се въоръжат и да сложат броните си. Очевидно се готвеха да влязат в битка.

— Не мога да си позволя толкова хора, за да заловим един-единствен офицер, Глокъс — отвърна Конал, докато записваше нарежданията си в една голяма книга. — Ако момичето попадне в плен по време на сражението, хубаво. Ако пък не… — Той сви рамене и продължи да пише.

— Аз ще се заема със залавянето й, генерале — обади се Силваношей.

— Абсолютно съм против, Ваше величество — каза регентът бързо.

— Дайте ми малък конен отряд — настоя Силван, заставайки пред Конал. — Ще ги обходим по фланга и ще излезем в гърба им. Ще изчакаме, докато битката навлезе в разгара си, ще се вклиним в тях, ще елиминираме телохранителя й и ще я изтеглим обратно към нашите линии.

Генералът вдигна очи.

— Сам твърдеше, Глокъс, че е важно да открием начина, по който тези зверове са проникнали през щита. Мисля, че планът на Негово величество не е за изхвърляне.

— Негово величество се излага на твърде голяма опасност — запротестира съветникът.

— Ще наредя на собствените си телохранители да го придружат — каза Конал. — Кралят ще бъде в пълна безопасност.

— Най-добре да се откажем — произнесе тихо Глокъс.

Генералът игнорира предупреждението му и се приближи до картата, за да я разгледа. Той сложи пръст в една определена точка:

— Предполагам, че водачката им ще разположи полевия си щаб на тази височина. Тъкмо там трябва да потърсите нея и нейния телохранител. Направете обхода през тази горичка и излезте на открито оттук. Така на практика ще се появите изневиделица. Елементът на изненада ще бъде пълен и ще успеете да ударите доста преди да ви забележат. Какво ще кажете, Ваше величество?

— Планът ви е отличен, генерале — кимна ентусиазирано Силван.

Щеше да носи съвсем нова броня — красиво и чудно изработена. Нагръдникът бе увенчан със символа на звездата с дванайсет лъча, стоманеният шлем беше оформен като две лебедови крила. Имаше нов меч и знаеше как да го използва, тъй като още от пристигането си в Силваност бе започнал занимания с експерт по фехтовка, който се изразяваше с възторг за уменията на Негово величество. През този ден победата щеше да принадлежи на елфите и младият крал възнамеряваше да играе съществена роля в нея — роля, която да бъде запомнена и препредавана на поколенията в приказки и песни.

Той излезе от палатката, нетърпелив да се приготви за битката.

Глокъс се позабави още малко.

Конал отново се бе върнал към работата си. Съветникът не отронваше и дума, ала генералът усещаше присъствието му така, както някой долавя гладните очи, втренчени към него откъм смрачена гора.

— Остави ме. Нямам време за теб.

— Тръгвам. Исках само да ти напомня още веднъж какво ти казах. Кралят трябва да бъде в пълна безопасност.

Генералът въздъхна и вдигна очи.

— Ако пострада, вината няма да е моя. Не съм някакъв великан, че да вдигам ръка срещу собствената си раса. Онзи ден се изказах твърде прибързано, без да мисля. Ще заповядам на охраната си да го пази така, все едно е родният ми син.

— Отлично, генерале — кимна Глокъс с прекрасната си усмивка. — Чувствам неимоверно облекчение. Всичките ми надежди за тази страна и нейния народ се градят върху него. Силваношей Каладон трябва да живее, за да управлява Силванести в продължение на дълги години. Както и неговият дядо преди това.

— Сигурен ли си, че няма да размислиш и да се присъединиш към нас, Кайрин? Битката ще бъде тъй велика, че ще се празнува от всяко следващо поколение!

Силван се размърда, докато оръженосецът му се опитваше да закопчае всички каиши на инкрустираната броня. Кожата беше съвсем нова и корава и отказваше да прилегне по най-подходящия начин, а непрестанното местене на краля затрудняваше усилията на оръженосеца още повече.

— Ако Ваше величество поне за миг застане мирен! — помоли отчаяно той.

— Съжалявам — каза Силван и наистина замръзна, но търпението му се изчерпи само след няколко секунди. Той отново обърна глава към Кайрин, който седеше на походното легло и наблюдаваше приготовленията му. — Бих могъл да ти заема броня. Имам още един пълен набор.

Братовчед му поклати глава.

— Чичо ми е дал съвсем ясни нареждания. Ще разнасям заповедите и съобщенията между офицерите. Никаква броня за мен. Трябва да бъда възможно най-подвижен.

Прозвуча тръбен призив, който накара младия крал да подскочи от такова нетърпение, че поне четвърт час здрава работа по облеклото му отиде на вятъра:

— Забелязали са враговете ни! Побързай, глупако!

Оръженосецът шумно си пое дъх, но успя да сдържи езика си зад зъбите. Кайрин също се включи в приготовленията и скоро благодарение на общите им усилия Силван най-сетне се изправи в пълния си блясък.

— Бих те прегърнал за късмет, братовчеде — каза Кайрин, — но ще нося натъртванията от това цяла седмица. Все пак ти желая всичкия късмет на света — произнесе малко по-сериозно, докато двамата си стискаха ръцете, — макар да не мисля, че ще ти бъде нужен.

За миг Силван остана мрачен и замислен.

— Самар често казваше, че битките са рисковано нещо. Храбростта дори на едного може да спаси деня така, както нечие малодушие би могло да го съсипе напълно. Боя се, братовчеде, боя се повече дори от смъртта, че може да се окажа страхливец и да избягам от бойното поле. Неведнъж съм виждал как се случва. Виждал съм как добри и храбри мъже падат на колене и треперят, и хленчат като малки деца.

— Твърдият дух на баща ти и непоколебимия кураж на майка ти тече в твоите вени — увери го Кайрин. — Няма да предадеш паметта им. Няма да предадеш народа си, нито себе си.

Младият крал пое дълбоко дъх. Във въздуха се носеше уханието на цветя. Той издиша бавно. Слънчевите лъчи грееха от небесата меко като мед. Навсякъде край него се долавяха познати звуци и аромати — звукът на война, миризмата на кожа и пот, — с които се бе родил, които бе научен да ненавижда, но и по някакъв странен начин да обича. През целия си живот бе имал за детска площадка бойното поле, а за люлка — палатката на командира. Тук, осъзна той, се чувстваше повече у дома, даже в сравнение с прекрасния си дворец.

Той се усмихна печално и излезе навън в блестящата сребърно-златна броня, за да бъде посрещнат от радостните викове на хората си.

Тактиката и на двете страни беше проста. Елфите оформиха редици пред полето, разполагайки стрелците си отзад. Армията на Рицарите на Нерака разтегли позициите си между редките дървета в основата на хълма, с надеждата да увлекат елфите в стремителна атака.

Конал имаше достатъчно ум, за да не се хване на уловката. Дори търпението да липсваше в собствените му войни, генералът разполагаше с достатъчни запаси от здрав разум, за да ги удържа със силна ръка. Времето беше на негова страна — цялото време на света. Същото обаче не важеше за Рицарите на Нерака. Провизиите им бяха на привършване и трябваше да действат възможно най-бързо.

Към средата на следобеда откъм възвишенията се разнесе неприятният звук на тръба. Елфите стиснаха по-здраво оръжията си. Армията на Мрачните рицари се появи между дърветата тичешком, крещейки обиди и предизвикателства срещу противниците. И откъм двете страни към небето полетяха стрели, описаха смъртоносната си дъга и се посипаха върху главите на войниците в унищожителен дъжд, докато в същия момент двете армии се сблъскваха с тътнещ грохот.

Щом битката започна, Силван и неговият конен ескорт препуснаха през гората западно от бойните действия. Малкият отряд благополучно остана незабелязан, обходи фланга на собствената си войска, навлезе във вражеските линии и започна да ги заобикаля. Никой не ги видя и никой не извика след тях. Онези, които в този момент се сражаваха, виждаха единствено неприятеля пред очите си. Щом дърветата започнаха да оредяват, Силван вдигна ръка, за да накара конниците да спрат. Той подкара внимателно коня си към края на гората, взимайки със себе си командира на телохранителите на генерала. Двамата се взряха към бойното поле.

— Изпратете съгледвачи — нареди кралят. — Нека ни известят в мига, в който забележат водачката.

Съгледвачите тръгнаха напред. Силван зачака, като безстрастно наблюдаваше напредването на битката.

В този миг войните се биеха лице в лице. Сега стрелците и на двете страни почти не вършеха работа — не и докато двете армии се бяха сключили в кървава прегръдка. От пръв поглед не можеше да се прецени кой взима превес, но след няколко минути Силван си даде сметка, че елфите започват да изтласкват рицарите все по-назад.

— Очертава се славна победа, Ваше величество — каза ликуващо неговият командир. — Сганта отстъпва!

— Да, прав си — съгласи се намръщено кралят.

— Ваше величество не изглежда доволен? Нанасяме съкрушителен удар на човеците-паразити!

— Така изглежда — каза Силван. — Но ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че врагът не отстъпва панически. Разбира се — бягат, но придвижването им е внимателно преценено и дисциплинирано. Виждаш ли как не нарушават редиците си? И щом някой падне, веднага излиза друг, за да заеме мястото му. Нашите войни, от друга страна — добави с отвращение, — изглеждат като полудели.

Забелязали отстъплението на рицарите, елфите напълно бяха изоставили всякаква идея за формирование и налитаха с убийствена ярост, без да обръщат внимание на виковете на своите командири. Над крясъците на ранените и умиращите се издигаха призивите на тръбите и роговете — водещи своя собствена битка. Силваношей забеляза, че рицарите внимателно се вслушват в зова на собствените си тръби и откликват стегнато и без бавене, докато подлудените от кръвта елфи не чуваха нито своите, нито чуждите.

— И все пак — каза той — не ни остава нищо друго, освен да победим. Превъзхождаме ги значително. Единственият възможен начин да загубим е като обърнем оръжие срещу себе си. Веднага щом се върнем, ще разговарям по този въпрос с генерала. Самар никога не би позволил подобна липса на дисциплинираност.

— Ваше величество! — зададе се в галоп един от съгледвачите. — Открихме офицерите им!

Силван обърна главата на коня си и препусна след съгледвача. Не изминаха много и се натъкнаха на друг съгледвач, останал, за да държи нещата под око.

Той посочи напред.

— Там, Ваше величество. На възвишението. Веднага се забелязват.

Наистина беше така. На възвишението се издигаше огромен минотавър — първият, който Силван виждаше през живота си. Създанието носеше отличителните знаци на Рицарите на Нерака. На кръста му бе препасан масивен меч. Минотавърът наблюдаваше развитието на битката изключително внимателно. Близо до него стояха дванайсетина рицари на коне, които също следяха сражението. Зад тях знаменосецът държеше високо флаг, който в миналото може и да бе изглеждал бял, но сега беше по-скоро мръснокафяв, като напоен със засъхнала кръв. Точно до него един ординарец търпеливо държеше юздите на великолепен червеникав жребец.

— Дали пък в крайна сметка предводителят им не е минотавърът? — обади се Силван. — Трябва да сме се объркали.

— Не, Ваше величество — отвърна съгледвачът. — Виждате ли ето там, зад него? Това е водачката, различава се лесно по кървавочервения шарф.

Младият крал се загледа, но не успя да я види, след което минотавърът отстъпи встрани, за да обсъди нещо с един от рицарите. Зад него, стъпила на невисоко възвишение, стоеше слабо, деликатно човешко момиче, което също следеше ставащото на бойното поле с не по-малък интерес от този на останалите рицари. Под едната си ръка държеше шлем. На колана й висеше утринна звезда.

— Това ли е тяхната водачка? — попита изумено младежът. — Не изглежда достатъчно голяма дори за първия си танц, да не говорим за толкова отговорна длъжност!

Дали защото го чу, въпреки че беше невъзможно, понеже се намираха на повече от сто и двайсет крачки от тях, или поради някаква друга причина, момичето обърна очи право към него. Силван внезапно се почувства изложен и напълно открит пред тези очи и побърза да отстъпи сред по-гъсто израслите дървета.

Водачката остана загледана в тяхна посока в продължение на дълги мигове. Младият крал вече можеше да се обзаложи, че ги е забелязала и тъкмо се канеше да нареди отстъпление, когато момичето отмести взор. Очевидно даде някакви нареждания на минотавъра, защото той прекрати разговора си и се приближи до нея. Дори от толкова далече се забелязваше, че огромното създание се отнася с респект и нескривано уважение към водачката. Минотавърът изслуша заповедите й, погледна през рамо към бойното поле и кимна с рогатата си глава.

Сетне се обърна, даде знак на рицарите да го последват и с рев се затича надолу по склона. Рицарите пришпориха конете си подире му, но макар всичко да се разиграваше пред очите му, Силван все още не можеше да бъде сигурен каква е целта на действията им. Вероятно подготвяха контраатака.

— Сега е нашият шанс, Ваше величество! — извика развълнувано командирът. — Остана съвсем сама.

Възможността изглеждаше толкова примамлива, че чак му се струваше прекалена. Може би беше капан. Силван се колебаеше.

— Ваше величество! — подкани го отново командирът. — Какво чакате?

Младият крал просто се взираше напред. Не се виждаше никаква засада. Рицарите все така се отдалечаваха в див галоп.

Силван пришпори коня си и препусна напред. Войниците го последваха. Отрядът полетя напред като стрела — с краля като неин сребърен връх, — насочена право към сърцето на врага. Преди изобщо някой да е успял да ги забележи, вече бяха преполовили пътя пред себе си. Момичето не откъсваше очи от своите войни. Пръв ги съзря нейният знаменосец. Той изкрещя и посочи към тях. Червеникавият жребец вдигна глава и изцвили достатъчно високо, за да се чуе гласът му над тръбите и бойните рогове.

Минотавърът се закова на място и погледна назад.

Без да го изпуска от ъгълчето на очите си, Силван заби още по-безмилостно шпори в корема на коня, за да го накара да ускори ход. Бясното препускане го въодушевяваше. Беше умел ездач и скоро излезе далеч пред останалите. Вече се намираше съвсем близо до водачката, която навярно чуваше тропота на копита, но все още не се обръщаше.

Над бойното поле се разнесе чудовищен рев. Рев, побрал в себе си скръб, гняв и настървение — тъй ужасен, че накара стомаха на младежа да се свие, а по челото му да избият капчици студена пот. Минотавърът вече се носеше към него, издигнал огромния си меч, за да го посече на две. Силван заскърца със зъби и принуди коня да полети още по-бързо. Ако успееше да се добере до момичето, можеше да я използва едновременно като щит и заложник.

Минотавърът се движеше с невероятна бързина и макар единият да тичаше, а другият да яздеше кон, изглеждаше така, сякаш създанието ще го достигне много преди да е заловил водачката. Младежът прехвърли вниманието си към момичето. Явно още не подозираше за приближаването му и оставаше в пълно неведение за връхлитащата опасност. Сега наблюдаваше минотавъра.

— Галдар! — извика внезапно тя. Гласът й бе красив и звънък, и необяснимо дълбок. — Помни клетвата си.

Думите й отекнаха над писъците и трясъка на стомана в стомана. И като че се забиха право в гърдите на подивялото създание. Минотавърът спря лудешкия си бяг и се втренчи умолително в нея.

Тя не трепна, или поне така изглеждаше. Водачката отмести очи от него и ги насочи към небесата. Минотавърът нададе яростен рев и разгневено заби меча си в царевичното поле. Острието на оръжието потъна наполовина до дръжката в земята.

Силван препусна по склона на невисокото възвишение. Момичето най-сетне го погледна.

Очи с цвят на кехлибар. Младият крал никога не беше виждал такива. Очите й не го отблъскваха, а по-скоро привличаха. Яздеше право към нея, но не виждаше нищо друго, освен тях. Струваше му се, че препуска към самите им дълбини.

Тя откачи утринната звезда, подхвърли оръжието в ръка, за да усети тежестта му и зачака без страх.

Конят на Силван изкачи последните няколко крачки до билото на възвишението и се изравни с нея. Водачката замахна с бойния чук срещу младежа, но той отби удара й с лекота, като изрита оръжието с крак. Още един ритник изби чука от ръката й и я накара да политне назад, да изгуби напълно равновесие и да падне на земята. В същия миг отрядът на краля я обкръжи напълно. Знаменосецът падна посечен. Елфите направиха опит да уловят коня, но бяха принудени да отстъпят пред копитата му. Животното се освободи от безжизнената ръка на убития и се впусна към бойното поле, сякаш възнамеряваше да вземе участие в битката дори и без ездач.

Момичето лежеше зашеметено на земята. Беше покрита с кръв, но не можеше да се разбере дали е нейна или на обезглавения знаменосец.

Силван разярено нареди на елфите да се отдръпнат, за да не я стъпчат. Той скочи от седлото, изтича до нея и я вдигна на ръце. Тя простена. Очите й потрепнаха. Младият крал облекчено си пое дъх. Беше жива.

— Дайте я на мен, Ваше величество — предложи командирът.

Силван се възпротиви. Той сложи момичето на седлото и сам се метна зад нея. Обви я здраво с една ръка и улови юздите с другата. Главата й лежеше отпуснато на сребърния му нагръдник. Никога през живота си не бе виждал лице с толкова деликатни, тъй съвършено оформени черти. Той я прегърна нежно и загрижено.

— Тръгвайте! — нареди на останалите и сам препусна към гората.

Пътьом подминаха минотавъра, който стоеше на колене до забития си в земята меч и скръбно бе свел глава.

— Какво си мислите, че правите? — извика младежът към неколцина от елфите, които се канеха да тръгнат към създанието с измъкнати мечове. — Вече не представлява заплаха. Оставете го.

— Той е минотавър, Ваше величество. Минотаврите винаги са заплаха — запротестира командирът.

— Значи възнамеряваш да го убиеш невъоръжен и без да е оказал съпротива? — попита остро Силван.

— На наше място той нямаше да изпита угризения — отвърна мрачно командирът.

— Значи така. Вече заприличваме на животни — каза студено младежът. — Мисля, че чухте заповедта ми, командир. Постигнахме основната си цел. Да се махаме оттук, преди да са ни прегазили.

Последното наистина изглеждаше повече от възможно. Сега армията на Рицарите на Нерака отстъпваше още по-бързо. Бягаха организирано и без да нарушават линиите си.

Силван и елфите пришпориха безмилостно конете и напуснаха бойното поле. Кралят гордо носеше наградата си на ръце.

Скоро достигнаха сенките под дърветата. Момичето простена отново, размърда се и отвори очи.

Силван се вгледа в тях и съзря себе си, уловен в капана на кехлибара.

Момичето се оказа послушен заложник. Не причиняваше никакви неприятности и приемаше съдбата си без да се оплаква. Щом пристигнаха обратно в лагера и той понечи да й помогне да слезе, тя отказа и го направи сама. Плъзна се грациозно от седлото и с готовност се предаде. Елфите сложиха железни окови на китките и глезените й и я отведоха в палатка, в която нямаше нищо друго освен сламеник и одеяло.

Силван я последва. Не можеше да я изостави.

— Ранена ли си? Да изпратя ли да повикат лечителите?

Тя поклати глава. Не беше обелила и дума — нито на него, нито на когото и да било. Отказа и когато й предложи храна или вода.

Младежът стоеше на входа на затворническата палатка, чувствайки се безпомощен и глупав в царствената си броня. В пълна противоположност, макар и окървавена и окована, тя оставаше напълно спокойна и хладнокръвна. Беше седнала с кръстосани крака върху одеялото и се взираше невиждащо в тъмнината. Силван напусна палатката със смущаващото усещане, че не тя, а той е бил взет в плен.

— Къде е Глокъс? — попита. — Искаше да я разпита.

Ала никой не знаеше къде е съветникът. Не го бяха виждали още от началото на битката.

— Уведомете ме, когато се появи — заповяда младежът и се прибра в собствената си палатка, за да свали бронята.

Този път, додето оръженосецът му разкопчаваше безбройните каишки и сваляше парче по парче бронята от него, Силван остана безмълвен и неподвижен.

— Поздравления, братовчеде! — каза Кайрин, докато се навеждаше, за да влезе в палатката. — Вече си герой! В края на краищата, няма да става нужда да пиша песента за теб. Народът вече я пее! — Зачака смеха в отговор на шегата си, но когато не получи такъв, огледа внимателно младия крал. — Братовчеде? Какво има? Не изглеждаш добре. Ранен ли си?

— Видя ли я, Кайрин? — попита Силван. — Махай се! — извика раздразнено на оръженосеца. — Вън. Мога да довърша и сам.

Елфът се поклони и излезе. Кралят се отпусна на походното легло. Единият от ботушите му все още не беше свален.

— Дали съм видял затворничката? Едва я зърнах — каза Кайрин. — Защо?

— Какво мислиш за нея?

— Тя е първото човешко същество, което виждам, и трябва да призная, че не ми се стори чак толкова грозна, колкото очаквах. И все пак я намирам за изключително странна. Омайваща. Обезпокоително свръхестествена. — Той се намръщи. — И да не би да има някакъв обичай сред човеците, който задължава жените да си бръснат главите?

— Какво? О, не. Може да е нещо, свързано с Рицарите на Нерака. — Младежът стоеше с ботуш в ръка, взираше се в мрака и виждаше очите с цвят на кехлибар. — Стори ми се красива. Най-красивата жена, която някога съм виждал.

Кайрин седна до братовчед си.

— Силван, тя е наш враг. Тя е причината стотици от нашите да лежат мъртви или умиращи по пропитата с кръвта им земя.

— Зная. Зная! — извика краля и се изправи. Той хвърли ботуша си в единия ъгъл. После отново седна и раздразнено се зае с другия. — Не пожела да ми каже и дума. Не пожела да ми каже името си. Просто ме гледаше с онези свои странни очи.

— Ваше величество — един офицер се появи на входа на палатката. — Генерал Конал поиска да ви предадем новините. Спечелихме. Победата е наша.

Силван не отговори. Беше престанал да се бори с ботуша и отново гледаше в нищото.

Кайрин стана и излезе навън.

— Негово величество не се чувства добре — каза той. — Но съм уверен, че вестта го е зарадвала.

— Тогава сигурно е единствен — отвърна кисело офицерът.

Победата наистина принадлежеше на елфите, ала тази нощ малцина в лагера се радваха. Бяха успели да пресекат напредването на врага и да го изтласкат надалеч от Силваност, но не и да го унищожат. Веднага след битката преброиха едва трийсет човешки трупа, а не четиристотин, както очакваха. Обвиняваха за всичко странната мъгла, надигнала се откъм реката — влажна, ледена и сива, увиснала ниско над земята; смущаваща мъгла, която скриваше враг от врага и другар от другаря. Така противниците им просто се бяха стопили, изчезнаха безследно, сякаш окървавената земя бе разтворила паст и ги бе погълнала.

— И сигурно точно това се е случило — казваше генерал Конал на своите офицери. — Предварително са уточнили начина си на бягство. Отстъпиха, а щом мъглата се спусна, са побягнали към скривалището си. Сигурно сега се спотайват в някоя пещера наблизо.

— Но с каква цел, генерале? — попита нетърпеливо Силван.

Кралят беше умърлушен и леко раздразнен, неспокоен и притеснен. Беше напуснал палатката си, която изведнъж му се бе сторила празна и задушаваща, за да поговори с офицерите. Куражът на краля се обсъждаше и хвалеше на висок глас. Без съмнение младежът беше героят на деня, както дори самият Конал бе принуден да признае. Силван не се вълнуваше от хвалебствията им. Погледът му постоянно се местеше към палатката, където държаха в плен момичето.

— Човеците нямат нито храна, нито снаряжение — продължи той. — Нито пък начин да се сдобият с такива. Чувстват се изолирани. Знаят, че сега няма да успеят да превземат Силваност. Със сигурност обаче, ако не друго, то поне ще се опитат да се изтеглят към границата.

— Знаят, че ще пресечем пътя им, веднага щом опитат нещо такова — каза генералът. — И все пак имате право, Ваше величество, не могат да се крият вечно. Рано или късно ще изпълзят на открито и ще ги заловим. Просто ми се иска да знаех — добави повече на себе си, отколкото на останалите, — какво ли са намислили. Понеже съм сигурен, че в действията им имаше замисъл, както съм сигурен, че сега съм тук пред вас.

Офицерите започнаха да подхвърлят различни теории: човеците са се изплашили и сега са пръснати без никаква връзка помежду си; човеците са се спуснали под земята с надеждата да открият тунели, които да ги отведат обратно в северна посока и така нататък, и така нататък. Всяка теория намираше своите противници, докато не се увлякоха в спор, който постепенно започна да уморява Силваношей. Той рязко им обърна гръб и тръгна в нощта.

— Само един знае истината — каза си той. — И тя ще проговори. Тя ще говори с мен.

Младежът нарочно се насочи към палатката й, минавайки покрай лагерните огньове, край които елфите седяха неутешими и си припомняха битката. Войниците изпитваха огорчение и раздразнение от неуспеха си да унищожат омразните нашественици. Кълняха се, че щом слънцето изгрее, ще преобърнат всеки камък, додето не открият страхливите човеци, побягнали точно когато поражението им щеше да бъде пълно.

Силван откри, че очевидно не само той се интересуваше от пленницата. Стражът пред входа на палатката й тъкмо пропускаше Глокъс на влизане. Младежът вече се канеше да пристъпи на светло и да спре съветника, когато осъзна, че Глокъс не го е забелязал.

Внезапно в него се пробуди интерес към онова, което регентът щеше да я попита. Той заобиколи откъм гърба на затворническата палатка. Нощта бе мрачна. Никъде не се виждаше пазач. Силван пропълзя близо до платнището, като внимаваше да не вдига шум. Затаи дори дъха си.

Единствената свещ на пода пробуждаше към живот два тъмни силуета — този на момичето, с гладката й глава и дълга, грациозна шия, и на елфа — висок, изправен, с бяла мантия, която светлината правеше черна. Двамата останаха задълго вгледани един в друг, след което сянката на Глокъс внезапно се отдръпна. Отскочи назад, макар момичето да не му бе сторило нищо. Нито помръдна, нито вдигна ръка или каза дума.

— Коя си ти? — попита той, а в гласа му се четеше страх.

— Наричат ме Мина — отговори тя.

— Аз съм…

— Не е нужно да ми казваш. Зная името ти.

— Но откъде? — попита изумено съветникът. — Не би могла да го знаеш. Никога досега не си ме виждала.

— Но го зная — отговори студено тя.

Глокъс бе успял да възвърне хладнокръвието си.

— Отговори ми само на един въпрос, вещице. Как премина през моя щит? С помощта на каква магия? Кое заклинание използва?

— Нямаше магия — отвърна момичето. — Нямаше заклинания. Ръката на Бога се спусна и щитът бе вдигнат.

— Каква ръка? — попита гневно Глокъс, мислейки, че го подиграва. — Какъв бог. Няма богове! Вече не!

— Има Един Бог — заяви Мина.

— И кое е името му?

— Богът няма име. Богът не се нуждае от име. Богът е Единият Бог, Истинният и Единствен Бог.

— Лъжи! Кажи ми онова, което искам да знам — вдигна ръка съветникът.

Силваношей очакваше Глокъс, както и в неговия случай, да използва изпитанието на истината.

— Чувстваш как гърлото ти започва да се затваря — произнесе регентът. — Давиш се за глътка въздух, но не можеш да я поемеш. Започваш да се задушаваш.

— Това не е изпитанието на истината — каза си младежът. — Какво прави той?

— Дробовете ти горят и сякаш са на път да се пръснат — продължаваше Глокъс. — Магията се затяга, затяга, додето ти губиш съзнание. Ще престана да те измъчвам, ако се съгласиш да ми кажеш истината.

Той започна да напява странни думи, чието значение убягваше на Силван, но които трябва да бяха част от някакво заклинание. Разтревожен за безопасността й, той се накани да влети вътре, за да я спаси, ако трябва даже да разкъса платнището със собствените си ръце, но да я защити.

Мина продължаваше да седи спокойно на сламеника. Не се задъхваше. Не се давеше. Продължаваше да диша нормално.

Глокъс прекрати напева. Той се взря удивено в нея.

— Ти ми се противопоставяш! Как?

— Магията ти няма ефект върху мен — сви рамене тя. Оковите й иззвъняха като сребърни звънчета. Тя вдигна очи към него. — Познавам те. Зная истината.

Съветникът мълчаливо я загледа и макар Силван да виждаше единствено сянката му, усещаше, че чародеят е разгневен, но и уплашен.

Глокъс се обърна и бързо напусна палатката.

Разтревожен и едновременно с това очарован, младият крал заобиколи отпред. Почака в мрака, докато Глокъс най-сетне не се скри в палатката на генерал Конал, след което приближи до стражите.

— Искам да говоря с пленницата — каза на единия.

— Да, Ваше величество. — Пазачът се поклони и понечи да го придружи.

— Сам — каза Силван. — Можеш да останеш навън.

Пазачът не помръдна.

— Не ме грози опасност. Та тя е окована! Отиди да хапнеш нещо. Ще поема смяната ти.

— Ваше величество, имам заповеди да…

— Отменям ги! — извика младежът, мислейки колко ли жалка е фигурката му в очите с цвят на кехлибар. — Тръгвай. И вземи другия от твоята смяна заедно с теб.

Стражът се поколеба още един миг, ала кралят му бе дал пряко нареждане. Не смееше да прояви неподчинение.

Двамата пазачи се отдалечиха по посока на лагерните огньове. Силван влезе в палатката. Застана, вгледан в своята затворница. Стоеше, заключен в очите й, чувствайки топлината и чистотата край себе си.

— Исках да зная… дали… дали се отнасят добре с теб…

„Ама че глупости говоря!“ — помисли си, още докато думите неуверено напускаха устата му.

— Благодаря ти, Силваношей Каладон — каза момичето. — Не се нуждая от нищо. Сега съм в ръцете на моя Бог.

— Знаеш кой съм? — поинтересува се младежът.

— Разбира се. Ти си Силваношей, син на Алхана Звезден Бриз, дъщеря на Лорак Каладон и на Портиос от Дома на Солостаран.

— А ти си…?

— Мина.

— Просто Мина?

Тя отново сви рамене. Оковите още веднъж прозвънтяха.

— Просто Мина.

Кехлибарът започваше да се втвърдява около него. Усети, че въздухът вече не му достига, сякаш сам беше онзи, който се задушаваше вследствие от заклинанието на Глокъс. Той се приближи и клекна редом с нея, за да се вгледа по-добре в прекрасните очи.

— Спомена твоя бог. Бих искал да те попитам нещо. Щом Рицарите на Нерака го следват, значи е зъл бог. Защо някой толкова млад и толкова красив като теб, би следвал пътеките на мрака?

Мина му се усмихна по такъв начин, сякаш виждаше пред себе си слепец или слабоумен.

— Няма добро и зло. Няма светлина и няма мрак. Има само едно. Една истина. Всичко друго е лъжа.

— Но този бог трябва да е зъл — настоя Силван. — Иначе защо му е да напада народа ми? Ние обичаме мира. И не сме сторили нищо, за да провокираме тази война. И все пак, сега хората ми са мъртви от ръцете на врага.

— Не съм дошла тук, за да завладявам — каза Мина. — Дойдох, за да те освободя. Теб и твоята страна. Ако някой умира, то е само защото безброй други ще живеят. Мъртвите разбират саможертвата си.

— Възможно е — поклати иронично глава той. — Но признавам, че аз не разбирам тази саможертва. Как би могла ти — един човек и съвсем сама — да спасиш народа на елфите?

Мина замълча дълго, толкова дълго, че дори оковите й не издаваха звук. Очите с цвят на кехлибар го изоставиха и се насочиха към светлината на свещта. Нямаше нищо против да стои и да я наблюдава. Никога не беше виждал жена от расата на човеците с толкова деликатни черти, такава фина костна структура, с тъй гладка кожа. Всяко нейно движение бе плавно и изпълнено с грация. Откри, че погледът му неудържимо е привлечен от обръснатата й глава. Формата на черепа бе съвършена, кожата сияеше леко, покрита с мек червен пух, който навярно бе също тъй приятен и на пипане…

— Позволено ми е да ти издам една тайна, Силваношей — каза Мина.

Изгубен в нея, той трепна при звука от гласа й.

— Кой ти дава това позволение?

— Трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш никому.

— Заклевам се — каза младежът.

— Закълни се наистина — поиска тя.

— Кълна се — произнесе бавно Силван — в гроба на майка си.

— Клетва, която не мога да приема — отвърна Мина. — Майка ти не е мъртва.

— Какво? — олюля се от учудване той. — Какви ги говориш?

— И майка ти, и баща ти са живи. Великаните не са убили нея и нейните следовници, както се боеше. Стоманеният легион им се е притекъл на помощ. Но историята на родителите ти сега е минало, за да започне твоята, Силваношей Каладон.

Тя протегна ръка сред звъна на оковите си и докосна бузата му. Упражни лек натиск и го накара да се приближи.

— Закълни се в Единия Истинен Бог, че няма да разкриеш никому онова, което ще ти кажа.

— Но аз не вярвам в този бог — заекна Силван. Докосването й беше като гръм от ясно небе, караше го да настръхва и запращаше вълни от желание през жилите му.

— Единият Бог вярва в теб, Силваношей — каза му Мина. — Само това има значение. Единият Бог ще приеме клетвата ти.

— Тогава… кълна се в… Единия Бог. — Думите звучаха непривично и почувства известно неудобство, докато произнасяше клетвата. Наистина не вярваше в този бог, но имаше странното и тревожно усещане, че клетвата му е била записана от нечия безсмъртна ръка и ще му бъде поискана сметка за нея.

— Знаеш ли как си преодолял щита? — попита тя.

— Глокъс го е вдигнал, за да мога да… — започна Силван, но спря, щом забеляза, че тя се усмихва. — Какво? Да не би да го е направил твоят Бог, както каза на съветника?

— Казах му онова, което искаше да чуе. В действителност ти не си проникнал през щита. А щитът те е заловил, докато си бил напълно безпомощен.

— Разбирам какво искаш да кажеш — припомни си Нощта на бурята младежът. — Бях в безсъзнание. Припаднах от едната му страна, а когато се събудих, бях от другата. Но не съм се местил сам. Щитът се е преместил, за да ме скрие! Това обяснява всичко!

— Бариерата ще издържи на всяка атака, но ще разпростре влиянието си върху безпомощните, или поне така ми бе дадено да узная. Аз и войниците ми заспахме. На сутринта бяхме във вътрешността.

— Но ако щитът закриля елфите — възрази Силван, — как тогава е допуснал враговете ни?

— Щитът не закриля вас — отговори Мина, — а пречи на онези, които искат да ви помогнат, да го сторят. Истината е, че той е ваш затвор. Не само затвор, но и палач.

Младият крал се отдръпна от ръката й. Близостта й го объркваше, пречеше му да разсъждава.

— Какво искаш да кажеш?

— Народът ти страда от пагубна болест — рече тя. — Всеки ден загиват нови и нови елфи. Някои вярват, че за болестта е отговорна бариерата. И отчасти са прави. Онова, което не подозират, е, че щитът бавно източва живота им, за да се поддържа. Елфите умират бавно, а бариерата остава на място. Вие се намирате в затвор. Скоро този затвор ще се превърне във ваша гробница.

Силван се отпусна на земята.

— Не ти вярвам.

— Имам доказателство — произнесе Мина. — Говоря единствено истината. Кълна се в своя Бог.

— Тогава ми дай това свое доказателство — подкани я той. — Убеди ме.

— Ще ти го дам, Силваношей, и то с удоволствие. Моят Бог ме изпрати тук тъкмо с тази цел. Глокъс…

— Ваше величество — повика нечий твърд глас отвън.

Силван изруга под нос и бързо се обърна.

— Помни, нито дума! — предупреди го Мина.

Младият крал отметна с трепереща ръка платнището на входа и застана лице в лице с генерал Конал, придружен от двамината стражи.

— Ваше величество — повтори Конал, а в гласа му се съдържаше определена покровителствена нотка, която накара Силван да изскърца със зъби, — дори и един крал не бива да освобождава от задължението им пазачите на толкова важен пленник. Негово величество се е изложил на огромна опасност. Това е недопустимо. Заемете местата си! — нареди на стражите той.

Елфите бързо застанаха пред входа на палатката.

Обясненията се трупаха едно след друго на върха на езика на младежа, ала откри, че не може да изрече нито едно от тях. Би могъл да каже, че е дошъл, за да разпита пленницата как е успяла да проникне през щита, но това щеше да приближи разговора твърде много до нейната тайна, а се страхуваше, че не би могъл да говори за едното, без да му се наложи да разкрие другото.

— Ще придружа Ваше величество до палатката му — каза генералът. — Дори героите се нуждаят от сън.

Силван запази мълчание, надявайки се, че ще бъде взето за наранена гордост и зле разтълкувани намерения. Той тръгна редом с Конал и двамата минаха покрай лагерните огньове, които вече бяха оставени да изтлеят. Онези от елфите, които не караха караула си или не участваха в издирването на човеците, отдавна се бяха увили в одеялата си и спяха дълбоко. Лечителите се грижеха за ранените. Лагерът бе потънал в тишина.

— Лека нощ, генерале — произнесе студено младият крал. — Поздравявам ви за днешната победа. — С това Силван се накани да влезе в палатката си.

— Съветвам Негово величество направо да си ляга — предупреди го Конал. — Утре трябва да сте отпочинали. За да ръководите екзекуцията.

— Какво? — възкликна младежът. Наложи се да се хване за едно от подпорните въжета. — Каква екзекуция? Чия?

— Утре по обяд, щом великото слънце се издигне високо, за да бъде свидетел на делото ни, ще екзекутираме жената — отговори генералът. Докато говореше, не го погледна. Вместо това се взираше в нощта. — Глокъс лично го препоръча, и поне в това съм съгласен с него.

— Глокъс! — повтори Силван.

Припомни си съветника в палатката й, спомни си и страха, който бе доловил в него. Мина щеше да му каже нещо за Глокъс, когато ги бяха прекъснали.

— Не можете да я убиете! — каза твърдо той. — И няма да го направите. Забранявам.

— Страхувам се, Ваше величество, че нямате думата по този въпрос — рече Конал. — Водачите на Дома бяха уведомени за настоящата ситуация. Резултатът от гласуването е единодушен.

— Как ще бъде умъртвена тя? — попита Силван.

Генералът положи приятелска десница на рамото му:

— Зная, че за вас това е тежка задача, Ваше величество. Не е необходимо да оставате до самия край. Просто излезте и произнесете няколко думи, след което можете да се оттеглите в палатката си.

— Отговори ми, проклет да си! — изкрещя кралят, като отблъсна ръката му.

Лицето на Конал се вкамени.

— Жената ще бъде отведена на полето, което е напоено с кръвта ни. Ще бъде завързана за стълб. Ще изберем седмина от най-добрите си стрелци с лък. Когато слънцето изгрее директно над главата й и сянката й вече не се вижда, стрелите ще я пронижат.

Силван вече не виждаше лицето на генерала — толкова заслепяваща бе яростта му в този миг. Той стисна юмруци, додето ноктите му не издълбаха кървави резки в плътта. Болката му помогна да изрече малко по-уверено:

— Защо Глокъс иска тя да умре?

— Доводите му са разумни. Докато водачката им е жива, човеците ще останат наблизо, с желанието да я спасят. Екзекуцията ще сложи край на всичките им надежди и ще ги деморализира. Така ще можем да ги открием и унищожим още по-лесно.

Младежът усети как му се повдига. Боеше се, че съвсем скоро ще повърне, така че побърза да приведе последния аргумент, с който разполагаше:

— Ние, елфите, почитаме живота. И никой наш закон не позволява да го отнемаме, независимо колко ужасно престъпление е извършил някой. Вярно е, че между нас съществуват и наемни убийци, но те винаги остават извън закона.

— Не отнемаме живота на елф — отговори Конал, — а на човек. Лека нощ, Ваше величество. Преди зазоряване ще изпратя да ви повикат.

Силван влезе в палатката си и спусна входното платнище. Прислужниците вече го очакваха.

— Оставете ме — нареди им раздразнено той и изчака, докато забързано напускаха.

Той се хвърли на леглото, но почти незабавно скочи отново. Тръшна се в едно кресло и загледа потиснато пред себе си. Не можеше да позволи това момиче да умре. Обичаше я. Обожаваше я. Беше се влюбил в нея още от момента, в който я видя да се възправя храбро и безстрашно сред войните си. Ето, че бе пристъпил над бездната на разума, за да се хвърли към острите скали на любовта. Сблъсъкът го беше разкъсал на парчета. А сега се къпеше в морето от болка и жадуваше за още.

В ума му започваше да се оформя план. Може би щеше да извърши нещо нередно и да постави народа си в опасност, но — възпротиви се сам на себе си той — те също постъпваха неправилно, а тяхната неправда бе далеч по-голяма от неговата. В известен смисъл щеше да ги спаси от самите тях.

Силван даде достатъчно време на генерала, за да стигне до палатката си, след което се уви в една тъмна наметка, а в ботуша си напъха дълъг, остър нож. Надникна през входа на палатката и се увери, че наоколо не се забелязва никой. После излезе в нощта и се прокрадна през дремещия лагер с недоловими стъпки.

Пред палатката на Мина стояха двама пазачи — бдителни и готови да вдигнат тревога при най-малкия сигнал за опасност. Младият крал се промъкна откъм задната страна, откъдето бе подслушал разговора на водачката с Глокъс. Огледа се внимателно. Гората беше само на няколко крачки от него. Щяха да се доберат до дърветата без проблеми. Трябваше да намерят някоя пещера. Там щеше да я остави в безопасност, а нощно време щеше да се връща, за да й носи храна, вода, любовта си…

Той извади ножа и като прободе платнището с острия му връх, започна предпазливо да разрязва цепнатина близо до земята. Сетне се промуши през отвора и пропълзя във вътрешността.

Свещта продължаваше да гори. Внимаваше да не минава пред светлината й, за да не забележат пазачите сянката му.

Мина спеше върху сламеника. Лежеше на една страна с присвити крака. Все така окованите си ръце бе вдигнала до гръдта си. Изглеждаше крехка. Сънят й навярно бе спокоен и без сънища. Дъхът излизаше леко през носа и едва-едва раздалечените й устни.

Силван сложи ръка през устата й, за да предотврати стреснатия й вик.

— Мина! — прошепна настойчиво. — Мина.

Очите й се отвориха. Не издаде нито звук. Очите с цвят на кехлибар се фокусираха върху него, сякаш отдавна беше наясно със заобикалящата я обстановка.

— Не се страхувай — каза той, ала още докато го произнасяше, си даде сметка, че момичето никога през живота си не бе изпитвало страх. Нито пък в този момент се боеше. — Дойдох да те спася. — Опитваше се да говори спокойно, ала гласът и ръцете му трепереха неудържимо. Можем да избягаме отзад към гората. Първо обаче трябва да свалим оковите ти. — Той махна ръка от устата й. — Повикай стражата. Ключът е в тях. Кажи им, че се чувстваш зле. Ще се притая в сенките и…

Мина постави пръсти на устните му и го накара да замълчи.

— Не — произнесе тя. — Благодаря ти, но ще остана.

— Какво беше това? — попита единият пазач отвън. — Чу ли нещо?

— Дойде от вътрешността.

Силван вдигна ножа. Момичето улови лакътя му. И започна да пее.

Гласовете на пазачите замлъкнаха.

— Ето — каза тя на младия крал. — Сега спят. Можем да говорим спокойно.

— Заспали… — Силван вдигна платнището на входа. Стражите стояха прави, ала главите им бяха клюмнали, а брадичките им почиваха на гърдите. Очите им бяха затворени. — Да не би да си магьосница? — попита я, щом се върна.

— Не. Просто верен последовател — отговори Мина. — Дарбите ми са от Бога.

— Позволи на твоя Бог да те опази жива. Побързай! Оттук. Наблизо минава пътека. Минава през… — Той замълча.

Тя клатеше глава.

— Мина — произнесе отчаяно, — трябва да избягаме! Утре по обяд ще те екзекутират. Щом слънцето се издигне в най-високата си точка. Глокъс е успял да ги убеди да го сторят. Той се страхува от теб, Мина.

— И има добра причина за това — отвърна сурово тя.

— Защо, Мина? — попита младежът. — Канеше се да ми кажеш нещо за него. Какво е то?

— Само това, че не е, каквото изглежда и че само благодарение на неговата магия народът ти погива. Кажи ми — сложи ръка на бузата му тя, — имаш ли желание да накажеш Глокъс? Да разкриеш мотивите му пред хората и по този начин да разкриеш пагубния му план?

— Да, разбира се, но какво…

— Тогава изпълни заръката ми — изрече Мина. — Следвай инструкциите ми съвсем точно. Животът ми е в ръцете ти. Ако ме провалиш…

— Няма да те проваля, Мина — прошепна Силван. Той взе ръката й и я притисна до устните си. — Готов съм да ти се подчиня.

— Ще присъстваш на екзекуцията ми… Шшш! Не говори. Вече обеща. Погрижи се да носиш оръжие. И застани близо до Глокъс. Нека около теб има достатъчно телохранители. Ще го направиш ли?

— Да, но после какво? Трябва да те гледам как умираш ли?

— Когато моментът настъпи, ще разбереш. Не се тревожи. Единият Бог е с нас. Сега трябва да вървиш, Силваношей. Генералът ще проводи някой при палатката ти, за да те провери. Не бива да открива отсъствието ти.

Да я напусне, значеше да напусне част от себе си. Силван протегна ръка и я прокара през главата й, почувства с пръстите си топлината на кожата й, мекотата на подобната на пух коса, твърдостта на костите под нея. Мина остана абсолютно неподвижна. Не се приближи, но и не се отдръпна.

— Как изглеждаше косата ти, Мина? — попита младежът.

— Беше с цвета на пламъка. Дълга и гъста. Кичурите й щяха да се увият около пръстите ти и да уловят сърцето ти като бебешка ръка.

— Навярно е била красива — рече той. — Болест ли те накара да се разделиш с нея?

— Отрязах я — отговори момичето. — Взех един нож и я отрязах от корен.

— Защо? — възкликна Силван.

— Моят Бог го пожела. Твърде много се интересувах от външния си вид — отвърна Мина. — Обичах да ме глезят, да ми се възхищават и да ме обичат. Косата бе в дъното на суетата и гордостта ми. Пожертвах я, за да докажа своята вяра. Имам една-единствена любов. Една-единствена преданост. Сега трябва да ме оставиш, Силваношей.

Той се изправи. Обърна се и, не без вътрешна борба, тръгна към изхода.

— Ти си моята любов, Мина — произнесе тихо на излизане.

— Не мен обичаш — отговори му тя. — А Бога в мен.

— Силван не си спомняше да е напускал палатката, но откри, че стои в мрака навън и се взира в нощта.