Драконите на сломеното слънце

33 От любов към Мина

От деня на битката Галдар така и не бе успял да поспи. Пазеше по цяла нощ и се взираше в сенките пред пещерите, където нейната армия от рицари, или по-право — нейните останки, беше намерила убежище. Отказваше да отстъпи поста си на когото и да било, макар мнозина да предложиха да го отменят от това задължение. Минотавърът просто поклащаше рогатата си глава и отпращаше мъжете, додето най-сетне те се отказаха да идват.

Войниците, които бяха преживели сражението, лежаха в пещерите — уморени и изплашени — и почти не разговаряха помежду си. Ранените полагаха усилия да заглушат стенанията си, за да не привлекат вниманието на вражеските съгледвачи. Повечето шепнеха името й, като се питаха защо ли не идва да ги спаси и утеши. Така онези, които умираха, си отиваха с нейното име на уста.

Галдар не се интересуваше дали ще ги открият. За това следяха други. Предните разузнавателни отряди пълзяха из околността и се ослушваха за всеки съгледвач на елфите, който случайно или не попадаше в близост до пещерите. Точно това се бе случило с двама елфи рано същата сутрин. Постовите се разправиха с тях бързо и безшумно, като счупиха вратовете им и ги хвърлиха в дълбоките води на Тон-Талас.

Галдар побесня, когато откри, че хората му всъщност са пленили елфите, преди да ги убият.

— Исках да ги разпитам, дръвници такива! — изрева и вдигна ръка, за да удари един от съгледвачите.

— Успокой се — смъмри го Самювал, като положи длан върху обраслото с козина рамо на минотавъра. — Какво щеше да постигнеш, ако ги беше измъчвал? Елфите просто щяха да откажат да говорят, а писъците им биха се чули на мили наоколо.

— Щяха да ми кажат какво са й сторили — отвърна Галдар и свали ръка, но без да откъсва освирепял поглед от съгледвачите, които тутакси използваха момента, за да хукнат накъдето им видят очите. — Щяха да ми кажат къде я държат. Лично щях да се погрижа. — Той сви и отново разпусна юмрук.

— Заповедите на Мина бяха да не взимаме никакви пленници, Галдар. Нареди ни да убиваме всеки елф, който заловим. Ти също даде клетва да не пристъпваш тези нареждания. Нима ще я нарушиш? — попита капитанът.

— Ще спазя своята клетва — изръмжа минотавърът и отново зае мястото си пред входа. — Обещах й, че няма да предам доверието й. Нима вчера не постъпих както се очакваше от мен? Стоях там и гледах как онова недоносче, кралят на елфите, я докосва с мръсните си ръце. Заловена жива от най-злия си враг. Отведена триумфално в неизвестност. Към каква съдба? За да се подиграват с нея, за да я превърнат в робиня, да я измъчват и убият? Обещах, че няма да се намесвам и сдържах обещанието си. Но вече съжалявам, че го сторих — прибави и изруга горчиво.

— Припомни си думите й, приятелю — каза тихо Самювал. — Припомни си ги съвсем точно. „Смятат, че ще ме направят своя пленница. Но по този начин само ще паднат в ръцете ми. До последния елф“. Не го забравяй и не губи вяра.

През цялата сутрин Галдар не помръдна от входа на пещерата. Видя как слънцето се издигна в зенита си, видя как яростното му око се втренчи през щита и горчиво му завидя, понеже навярно съзираше там някъде Мина, а той не можеше.

Проследи изумено битката със зеления дракон и дъжда от кръв и люспи, който се посипа от небето. Галдар не беше никак привързан към драконите, дори и към онези, които се сражаваха на тяхна страна. Старата, датираща още от времето на великия герой на минотаврите Каз, поговорка гласеше, че драконите ги е грижа само за една-единствена изгода — тяхната. А когато чу предсмъртния рев на чудовището и почувства как земята се разтърси от сблъсъка с огромното му тяло, се зачуди какво ли предзнаменование бе това за тях. И за Мина.

Капитан Самювал също се присъедини към него, за да наблюдава битката и за да донесе на минотавъра храна — плъх, уловен в пещерата — и вода. Галдар изпи водата, но отказа месото от плъх. Мъжете и бездруго имаха съвсем малко храна. Други се нуждаеха повече от него. Капитанът сви рамене и сам изяде плъха. Минотавърът продължаваше да наблюдава.

Часовете се търкаляха един след друг. Ранените стенеха тихо и умираха тихо. Слънцето поаленя и започна да залязва зад прозирната завеса на щита. Дискът му изглеждаше разкривен и деформиран и не приличаше на никое слънце, което Галдар някога бе виждал през живота си. Той отмести поглед от него. Не можеше да се взира дълго към това слънце, без да потръпне от вътрешна погнуса; чудеше се как го понасяха елфите.

Колкото и да се опитваше да държи очите си отворени, те все пак се затвориха. Вече се унасяше с оклюмала глава, както си стоеше прав, когато, като експлодираща огнена топка, гласът на Самювал прозвуча точно до него:

— Би ли погледнал това!

Очите на минотавъра се отвориха широко. Той неуверено посегна към меча си.

— Какво? Къде?

— Слънцето! — отговори капитанът. — Не, не гледай право в него. Ще ослепееш! — Той засенчи взор с ръка и внимателно надникна. — Проклет да съм!

Галдар вдигна поглед към небето. Светлината бе тъй ярка, че се насълзи и побърза да отмести очи. Той изтри сълзите от зурлата си и примижа. Слънцето беше прогорило дупка в прозрачната завеса. Лъчите му обливаха яростно света и сякаш възвестяваха ново рождение — ликуващо и могъщо. Той сведе глава полузаслепен.

Окъпана в потоците кървавочервена светлина на новороденото слънце и точно пред тях, стоеше Мина.

Галдар понечи да изкрещи радостно, но момичето приближи пръст до устните си, за да го накара да запази мълчание. Минотавърът се усмихна широко. Не й каза, че е благодарен да я види отново. Водачката бе обещала, че ще се върне, а той не искаше да издава пред нея съмненията си. В действителност не се бе съмнявал дори за миг. Не и в сърцето си. Той посочи хоризонта.

— Какво значи това? — попита.

— Щитът е свален — отвърна Мина. Беше пребледняла и изтощена до крайност. Тя политна напред, за да се улови някъде и Галдар гордо й помогна с ръка, с дясната си ръка. — Заклинанието е развалено. В този момент войните на генерал Дога прекосяват границата на Силванести.

Минотавърът й помогна да влезе в пещерата. Щом я видяха, мъжете също се наканиха да нададат радостни възгласи, ала тя усмири и тях.

Всички се събраха около нея и протегнаха ръце с желание да я докоснат. И макар да бе уморена, Водачката намери добра дума за всеки, наричайки всеки един по име. Не пожела и да яде, пие или спи, додето не обходи всички ранени и не отправи молитва към Бога за тяхното излекуване. Сетне се помоли над мъртъвците, като взимаше ръцете им и свеждаше глава.

Чак тогава пи малко вода и седна. Рицарите й се събраха край нея на военен съвет.

— Ще се крием още известно време, но не дълго — каза им тя. — Смятам да се срещнем с армията на генерал Дога и да се присъединим към похода им срещу Силваност.

— Кога ще се появи той? — попита Самювал.

— Сега нищо не пречи на генерала и войниците му да се придвижват с възможно най-голяма бързина — отговори Мина. — Няма да срещне никаква съпротива. Граничните патрули на елфите бяха изтеглени, за да се разправят с нас. В този момент в армията им цари пълен безпорядък. Генералът им е мъртъв. Щитът падна.

— Как, Мина — поиска да узнае Галдар и в очите на останалите се четеше съвсем същият въпрос. — Кажи ни как успя да свалиш щита.

— Разкрих на краля истината — изрече тя. — Разкрих му, че щитът изцежда жизнените сили на народа му. Самият той се погрижи щитът да падне.

Рицарите се изсмяха, наслаждавайки се на иронията. Те бяха въодушевени и сърцата им се ободриха. Мина отново беше с тях, а бариерата, която от толкова дълго време им пречеше да нападнат врага, най-сетне беше свалена.

Минотавърът се обърна, за да продължи да й задава въпроси, ала откри, че Мина е заспала. Вдигна я нежно на ръце и я понесе — беше лека като дете — до леглото, което сам бе направил за нея от борови клонки и одеяло в една ниша в стената на пещерата. Положи я върху постелята и я зави с друго одеяло. Тя дори не отвори очи.

Галдар се настани недалече от нея и подпря широките си плещи на скалната стена, за да бди над съня й.

Капитан Самювал също се присъедини към него. Той предложи на минотавъра още от месото от плъх и този път Галдар прие.

— Защо кралят ще сваля сам щита? — зачуди се минотавърът, докато дъвчеше плъха заедно с хрущящите кости. — Защо би лишил елфите от единствената им защита? Не виждам никакъв смисъл. Елфите са коварни същества. Може би това е капан.

— Не е капан — каза Самювал, докато сгъваше едно одеяло. Той го сложи под главата си вместо възглавница и се изтегна на пода на пещерата. — Ще се убедиш сам, приятелю. След седмица двамата с теб ще крачим ръка за ръка по улиците на Силваност.

— Но защо му е да прави нещо подобно? — настоя Галдар.

— Защо мислиш? — отвърна капитанът и се прозя толкова широко, че челюстта му изпука. — Видя как я гледаше. Видя как тя го плени. Направил го е от любов към нея, разбира се.

Галдар се отпусна. В отговора на другаря му имаше нещо вярно. Преди да заспи, той прошепна думите му в нощта:

— От любов към Мина.