Драконите на сломеното слънце

30 За твое здраве!

Нощта се спускаше над бойното поле в Силванести и забулваше с мрачния си покров телата на убитите, които елфите се канеха да погребат съгласно повелите на традицията. Съвсем същата нощ обгръщаше в дългия си шарф и елфическата столица Квалинести.

Вечерта навяваше мисли за гибел, или поне така му се струваше. Джерард крачеше из смрачените улици на града с ръка на дръжката на меча, нащрек за блясък на стомана или стаени сенки във всеки тъмен ъгъл и всяка чернееща врата. Той пресече улицата, за да не му се налага да минава в непосредствена близост с една напречна алея. От бдителния му поглед не убягваха дори прозорците на вторите етажи и неподвижните им завеси, за да успее да реагира навреме, в случай, че го дебнеше стрела.

Изпитваше мъчителното усещане, че отвсякъде го наблюдават очи. Чувството бе така силно, че дори веднъж се извърна с изваден меч, готов да посрещне ножа на нападателя си. Така и не бе видял никого, но можеше да се закълне, че е доловил присъствие. Вероятно убиецът навреме бе съобразил, че няма шанс срещу тежката броня и бляскавия меч на рицаря и просто се беше стопил в нощта.

За съжаление, тревогите му едва ли щяха да свършат, даже и след като се добра до сградата на щаба. Опасността вече не се промъкваше незабелязано зад гърба му. Сега тя стоеше точно пред него.

Когато влезе, откри, че вътре имаше само един дежурен офицер. Драконидът спеше на пода.

— Нося отговора на наместник Медан до Берил — каза Джерард и отдаде чест.

— Крайно време беше! — изръмжа офицерът. — Нямаш си представа колко шумно хърка това чудо!

Младият рицар отиде при драконида. Създанието помръдваше в съня си и издаваше странни гърлени звуци.

— Граул — каза Джерард и посегна да го разтърси.

Разнесе се съскане, проблеснаха зъби, размахаха се крила и драконидът бе скочил на крака. Ноктестите ръце сграбчиха рицаря за гърлото.

— Ей! — извика Джерард, докато се бранеше с мъка от него. — Успокой се, става ли?

Граул се втренчи в него през присвитите си гущерови очи. Езикът му се показа и скри. Той свали ръце от гърлото на рицаря и отстъпи назад.

— Съжалявам — измърмори. — Стресна ме.

Белезите от лапите му щипеха и пареха.

— Вината е моя — отвърна сковано Джерард. — Не биваше да те будя толкова внезапно. — Той му подаде цилиндричния калъф. — Ето отговора на наместника.

Драконидът огледа добре печата, за да е сигурен, че е непокътнат. Пъхна го удовлетворено в колана си, обърна се със сумтене и се насочи към вратата. Създанието не носеше броня или каквато и да е ризница, отбеляза навъсено Джерард, а и не му трябваше. Дебелата, люспеста кожа го предпазваше напълно.

Рицарят си пое дълбоко дъх, въздъхна тихо и последва драконида на улицата.

Граул се обърна.

— Какво правиш, нераканецо?

— Намираш се на враждебна територия посред нощ. Имам нареждания да те ескортирам до границата, за да сме сигурни, че си в пълна безопасност — каза Джерард.

— Ти ще защитаваш мен? — Нещо, което може би трябваше да наподобява смях, изгъргори в гърлото на драконида. — Ха! Връщай се обратно под топлите завивки, нераканецо. Не ме заплашва нищо. Зная как да се разправям с елфическата сган.

— Имам съвсем ясна заповед — повтори упорито рицарят. — Ако ти се случи нещо, наместникът ще стори съвсем същото с мен.

Гущеровите очи на Граул проблеснаха гневно.

— Пък и съм взел една дреболия, която може би ще направи пътуването ни далеч по-кратко — вметна Джерард. Той отхвърли наметалото си настрана и показа на драконида плоската бутилка в пояса си.

Гневният блясък се превърна във внезапен копнеж, който създанието бързо прикри.

— Какво има в бутилчицата, нераканецо? — Езикът на Граул се стрелна бързо между зъбите му.

— Джуджешка ракия — отговори младият воин. — Личен подарък от наместника. Заедно с личната му молба веднага щом излезем от Квалинести да пием за негово здраве и гибелта на проклетите елфи.

Драконидът повече не протестира срещу компанията му. Двамата тръгнаха по пустите улици на Квалиност. Джерард и този път имаше усещането, че ги следят нечии очи, ала никой не посмя да ги приближи. Това не го изненадваше. Драконидите можеха да бъдат жестоки противници.

Щом най-сетне излязоха от очертанията на града, Граул пое по една пътека, водеща към гората. Сетне напълно изненадващо тръгна направо между дърветата, следвайки посока, известна само нему. Драконидът имаше невероятно добро нощно зрение, ако се съдеше по скоростта, с която се промъкваше из оплетените клони и коренища. Луната бледнееше, ала светлините на заспалата столица и звездите осигуряваха достатъчно светлина. Движеха се сред високи храсти и пълзящи растения. Рицарят откри, че тежестта на бронята затруднява значително движенията му, така че когато най-сетне предложи на Граул да си починат, нямаше нужда да се преструва на уморен.

— Не е необходимо да се самоубиваме — рече задъхано. — Какво ще кажеш да поспрем?

— Човеци! — изръмжа подигравателно драконидът. Изглеждаше готов да извърви още сто пъти по толкова, но спря и се обърна към Джерард. И по-точно погледна към бутилката. — Но пътят не беше чак толкова кратък, че да откажа една глътка.

Рицарят се поколеба.

— Заповедите ми…

— Да вървят в Бездната всички заповеди на света! — озъби се Граул.

— Е, предполагам, че съвсем мъничко ще ни е от полза — сви рамене Джерард и измъкна бутилката от пояса си. Издърпа запушалката и помириса съдържанието. Острата, дива, мускусна миризма едва не изгори ноздрите му. Той изсумтя и дръпна гърлото на бутилката далеч от носа си. — Добра година — рече с насълзени очи.

Драконидът издърпа ракията от ръката му и я вдигна към устата си. Отпи огромна глътка и въздъхна доволно.

— Добра е — рече пресипнало и изхълца.

— За твое здраве — отвърна Джерард и също надигна бутилката. Притисна език към гърлото и се престори, че отпива. — Това е — каза с привидно нежелание, връщайки корковата тапа на мястото й, — стига толкова. Да тръгваме.

— Нямаме бърза работа! — Граул му отне ракията, отпуши я и безгрижно хвърли тапата. — Сядай, нераканецо.

— Но мисията ти…

— Берил няма да ми избяга — настани се с гръб към дънера на едно дърво драконидът. — А дали ще получи отговора на наместника утре или след година, няма никакво значение. Плановете й за елфите вече са в ход.

Сърцето на Джерард прескочи.

— Какво искаш да кажеш? — попита, като се стараеше да звучи възможно най-незаинтересовано. Настани се до създанието и посегна за бутилката.

Граул му я връчи с явно неодобрение. Проследи злобно всяка глътка, която предполагаемо се изливаше в гърлото на рицаря и я грабна в мига, в който Джерард я отдели от устните си.

Течността забълбука надолу по гърлото на драконида. Младият войн разтревожено отбеляза количеството алкохол, което съществото успяваше да побере в себе си, и се запита дали една бутилка нямаше да се окаже недостатъчна.

Граул отново въздъхна, оригна се и избърса уста с гърба на ноктестата си лапа.

— Тъкмо ми разказваше за Берил — напомни му рицарят.

— А, да! — Драконидът вдигна бутилката към луната. — Пия за моята мила драконеса Берил. И за смъртта на всички елфи.

Той отпи. Джерард се престори, че отпива.

— Да — рече след малко на създанието. — Наместникът ми каза. Дала е на елфите шест дни да…

— Ха-ха! Шест дни ли! — смехът на Граул избълбука в гърлото му. — Елфите нямат и шест минути! Сигурно докато двамата с теб си бъбрим, армията на Берил пресича границата! Най-голямата армия, виждана по лицето на Ансалон от Войната на Хаоса насам. Дракониди, гоблини, хобгоблини, великани, човешка редовна войска… Ние нападаме Квалиност отвън. Вие, Рицарите на Нерака, нападате елфите отвътре. Така ще бъдат хванати в капан. Няма да имат къде да бягат. Най-сетне доживях деня, когато зората ще се пукне и няма да е останал нито един от противните остроухи.

Стомахът на Джерард се бе свил на топка. Армията на Берил пресича границата! Вероятно им оставаше по-малко от ден път до столицата!

— Ще дойде ли самата драконеса, за да се увери в победата си? — попита, като се надяваше, че създанието ще свърже задавянето в гърлото му с последиците от огнения алкохол.

— Не, не — изкиска се Граул. — Оставя елфите на нас. В този момент Берил пътува към така наречената Цитадела на светлината в Скелсий. Там щяла да залови някаква отрепка, която нарича себе си магьосник. Дай насам, нераканецо, стига си се лигавил с тази бутилка.

Драконидът я грабна от ръката му и плъзна език по ръба на гърлото.

Джерард сключи десница около дръжката на ножа си. Започна съвсем бавно да изтегля оръжието. Изчака, докато Граул надигне ракията за пореден път. Бутилката беше почти празна. Създанието отметна глава назад, за да всмуче и последната капчица.

Рицарят го промуши през ребрата с цялата сила, на която беше способен, надявайки се да достигне право до сърцето.

И наистина щеше да постигне успех, но с човек, понеже явно сърцето на създанията се намираше на друго място. Или беше това, или драконидите нямаха дори сърца, което пък не би го изненадало.

Осъзнал, че не го е убил, той измъкна окървавения нож, изтърколи се настрана и извади меча си.

Граул бе ранен, но не смъртоносно. Той изгрухтя страховито, докато се надигаше разярен от болка, изрева и ноктестата му ръка посегна за меча. Острието изсвистя към главата на Джерард.

Рицарят парира и успя да избие меча. Оръжието издрънча из ниските храсти в краката им. Той го изрита обезумяло, за да попречи на драконида да го докопа. Почти веднага заби ботуш в брадата на Граул, но само го отблъсна назад.

Създанието разпери криле и се хвърли във въздуха. В ръката му блесна закривена кама и се стрелна към рицаря в момента, в който Граул връхлетя върху него с цялото си тяло.

Тежестта на драконида и силата на сблъсъка събориха Джерард на земята. Стовари се тежко по гръб. Лигавата зъбата уста на Граул беше само на милиметри от лицето му, а камата отчаяно се опитваше да го прободе. Крилете на драконида биеха неистово, вдигайки облаци задушаващ прах. Рицарят отчаяно се забори, като едновременно опитваше да го прониже със собствения си нож и се стараеше да държи камата на разстояние.

Започнаха да се търкалят. Острието на Джерард на няколко пъти се заби на месо. Беше покрит с кръв, но не знаеше чия. Независимо от всичко, врагът оставаше жив, а неговите сили отслабваха с всеки изминал миг. В този момент го движеше единствено приливът на адреналин, но дори той започваше да отслабва.

Неочаквано Граул изхърка и започна да се дави. Кръвта изригна от устата му и обля лицето на Джерард, като почти го заслепи. Драконидът започна да трепери и да се зъби от безсилна ярост. Надигна се и замахна с камата. Сетне оръжието се изплъзна от пръстите му, а гущероподобното създание се стовари върху рицаря и повече не помръдна. Беше мъртъв.

Джерард реши да остане неподвижен само за миг, колкото да си поеме дъх и това се оказа грешката му. Твърде късно си беше припомнил предупреждението на Медан. Мъртвият драконид е също толкова опасен, колкото и живият. Преди Джерард да бе успял да отхвърли тялото на Граул, баазът се бе превърнал в твърд камък. Почувства се така, сякаш върху му се бе стоварила цяла гробница. Трупът го притискаше към земята. Не можеше да си поеме дъх. Започваше съвсем бавно да се задушава. Забори се, за да го отхвърли, ала тежестта бе непоносима. С невероятно усилие вдиша, решен да изцеди и последните си сили.

Каменната статуя се разпадна на прах.

Джерард олюляващо се изправи и рухна в основата на едно дърво. Изтри кръвта на Граул от очите си, плю и повръща, додето не престана да я чувства и в устата си. Почака още малко, докато сърцето му биеше като чук и яростта от битката постепенно отшумяваше. Щом най-сетне отново бе в състояние да вижда нещата наоколо, започна да рови в колана на създанието, намери цилиндричния калъф и го взе.

Хвърли един последен поглед към купчината прах, която някога бе наричала себе си Граул. После й обърна гръб и като продължаваше да плюе, за да се отърве от противния вкус в устата, тръгна уморено през мрака към блещукащите светлини на Квалиност. Светлини, които тъкмо избледняваха с настъпването на зората.

През кристалните прозорци на Двореца на Говорителя на Слънцето навлизаха потоци слънчева светлина. Гилтас седеше окъпан в тях и работеше. Пишеше съвсем нова поема, в която се разказваше за баща му и неговите приключения по време на Войната на Копието. Освен всичко друго поемата съдържаше и шифровани съобщения към две елфически семейства, набедени, че симпатизират на бунтовниците.

Тъкмо я довършваше и се канеше да натовари Планшет с разпращането й до онези, които проявяваха интерес към литературните му занимания, когато видимо потрепери. Пръстите, стиснали пачето перо, се затресоха. По ръкописа тутакси започна да се разширява голямо мастилено петно. Кралят забързано остави перото и посегна към обляното си в студена пот чело.

— Ваше величество! — извика разтревожено Планшет. — Какво има? Добре ли сте? — Прислужникът изостави сортирането на кралските документи и изтича до него. — Ваше величество? — повтори загрижено.

— Току-що ме връхлетя най-странното усещане — произнесе с удебелен глас Гилтас. — Сякаш през гроба ми мина гъска.

— Гъска ли, Ваше величество? — попита озадачено Планшет.

— Това е човешки израз, приятелю — усмихна се кралят. — Никога ли не си го чувал? Баща ми често го използваше. Описва начина, по който се чувстваш, щом през тялото ти преминат необясними ледени тръпки и косата ти настръхне. Точно това усетих преди няколко секунди. Но което е още по-странното, за момент ми се стори, че видях пред себе си лицето на братовчеда Силваношей. Видях го толкова ясно, както сега виждам теб.

— Силваношей е мъртъв, Ваше величество — напомни му Планшет. — Погубили са го великаните. Може пък гъската да е минала през неговия гроб.

— Чудно — произнесе замислено Гилтас. — Братовчед ми в никой случай не изглеждаше мъртъв, уверявам те. Носеше сребърната броня на войн от Силванести. Видях дим и кръв, а навсякъде наоколо сражаващи се фигури, но нито драскотина по него. Стоеше на ръба на пропаст. Посегнах, ала дали исках да го издърпам или блъсна — нямам представа.

— Сигурен съм, че сте щели да го издърпате, Ваше величество — каза прислужникът с лек шок в гласа.

— Аз също, Планшет. — Гилтас се намръщи и поклати глава. — Спомням си още, че бях наистина разгневен и изплашен. Странно. — Той сви рамене. — Каквото и да значи, чувството отмина.

— Ваше величество навярно е задрямал. Напоследък не спите добре…

Прислужникът замълча рязко. Той даде знак на Гилтас да пази тишина, прокрадна се до вратата и се заслуша.

— Някой идва, Ваше величество — докладва на общия език.

— Толкова рано сутрин? Не очаквах никого. Надявам се, че не е Палтейнон — каза кралят. — Трябва да довърша поемата. Кажи му, че не искам да ме безпокоят.

— Пуснете ме! — каза на елфически един глас пред вратата. Беше спокоен, но в него се долавяше стаена напрегнатост. — Нося съобщение за краля от неговата майка.

Някой от стражите почука. Планшет хвърли предупредителен поглед на Гилтас, който отново зае мястото си и продължи да пише.

— Скрий тези дрехи! — прошепна и му ги показа.

Пътническите одежди на Гилтас стояха спретнато подредени върху един сандък, готови за поредното от нощните му пътешествия. Планшет ги прибра в сандъка, след което го заключи. Пусна ключа на дъното на голяма ваза, пълна с прясно набрани рози. Чак след като свърши всичко това, той отиде при вратата и отвори.

Гилтас започна да си играе с перото със замислено изражение. Той се излегна в креслото, вдигна крака на една мека възглавничка и се вгледа в тавана.

— Вестоносецът Келевандрос — обяви пазачът. — Търси Негово величество.

— Нека влезе — махна отегчено с ръка кралят.

Келевандрос буквално влетя в стаята. Качулката на наметалото покриваше почти изцяло лицето му. Планшет затвори вратата зад гърба му. Пратеникът отхвърли качулката си. Беше смъртно пребледнял.

Гилтас несъзнателно се изправи.

— Какво…

— Ваше величество не бива да се вълнува — запротестира Планшет, като погледна многозначително към вратата, за да му напомни, че могат да ги чуят.

— Какво се е случило, Келевандрос? — попита отпуснато кралят. — Изглеждаш така, сякаш току-що си се сблъскал с призрак.

— Ваше величество! — изрече тихо и разтреперано вестоносецът. — Арестуваха Кралицата-майка!

— Арестувана? — повтори изумено Гилтас. — От кого? Кой е посмял? И защо? По какви обвинения?

— Наместник Медан, Ваше величество. — Келевандрос преглътна. — Не зная как да ви го кажа, но…

— Говори! — нареди строго кралят.

— Миналата нощ наместникът дойде, за да я отведе. Разполагаше със заповед от драконесата Берил да… да умъртви кралицата.

Гилтас се втренчи безмълвно в него. Кръвта се оттегли от лицето му, сякаш някой му бе прерязал гърлото. Пребледня и затрепери така силно, че Планшет панически изостави вратата и се приближи, за да постави ръка на рамото му.

— Опитах да го спра, Ваше величество — изрече нещастно Келевандрос. — Не успях.

— Миналата нощ! — извика изтерзано кралят. — Защо веднага не дойде при мен?

— Направих всичко възможно, Ваше величество. Но стражите не искаха да му допуснат без заповед от префекта.

— Къде е отведена Кралицата-майка? — попита Планшет. — Какво е обвинението срещу нея?

— Обвиняват я в даване на подслон на чародея Палин и съдействие в бягството му заедно с магическото устройство, донесено от кендера. Не зная къде е господарката. Веднага отидох до щаба на рицарите, но дори и да е там, никой не пожела да ми каже. Хората ни я търсиха цяла нощ. Разбрахме се да докладват на Калиндас, който остана доброволно у дома, в случай, че пристигнат новини. Накрая успях да склоня един от пазачите ви, който симпатизира на каузата ни, да ме допусне до вас… Значи нищо не сте чули? — попита той, като гледаше разтревожено краля.

— Не — отговори Гилтас, ала от побелелите му устни не излезе и звук.

— Струва ми се, че съвсем скоро ще научим нещо повече — обади се Планшет, наострил уши. — Чувам тежките стъпки на Медан по стълбището, разтърсват цялата сграда. Приближава бързо.

И тримата чуха как стражата застана мирно, а пиките им се удариха в пода. Един от пазачите понечи да почука, ала така и не успя да довърши. Медан, придружен от един рицар в пълно бойно снаряжение, шумно разтвори вратите и влетя в стаята с широки крачки.

— Ваше величество…

Гилтас се хвърли от стола си. Кралят преодоля разстоянието помежду им на два огромни скока и улови стъписания наместник за гърлото. Блъсна го в стената, докато Планшет се занимаваше с телохранителя. Прислужникът изви ръката на човека зад гърба и допря ножа си в ухото му.

— Какво си сторил на майка ми? — поиска да узнае с мрачен и твърд глас Гилтас. — Кажи ми! — Той затегна хватката си около шията на Медан. — Кажи ми!

Внезапното нападение бе изненадало напълно наместника. Медан не мърдаше. Пръстите на краля бяха невероятно силни. И очевидно знаеше съвсем точно какво прави.

Наместникът ни най-малко не бе изплашен. Ръката му почиваше на дръжката на кортика и можеше във всеки един момент да забие острието в корема на краля. Все пак обаче, не това бе целта на посещението му.

Той дълго се взира в Гилтас, след което, доколкото му позволяваше липсата на въздух, каза:

— Или палето се е превърнало във вълк, или се намирам в присъствието на ненадминат актьор. — Отбелязвайки безстрашната решителност в очите на краля, напрегнатата брадичка, силата на пръстите и умелата им хватка, той сякаш си отговори сам. — По-скоро второто, струва ми се — произнесе задавено.

— Моята майка, сър! — изрече през стиснати зъби младежът. — Къде е тя?

— Тук съм, Гилтас — отговори Лорана. Гласът й отекваше откъм шлема на рицаря на Нерака.

— Кралице! — възкликна Планшет. Той изпусна ножа и падна на колене. — Простете ми! Нямах най-малка представа…

— Нито се предполагаше да имаш, Планшет — отвърна тя, докато сваляше шлема. — Можеш да пуснеш наместника, Гилтас. В безопасност съм. Поне за момента. И доколкото някой от нас може да бъде.

Кралят освободи Медан, който отстъпи от стената и започна да разтрива натъртеното си гърло.

— Майко, добре ли сте? — попита младежът. — Наранил ли ви е? Ако е, то кълна се, че…

— Не, сине, не! — увери го Лорана. — Наместникът се отнесе с мен с най-голямо уважение. Добрината му дори ме изненада. Миналата нощ ме отведе в дома си. А тази сутрин ме снабди с тази дегизировка. Според собствените му думи се бои, че животът ми може би е изложен на риск. Ето защо, заради личната ми безопасност, ме взе под своя закрила.

Гилтас се намръщи, сякаш му бе трудно да повярва.

— Майко, седнете. Изглеждате изтощена. Планшет, донеси на майка ми малко вино.

Докато прислужникът наливаше вино на кралицата, Медан отиде при вратата и като откри, че е отворена, излезе навън в коридора. Пазачите побързаха да застанат мирно.

— Стража, силите на бунтовниците са навлезли в границите на града. Негово величество е в опасност. Изпразнете двореца. Прислугата да се разотиде по домовете си. До един. В двореца не бива да остава никой. Ясно ли се изразих? Искам да поставите охрана на всички входове. Не допускайте никого с изключение на моя ординарец. Веднага щом се появи, го изпратете в покоите на краля. Действайте!

Пазачите се отдалечиха. Скоро дворецът закънтя от заповедите им. Чуваха се и обърканите и ужасени гласове на слугите. Беше ранна утрин, закуската беше готова, но още не я бяха сервирали, предстоеше почистване и на коридорите. Стражите изпълняваха дадените им нареждания безпрекословно. Докато прислугата спореше с пазачите, настана объркана врява; разнесе се женски писък. Най-сетне изтласкаха всички навън и войниците заеха позиции пред входа.

Само след няколко минути палатът потъна в странна, неестествена тишина.

Медан се върна в стаята.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той, забелязал, че Келевандрос се кани да излезе.

— Трябва да отнеса новините на брат си, милорд — отговори прислужникът. — Поболял се е от тревога.

— Няма да носиш никакви новини, нито на него, нито на когото и да било друг. А сега сядай и мълчи.

Лорана бързо вдигна поглед при тези думи. Келевандрос потърси очите й, след което изпълни заповедта на наместника.

Медан остави вратата отворена.

— Искам да чуваме какво става отвън. Добре ли сте, мадам?

— Да, благодаря ви, наместник. Ще се присъедините ли към мен на чаша вино?

— С разрешението на Негово величество — отговори Медан и се поклони.

— Планшет — каза Гилтас, — налей вино на наместника. — Кралят продължаваше да стои близо до майка си и да наблюдава рицаря със съмнение.

Медан вдигна чашата си:

— Моите поздравления, Ваше величество. За пръв и последен път в живота ми някой успява да ме заблуди напълно. Слабостта, нерешителността и склонността към поезия свършиха чудесна работа. Отдавна си задавах въпроса защо някои от най-добрите ми кроежи неизменно удрят на камък. Смятам, че най-сетне намерих търсения отговор. Пия за ваше здраве.

Медан отпи от виното си. Кралят му обърна гръб.

— Майко, какво става тук?

— Седни, Гилтас. Ще ти обясня всичко — каза Лорана. — Или може би ще бъде най-добре, ако го прочетеш сам.

Тя погледна Медан. Наместникът бръкна под бронята си и извади оттам свитъка на дракона. Подаде го на младежа с ясно забележим респект.

Гилтас приближи до прозореца и разви пергамента. Вдигна го към светлината и зачете внимателно.

— Драконесата не може да го мисли сериозно — произнесе след малко с напрегнат глас.

— Мисли го — отвърна мрачно Медан. — Оставете всякакви съмнения, Ваше величество. Берил отдавна си търси извинение да унищожи Квалинести. Нападенията на бунтовниците напоследък ставаха все по-дръзки. Освен това подозира, че елфите съзнателно крият Кулата Уейрит от нея. Случайният факт, че Палин Маджере е бил забелязан в дома на Кралицата-майка, просто потвърждава подозренията на драконесата, че елфите и чародеите са се съюзили, за да откраднат магията й.

— Плащаме нейните налози… — започна кралят.

— Ха! Какво значат парите за нея? Иска данъци, просто защото й харесва да мисли, че по този начин прави живота ви още по-труден. Интересува я единствено магията на стария свят и на боговете. Колко жалко, че проклетото устройство изобщо се появи в земите ви. Колко жалко, че решихте да укриете този факт от мен, мадам… — Гласът му бе станал неумолим. — Ако ми го бяхте предали, тази трагедия никога нямаше да ни застигне.

Лорана отпи от виното си и не отговори.

Наместникът сви рамене.

— Но вие не го направихте. Разляно пиво, както казват. Сега трябва да намерите това устройство и да си го върнете. Налага се, мадам — наблегна той. — Направих каквото можах, за да спечеля малко време, но се боя, че откупих едва няколко дни отсрочка. Изпратете грифон до Цитаделата. Наредете на Палин Маджере да ми предаде устройството и кендера, който го притежава. Ще ги предам лично на драконесата. Само така бихме могли да отклоним гибелта, която ви грози…

— Нас? — извика разгневено Гилтас. — Наместник, човекът, който държи брадвата на екзекутора, сте вие! Заложени са нашите глави, не вашата!

— Простете ми, Ваше величество — отвърна с дълбок поклон Медан. — Живях в тази страна толкова дълго, че съм започнал да я чувствам като свой дом.

— Вие сте наш поробител — каза кралят, като произнасяше думите отчетливо и наблягаше на всяка една от тях. — Вие сте наш господар и тъмничар. Квалинести никога няма да бъде ваш дом, сър.

— Предполагам, че е така, Ваше величество — произнесе наместникът след моментен размисъл. — Но ми се иска да ви припомня, че ескортирах вашата майка до двореца, вместо до дръвника. И дойдох да ви известя за намеренията на дракона, макар нищо да не ми пречеше сега да карам затворници към градския пазар, за да се поупражнят войниците ми в точна стрелба с лък.

— И какво ще ни струва тази невероятна щедрост? — поиска да узнае Гилтас с хладен тон. — Каква цена сте поставили на живота ни, наместник?

Медан се усмихна едва-едва.

— Бих искал да умра в собствената си градина, Ваше величество. На стари години, стига да е възможно. — Той си наля още една чаша вино.

— Не му се доверявайте, Ваше величество — изрече тихо Планшет, докато се приближаваше да налее вино и за краля.

— Не се тревожи — отвърна Гилтас, като извиваше крехкото стъбло на чашата в ръцете си.

— А сега, мадам, нямаме никакво време — произнесе наместникът. — Ето ви мастило и хартия. Напишете писмо на Палин Маджере.

— Не — отговори твърдо Лорана. — Обмислих добре всичко. Берил не бива да се добира до устройството. Предпочитам да умра сто пъти, отколкото да позволя това да се случи.

— Дори и да умрете сто пъти, мадам — рече мрачно рицарят, — давате ли си сметка колко хиляди още ще загинат?

Ами народът ви? Нима сте готова да пожертвате елфите заради някаква магическа играчка?

Лорана беше пребледняла. Тя отвърна решително:

— Не става дума за играчка, наместник. Ако Палин Маджере е прав, това може да се окаже най-могъщият магически артефакт, с който разполагаме. И да, дори страната да бъде изравнена със земята, пак не бих предала устройството на Берил.

— Обяснете ми природата на артефакта — каза Медан.

— Не бих могла, наместник — отговори кралицата. — Достатъчно зле стана, че Берил научи за него. Не би следвало да я осветлявам с по-пълни сведения по въпроса. — Тя спокойно вдигна сините си очи, за да срещне раздразнения му поглед. — Виждате ли, сър, имам причини да вярвам, че някой шпионира действията ми.

Лицето на Медан пламна. Явно се канеше да произнесе нещо, сетне размисли и рязко се обърна към краля.

— Мнението ви, Ваше величество?

— Съгласен съм с майка си. Тя ми разказа за устройството. Вече съм наясно с неговите свойства. Аз също не бих го предал доброволно на драконесата.

— Осъзнавате ли какво говорите? Обричате цяла една нация на сигурна смърт! Никой магически артефакт не си заслужава такава жертва — запротестира гневно рицарят.

— Този си заслужава, наместник — каза Лорана. — Повярвайте ми.

Медан се вгледа внимателно в нея.

Тя посрещна взора му и го издържа, без дори да мигне.

— Тихо! — предупреди ги Планшет. — Някой идва.

Всички се вслушаха в звука от трополящи ботуши. Някой взимаше стълбите за нагоре по две наведнъж.

— Ординарецът ми — успокои ги Медан.

— Може ли да му се вярва? — попита кралицата.

Наместникът се усмихна накриво.

— Отсъдете сама, мадам.

В стаята влезе рицар. Черната му броня бе покрита с кръв и сива прах. За момент остана на вратата с наведена глава, сякаш изкачването по стълбището бе изцедило и последните му капки енергия. Накрая се изправи и подаде на наместника един свитък.

— Взех го, сър. Граул е мъртъв.

— Добра работа, сър Джерард — кимна Медан, докато взимаше съобщението. Той огледа кръвта по бронята на рицаря. — Ранен ли сте?

— Честно казано, милорд, нямам представа — отвърна намръщено Джерард. — Боли ме всяка костица. Но дори и да съм, едва ли е сериозно, понеже иначе щях да лежа мъртъв някъде в гората.

Лорана се взираше изумено в него.

— Кралице — поклони се младият рицар.

Тя се канеше да каже нещо, ала погледът й попадна върху Медан.

— Не вярвам досега да сме се срещали, сър — произнесе студено.

Кървавата маска върху лицето на Джерард се разля в слаба усмивка.

— Благодаря ви, мадам, задето се опитвате да ме защитите, но наместникът вече знае, че съм рицар на Соламния. Всъщност сега съм негов пленник.

— Соламниец? — попита стреснато Гилтас.

— Онзи, за когото ти разказах — обади се Лорана. — Рицарят, който придружаваше Палин и кендера.

— Разбирам. Значи сега сте пленник на наместника. Той ли ви стори това? — изрече разгневено кралят.

— Не, Ваше величество — отвърна Джерард. — Причини ми го един драконид. Пратеникът на Берил или по-скоро, бившият пратеник на Берил. — Той се отпусна в едно кресло, въздъхна и затвори очи.

— Още вино — нареди Медан. — Драконесата вече няма да получава писма от Квалинести — допълни удовлетворено. — Берил ще изчака поне ден, за да получи потвърждението ми. Когато това не стане, ще бъде принудена да изпрати друг вестоносец. Така ще имаме поне малко време.

Той подаде чашата с вино на Джерард.

— Не, милорд — произнесе младият рицар, като прие виното, но не отпи от него. — Точно обратното. Драконът ни е измамил. Силите на Берил са потеглили. Граул смяташе, че е възможно вече да прекосяват границата. Най-голямата армия, събирана след края на Войната на Хаоса, вече нахлува в страната ви.

Над стаята се спусна гробно мълчание. Всички стояха втрещено, опитвайки да осъзнаят новината. Избягваха погледите си. Никой не искаше да види отражението на собствения си страх в очите на другия.

Наместник Медан се усмихна печално и поклати глава.

— Изглежда, в края на краищата няма да умра на преклонна възраст — каза и си наля още една чаша вино.