Драконите на сломеното слънце

4 Странно събуждане

Ръката на Силван гореше от болка. Едва ли би изтърпял още дълго невероятното страдание, а и никой нямаше да му се притече на помощ. Опита се да повика Самар и майка си, ала виковете му оставаха без отговор. Беше разгневен, дълбоко разгневен и наранен, че нямаше да дойдат, че не му обръщаха внимание. После изведнъж си даде сметка, че причината, поради която не идват, е защото на свой ред и те му бяха ядосани. Беше се провалил. Не бе успял да оправдае надеждите им и сега вече никога нямаше да дойдат за него.

Силван се събуди с вик на уста. Отвори очи и видя над себе си плътен сив балдахин. Зрението му бе леко замъглено, така че за миг погрешно взе сивотата над себе си за тавана на надгробната могила. Ръката продължаваше да го боли и споменът за огъня все още беше жив. Задъхано се помести, за да потуши пламъците. Болката тутакси го шибна през ръката и се заби право в главата му. Не видя никакви пламъци и разбра, че огънят е бил просто сън. Но болката в лявата му ръка не беше сън. Болката беше истинска. Изучи ръката си доколкото успя, въпреки че всяко помръдване на главата му струваше болезнено стенание.

Нямаше съмнение. Беше счупена точно над китката. Плътта около мястото се бе подула и ръката му приличаше на лапа на чудовище. Кожата бе придобила странен пурпурнозеленикав оттенък. Отново се отпусна и объркано плъзна поглед край себе си, учуден, че майка му все още не идва, за да успокои ужасната агония…

— Майко! — младежът се изправи тъй рязко, че болката не закъсня да се увие около стомаха му и го накара да избълва съдържанието си.

Нямаше никаква представа как се е озовал тук, нито къде се намира. Знаеше къде трябва да бъде и че е изпратен да доведе помощ за обсадените елфи. Огледа се още веднъж, като опитваше да разбере колко време е минало. Слънцето блестеше в небето. Даде си сметка, че е сбъркал балдахина от сиви листа с тавана на надгробна могила. Листата бяха мъртвешки сиви и висяха отпуснато от мъртвите си клони. Смъртта не ги бе споходила постепенно заедно с края на лятото, потапяйки ги в жълти и червени огньове преди дългия зимен сън. Вместо това животът сякаш беше изсмукан от тях, от клоните им, от дънерите и корените на дърветата, изоставяйки ги съсухрени и мумифицирани, все така прикрепени на мястото си, подобно на черупки, на изпразнена от смисъл подигравка към самия живот.

Никога дотогава Силван не бе виждал подобна болест по дърветата и душата му мигом се сви от ужас пред невероятната гледка. Все пак сега нямаше време да се занимава с това. Трябваше да доведе мисията си до успешен край.

Небето имаше странен перлен оттенък, примесен с неестествено трептене, което младежът отдаде на отминалата буря. „Едва ли е минало много време — опита да се успокои. — Не съм ги провалил напълно. Все още мога да повикам помощ.“

Налагаше се да сложи шина на счупеното място, така че се зае да потърси из шубраците някакъв подходящ за целта клон. Когато най-сетне му се стори, че е открил онова, което търси, той посегна… а клонът просто се разпадна между пръстите му и се превърна в съвсем фина прах. Младежът стреснато се вгледа в ръката си. Пепелта беше мокра и някак мазна на допир. Избърса отвратен длан в подгизналата си риза.

Навсякъде край него се виждаха посивели дървета. Посивели и умиращи или сиви и мъртви. Тревата беше сива, бурените бяха сиви. И всичко изгледаше така, сякаш е било изсмукано и изсушено.

Вече беше виждал нещо подобно някъде или бе чувал да се говори… Не можеше да си спомни, а и нямаше време за чудене. Забързано продължи търсенето, додето най-после откри каквото му трябваше — клон, който бе покрит с прах, но изглеждаше незасегнат от странната болест. Постави клона по протежение на ръката си и едва не припадна от ужасната болка, но скърцайки със зъби успя да запази съзнание. Раздра задната част на ризата си, за да го прикрепи с нея на място. Краищата на пречупената кост скърцаха един в друг. Болката и отвратителният звук едва не го запратиха отново в несвяст. Отпусна се прегърбено и с наведена глава, като се бореше с повдигането и внезапната топлина, която го бе обляла.

Най-сетне избухването на червеникави звезди се оттегли и погледът му отново се проясни. Болката намаля донякъде. Силван притисна ранената си лява ръка към тялото и се изправи с олюляване. Вятърът бе стихнал. Вече не можеше да прецени в коя посока трябва да тръгне. Едва ли би могъл да се ръководи и по слънцето, не и при този ужасен перлен цвят на небето. Ако все пак рискува предположението, че по-ярката част от облаците бяха на изток, трябваше просто да им обърне гръб и да поеме в правилната посока.

За съжаление не си спомняше как или защо е паднал. Заговори си сам, колкото да чуе успокоителния звук на гласа си:

— Последното, което помня, е, че пътят за Сителност беше точно пред мен — каза високо. Говореше на езика на Силванести, езикът на своето детство, който майка му тъй силно обичаше. — Някой или се е изкатерил, или е паднал в тази клисура — произнесе, като хвърли замислен поглед към зигзагообразната следа, оставена по склона. По устните му заигра печална усмивка. — Мога само да предположа, че този някой съм бил аз. Навярно съм стъпил накриво в мрака и съм се търколил надолу по ската. Което значи — добави поободрено, — че пътят минава някъде там горе вдясно. Надали ще ми се наложи да вървя дълго.

Започна да се катери по стръмния склон на клисурата, ала последното се оказа далеч по-трудно, отколкото му се бе сторило в началото. Сивата пепел беше образувала хлъзгава като гъша мас кал. На два пъти се олюля и полетя обратно надолу, блъскайки немилостиво ранената си ръка, като едва не загуби съзнание.

— Така няма да стане — измърмори.

Реши да тръгне по дъното на клисурата, без да изпуска от очи края й, с надеждата да се натъкне на оголени скали, които да използва като стълби, за да преодолее хлъзгавия склон.

Препъваше се по неравната земя в мъгла от агония и страх. Всяка стъпка запращаше в ръката му пробождаща болка. Все пак не можеше да си позволи да спира и продължаваше да гази из лепкавата кал и мъртвите растения, в търсене на изход от тази сива долина на смъртта, която започваше да ненавижда от душа и сърце така, както затворникът мрази килията си.

Изгаряше от жажда. Усещаше вкуса на пепел в устата си и с копнеж си представяше как отпива глътка чиста вода, която да отмие неприятното усещане. На едно място се натъкна на локва, ала водата в нея също бе покрита със съвсем тънък слой пепел и не можа да се насили да отпие, така че просто продължи напред със залитане.

— Трябва да се добера до пътя — произнасяше отново и отново в едно с ритъма на собствените си стъпки. — Не бива да спирам — казваше си сънливо, — понеже ако умра тук, ще се превърна в посивяла мумия и никой никога няма да ме открие.

Клисурата свършваше изведнъж в бъркотия от струпан камънак и изпопадали дървета. Силван се стегна, пое дълбоко въздух и избърса ледената пот от челото си. Почина си за момент и започна да се катери, като непрекъснато се пързаляше по хлъзгавите скали, поради което неведнъж му се наложи да подхваща изкачването отначало. Независимо от всичко обаче все така упорстваше, решен да се измъкне от клисурата, дори това да е последното дело на живота му. Вече беше съвсем близо до върха и мястото, откъдето предполагаше, че пътят трябва да се вижда ясно.

Надзърна през дънерите на посивелите дървета, сигурен, че пътят е там, но не успява да го види заради странното потрепване на въздуха — потрепване, което караше дърветата да играят размазано пред очите му.

Продължи да се изкачва.

— Мираж — каза високо. — Като да видиш вода по средата на пътя в горещ ден. Ще изчезне веднага щом го наближа.

Най-после се добра до върха и отново погледна през дърветата, опитвайки да открие пътя, който със сигурност лежеше някъде отвъд тях. За да не спира, постепенно бе превърнал представата за него в най-важното нещо на света — по-важно от всяка болка — и сега вече не съществуваше нищо друго освен пътя и необходимостта да се добере до него.

— Трябва да се добера… — мърмореше като в транс. — Пътят е краят на болката, пътят ще ме спаси, мен и хората ми. Веднъж щом стигна до него, със сигурност ще се натъкна на някой отряд съгледвачи от армията на майка ми. Ще им предам мисията си. После ще се простра на пътя, болката ще свърши и сивата пепел ще ме покрие…

Подхлъзна се и едва не падна. Страхът мигом го изтръгна от унеса. Младежът разтреперано се изправи и се ощипа, за да накара съзнанието си отново да изплува от приятното място, в което отчаяно се опитваше да намери покой. Беше само на няколко стъпки от пътя. С благодарност установи, че тук дърветата отново са зелени и са засегнати съвсем леко от странната сива болест. Листата им все още имаха цвят, макар да изглеждаха оклюмали. Дървесната кора също имаше необичайна окраска и на места се ронеше.

Погледът му започна да блуждае. Виждаше пътя, но неясно. Всичко пред очите му потрепваше, додето най-сетне не почувства как му се завива свят. Зачуди се смутено дали пък това не се дължи на падането.

— Може би ослепявам — изрече сам на себе си.

Стреснато обърна глава и погледна зад гърба си. Зрението му се проясни. Сивите дървета се възправяха право нагоре и вече не трепереха. Облекчено погледна пътя. Изкривяването на образа се повтори.

— Странно — промърмори. — На какво ли се дължи?

Неволно бе забавил крачка. Изучи потрепването от по-близо. Имаше необикновеното усещане, че изкривяването е причинено от мрежа, опъната от някакъв чудовищен паяк. Нямаше никакво желание да се приближава повече. Имаше обезпокоителното усещане, че паяжината ще го улови и вече няма да го пусне, след което ще изсмуче живота от него така, както го бе изсмукала от всички тези дървета край него. Ала въпреки това, отвъд нея лежеше пътят — негова цел и единствена надежда.

Направи крачка напред, но внезапно бе принуден да спре. Не можеше да продължи. Пътят бе там, само на няколко стъпки от него. Заскърца със зъби и упорито продължи, като несъзнателно се сви от предстоящото усещане за полепнала по лицето му паяжина…

И не успя. Не почувства нищо. Не съществуваше ничие физическо присъствие, което да го възпира и все пак не можеше да продължи напред. Можеше да се движи странично, можеше да отстъпи, но нямаше начин да пристъпи напред.

— Невидима бариера. Сива пепел. Умрели или умиращи дървета — измърмори.

Посегна сред гаденето и болката, и страха, и отчаянието, и най-после се добра до отговора:

— Щитът. Това е щитът! — повтори слисано.

Магическият щит, който елфите от Силванести бяха разпънали над родните си земи. Никога досега не го бе виждал, но достатъчно често беше чувал описанието му от майка си. Спомняше си съвсем ясно разказите на хора, които бяха виждали странното потрепване, изкривяването, причинено от присъствието му.

— Не може да бъде — изкрещя от безсилие Силван. — Щитът не може да е тук. Намира се на юг! Приближавах пътя, който отива на запад. Щитът беше на юг от мен. Той потърси слънцето с очи, ала облаците бяха станали още по-гъсти и вече не можеше да го открие.

Отговорът дойде, а с него го връхлетя и горчивото отчаяние.

— Объркал съм се — каза той. — Вървях толкова дълго… но съм объркал посоката!

Сълзите жегнаха клепачите му. Мисълта, че трябва да се обърне, да слезе по склона, да мине по целия път през клисурата, да преповтори всяка стъпка, коствала му такива нечовешки усилия, беше непоносима. Той се отпусна на земята и се остави да потъне в отчаянието.

— Алхана! Майко — прошепна в агония, — прости ми! Предадох доверието ти! Но какво друго съм правил през живота си, освен да предавам доверието ти…

— Кой си ти и защо произнасяш забраненото име? — обади се нечий глас. — Кой си ти и защо изговаряш името Алхана?

Силван скочи на крака. Избърса очите си с кална ръка и се озърна, за да открие онзи, който го бе заговорил. В началото съзря единствено искрящо зелено, изпълнено с живот петно и си помисли, че е открил част от гората, която е останала незасегната от странната сива болест. Ала ето, че петното се раздвижи и се превърна в лице, очи, уста и ръце. Превърна се в елф.

Очите на елфа бяха сиви като гората край тях, но в действителност просто отразяваха смъртта, която виждаха, отразяваха мъката от непрежалимата загуба.

— Кой съм и защо произнасям името на майка си? — попита нетърпеливо Силван. — Нейният син, разбира се. — Залитна крачка напред и протегна ръка. — Но битката… Кажи ми как завърши битката! Как се справихме?

Елфът се отдръпна надалеч от търсещите му пръсти.

— Каква битка? — попита той.

Младежът просто се втренчи в него. В същия момент мярна раздвижване встрани от непознатия елф. От гората изникнаха още трима като него. Едва ли въобще щеше да ги забележи, ако не се бяха размърдали. Силван се запита колко ли дълго са стояли там. Не успяваше да разпознае лицата им, но това едва ли беше за чудене. Рядко се смесваше с долните чинове от войските на майка си. А и никога не го бяха окуражавали в това отношение, понеже един ден щеше да бъде техен крал и владетел.

— Битката! — повтори още по-нетърпеливо Силван. — През нощта ни нападнаха великани! Разбира се, трябва да…

Внезапно всичко му се изясни. Тези елфи не бяха облечени за война. Носеха пътнически дрехи. Разбира се, че не знаеха нищо за никаква битка.

— Сигурно сте част от най-далечните ни патрули. Връщате се тъкмо навреме. — Младежът замълча и се концентрира в опит да пробие през мъглата от болка и отчаяние в мислите си. — Нападнаха ни снощи, по време на бурята. Армия от великани. Аз… — Отново замълча и прехапа устни в нежеланието да признае провала си. — Бях изпратен да доведа помощ. Стоманеният легион има крепост близо до Сителност. Надолу по пътя — посочи отслабнало. — Навярно съм паднал. Поел съм по грешен път и сега трябва да се върна обратно, а вече нямам сили. Едва ли ще успея, но вие бихте могли. Отнесете това съобщение на военачалника на легиона. Кажете му, че Алхана Звезден Бриз е била нападната…

Младежът замълча. Един от елфите бе възкликнал едва доловимо. Водачът им, онзи, който пръв го бе заговорил, вдигна ръка, за да го накара да запази спокойствие.

Силван ставаше все по-раздразнителен. Разбираше, че изглежда просто ужасно в очите им, подобно на ранена птица, притиснала криле към тялото си. Но беше отчаян. Навярно вече преваляше средата на утринта. Нямаше да успее да продължи. Беше на път да рухне окончателно. Изпъна се и приглади наметалото, което съответстваше на сана и личното му достойнство. Произнесе с нетърпящ възражение тон:

— Вие служите на моята майка, Алхана Звезден Бриз. Сега нея я няма, но синът й Силваношей, вашият принц, стои пред вас от плът и кръв. От нейно и от мое име ви заповядвам да отнесете съобщението на Стоманения легион. Кажете им, че имаме нужда от тяхната помощ. Побързайте! Започвам да губя търпение!

Освен това бързо губеше съзнание, но не искаше да се издаде пред войниците — не желаеше да им покаже слабостта си. Краката вече не го удържаха. Той се олюля, но преди да падне се улови за дънера на едно дърво. Елфите не бяха помръднали. Наблюдаваха го предпазливо и някак изумени, разширили бадемовите си очи. Погледите им се местеха от пътя, който лежеше отвъд щита, към него и обратно.

— Какво сте ме зяпнали? — извика Силван. — Изпълнявайте! Аз съм вашият принц! — Внезапно му хрумна нещо. — Не се страхувайте за мен. Ще се справя някак. — Махна с ръка. — Просто тръгвайте! Тръгвайте! Спасете ги!

Водачът на елфите се приближи, вперил сивите си очи в него, сякаш се опитваше да го прецени.

— Какво искаш да кажеш? Как така си поел по грешен път?

— Защо губите време в задаване на глупави въпроси? — отвърна разгневено Силван. — Ще докладвам за случая на Самар! Ще се погрижа всички до един да бъдете понижени! — Той се втренчи унищожително в елфа, който не откъсваше поглед от него. — Щитът се простира на юг от пътя. Бях тръгнал за Сителност. Сигурно, когато съм паднал, съм се обърнал в противоположната посока! Защото щитът… пътят…

Озърна се към клисурата. Опита отново да си припомни какво се е случило, ала от болката в главата се чувстваше оглупял.

— Невъзможно — прошепна.

В каквато и посока да се бе насочил, все някога щеше да се добере до пътя. Защото пътят се простираше извън щита.

И си оставаше там. Той се намираше във вътрешността му.

— Къде съм? — попита объркано.

— Намираш се в Силванести — отговори елфът.

Силван затвори очи. Всичко беше загубено. Провалът му беше пълен. Той се отпусна на колене, след което просто се строполи по лице в сивата пепел. Чуваше нечии гласове, но всичко вече му се губеше като в кладенец.

— Мислиш ли, че наистина е той?

— Да.

— Откъде си толкова сигурен, Ролан? Може да е някаква измама!

— Видяхте го. Чухте какво каза. Усетихте мъката и отчаянието в гласа му. Ръката му е счупена. Погледнете синините по лицето му, разкъсаните му дрехи. Намерихме и следите по склона, откъдето е паднал. Подслушахме го да си говори сам, когато все още не знаеше, че сме наблизо. Видяхте как се опита да се добере до пътя. Как изобщо можете да се съмнявате?

Тишина, а после пронизителен шепот:

— Но как е минал през щита?

— Някой бог ни го е изпратил — отговори водачът на елфите и младежът усети как нечии пръсти внимателно докосват бузата му.

— Какъв бог? — попита скептично другият. — Няма богове.

Когато Силван се събуди, откри че зрението му се е прояснило и отново може да разсъждава трезво. Наистина тъпата болка в главата правеше мисленето по-трудно от обичайното и в началото реши просто да остане неподвижен, за да позволи на мозъка си да прецени ситуацията. После си спомни пътя…

Изправи се с усилие.

Една твърда ръка легна на гърдите му и за момент го накара да застане неподвижно.

— Не се въртете. Наместих ръката ви и я наложих с лапа, за да ускорим заздравяването. Опитайте се да й дадете малко почивка.

Силван се огледа. В началото си бе помислил, че всичко е просто един сън. Че се е събудил и отново се намира в надгробната могила. Но не беше сънувал. Дънерите на дърветата бяха точно такива, каквито си ги спомняше — грозно сиви, заболели, умиращи. Постелята от листа, върху която го бяха положили, беше като предсмъртен одър от загниваща растителност. Младите дървета, растения и цветя в гората слабееха и вехнеха.

Силваношей прие съвета на елфа и се отпусна назад, по-скоро за да си даде време да прецени ситуацията и собственото си объркване, отколкото защото имаше нужда.

— Как се чувствате? — попита почтително елфът.

— Главата ме боли съвсем малко — отговори младежът. — Но болката в ръката ми е изчезнала.

— Добре — кимна елфът. — Можете да се изправите. Но бавно, иначе ще припаднете отново.

Силната ръка му помогна да седне. Почувства как го връхлита замайване и желание да повърне, ала затвори очи и изчака неприятното усещане да отмине.

Елфът поднесе една дървена паница към устните му.

— Какво е това? — попита Силван, като надникна с подозрение към кафеникавото съдържание на паницата.

— Отвара от билки — отвърна болногледачът му. — Навярно сте преживели леко сътресение. Отварата ще облекчи болката в главата и ще ви помогне да се възстановите. Хайде, изпийте я. Защо се противите?

— Учили са ме никога да не пия или ям онова, което ми предлагат, освен ако преди това не съм видял, че някой опитва от него — каза Силваношей.

Мъжът повдигна удивено вежди.

— Дори и ако ви го предлага друг елф?

— Особено тогава — отвърна мрачно младежът.

— А — каза елфът. Чертите му се смекчиха в тиха печал. — Да, разбирам.

Силван направи опит да се изправи на крака, ала замайването отново го връхлетя. Междувременно елфът допря купата до устните си и сам отпи няколко големи глътки. После учтиво изтри ръба й и пак я предложи на принца.

— Но вземете предвид следното, младежо. Ако наистина исках да ви погубя, щях да ви прережа гърлото още докато бяхте в безсъзнание. Или просто щях да ви оставя там, където ви намерихме — кимна към сивите съсухрени дървета. — Така смъртта ви щеше да е бавна и болезнена, но пак би ви намерила, както намери твърде много от нас.

Силваношей премисли казаното, или поне се опита да го обмисли през болката в туптящата си глава. В думите на елфа имаше смисъл. Той пое паницата с несигурни ръце и отпи. Течността беше горчива. Имаше вкус и мирис на дървесна кора. Отварата плъзна из тялото му и го затопли. Болката в главата намаля, а замайването постепенно отмина.

Младежът най-после си даде сметка, че наистина е постъпил глупаво като е помислил този човек за член на армията на майка си. Елфът носеше странно наметало, направено от кожа и все пак подобно на килим от листа, на слънчева светлина, на трева и на храсти. Ако елфът не се движеше, вероятно просто би се стопил в гората, дотолкова съвършена бе изработката на дрехата. Тук, сред смъртта, той се възправяше като зелен спомен за предишната гора, сякаш отправяше предизвикателство към болката и страданието.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Силван.

— Няколко часа. Все още е Средиден, ако това ще ви помогне да се ориентирате.

Младежът се огледа.

— Къде са останалите? — Внезапно му бе хрумнало, че елфите вероятно се крият от някого.

— Там, където трябва — отговори мъжът.

— Благодаря ви, че ми помогнахте. Вероятно имате работа на някое друго място, както и аз. — Силван се изправи. — Трябва да вървя. Сигурно вече е прекалено късно… — Замълча, за да преглътне горчивината в устата си. — Но все още не съм изпълнил мисията си. Ако само ми покажете мястото, откъдето отново да прекося щита…

Елфът го изгледа със съвсем същата напрегнатост.

— Щитът не може да бъде преодолян.

— Трябва да може! — настоя гневно Силван. — Аз го направих, нали? — Той се взря към дърветата в близост до пътя. Странното потрепване все още бе там. — Ще се върна обратно там, където минах за пръв път. Сигурен съм, че отново ще се получи.

Закрачи мрачно по обратния път. Мъжът го последва, без да отрони и дума.

Дали майка му и армията й бяха издържали срещу великаните толкова дълго? Младежът беше виждал войните на кралицата да извършват не един и два подвига. Налагаше му се да повярва, че отговорът е „да“. Налагаше се да убеди сам себе си, че все още разполагат с достатъчно време.

Скоро откри мястото, където тялото му се бе търколило по склона към клисурата. Първият път, когато бе направил опит да се изкачи догоре, пепелта беше твърде хлъзгава, но сега започваше да изсъхва. Пътят нагоре беше по-лесен. Заизкачва се, като внимаваше да не размести ръката си. Елфът остана на дъното на клисурата и загледа мълчаливо след него.

Силван достигна щита. Както и по-рано, нямаше никакво желание да го докосва. И все пак, точно тук, тъкмо на това място той бе преминал, съзнателно или несъзнателно. Виждаше съвсем ясно дирята, която петите му бяха оставили в калта. Виждаше падналото през пътеката дърво. Далечният спомен, че се е опитвал да го заобиколи, започваше да се завръща.

Самият щит беше невидим, с изключение на едва загатнатото потрепване, когато слънчевите лъчи преминеха през него под точно определен ъгъл. Нямаше никакъв друг начин да разбереш, че съществува, освен по странното нагъване, което изкривяваше образите на дърветата и растителността от другата страна. Напомняше му на начина, по който горещите вълни набраздяваха картината над нагрято поле, карайки всичко да изглежда така, сякаш се отразява във водна повърхност.

Силван стисна зъби и тръгна право срещу щита.

Бариерата не искаше да го пропусне. По-лошо — всеки път, щом опиташе да направи крачка напред, изпитваше непреодолимо чувство за гадене, имаше чувството, че щитът залепя устни към тялото му и се старае да изсмуче цялата му жизнена енергия.

Той се отдръпна разтреперан. Не възнамеряваше да опитва повече. Втренчи се в щита с безсилна ярост. Майка му с месеци бе опитвала да го преодолее, но така и не бе успяла. Срещу него бяха хвърляни армии, само че им се бе наложило да се върнат обратно. Самата Алхана, с риск за собствения си живот, се бе хвърлила срещу него, яздейки грифон — отново безуспешно. Какво можеше да стори той без ничия помощ?

— И все пак — не се предаваше Силван, — се оказах от вътрешната му страна! Щитът ме пропусна. А сега ще ми позволи да изляза! Трябва да има начин. Онзи елф. Сигурно той е отговорен. Той и неговите съучастници са ме пленили, вкарали са ме в този затвор!

Младежът рязко се обърна и видя, че мъжът продължава да стои на дъното на клисурата. Спусна се забързано по склона, като през целия път надолу се пързаляше по измокрената от дъжда трева. Слънцето залязваше. Средиден може и да бе най-дългият в годината, но все някога трябваше да отстъпи пред нощта. Най-сетне стигна долу.

— Вие сте ме вкарали тук! — произнесе високо, толкова разгневен, че му се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да успее да изговори думите. — И пак вие ще ме пуснете. Трябва да ме пуснете!

— Това беше най-смелата постъпка, която някога съм виждал. — Мъжът мрачно огледа щита. — Самият аз не смея да се доближа толкова, а не съм страхливец. Смела и все пак — безнадеждна. Не можете да преминете. Никой не може.

— Лъжеш! — обвини го яростно младежът. — Завлекли сте ме тук против волята ми. Незабавно ме пуснете да изляза!

Без да е съвсем наясно какво прави, той посегна към шията на елфа, за да го стисне за гърлото, да го принуди да му се подчини, да го сплаши, за да го накара да му се подчини.

Мъжът пресрещна китката му, изви я с вещина и преди да е разбрал какво се случва с него, Силван откри, че е застанал на колене. Елфът го освободи на секундата.

— Все още си млад и си изпаднал в беда. Не ме познаваш. Мога да проявя снизхождение. Името ми е Ролан. Член съм на кирата. Аз и спътниците ми те открихме да лежиш на дъното на клисурата. Това е истината. Ако си чувал за кирата, знаеш, че говорим само истината. И нямам представа как си преминал през щита.

Силван беше чувал родителите си да говорят за така наречения кират, организирана група от елфи, които патрулирали по границите на Силванести. Едно от задълженията на кирата беше да не позволява на чужденците да навлизат в родните им земи.

Младежът въздъхна и скри лице в шепи.

— Провалих се! Провалих тях! И сега те ще умрат!

Ролан се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Вече ни каза името си, когато те намерихме за пръв път, но сега ще те помоля да се представиш отново. Няма причина да се страхуваш или да пазиш самоличността си в тайна, освен, разбира се — добави внимателно, — ако не носиш име, от което се срамуваш.

Силван вдигна очи като попарен.

— Нося името си гордо и достойно. И ако то стане причина да изгубя живота си, така да бъде. — Той заекна. Гласът му потрепери. — Бездруго хората ми сигурно вече са мъртви. Или умират точно в този момент. Защо пък аз да бъда пощаден?

Той премигна, за да накара сълзите да се скрият и погледна мъжа.

— Аз съм син на елфи, които вие наричате „мрачни“, но които в действителност са единствените, виждащи ясно в мрака край нас. Аз съм син на Алхана Звезден Бриз и Портиос от Квалинести. Името ми е Силваношей.

Очакваше присмех. И естествено — недоверие.

— И защо смяташ, че това име ще ти донесе смърт, Силваношей от Дома на Калдарон? — попита спокойно Ролан.

— Понеже родителите ми са мрачни елфи. Понеже наемните убийци на елфите неведнъж са се опитвали да сложат край на живота им — отвърна младежът.

— И все пак Алхана Звезден Бриз и нейните войни многократно са опитвали да пробият щита и да навлязат в земите, в които я наричат престъпница. Самият аз съм я виждал по време на обиколките ни в близост до бариерата.

— Мислех, че ти е забранено да произнасяш името й — попита сърдито Силван.

— Твърде много неща са ни забранени в Силванести — кимна Ролан. — И както изглежда, списъкът се увеличава всекидневно. Отговори ми. Защо Алхана Звезден Бриз прави опити да се върне в страната, която не я иска?

— Това е нейният дом — каза принцът. — Къде другаде да отиде?

— И къде другаде би могъл да отиде нейният син? — допълни тихо Ролан.

— Значи ми вярваш?

— Познавах майка ви и баща ви, Ваше височество — отговори мъжът. — Преди войната бях градинар в двора на злощастния крал Лорак. Познавах майка ви, когато беше дете. И се борих срещу съня заедно с баща ви Портиос. Приличате му, но има нещо и от нея, което веднага се набива на очи. Само обезверените не биха го признали. Чудото се случи. Вие се завърнахте. Никак не ме учудва, че щитът се е отдръпнал, за да ви пропусне.

— Но все пак не пожела да ме пусне да изляза — напомни му сухо Силван.

— Може би защото сте там, където трябва да бъдете, Ваше височество. Народът ви има нужда от вас.

— Ако е така, защо тогава не вдигнете щита окончателно и не позволите на майка ми да се върне в кралството си? — настоя принцът. — Защо я държите настрана? Защо държите собствения си народ извън него? Елфите, които се бият за нея, са в опасност. Ако я бяхте допуснали, сега майка ми нямаше да се сражава с великани и нямаше да е попаднала в капан…

Лицето на Ролан се беше смрачило.

— Повярвайте ми, Ваше височество. Ако ние от кирата можехме да свалим този прокълнат щит, щяхме да сме го сторили отдавна. Бариерата хвърля плащеница от страх и отчаяние над всеки, който я приближи прекалено много. И убива всичко, що я докосне. Вижте! Вижте тук, Ваше височество.

Ролан посочи трупа на една катерица на земята. Мъртвото тяло на малкото й също лежеше недалеч от нея. Посочи му и златните птици, заровени в пепелта. Никой вече нямаше да чуе песните им.

— Ето как умира народът ни — произнесе натъжено.

— Какво говориш? — попита изумено Силван. — Как умира?

— Мнозина, млади и стари, прихващат болестта, за която няма лек. Кожата им посивява, като кората на тези дървета, крайниците им се съсухрят, очите им губят блясъка си. Отначало започват да се уморяват при тичане, сетне не могат да ходят, а накрая не успяват дори да се изправят. Изтляват бавно, додето смъртта не ги отведе.

— Но защо тогава не свалите щита? — настоя младежът.

— Неведнъж сме опитвали да убедим хората да се обединят срещу генерал Конал и Водачите на Дома, които са отговорни за издигането му. Но повечето отказват дори да ни изслушат. Казват, че болестта е чума, дошла при нас от външния свят. Така щитът е единственото, което стои между тях и злините отвън. Смятат, че ако го премахнем, всички ще умрем.

— И може би не са далеч от истината — отрони Силван, като хвърли един поглед към бариерата и се замисли за великаните, които ги бяха нападнали през изминалата нощ. — Няма никаква чума, която поразява елфи, поне не и такава, за каквато да съм чувал. Но съществуват други врагове. Светът е изпълнен с опасности. Тук вътре поне не се грижите за тях.

— Баща ви твърдеше, че ние, елфите, трябва да се присъединим към света, да станем част от него — отвърна с мрачна усмивка Ролан. — Че в противен случай ще изсъхнем и ще отмрем, като клонката, отсечена от дървото или…

— … като роза, откъсната от храста — довърши Силван и също се усмихна от напиращите спомени. — Отдавна не сме чували нищо за баща ми — добави, загледан към сивата пепел, докато несъзнателно я разравяше с върха на ботуша си. — За последно знаех, че продължава борбата срещу Берил в Квалинести, земята, която драконесата държи в подчинение. Някои смятаха, че е мъртъв. Майка ми също, макар да отказваше да го признае на глас.

— Ако е мъртъв, значи е изгубил живота си, борейки се за кауза, в която е вярвал — каза Ролан. — Смъртта му не е безсмислена. Въпреки че сега може и да изглежда така, саможертвата му ще помогне злото да бъде унищожено и светлината отново да огрее този мрачен свят. Умрял е от любов към живота! Храбро и предизвикателно. Когато народът ни умира — продължи елфът, а в гласа му се долавяше все по-голяма горчивина, — човек го забелязва трудно. Птичето перо пърха по вятъра и се отпуска безжизнено. — Той погледна Силван. — Все още сте изпълнен с живот. Чувствам как младостта се излъчва от вас така, както някога чувствах лъчите на слънцето. Колко много се различаваме! Виждате го, нали? Факт е, че и аз съм започнал да изсъхвам. Всички ние умираме съвсем бавно. Погледнете ме, Ваше височество. Забелязва се съвсем лесно.

Силван не знаеше какво да отговори. Наистина мъжът изглеждаше малко по-блед от обичайното, кожата му имаше съвсем лек сивкав оттенък, но досега просто го беше отдавал на възрастта му или може би на това, че се намираха на това прокълнато място. Припомни си, че и останалите елфи от отряда носеха съвсем същия отпечатък в изпитите си очи.

— Хората веднага ще забележат контраста във вас и бързо ще разберат какво са изгубили — настоя Ролан. — Това е причината, поради която сте били изпратени при нас. За да им покажете, че навън няма никаква чума. Единствената чума е тук, вътре — той постави ръка на сърцето си. — Вътре в нас! Трябва да ги убедите, че ако се отървем от щита, ще възвърнем себе си и своите земи към живот.

„Макар моят живот да е свършен“ — каза си Силван. Болката се върна. Главата му се пръскаше. Ръката му пулсираше. Ролан го изгледа загрижено.

— Не изглеждате добре, Ваше височество. Трябва да напуснем това място. Твърде дълго се задържахме в близост до щита. Елате с нас, преди болестта да е поразила и вас.

Силваношей поклати глава.

— Благодаря ти, Ролан, но не мога да се отдалеча оттук. Щитът може да се отвори и да ме пропусне още веднъж.

— Ако останете тук, със сигурност ще умрете, Ваше височество — произнесе сериозно елфът. — Майка ви едва ли би го одобрила. Сигурен съм, че щеше да ви насърчи да отидете в Силваност и да предявите правата си над трона.

Един ден ти ще седнеш на трона на Обединената нация на елфите. На този ден неправдите на миналото ще бъдат изправени. Ще прочистиш душите ни от всички грехове на елфите. Грехът на гордостта, на предубежденията и омразата. Тези грехове донесоха нашето падение. А ти ще бъдеш нашето изкупление.

Думите на майка му. Спомняше си първия път, когато ги бе чул от нея. Трябва да е бил на пет или шест години. Лагеруваха в пустошта недалеч от Квалинести. Беше нощ. Той спеше. Внезапно нечий вик разкъса съня му и го накара да се събуди. Огънят бе почти изгаснал, ала светлината бе повече от достатъчна, за да осъзнае, че баща му се бори с нещо, което приличаше на сянка. Още сенки се тълпяха край тях. Не бе успял да види нищо друго, тъй като майка му се хвърли отгоре му с цялото си тяло, притискайки го към земята. Не можеше да вижда, не можеше да диша, нито да изкрещи. Нейният страх, нейните топлина и тежест почти го бяха задушили.

А после всичко беше приключило. Тъмната, топла тежест на Алхана се вдигна. Майка му го взе на ръце и го залюля, като проливаше сълзи, целуваше го и го молеше да й прости, ако го е наранила. На бедрото й имаше кървава бразда. На рамото на баща му се виждаше дълбока рана от нож — съвсем близо до сърцето. Недалеч от огъня лежаха телата на трима елфи, облечени в черно. Години след това Силваношей продължаваше да се буди нощем със стряскащата мисъл, че един от тези елфи е бил изпратен, за да го убие.

Изоставиха телата на убийците на вълците. Никой не желаеше да се наеме с погребението им. Алхана го бе приспала и тогава за пръв бе чул тези думи от нея. По-късно щеше да ги чува отново и отново.

Може би сега тя бе мъртва. И все пак, общата им мечта живееше, живееше в него. Той обърна гръб на щита. — Ще дойда с вас — кимна на Ролан от кирата.