Драконите на сломеното слънце

16 Разказът на Тасълхоф

Домът на Кралицата-майка бе построен на скалист склон, откъдето се откриваше изглед към цял Квалинести. Както и всички останали елфически постройки, и нейната къща се сливаше с природата и изглеждаше като естествена част от пейзажа. Строителите бяха издигнали този дом така, че да се възползват изцяло от скалистото лице на ската. Гледана отдалече, къщата приличаше на обрасъл рид. Само когато човек приближеше достатъчно, успяваше да си даде сметка, че в действителност дърветата са стени, че клоните им оформят покрив, а издадените скали са незаменима част от цялата постройка.

Северната стена на атриума бе изградена тъкмо по подобен начин. Цветята и ниските дървета цъфтяха, по клоните пееха птички. По скалите се стичаше бистро поточе и оформяше по пътя си малки езерца. И понеже всяко езерце бе с различна дълбочина, звукът от стичащата се вода се чуваше по различен начин, като всичко това оформяше великолепна музикална хармония.

Тасълхоф бе изцяло запленен само от факта, че във вътрешността на нечия къща може да има цял водопад. Той се изкатери по скалите и едва не си счупи главата, докато се пързаляше по хлъзгавите от влагата скали. Кендерът възкликваше на висок глас всеки път, когато откриеше гнездо, изтръгваше из корен редки растения, докато се опитваше да откъсне някое цвете и накрая дори се наложи Калиндас да го смъкне насила, понеже иначе бе готов да се изкатери и до самия таван.

Това беше Тасълхоф. Колкото по-дълго го наблюдаваше Палин, толкова повече се убеждаваше, че този кендер е именно кендерът, който тъй добре бе познавал преди повече от трийсет години. Забеляза, че и Лорана не изпуска малкия разбойник от очи. Гледаше го объркано и с някаква почуда. В себе си магьосникът намираше за твърде вероятно кендерът да се е лутал по света в продължение на трийсет и осем години и накрая просто да му е хрумнало да се отбие, за да побъбри с Карамон.

Почти веднага отхвърли тази мисъл. Може би всеки друг кендер, но не и Тасълхоф. Този кендер беше уникален, както обичаше да казва баща му. Или може би не беше? Дали пък ако си бяха дали труда да опознаят и други от расата му, нямаше да открият, че всички кендери могат да бъдат верни и състрадателни приятели? Но ако Тас не се бе размотавал наоколо почти четирийсет години, откъде тогава идваше?

Палин изслуша изключително внимателно историята на рицаря за това как кендерът се появил в гробницата по време на нощта на бурята (стори му се знаменателен момент, така че си го отбеляза мълчаливо), как Карамон го разпознал, за последвалата смърт и думите, с които се бе обърнал към сър Джерард.

— Баща ви беше изключително разстроен, че не вижда своя брат Рейстлин. Спомена, че Рейстлин е обещал да го изчака. И тогава отправи към мен предсмъртното си желание, сър — завърши младият войн. — Поиска от мен да отведа Тасълхоф при Даламар. Допускам, че става дума за магьосника с печална известност?

— Предполагам — отговори уклончиво Палин, решен да не издава собствените си мисли.

— Съгласно Кодекса на честта, сър, съм обвързан със задължението да изпълня искането му. Но след като магьосникът Даламар е изчезнал от години и никой не знае къде е, не съм сигурен как да постъпя.

— Нито пък аз — отговори Палин.

Последните думи на баща му бяха любопитни. Много добре му бе известна твърдата вяра на Карамон, че Рейстлин няма да напусне измерението на смъртните, без да е дочакал своя брат.

— Двамата с Рейст сме близнаци — обясняваше баща му. — И понеже е така, никой от двама ни не може да напусне този свят без другия. Боговете му позволиха да почива в мир, но го събудиха по време на Войната на Хаоса. Тогава той ми каза, че ще ме изчака.

Рейстлин наистина се бе върнал сред живите по време на войната. Беше отишъл в Странноприемницата и двамата с Карамон си бяха поговорили. Тъкмо тогава, според бащата на Палин, магьосникът потърсил прошка от брат си. Самият Палин никога не бе поставял под въпрос вярата на Карамон в неговия брат неверник, но личното му мнение беше, че баща му просто е съчинил всичко от желание да успокои напиращите горчиви спомни.

И все пак знаеше, че няма право да опитва да отклони Карамон от вярата му. В края на краищата, никой не можеше да каже със сигурност какво се случва с душите на умрелите.

— Кендерът упорито твърди, че се е прехвърлил напред във времето с помощта на магическо устройство. — Джерард поклати глава с усмивка. — Това поне е най-оригиналното извинение, което съм чувал някога от малките крадци.

— Не е извинение — обади се на висок глас Тасълхоф. На няколко пъти по време на разказа на рицаря бе опитал да се намеси, додето най-сетне Джерард не го бе заплашил, че ако не млъкне, отново ще му запуши устата. — Не съм откраднал устройството. Физбан ми го даде. И наистина пътувах напред във времето. Два пъти. Първия път закъснях, а втория… не знам какво стана.

— Джерард, имаш ли нещо против да погледна устройството? — обади се Палин. — Може би това ще ни помогне да открием търсения отговор.

— Ще ти го покажа! — предложи с готовност Тас. Той започна да рови из джобовете си, надникна в пазвата на ризата, опипа крачолите си. — Трябва да е тук някъде, сигурен съм…

Магьосникът погледна обвинително рицаря.

— Ако артефактът наистина е толкова важен, колкото ми го описа, защо си позволил на кендера да го задържи? Ако изобщо все още е в него…

— Не съм му позволявал, сър — защити се Джерард. — Вече не зная колко пъти му го отнемах. Артефактът продължава да се връща при него. Той твърди, че устройството просто работи по този начин.

Пулсът на Палин се ускори. Усети как го връхлита топла вълна. Ръцете му — неизменно студени и вкочанени, сякаш отново се възвръщаха към живот. Лорана несъзнателно бе станала на крака.

— Палин! Нали не предполагаш, че… — започна тя.

— Намерих го! — извика тържествуващо Тас. Той измъкна артефакта от ботуша си. — Искаш ли да го подържиш, Палин? Няма да ти направи нищо.

Устройството бе достатъчно малко, за да се побере в ботуша на кендера. И все пак, сега Тас го държеше и с двете си ръце. А никой от тях не бе забелязвал да променя размера или формата си. Изглеждаше така, като че винаги придобиваше този размер и тази форма, които му бяха необходими, независимо от обстоятелствата. И ако нещо се променяше, то бе начинът, по който наблюдателят го възприемаше.

По повърхността му искряха древни скъпоценни камъни — рубини, сапфири, диаманти, смарагди. Камъните улавяха светлината на слънчевите лъчи и я разпръскваха по околните стени. Изглеждаше така, сякаш от шепите на кендера се издига истинска дъга.

Палин понечи да вземе устройството, но нещо го накара да спре. Внезапно усети неясен страх. Не се страхуваше, че артефактът може да го нарани. Много добре знаеше, че не би го направил. Беше виждал устройството за време още като момче, понеже собственият му баща го показваше с гордост на децата си. Освен това магьосникът много добре бе запомнил как изглежда предметът от проучванията си. Беше виждал скици из книгите в Кулата на Върховното чародейство. Това беше Устройството за Пътуване във времето, един от най-великите и могъщи артефакти, създавани някога от обитателите на Кулите. Нямаше да го нарани, но със сигурност би имал върху него ужасни, непоправими последици.

От опит знаеше, че ще изпита невероятно удоволствие само от досега с този предмет: щеше отново да изпита старата магия, чистата, обичаната магия, която идва при теб неопетнена, отдадена свободно, дар в знак на доверие, благословия от боговете. Да, щеше да усети магията, но едва доловимо, както човек вдъхва аромата на розовия цвят, изсушен между страниците на книга — просто спомен. И понеже беше просто спомен, след удоволствието идваше болката. Горящата болка по изгубеното.

Но не можеше да се въздържи. Помисли си: „Може би този път ще успея да го задържа. Може би с този артефакт магията ще се върне обратно при мен.“

Палин докосна устройството с треперещи, изкривени пръсти.

Слава… блясък… забрава…

Той извика, стиснал артефакта в ръка. Скъпоценните камъни се врязваха в плътта му.

Истина… красота… изкуство… живот…

Сълзите избликнаха от очите му и започнаха да се стичат по бузите.

Смърт… загуба… празнота…

Палин изхлипа горестно за всичко, което беше изгубил. Плачеше за смъртта на баща си, заради трите изчезнали от небето луни, за унищожените си ръце… Плачеше, защото бе предал всичко, в което някога вярваше, заради собственото си лекомислие и отчаяните си опити отново да постигне екстаза.

— Изглежда зле. Дали да не направим нещо? — попита смутено рицарят.

— Не, сър. Не бива — напомни му внимателно Лорана. — Нищо не можем да сторим за него. Не е необходимо да го правим. Той има нужда от това. Макар сега да страда, после ще се почувства далеч по-добре.

— Ужасно съжалявам, Палин — извика разкаяно Тас. — Не вярвах, че ще ти навреди. Наистина! Не мен никога не е посягало.

— Разбира се, че няма да те нарани, глупав кендер такъв! — отговори магьосникът. Болката живееше в него, извиваше се и караше сърцето му да трепка като уловена от змия птица. — За теб този предмет не е нищо повече от красива играчка! А за мен — наркотик, носещ прекрасни, безметежни сънища. — Гласът му беше одрезгавял. — Поне докато ефектът му не отслабне. Когато сънят свърши, отново ще се събудя, окован в отчаянието и горчивината на всекидневието.

Той отново постави ръка върху артефакта, за да затули блясъка на неизброимите скъпоценни камъни.

— Някога — произнесе с напрегнат глас — може би щях да имам силата да сътворя устройство като това. Някога може би щях да имам възможността да се превърна в онова, което твърдиш, че съм бил — Глава на Ордена на Белите мантии. И вероятно бих имал бъдещето, което моят чичо предвиждаше за мен. Чародей — велик и могъщ магьосник. Погледнах в устройството и съзрях себе си. Но се взирам в огледалото и виждам единствено недостижимата далечина.

Той разтвори длан. Сълзите му пречеха да вижда ясно артефакта. Съзираше единствено магията му — премигваща, подигравателна, изплъзваща се.

— Ученията ми изтляват, силата ми отслабва с всеки изминал ден. Без магия за нас остава само един изход, само една надежда и тя е, че смъртта ще се окаже по-добра от непривлекателния живот, който сме принудени да водим!

— Палин, не бива да говориш така! — заяви строго Лорана. — Точно така мислехме и говорехме в дните преди Войната на Копието. Спомням си как Рейстлин ни казваше, че надеждата е просто морков под носа на магарето, с който го караш да продължава да върви напред. И да — вървяхме напред, но накрая получихме своята отплата.

— Така е — съгласи се Тас. — Аз лично изядох моркова.

— Да, може би си права — отвърна с подигравателна усмивка магьосникът. — Получихме своята отплата. Унищожен свят, в който да страдаме!

Все още усещаше болезнения ефект от досега с артефакта. Острите камъни бяха порязали кожата на дланта му. Но продължаваше да го държи — грижовно и някак алчно. Понеже болката бе за предпочитане пред мъчителното чувство за вкочаненост.

Джерард се покашля смутено.

— Значи, сър, можем да приемем, че съм бил прав — произнесе неуверено. — Това е могъщ магически артефакт, останка от Четвъртата епоха?

— Да — потвърди Палин.

Те зачакаха да каже още нещо, но магьосникът отказа да задоволи любопитството им. Искаше просто да го оставят на мира. Искаше да бъде сам. Да събере мислите си, пръснати и разтревожени като плъхове, които се раздвижват, когато някой освети смрачена пещера. Мисли, които пропълзяваха в първата пукнатина, за да се скрият или наблюдаваха ярката светлина със замаяни, проблясващи очи. Вместо това се налагаше да понася събеседниците си, да отговаря на глупавите им, безсмислени въпроси. Налагаше се да чуе останалата част от историята на Тасълхоф.

— Разкажи ни какво се случи, Тас — изрече Палин. — Но не започвай отново с някоя от историйките ти за вълнестия мамут. Важно е.

— Разбирам. — Кендерът очевидно беше впечатлен от сериозността на тона му. — Ще говоря само истината. Обещавам. Всичко започна, когато ми се наложи да присъствам на погребението на един кендер, изключително добър мой приятел, когото бях срещнал предния ден. Цяло нещастие, неприятна среща в гората. Получило се така, че… ъъм… — Тас хвърли бърз поглед към смръщените вежди на магьосника. — Но това сега няма значение, както казват гномите. Ще ви разкажа историята по-късно. И така, по време на погребението ми хрумна, че малко кендери доживяват възраст, която вие, например, бихте нарекли преклонна. Самият аз вече бях живял доста по-дълго от повечето кендери, тъй че внезапно осъзнах, че Карамон навярно щеше да живее много повече от мен. А единственото нещо, което ми се искаше да сторя още приживе, бе да кажа на всички колко добър приятел е бил Карамон за мен. Струваше ми се, че вероятно най-доброто време за подобно изказване ще бъде на неговото погребение. Но ако той умреше след мен, да присъствам на погребението му би било нещо като непреодолим проблем… Както и да е, един ден разговарях с Физбан по въпроса и той ми отговори, че онова, което искам да сторя е чудесно и благородно, и че той може да ми помогне. Можех да държа реч на погребението на Карамон, като се прехвърля напред във времето, точно когато ще се случи събитието. После ми даде устройството и ме инструктира много строго да прескоча дотам, да произнеса речта си и да се връщам възможно най-бързо. „Никакво размотаване“, точно такива бяха думите му. Между другото — рече разтревожено кендерът, — не мислите, че Физбан би сметнал това пътуване за „размотаване“, нали? Понеже наистина се радвам, че виждам отново всичките си стари приятели. Много по-забавно е, отколкото върху теб да стъпи гигант.

— Продължавай с историята, Тас — нареди му стегнато Палин. — Ще обсъдим това по-късно.

— Добре. Така че взех устройството и се прехвърлих напред във времето, но нали разбирате, Физбан понякога оплесква нещата. Винаги забравя или как се казва, или къде му е шапката, а пък шапката си е на главата му, или как се прави заклинание за огнена топка, тъй че предполагам, просто не е преценил както трябва. Понеже, когато се прехвърлих напред във времето първия път, погребението на Карамон беше свършило. Пропуснах го. Пристигнах точно навреме за закуската след това. И макар да си прекарах страхотно и да си побъбрих с много народ, и макар бухтичките с крема-сирене на Джена да бяха направо страхотни, все пак не постигнах онова, което ми се искаше. После си спомних, че бях обещал на Физбан да не се размотавам, така че просто се върнах… И за да бъда напълно честен — той наведе глава и започна да чертае нещо с крак по земята, — след това просто забравих, че ми се искаше да произнеса реч на погребението на Карамон. Но имам оправдание. Започна Войната на Хаоса и се биехме срещу разни сенки и се запознах с Дуган и Ъша, твоята съпруга, Палин. Всичко ми се струваше невероятно интересно и вълнуващо. Тогава изведнъж светът беше изправен пред унищожение, а един ужасно неприятен гигант се канеше да ме направи на палачинка, когато изведнъж се сетих, че така и не съм успял да говоря на погребението на Карамон. Тъй че активирах устройството наистина бързичко и се върнах тук, за да кажа на всички колко добър приятел беше той. Точно преди гигантът да стъпи върху мен.

Рицарят поклати глава:

— Това е просто смешно.

— Извинявай — заяви остро Тас, — но не е никак учтиво да прекъсваш някой, когато говори. Както и да е, появих се в гробницата, Джерард ме намери и ме отведе да видя Карамон. Успях дори да му разкажа набързо как смятам да протече речта ми на погребението и на него страшно му хареса, само дето нищо не беше тъй, както си го спомнях от първия път. Казах му и за това и той явно се разтревожи доста, но после падна мъртъв и не успя да направи абсолютно нищо по въпроса. После пък не успя да открие Рейстлин, а разправяше, че са близнаци и Рейстлин никъде не би отишъл, без да го изчака. И май точно поради тази причина предложи да попитаме Даламар. — Тасълхоф си пое дълбоко въздух, тъй като бе изразходвал почти целия си дъх за края на историята. — И ето ме тук пред вас.

— Вече не знам в какво да вярвам — обади се Лорана, като погледна към Палин.

Магьосникът се престори, че не забелязва въпроса в очите й, докато задълбочено разглеждаше артефакта, сякаш всички отговори бяха инкрустирани в лъскавата му метална повърхност.

— Тас — произнесе внимателно той, като се стараеше да не разкрива напълно насоката на мислите си. — Разкажи ми за всичко, което си спомняш от първото погребение на баща ми.

Тасълхоф се подчини, като надълго и нашироко разправи как присъствали Даламар и лейди Кризания, и Речен Вятър и Златна Луна, как соламнийските рицари изпратили свой представител, който пропътувал цялото разстояние от Кулата на Върховния свещенослужител, как от елфическото кралство Квалинести дошъл и Гилтас, как се появили Силваношей от Силванести и Портиос, и Алхана, която пък била все тъй красива.

— Ти също беше там, Лорана, и беше страшно щастлива, понеже според теб си била доживяла да видиш най-съкровената си мечта изпълнена. Двете елфически нации обединени в братски съюз.

— Просто измишльотини — обади се нетърпеливо Джерард. — Една от онези приказки, в които се разказва „какво би станало, ако“.

— Какво би станало, ако — повтори замислено Палин, като наблюдаваше как слънчевите лъчи искрят по скъпоценните камъни на артефакта. — Баща ми също разказваше една такава история. — Той вдигна очи към кендера. — Двамата с него и преди сте пътували напред във времето, нали?

— Вината не беше моя — отвърна забързано Тас. — Просто не улучихме. Разбираш ли, опитвахме се да се върнем обратно в нашето време, тоест в годината 356, но не изчислихме както трябва скока и се оказахме в 358. Само че не същата 358, а една ужасно противна 358, където открихме гроба на Тика и бедничката Бупу — мъртва в прахта, и трупа на Карамон. С една дума, 358 година, която за щастие никога не се случи наистина, понеже двамата се върнахме назад във времето, за да се погрижим Рейстлин да не се превърне в бог.

— Карамон веднъж ми разказа съвсем същата история — обади се рицарят. — Помислих си, че вече е в напреднала възраст и му харесва да разказва разни неща, така че никога не съм я приемал на сериозно.

— Баща ми вярваше, че това наистина се е случило — каза магьосникът и това беше всичко.

— А ти вярваш ли, Палин? — попита настоятелно Лорана. — И по-важното, вярваш ли в разказа на Тас? Че наистина е пътувал във времето? Мислиш ли, че се е случило?

— Мисля само, че трябва да науча повече за това устройство — отговори той. — Тъкмо поради това баща ми е настоял да го занесат на Даламар. Той единствен е присъствал по времето, когато са го използвали наистина.

— Аз също бях там! — напомни му кендерът. — А сега съм тук.

— Да — кимна хладно Палин. — Ето те и теб.

В ума му се оформяше една идея. Беше просто искра, най-обикновено пламъче сред огромната празнина на мрака. И все пак повече от достатъчна искра, за да накара плъховете да се разтичат.

— Не можете да питате Даламар — заяви практично Лорана. — Никой не го е виждал, откакто се е върнал от Войната на Хаоса.

— Грешиш — поправи я магьосникът. — Има един човек, който го е видял, точно преди да изчезне — неговата любовница Джена. Винаги е твърдяла, че няма никаква представа къде е отишъл, но някак си не й вярвам. А и тя вероятно единствена би могла да знае нещо повече за артефакта.

— Къде живее тази Джена? — попита Джерард. — Баща ви ме натовари със задачата да заведа кендера и устройството при Даламар. Навярно това е неизпълнимо, но бих могъл да ви ескортирам до…

Палин поклати глава.

— Би било невъзможно. Господарката Джена живее в Палантас, а градът е в ръцете на мрачните рицари.

— Както и Квалинести, сър — посочи с лека усмивка Джерард.

— Едно е да се промъкнеш незабелязано през гористата граница на Квалинести — отбеляза магьосникът. — Но съвсем друго е да влезеш в заобиколения с високи стени и солидно укрепен Палантас. Пък и пътуването ще отнеме твърде дълго време. Ще бъде далеч по-лесно да се срещнем с Джена на половината път. Може би в Утеха.

— Но може ли Джена да напусне Палантас? — попита Лорана. — Мислех, че мрачните рицари са ограничили пътуванията й навън?

— Ограниченията се отнасят до обикновените хора — подчерта сухо Палин. — Но не и до господарката Джена. Когато Ордена превзе града, тя намери начин да прави бизнес и с мрачните рицари. При това добър бизнес, ако разбирате какво искам да кажа. Младостта й отдавна е в миналото, но все още е привлекателна жена. Освен това е една от най-богатите дами в Соламния, а и владее изкуството на магията до съвършенство. Не, Лорана, Джена няма да има никакви проблеми в пътуването си до Утеха. — Той се изправи. Трябваше да остане сам, трябваше му време да помисли.

— Но не са ли намалели и нейните способности, както е с всички останали? — поиска да узнае кралицата.

Устните на магьосника се превърнаха в тънка черта от недоволство. Не желаеше да говори за загубата си така, както някой не намира удоволствие да обсъжда раковото си образувание.

— Джена, както и аз, разполага с артефакти, които продължава да използва. Не е кой знае какво — добави язвително, — но се справя някак.

— Навярно това е най-добрата ни възможност — съгласи се Лорана. — Но как ще се върнеш в Утеха? Пътищата се затворени…

Палин преглътна суровите думи, с които се канеше да отвърне. Нямаше ли най-сетне да престанат с тези дрънканици?

— Не и за мрачните рицари — казваше Джерард. — Предлагам себе си като ваш ескорт, сър. Пристигнах в компанията на затворник кендер. Нищо не пречи да си тръгна със затворник човек.

— Да, да, чудесен план, сър рицарю — прекъсна го нетърпеливо магьосникът. — Защо не обмислите всичко в детайли? — Понечи да излезе, жаден за глъхнещата тишина на личните си покои, ала още една мисъл го накара да спре. Той се обърна и попита: — Знае ли някой друг за намирането на артефакта?

— Вероятно половин Утеха, сър — отговори мрачно Джерард. — Кендерът не беше особено дискретен.

— Значи не бива да губим време — заяви решително Палин. — Ще вляза във връзка с Джена.

— Как? — поинтересува се Лорана.

— Имам свои начини — обясни той и допълни с презрителна гримаса: — Не много елегантни, но ще свършат работа.

След което напусна стаята бързо и без да се обръща. Нямаше нужда. Усещаше как болката и тъгата й го последваха нежно и одухотворено. За момент изпита срам от себе си и беше почти готов да се върне, за да поднесе извиненията си. В края на краищата бе неин гост. Кралицата излагаше живота си на риск, за да му даде гостоприемството си. Поколеба се, но продължи напред.

„Не — помисли си мрачно. — Лорана не разбира. Ъша не разбира. Този лекомислен и арогантен рицар не разбира. Никой от тях не знае какво е. Не знаят през какво преминах, колко много съм изстрадал. Не познават загубата… Веднъж — извика в мълчалива агония, — само веднъж се докоснах до могъществото на боговете!“

Спря, вслушвайки се в замръзналата тишина, за да разбере дали има поне някакъв шанс да е чул отговор на своя вопъл.

Както винаги, му отвръщаше единствено празният екот.

„Мислят си, че съм бил освободен от затвора. Смятат, че с мъченията ми е свършено.“

„Но грешат.“

„Затворничеството ми продължава ден след ден. Изтезанията не секват. Обгръщат ме сиви стени. Валям се в собствената си мръсотия. Костите на духа ми са натрошени, превърнати в трески. Гладът ми е тъй непоносим, че изяждам сам себе си. Жаждата ме изгаря. Ето в какво съм се превърнал.“

Когато най-сетне се добра до убежището на стаята си, той придърпа един стол и го подпря от вътрешната страна на вратата. Никой елф не би дръзнал да наруши личното пространство на някой, който е избрал да остане сам, ала Палин им нямаше доверие. Нямаше доверие никому.

Седна на писалището, ала не започна да съчинява писмо до Джена. Вместо това докосна сребърната обеца, която носеше на ухото си. Произнесе съвсем бавно думите на заклинанието — думи, които навярно вече нямаха значение, понеже нямаше кой да ги чуе. Понякога артефактите действаха и без ритуалните думи, друг път не действаха без тях, а понякога човек просто трябваше да се примири с факта, че предметът е изгубил силата си. Последното се случваше все по-често.

Той повтори, като прибави името „Джена“.

Шестте сребърни обеци й бяха продадени от някакъв изгладнял магьосник, чиито уклончиви обяснения за произхода им твърдяха, че ги е получил в наследство от свой починал чичо.

По този повод Джена бе споделила с Палин:

— Няма съмнение, че обеците някога са принадлежали на мъртвеца. Но не са му били и завещани. Откраднал ги е.

Магьосницата отказа да говори повече по темата. В отчаяното издирване на още и още магия, мнозина някога уважавани чародеи, в това число и самият Палин, се бяха превърнали в обирачи на гробници. Въпросният магьосник съвсем точно бе описал начина на действие на обеците, беше споменал, че никога не би ги продал, ако не е принуден по силата на крайната нужда, а в замяна бе получил нелоша сума. Вместо обаче да ги продаде в магазина си, Джена беше дала една на Палин, а друга на неговия син Улин. Така и не бе споделила с магьосника при кого са отишли останалите.

А и той не попита. В старите дни маговете от Конклава имаха доверие един в друг. Ала в настоящите мрачни времена — времена, в които магията си отиваше, всеки хвърляше коси погледи към съседа си и се питаше: „Дали пък няма повече от мен? Дали не е намерил нещо, което нямам? Дали пък не е малко по-могъщ, отколкото съм аз?“

Палин не долавяше никакъв отговор. Въздъхна и отново произнесе думите, като този път потърка метала. Когато получи обеците за пръв път, заклинанието бе подействало моментално. Сега обаче понякога му бяха нужни от три до четири пъти и винаги съществуваше неясният трепет, че е възможно да настъпи провал.

— Джена! — прошепна настойчиво.

Усети нечие мимолетно докосване по лицето си, сякаш по кожата му бе претичал паяк или до нея се бяха докоснали фини крилца. Махна с ръка, раздразнен от моментното разконцентриране. Огледа се, но не успя да забележи насекомото. Тъкмо се успокояваше, за да направи нов опит, когато мислите на Джена най-сетне му отговориха:

— Палин…

Той се съсредоточи, за да изпрати съвсем кратко съобщение, в случай, че магията ги предадеше по средата на връзката:

— Спешно. Среща в Утеха. Незабавно.

— Тръгвам веднага — беше отговорът.

Джена също не губеше времето и магията си в задаване на въпроси. Просто му имаше доверие. Знаеше, че никога не би я извикал без конкретна причина.

Палин сведе поглед към устройството, което и до този момент не изпускаше от ръце.

„Ти ли си ключът за вратата на килията ми? — запита се мълчаливо. — Или си просто поредният удар с камшик?“

— Доста се е променил — каза Джерард, след като Палин напусна атриума. Едва успях да го позная. А начинът, по който говори за баща си… — Той поклати глава.

— Където и да е Карамон сега, съм сигурна, че го разбира напълно — отвърна Лорана. — Палин се промени, да, но кой не би се променил след подобно ужасно преживяване? Едва ли някога ще научим със сигурност на какви мъчения са го подложили Сивите мантии. Като заговорихме за тях, как смятате да пътувате до Утеха? — попита, като умело измести темата от Палин към по-практични въпроси.

— Все още имам черния си кон. Мисля, че Палин би могъл да използва по-малкия, който взех за кендера.

— Значи, ще мога да се кача на черния заедно с теб! — обяви доволно Тас. — Макар да не съм сигурен дали Малка Сивушка ще го приеме с радост, все пак мога да поговоря с нея и…

— Ти не идваш с нас — произнесе с равен тон рицарят.

— Не идвам с вас? — повтори зашеметено кендерът. — Но вие имате нужда от мен!

Джерард игнорира последното твърдение, смятайки го за онзи род изказвания, които в хода на историята най-често са били подценявани:

— Пътуването ще продължи дълги дни, но ще трябва да се примирим. Единственият начин…

— Имам друго предложение — каза Лорана. — Можете да летите с грифони. Палин дойде с един от тях и нищо не пречи да ги използва отново. Заедно с вас, сър. Ще се погрижа моят сокол Светлокрил да отнесе съобщение до тях. Грифоните ще пристигнат вдругиден. А до вечерта ще бъдете в Утеха.

В ума на Джерард проблесна съвсем живата картина, в която той яздеше на гърба на грифон, или за да бъдем съвсем честни, в ума му проблесна съвсем живата картина как пада от гърба на грифон, и то с главата надолу. Рицарят поруменя силно и отчаяно затърси отговор, който да не го представи като чак такъв страхопъзльо.

— Не бих могъл да си позволя да се натрапвам… Трябва да потеглим веднага…

— Глупости. Почивката ще ви се отрази добре — отговори Лорана, като се усмихваше, сякаш прозряла истинската причина зад неговата неохота. — По този начин ще спестите почти седмица време, а и както каза самият Палин, трябва да действаме бързо, преди драконесата Берил да е открила, че в земите й се намира толкова важен магически артефакт. Утре вечер, след падането на мрака, Калиндас ще ви съпроводи до мястото за среща.

— Никога не съм яздил грифон — намеси се многозначително Тас. — Или поне не си спомням. Но чичо Трапспрингър е яздил. Разправяше, че…

— Не — прекъсна го с нетърпящ възражения тон рицарят. — Абсолютно не. Оставаш с Кралицата-майка, стига тя да няма нищо против. Достатъчно опасно е, за да… — Думите му замръзнаха.

Магическото устройство отново беше в ръцете на кендера. Точно в същия миг Тасълхоф го тъпчеше в пазвата на ризата си.

Далече от Квалинести, но не и прекалено далече, за да може да държи под око своите поданици, великата драконеса Берил се излежаваше в своето обрасло със сплетени клони леговище и оплакваше несправедливостите, които я принуждаваха да търпи. Несправедливости, които й приличаха на напаст от паразити. Не можеш просто да се почешеш тук или там, — винаги ти се струва, че сърбежът се измества така, че да не можеш да разбереш откъде идва.

В сърцето на всичките й проблеми стоеше друг велик, но червен дракон, чудовищно създание, от което Берил се страхуваше повече от всичко друго, макар на първо място да би предпочела да й откъснат зелените крила и да завържат опашката й на възел, отколкото да го признае открито. Тъкмо поради този свой страх Берил се бе съгласила да подпише съглашението преди три години. Просто в един момент видя как собственият й череп украсява тотема на Малис. А и освен факта, че харесваше черепа си, Берил мълчаливо бе взела решението, че няма да достави това удоволствие на червенокожата си братовчедка.

Навремето съглашението между трите дракона й се бе сторило добра идея. Благодарение на него Драконовата чистка, в която смъртта си намираха не само обикновените раси, но и доста дракони, най-сетне бе приключила. Така могъщите дракони бяха запазили живота си, за да поделят Ансалон на части, оставяйки някои спорни земи, като Абанасиния например, недокоснати.

Мирът помежду им продължи около година, след което започна да се разпада. Когато усети, че силите й отслабват, Берил обвини елфите и човеците, ала в сърцето си много добре знаеше чия е истинската вина. Малис крадеше магията й. Нищо чудно, че нейната червена братовчедка вече нямаше нужда да избива представителите на собствената си раса! Очевидно бе открила някакъв начин да изсмуква магическата им енергия. Берил знаеше, че магията е единствената й защита срещу нейната по-силна братовчедка. Без нея зелената драконеса оставаше по-беззащитна и от блатно джудже.

Докато размишляваше над всичко това, нощта най-сетне се спусна. Мракът обгърна леговището й в прегръдката си като гигантска лоза. Постепенно драконесата се унесе в собствените си планове и мисли за интриги и задряма. Сънуваше, че е открила последната от легендарните кули — Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. И тъкмо обвиваше тялото си около нея, за да почувства как топлите вълни на магията преминават през нея, сладко и приятно като кръвта на златен дракон в корема, когато…

— Благородна! — изтръгна я от мечтанията нечий съскащ глас.

Берил премигна и изсумтя, като запрати облаци отровен газ сред листата на дърветата.

— Да, какво има? — попита заповедно и фокусира поглед към източника на съскането. В тъмнината виждаше също толкова добре, колкото и на светло.

— Вестоносец от Квалиност — каза драконидът прислужник. — Твърди, че новините не търпят отлагане, иначе нямаше да ви безпокоя.

— Доведи го.

Драконидът се поклони и изчезна нанякъде. На мястото му се появи друг — бааз на име Граул, един от любимците на Берил и доверен куриер, който редовно пътуваше между нейното леговище и Квалинести. Драконидите бяха създадени още по време на Войната на Копието, когато черноризите магьосници и злите, верни на Такхизис свещенослужители откраднали яйца от добрите дракони и ги надарили с отвратителен живот във формата на гущероподобни хора. Всички баази ходеха изправени на два крака, но можеха да тичат и на четири, като за още по-голяма бързина използваха и крилете си. Тялото на Граул бе покрито с метални люспи и имаше лек матов оттенък. Носеше малко дрехи, за да не се затрудняват движенията му. Тъй като бе вестоносец, беше въоръжен единствено с къс меч, пристегнат на гърба между крилете му.

Берил най-после се разбуди напълно. По правило Граул не говореше много и рядко издаваше емоциите си, ала тази нощ изглеждаше изключително доволен от себе си. Гущеровите му очи блестяха от вълнение, зъбите му се кривяха в широка усмивка, а езикът се гърчеше в устата му.

Берил се размърда и нагласи огромното си тяло по-удобно. Събра околните клони на лозите около себе си и се зави с тях като с одеяло.

— Новини от Квалинести? — попита със съвсем обикновен тон. Не искаше да изглежда нетърпелива.

— Да, Благородна — отвърна Граул, като се приближи до една от гигантските лапи на господарката си. — Особено интригуващи новини във връзка с Кралицата-майка Лорана.

— Така ли? Онзи глупав рицар Медан още ли е така очарован от нея?

— Разбира се. — Явно Граул смяташе тези сведения за остарели. — Според нашия шпионин, наместникът продължава да я закриля по всички възможни начини. Но това не е чак толкова зле, Господарке. По този начин кралицата се смята за неуязвима, а ние спокойно можем да научаваме какво кроят елфите.

— Вярно е — съгласи се Берил. — Докато Медан е наясно към кого трябва да бъде лоялен, има позволението ми за този дребен флирт. Досега винаги ми е служил добре, а и лесно може да бъде заменен. Какво друго? Има и друго, надявам се…

Драконесата отпусна муцуна на земята, за да изравни очите си с лицето на драконида, и внимателно се взря в него. Вълнението му бе лесно забележимо. Вече започваше да го усеща и в самата себе си. Опашката й потрепна нетърпеливо, а ноктите й се впиха надълбоко в тинестата почва.

Граул се приближи още повече:

— Преди няколко дни ви докладвах, че магьосникът-човек Палин Маджере се укрива в дома на кралицата. Дълго време се питахме каква е причината за това посещение. Вие подозирахте, че е там в търсене на магически артефакти.

— Да — каза Берил. — Продължавай.

— С огромна радост мога да ви съобщя, Благородна, че бяхте права. Той е открил тъкмо такъв магически артефакт.

— Наистина? — Очите на драконесата проблеснаха, обливайки драконида в зловеща зелена светлина. — И за какъв артефакт става дума? Какво може предметът?

— Съгласно доклада на нашия шпионин сред елфите артефактът има нещо общо с пътуването във времето. В момента е притежание на кендер, който твърди, че се е прехвърлил напред от друго време, отпреди Войната на Хаоса.

Берил изсумтя и изпълни леговището с нездравословни изпарения. Драконидът започна да кашля задавено.

— Глупакът би казал всичко, за да ни се подмаже. Ако това е, което имаш да ми…

— Не, не, Благородна — побърза да вмъкне Граул. — Шпионинът твърди, че Палин Маджере бил страшно развълнуван от откритието. Толкова развълнуван, че незабавно се е подготвил за заминаване, като взима със себе си артефакта, за да го проучи по-добре.

— Значи така? — проточи драконесата. Тя се намести още по-удобно. — Бил е развълнуван. Следователно предметът трябва да е могъщ. Той надушва такива работи. Точно така казах и на Сивите мантии, когато се канеха да го погубят: „Пуснете го. Ще ни води при магията като прасе, търсещо трюфели.“ И как можем да се сдобием с артефакта?

— Вдругиден той и кендерът ще напуснат Квалинести. Имат среща с грифон, който да ги отведе до Утеха. Тогава ще бъде най-доброто време да ги заловим.

— Върни се в Квалиност. Уведоми Медан…

— Простете ми, Благородна. Но не ми е позволено да влизам при наместника. Доколкото разбирам, той намира мен и моята раса за отблъскващи.

— Все повече заприличва на елф — изръмжа Берил. — Някой ден сигурно ще се събуди със заострени уши.

— Бих могъл да изпратя нашия шпионин, за да му докладва, каквато е обичайната ни практика. По този начин получавам сведения и за събитията в домакинството на наместника.

— Много добре. Ето заповедите ми. Нека шпионинът предаде на наместник Медан, че искам магьосникът да бъде заловен и доведен при мен жив. Повтарям, доведен при мен. Не при онези безполезни Сиви мантии.

— Да, Благородна. — Граул се накани да се отдалечи, но преди това се обърна: — Имате ли доверие на наместника, когато става дума за толкова важни дела?

— Естествено, че не — отвърна презрително драконесата. — Но това е моя грижа. Сега тръгвай!

Наместник Медан закусваше в собствената си градина, където обичаше да посреща изгрева на слънцето. Беше наредил да разположат масата на една скалиста издатина в близост до езеро, покрито с толкова много лилии, че водата под тях едва-едва се виждаше. Един отрупан с бели цветчета храст недалече от него пълнеше въздуха с аромат. В този момент наместникът вече беше приключил с храненето, занимаваше се с четене на току-що пристигналите сутрешни доклади и записваше заповедите си за през деня. От време на време прекъсваше работа, за да хвърли трохи на рибките в езерото, които бяха така навикнали с рутината му, че всеки ден идваха по едно и също време на повърхността.

— Сър — приближи се адютантът му, като раздразнено чистеше белите цветове, падащи по черната му туника. — Търси ви един елф. От дома на Кралицата-майка.

— Нашият предател?

— Да, сър.

— Кажете му да влиза.

Адютантът кихна, кимна мрачно и се отдалечи.

Медан извади ножа от канията на колана си, постави ножа на масата и отпи от чашата си с вино. Обикновено не взимаше чак такива предохранителни мерки. Единственият опит за покушение над живота му се губеше някъде назад във времето, когато за пръв път бе пристигнал, за да поеме поста си в Квалинести. Така и не се беше получило. Извършителите бяха заловени и провесени, измъчвани и разкъсани на части; частите от телата им — хвърлени на лешоядите.

Независимо от всичко, в последно време бунтовническите части ставаха все по-дръзки и отчаяни в действията си. Особено го тревожеше млада жена-войн, чиито красота, храброст в сраженията и нечувани подвизи я правеха герой в очите на поробените елфи. Заради дългата й лъскава коса я наричаха „Лъвицата“. Тя и нейните въстаници нападаха доставки с провизии, тормозеха патрулите, издебваха вестоносци и като цяло превръщаха иначе тихото и мирно управление на Медан в Квалинести във все по-трудна задача.

Някой със сигурност подхранваше бунтовниците със сведения за придвижването на войски, часовете, в които минават патрулите и разположението на обозите им. Наместникът бе затегнал мерките за сигурност, премахвайки всички елфи (с изключение на градинаря си) от важни постове в своя дом и беше подканил префект Палтейнон заедно с не една и две ключови фигури от управлението, които бяха известни с това, че си сътрудничеха с рицарите, да внимават какво говорят и пред кого го говорят. Ала подобни мерки винаги оставаха под въпрос сред земи, където дори катеричката, която кротко яде лешници на перваза на прозореца ти, навярно е шпионин, проявяващ интерес към картите на масата и разположението на войските, отбелязани в тях.

Адютантът се върна, като все така кихаше, следван от елф, понесъл в ръката си млада фиданка.

Медан освободи адютанта, след като му предложи да се лекува с помощта на билков чай. Наместникът отново и с удоволствие отпи от сутрешното си вино. Обожаваше букета на елфическите вина. Можеше да усети аромата на всяко цвете и меда, от който го правеха.

— Наместник Медан, господарката ми ви изпраща този люляк, за да го засадите в градината си. Каза да ви предам, че вашият градинар знае как става.

— Остави го — посочи масата рицарят. Не погледна елфа. Вместо това продължаваше да хвърля трохи на рибките. — Ако това е всичко, можеш да тръгваш.

Елфът се покашля.

— Още нещо? — попита небрежно Медан.

Посетителят огледа с потаен вид градината на наместника.

— Говори, сами сме — увери го домакинът.

— Сър, беше ми заповядано да ви предам определени сведения. Преди известно време ви казах, че магьосникът Палин Маджере посети кралицата.

Медан кимна.

— Да, спомням си, че ти наредих да го наблюдаваш и да ми докладваш какво прави. От факта, че си тук, мога да предположа, че се е проявил.

— Съвсем наскоро Палин Маджере се сдоби с изключително ценен магически артефакт от Четвъртата епоха и понастоящем се готви да го изнесе от Квалиност по посока на Утеха.

— А ти докладва за откритието си на Граул, който пък е доложил на драконесата — произнесе наместникът, като въздъхна вътрешно. Още неприятности. — И както може да се очаква, Берил го иска.

— Маджере ще лети с грифон. Срещата с чудовището ще се състои утре сутринта по изгрев, в горист район на двайсет мили северно от Квалиност. Ще пътува в компанията на кендер и един соламнийски рицар.

— Соламнийски рицар? — Медан беше изумен. Даде си сметка, че рицарят го е заинтригувал повече от магьосника. — Как един рицар на Соламния е успял да влезе в Квалинести, без да бъде разкрит?

— Като се е преоблякъл като един от вашите, милорд. Престорил се е, че води кендера като затворник и че кендерът е откраднал ценен предмет, така че е трябвало да бъде отведен при Сивите роби. Слухът е достигнал до Маджере, магьосникът направил засада на кендера и рицаря, точно според плана им, след което двамата бяха доведени в дома на кралицата.

— Интелигентно, храбро, изобретателно — хвърляше парченца хляб на рибите наместникът. — Нямам търпение да се срещна с този човек.

— Да, милорд. Както вече казах, той и кендерът ще бъдат на мястото на срещата заедно с магьосника. Бих могъл да ви снабдя с карта…

— Сигурен съм, че е така — каза Медан. Той махна на елфа в знак, че го освобождава. — Съобщи останалите подробности на моя адютант. И разкарай предателското си присъствие от градината ми. Отравяш въздуха.

— Извинете, сър — заяви решително посетителят. — Но съществува и проблемът със заплащането ми. Според думите на Граул, драконесата е била изключително доволна от сведенията ми. Това вдига тяхната цена. Повече от обичайното. Да кажем… двойно повече от обичайното ми възнаграждение.

Наместникът му хвърли презрителен поглед. Сетне посегна към перото.

— Предай това на адютанта ми. Той ще се погрижи да ти платят — произнесе, докато съвсем бавно вписваше сумата в бележката. Мразеше този бизнес. Смяташе използването на шпиони за подло и унизително. — Какво ще правиш с всички пари, които ти плащаме, за да предаваш господарката си, елфе? — Не искаше да го удостоява с обръщение по име. — Да не би да планираш кариера в Сената? Може би искаш да заемеш мястото на префект Палтейнон, този друг паметник на безпътното предателство?

Посетителят му се приближи, без да сваля очи от хартията и цифрите, които наместникът изписваше върху нея. Ръката му нетърпеливо потрепваше, готова да вземе бележката.

— Лесно ви е на вас, човека — отвърна с горчивина. — Не сте се родили слуга като мен, без какъвто и да е шанс в живота. Казват ти: „Трябва да се гордееш със своя дял. В края на краищата, баща ти беше слуга в Дома на Краля, както и дядо ти и неговият дядо. Ако дори се опиташ да напуснеш или да се издигнеш до по-висок пост, нищо чудно да доведеш цялото елфическо общество до разруха!“ Ха!… Нека брат ми се унижава. Нека се кланя и пълзи пред господарката. Нека й бъде момче за поръчки. Нека чака смъртта си до деня, в който драконесата унищожи всички тях. Искам да направя нещо по-добро с живота си. Веднага щом събера достатъчно пари, ще напусна това място и сам ще си проправя път в света навън.

Медан подписа бележката, покапа малко горещ восък до подписа си и притисна към него пръстена, който използваше за печат.

— Вземи. Радвам се, че допринасям за скорошното ти заминаване.

Елфът грабна подадената му бележка, прочете написаното, усмихна се и се поклони, след което се оттегли възможно най-бързо.

Наместникът хвърли останалия хляб в езерцето и се изправи. Жалкото създание, чиято алчност предаваше доверието на господарката, която и за миг не изпитваше съмнения към него, беше развалило окончателно удоволствието му от предстоящия ден.

„Най-малкото — помисли си той — ще успея да заловя този Палин Маджере извън Квалиност. Така няма да става нужда да въвличаме и Лорана в цялата работа. Понеже, ако ми се наложеше да арестувам магьосника в нейния дом, нямаше как да не арестувам и нея, задето е укривала беглец.“

Можеше да си представи броженията в резултат на един такъв сценарий. Кралицата-майка беше изключително популярна; народът очевидно отдавна й беше простил, че се е омъжила за полуелф, както и че брат й е в изгнание с клеймото „мрачен“, отхвърлен от светлината. В Сената щеше да настане истинска лудница. Жителите на града — и бездруго развълнувани повече от необходимото покрай проклетите бунтовници — щяха да излязат напълно от кожата си. Съществуваше дори далечната възможност новините за ареста на майката да причинят израстване на гръбнак на сина й.

Да, така беше много по-добре. Медан от дълго време чакаше подобна възможност. Щеше да предаде Маджере и неговия артефакт на Берил. С това всичко приключваше.

Наместникът побърза да напусне градината, за да сложи люляковата фиданка във вода, преди да е успяла да изсъхне.