Драконите на сломеното слънце

27 Докосването на мъртвите

През същата вечер, през която Силваношей се подготвяше за първата си битка, Златна Луна също се готвеше за такава. За пръв път от много седмици насам тя най-сетне пожела да й донесат ръчно огледало. За пръв път откакто се бе извила ужасната буря, тя вдигна огледалото и се вгледа в лицето си.

Като момиче Златна Луна бе много суетна. Единствена тя от цялото село бе надарена с рядка красота — само тя от всички жени в племето имаше коси като искрящ водопад, изплетен от копринените нишки на слънчевите и лунните лъчи. И понеже беше дъщеря на вожда, израсна разглезена и с голямо самочувствие. Застояваше се с часове наведена над купата с вода, само за да се възхищава на собственото си отражение. Младите войни от нейното племе я обожаваха и бяха готови на всичко за усмивката й. Всички, с изключение на един.

Един ден Златна Луна се взря в очите на младия бездомен овчар на име Речен Вятър и видя истинското си отражение. Видя суетата и себелюбието си. Видя, че в неговите очи тя е просто грозно момиче и почувства срам и отчаяние. За него само, заради Речен Вятър, Златна Луна искаше да бъде красива.

И наистина постигна мечтата си, но едва след като двамата заедно преминаха през тежки изпитания и непосилни мъки, щом прегърнати се изправиха безстрашно пред смъртта и я надвиха. Някъде по това време тя получи жезъла със син кристал. И бе надарена със силата да върне изцеряващата любов на боговете обратно на хората по света.

На Речен Вятър и Златна Луна им се родиха деца. Двамата положиха големи усилия да обединят вечно спорещите племена на Хората от равнината. Намериха щастие в живота и в децата си, и в спътниците, които съдбата им бе определила по време на това чудно пътешествие. И гледаха нетърпеливо напред към дните, когато щяха да бъдат възнаградени с последната си почивка, когато заедно щяха да напуснат това измерение на съществуванието, за да се преместят в следващото, където и да бе то. И не изпитваха страх, понеже нищо не можеше да ги раздели.

Но нещата не се бяха получили точно по този начин.

Когато веднага след Войната на Хаоса боговете бяха изчезнали, Златна Луна не се присъедини към онези, които ругаеха решението им, но дълго скърби за тях. Осъзнаваше тяхната саможертва, или поне така смяташе. Боговете си бяха отишли, за да си отиде Хаосът, за да може светът най-сетне да намери мир. Навярно не ги разбираше напълно, но имаше вяра в тях, така че направи всичко възможно да облекчи горчивината и гнева, отровили живота на мнозина край нея.

Някъде дълбоко в сърцето си Златна Луна вярваше, че един ден боговете ще се завърнат. Тази вяра значително отслабна, когато се бяха появили чудовищните дракони, донесли ужас и смърт над цял Ансалон, и изчезна напълно, щом до нея достигна вестта, че отвратителната драконеса Малис е убила Речен Вятър и една от дъщерите им. Тогава Златна Луна пожела да срещне смъртта. И наистина щеше да се прости с живота, ако точно тогава при нея не бе дошъл духът на Речен Вятър.

Той я увери, че трябва да остане. Че трябва да продължи борбата, за да запази поне мъничко надежда за света. Понеже, ако го напуснеше, мракът щеше да победи.

В началото не искаше да се вслуша в думите му, но после бе решила поне да опита.

И наградата не закъсня. За втори път тя получи в дар способността да изцелява. Това не беше благословията на боговете, а по-скоро мистична сила, извираща направо от сърцето, която Златна Луна не разбираше напълно. Така тя отдаде дарбата си на останалите, а те се обединиха, за да построят Цитаделата на светлината. Там тя щеше да обучава в изкуството на изцелението и други като себе си.

Златна Луна остаря в тази Цитадела. Тогава отново видя духа на Речен Вятър — все тъй млад и красив, какъвто го помнеше. И макар той да прикриваше умело нетърпението си, тя усещаше, че едва се сдържа и очаква единствено нея, за да завърши пътешествието.

Златна Луна вдигна огледалото и се взря в лицето си.

Чертите на старостта бяха изчезнали. Кожата й бе гладка. Хлътналите бузи отново се бяха закръглили и бяха добили розов цвят. Очите й така или иначе бяха запазили неукротимия си блясък и кураж, и надежда, които винаги я бяха карали да изглежда млада в очите на нейните последователи. Тънките, посивели устни още веднъж бяха напъпили с цвета на корал. Косата й — единствената й суета, въпреки че с възрастта се бе посребрила — се бе запазила гъста и здрава. Сега тя протегна млада ръка и пръстите й докоснаха златисто великолепие, в което обаче имаше нещо странно. Сега косата й се струваше по-груба, отколкото я помнеше.

Внезапно си даде сметка защо толкова ненавижда този неискан, нетърсен и нежелан дар. Лицето в огледалото не беше нейното лице. Отражението там беше спомен за лицето й, и то спомен, който не бе неин. Беше чужд, като нечия друга идея за начина, по който е изглеждала. Лицето в огледалото бе съвършено, а Златна Луна добре знаеше, че никога не е било такова.

Същото важеше и за тялото й. Младо, енергично, силно, слабо в кръста, с пълни гърди. Не това тяло помнеше тя. Сегашното беше без болежки, без изгризани нокти или дори един мазол на петата.

Старата й душа не можеше да се вмести в тази нова плът. Старата й душа беше лека и весела, готова да поеме на път през вечността, доволна, че изоставя грижите на смъртните и техните неволи, но ето че нещо я бе заключило в затвор от кост, плът и кръв, които настойчиво изискваха своето. Не разбираше как или защо. Не успяваше да прозре причините. Знаеше само, че лицето в огледалото я ужасява.

Тя постави огледалото обърнато върху тоалетната масичка и като въздъхна дълбоко, се приготви да напусне единствения затвор, от който можеше да излезе, докато през цялото време копнееше да напусне друг.

През тази вечер появата на Златна Луна в залата на Големия лицей бе съпроводено с учудване и изумление. Точно както се опасяваше тя, трансформацията й бе приета за чудо и благословия.

— Чакайте само да се разпространят слуховете! — шепнеха учениците. — Чакайте само да чуят хората! Златна Луна победила старостта и надвила смъртта! Сега вече ще започнат да се стичат на тълпи!

Студенти и преподаватели се тълпяха около нея и се протягаха, за да я докоснат. Падаха на колене и целуваха ръцете й, после молеха да им даде благословията си и се отдалечаваха, преизпълнени с щастие. Само малцина се взираха по-внимателно и забелязваха болката и отчаянието върху младото, красиво лице, което същите тези хора разпознаваха най-вече заради сиянието в очите, заради мъдростта, с която бяха свикнали и уважаваха. Ала дори това сияние им се струваше само външен блясък — нездрав и трескав.

Вечерта се оказа истинско изпитание. Решиха да организират в нейна чест пиршество и я принудиха да седне на почетното място. Чувстваше, че всички я гледат и беше права. Много малко от присъстващите успяваха да откъснат очи от Златна Луна, но дори те се взираха дълго, додето не им се стореше, че са прекалили, след което рязко отместваха погледи в някоя друга посока. Тя така и не успяваше да реши, кое е най-лошото. Нахрани се обилно, доста повече от обичайното. Новото й странно тяло настояваше за още и още, така че дори не успя да опита както трябва вкуса на храната. Не правеше нищо повече, освен да подклажда огън, който вероятно щеше да погълне самата нея.

— След няколко дни ще свикнат с мен — повтаряше си безрадостно. — И ще престанат да забелязват, че съм така ужасно променена. Аз ще зная, но… Само ако можех да разбера защо ми беше причинено всичко това.

Палин заемаше мястото вдясно от нея, но и той изглеждаше мрачен. Ровеше в храната си, додето най-сетне блъсна чинията, почти без да се докосне до съдържанието й. Не обръщаше внимание на разговорите около себе си, вглъбен в собствените си мисли. Златна Луна предположи, че магьосникът отново и отново преживява необикновеното си пътуване назад във времето и търси ключа към разгадаването на мистерията.

Тасълхоф също не беше в особено добро настроение. Кендерът седеше съвсем близо до Палин, риташе краката на стола и от време на време изпускаше по някоя печална въздишка. Разбира се, повечето от приборите му за хранене, също така солницата и една пиперница изчезнаха из джобовете му, но действията му бяха вяли и продиктувани по-скоро от дългогодишния навик.

— Утре ще ми помогнеш ли да картографирам лабиринта от жив плет? — попита неговият съсед, гномът. — Измислих напълно нов научен подход към проблема. Решението ми обаче изисква наличието на помощник и чифт чорапи.

— Утре? — каза кендерът.

— Да, утре — повтори гномът.

Тас погледна Палин. Магьосникът погледна Тас.

— С удоволствие — отвърна кендерът. Той се изхлузи от стола. — Хайде, Гатанко. Щеше да ми показваш кораба си.

— А, корабът — гномът натъпка малко хляб в джоба си за по-късно. — Неразрушимия XVIII. Привързан е на док. Поне беше. Никога няма да забравя изненадата си, когато отидох да се кача на неговия предшественик, Неразрушимия XVII, само за да открия, че явно не е кръстен с най-подходящото име. Комитетът взе бързи мерки за промяна на дизайна обаче, и сега съм напълно уверен, че…

Палин проследи отдалечаването на Тасълхоф.

— Трябва да поговориш с него, Златна Луна — каза с нисък глас магьосникът. — Убеди го, че трябва да се върне.

— Да се върне към смъртта? Как бих могла да поискам нещо подобно от Тас? Или от когото и да било другиго?

— Зная — въздъхна Палин и потърка слепоочията си. — Повярвай ми, Първа учителко, бих искал да има някакъв друг начин. Но съм сигурен, че е трябвало да умре, а не е и светът е поел по грешен път.

— Но и ти признаваш, че не си напълно уверен дали Тасълхоф, жив или мъртъв, има нещо общо със световните проблеми.

— Не разбираш ли, Първа учителко… — започна кисело магьосникът.

— Прав си. Не разбирам. Така че какво очакваш да му кажа? — попита остро тя. — Как бих могла да те посъветвам, щом аз самата не осъзнавам напълно случващото се? — Златна Луна поклати глава. — Той сам трябва да вземе решение. Не желая да се намесвам.

Тя доближи ръка до гладката си буза. Усещаше, че пръстите докосват кожата й, но самата кожа остава безчувствена. Със същия успех можеше да докосва восъчния си образ.

Пиршеството най-сетне беше приключило. Златна Луна се изправи. Останалите също станаха почтително. Един от послушниците, бликащ от енергия младеж, започна да аплодира. И други подеха и съвсем скоро всички аплодираха и викаха от възторг.

Радостните възгласи изплашиха Златна Луна. Шумът ще привлече вниманието върху нас, бе първата й паническа мисъл. Чак секунда по-късно й остана време да се зачуди. Имаше необикновеното усещане, че са уловени в капан и че нещо зло търси в мрака. Чувството отмина бързо, ала възгласите им продължаваха да обтягат нервите й. Тя издигна ръце, за да ги накара да спрат.

— Благодаря ви, приятели. Скъпи мои приятели — каза Златна Луна, като овлажни изсъхналите си устни. — Аз… Моля ви да ме пазите в сърцата си, да отправяте към мен добрите си помисли. Чувствам, че се нуждая от тях.

Хората се спогледаха разтревожено. Никой от тях не бе очаквал точно тези думи от нея. Всички искаха да чуят за невероятното чудо, което я бе сполетяло. И че ще стори съвсем същото за тях. Златна Луна им даде знак да се разотиват. Пируващите полека започнаха да излизат навън, да се завръщат към своята работа и обичайните си занимания, като не спираха да поглеждат към нея и да разговарят тихо помежду си.

— Простете, че ви безпокоя, Първа учителко — приближи се лейди Камила. Жената-рицар с всички сили се опитваше да не гледа към Златна Луна. — Но липсвате на пациентите в болницата. Чудех се, стига да не сте твърде уморена, дали не бихте дошли…

— Да, естествено — каза с готовност Първата учителка, зарадвана, че има нещо за вършене. В работата поне за известно време щеше да намери забрава. А и ни най-малко не чувстваше умора. Тоест, нейното странно тяло не беше уморено. — Палин, искаш ли да ни придружиш? — попита тя.

— Защо? Вие, лечителите, не можете да сторите нищо за мен — отвърна раздразнено той. — Зная какво говоря. Опитаха върху мен какво ли не.

— Говорите с Първата учителка, сър — укори го твърдо лейди Камила.

— Съжалявам, Първа учителко — каза магьосникът с лек поклон. — Моля, простете грубостта ми. Ужасно съм изтощен. Не съм спал от дълго време. Налага се да намеря кендера, след което отивам право в леглото. Желая ви лека нощ.

Той отново се поклони, обърна се и започна да се отдалечава.

— Палин! — повика след него Златна Луна, ала или той не я чу, или просто не пожела да спре.

Първата учителка придружи лейди Камила до болницата — отделна постройка, разположена в имота на Цитаделата. Нощта бе хладна, необикновено хладна за това време на годината. Златна Луна се загледа към звездите и бледата луна, към която така и не бе успяла да навикне и която неизменно съглеждаше с уплаха и смущение. През тази нощ се взираше към звездите, но сега те й се струваха дори по-отдалечени от обичайното. За пръв път обаче погледна отвъд тях, към празната мрачина, която ги обгръщаше.

— Както обгръща и нас — каза и потръпна.

— Не ви разбрах, Първа учителко? — обади се лейди Камила. — На мен ли говорехте?

Поне в един период от живота си двете жени се бяха изправили една срещу друга. Когато Златна Луна взе решението да издигне Цитаделата на светлината в Скелсий, лейди Камила се бе противопоставила. Вярна на Соламнийския орден, жената-рицар все още не бе загубила вярата си в старите, отдавна заминали си богове и изпитваше силно подозрение и недоверие към това така наречено „могъщество на сърцето“. Сетне бе станала свидетелка на неуморните усилия на мистиците в Цитаделата да донесат добро на света и светлина всред мрака. И постепенно заобича и започна да уважава Златна Луна. Беше готова да стори всичко за Първата учителка, както имаше обичая да казва, и го беше доказала на практика, влагайки огромно старание и купища пари, за да открие изгубеното дете, скъпо на Златна Луна, но изчезнало безследно преди цели три години, чието име избягваха да споменават на глас, за да не я натъжават.

Златна Луна често мислеше за това дете, особено когато се разхождаше по брега.

— Не беше нещо важно — рече тя. — Простете ми, лейди Камила. Зная, че навярно съм ужасна компания.

— Ни най-малко, Първа учителко — отговори жената-рицар. — Струпало ви се е много.

Двете продължиха разходката си към болницата в мълчание.

Самата болница, разположена в един от централните кристални куполи на Цитаделата, представляваше огромна зала, изпълнена с легла, които се простираха в дълги редици от двете страни на пътека. Във въздуха се носеше сладкият аромат на билки, а леката музика добавяше към атмосферата и своите целебни качества. Лечителите сновяха между болните и използваха могъществото на сърцето, за да ги лекуват — могъщество, което Златна Луна за пръв път бе открила в себе си, изцелявайки умиращото джудже Джаспър Огнената Наковалня.

Оттогава досега беше извършила множество чудеса, или поне така твърдеше мълвата. Изцеляваше онези, за които твърдяха, че няма надежда, наместваше кости в премазани тела само с едно докосване на ръката, възстановяваше живота в парализирани крайници, възвръщаше зрението на слепци. Чудесата, които вършеше, бяха не по-малки от онези по време на службата й в чест на Мишакал. Възможността да помага и да облекчава страданията на хората я изпълваше с благодарност, но при все това изцеляването не й бе донесло същата радост, както когато двете с богинята бяха работили съвместно, когато бе получила своя дар за пръв път.

Преди година — или горе-долу толкова — способностите й бяха започвали да отслабват. В началото отдаваше загубата на напредналата си възраст. Ала не само тя изпитваше затруднения да лекува — същото се случваше и с останалите мистици.

— Сякаш някой е дръпнал завесата между мен и пациента — каза й разстроено един от младите лечители. — Опитвам да дръпна завесата настрани, но се появява следваща и следваща. Вече не мога да достигна до болните.

Пръснатите из цял Ансалон учители на Цитаделата изпращаха съвсем същите сведения за страшното явление. Някои го отдаваха на драконите, други — на Рицарите на Нерака. Сетне до тях започна да достига информация, че и мрачните мистици са почувствали отслабването.

Златна Луна попита своя съветник Огледало — също и пазител на Цитаделата, дали не смята, че Малис има нещо общо с всичко това.

— Не, Първа учителко, не смятам така — отговори Огледало. По това време той обладаваше човешката си форма на красив юноша със сребриста коса. В очите му имаше тъга и безпокойство — очи, които съдържаха в себе си мъдростта на цели векове. — Самият аз също чувствам, че магическите ми сили отслабват. Сред драконите се говори, че враговете ни изпитват сходни трудности.

— Значи все пак си има и добра страна — каза тя.

Огледало остана мрачен.

— Страхувам се, че не, Първа учителко. Тиранинът, който усеща, че властта му се изплъзва, не отслабва хватката си, а я затяга.

На прага на болницата Златна Луна спря. Леглата бяха пълни с пациенти — някои спяха, други разговаряха, а трети четяха. Атмосферата бе изпълнена с мир и покой. Лишени до голяма степен от способностите си, лечителите отново се бяха върнали към изпитаните билкови рецепти, използвани в дните веднага след Катастрофата. Във въздуха се носеше мирисът на градински чай и розмарин, на лайка и мента. Чуваше се съвсем лека музика. Чак сега Златна Луна усети с пълна сила влиянието на спокойното уединение и сърцето й успя да се отпусне. Може би това беше мястото, където лечителят щеше да успее да излекува сам себе си.

Забелязала влизането на Първата учителка, една от главните лечителки веднага се приближи да я посрещне. Поздравът й, от чиста необходимост, беше съвсем тих, за да не се тревожат пациентите от суматохата и вълнението. Жената изрази радостта си от появата на Златна Луна и изумено се вторачи в лицето й.

Първата учителка отвърна с няколко учтиви думи и побърза да се извърне, за да се спаси от щателното оглеждане. Тя попита как се чувстват пациентите.

— Нощта е спокойна — отговори лечителката, докато я водеше навътре. — Имаме много болни, но за щастие само една малка част са в критично състояние. Имаме бебе, страдащо от круп, рицар със счупен по време на турнир крак и млад рибар, спасен от удавяне. Останалите се възстановяват бързо.

— Как е сър Уилфър? — попита лейди Камила.

— Кракът му зараства, милейди — отвърна лечителката, — но все още се чувства отпаднал. Настоява, че е готов да си тръгне, а не мога да го убедя, че ще бъде най-добре да остане още няколко дни до пълното си оздравяване. Зная, че тук изпитва ужасна скука, но ако вие…

— Ще поговоря с него — кимна лейди Камила.

Тя тръгна надолу покрай редиците легла. Повечето пациенти идваха от външните райони на Цитаделата, най-вече от градчетата и селата на Скелсий. Хората познаваха възрастната Златна Луна, понеже учителката често посещаваше домовете им. Ала не бяха виждали новата, младата Златна Луна. Повечето я смятаха за случаен посетител и не й обръщаха сериозно внимание, за което тя изпитваше силна благодарност. В далечния край на отделението беше люлката с бебето и неговата бдяща майка. Детето още кашляше и плачеше с почервеняло от треската лице. Лечителите вече бяха приготвили купа с билки, към които щяха да добавят гореща вода. Парата щеше да навлажни дробовете и да облекчи кашлицата на бебето. Златна Луна се приближи с намерението да размени няколко окуражителни думи с майката.

Докато приближаваше люлката, забеляза, че над плачещото дете се е навела и нечия друга фигура. В началото я взе за някой от лечителите. Не разпозна лицето, но в крайна сметка не беше идвала тук от много седмици. Навярно бе някой от новите ученици…

Златна Луна забави крачка. Спря напълно на около три легла преди бебето и неговата майка и се улови за дървената табла на едно от тях, за да не падне.

Фигурата не принадлежеше на никой от лечителите. Нито пък на ученик. В нея нямаше живот. Над детето се рееше призракът на млада жена.

— Извинете ме, Първа учителко — каза лечителката. — Ще отида да нагледам това болно дете.

Тя се приближи и простря ръце над него, ала в същия миг призракът също протегна безплътни пръсти и улови дланите на лечителката.

— Дай ми благословената си сила — прошепна призракът. — Трябва да я имам, защото ме грози забрава!

Кашлицата на детето се влошаваше. Майката се приведе загрижено над него. Лечителката поклати глава и отдръпна ръце. Изцеляващото й докосване не бе успяло да помогне. Призракът беше откраднал енергията й за себе си.

— Трябва да диша от тази пара — каза лечителката с изморен поглед, в който се четеше поредното поражение. — Така дробовете му поне за известно време ще се прочистят.

Призракът на жената се оттегли. Мястото й тутакси бе заето от още нематериални фигури, втренчили жадни погледи в лечителката. Щом тя се премести до друго легло, призраците я последваха като едва забележима паяжина. А щом отново протегна ръце в опит да излекува следващия болен, всички се уловиха за тях, като викаха и стенеха:

— Моя! Моя! Дай ми силата си!

Златна Луна се олюля. Задържа се единствено благодарение на таблата на леглото. Стисна силно очи с надеждата, че страховитите създания ще изчезнат, ала когато ги отвори отново, откри, че са станали дори още повече. Безброй призраци се тълпяха и бутаха, като всеки се стараеше да открадне животворната енергия, бликаща от лечителите. Духовете на мъртъвците се движеха постоянно и неуморно, протичайки край Златна Луна като бурна, шумна река; и всички се движеха в една-единствена посока — на север. Онези, които успяваха да се приближат до някой от лечителите, не оставаха дълго. Нечий нечут глас им заповядваше да се присъединят към потока от останалите души, нечия невидима ръка ги дърпаше и увличаше обратно в бързите води.

Реката от призраци промени посоката си и се завихри около Златна Луна. Мъртвите протягаха ръце, за да я докоснат, умоляваха я да им даде благословията си с кухите си шепнещи гласове.

— Не! Оставете ме на мира! — извика тя и се сви. — Не мога да ви помогна!

Някои от умрелите се отдалечиха, виейки от разочарование. Други се приближиха още повече. Дъхът им беше вледеняващ, а очите им горяха. Думите им бяха като дим, докосването им се сипеше като пепел по кожата й.

В този момент осъзна, че я обкръжават стреснатите лица на живите.

— Лечител! — викаше някой. — Бързо! Първата учителка!

Лечителката, която ги бе посрещнала на влизане, не можеше да си намери място от притеснение. Да не би да беше обидила учителката с нещо? Дори не можеше да си го помисли.

Златна Луна се отдръпна от нея като попарена. Мъртвите бяха навсякъде — дърпаха я за ръцете, теглеха полите на мантията й. Появяваха се още и още призраци и всеки един от тях се опитваше да я задържи поне за миг.

— Дай ни… — молеха с ужасяващия си шепот. — Дай ни онова, от което имаме нужда… което трябва да получим…

— Първа учителко! — извиси се гласът на лейди Камила над съскащите гласове. Звучеше така, сякаш е на ръба на паниката. — Моля ви, позволете ни да ви помогнем! Кажете ни какво ви мъчи!

— Не ги ли виждаш? — изкрещя Златна Луна. — Мъртвите! — посочи тя. — Там, при детето! И при онази лечителка. Около мен! Мъртвите ни пресушават, те крадат силата и магията ни! Не ги ли виждаш?

Край нея се надигнаха и други гласове, но на живите. Вече дори тях не можеше да разбере, а собственият й глас заглъхна. Почувства, че пада, без да може да направи нищо, за да се задържи на крака.

Лежеше в болничното легло. Гласовете звучаха все така настоятелно. Тя отвори очи и видя, че лицата на мъртвите са навсякъде около нея.