Драконите на сломеното слънце

32 Екзекуцията

Свещта, която отброяваше часовете до екзекуцията, гореше до леглото на Силван. Младежът лежеше по корем и наблюдаваше как часовете отлитат заедно с топящия се восък. Отбелязаните върху свещта линии изчезваха, додето остана една-единствена. Свещта беше изработена така, че да гори дванайсет часа. Силваношей я запали в полунощ и ето че пламъкът бе погълнал единайсет от тях. Беше почти пладне — времето, отредено за екзекуцията на Мина.

Дъхът му накара пламъчето на свещта да изгасне. Той се изправи и облече най-хубавите си дрехи, одеждите, които бе взел със себе си, за да може да се завърне в Силваност като победител. Перленосивият жакет беше поръбен със сребърна нишка. Прилепналите по тялото панталони и ботушите също бяха сиви. Ръкавите и яката бяха обшити с бяла дантела.

— Ваше величество? — повика някой отвън. — Аз съм, Кайрин. Може ли да вляза?

— Ако искаш — отговори Силван. — Но само ти.

— Идвах преди малко — каза братовчед му, след като влезе в палатката. — Но не ми отговори. Сигурно още си спял.

— Не успях да мигна — отвърна студено кралят, докато нагласяше яката си.

Кайрин замълча смутено.

— Закуси ли вече? — попита той.

Силван му хвърли поглед, който би повалил всеки друг на негово място. Дори не си направи труда да отговори.

— Братовчеде, зная как се чувстваш — каза Кайрин. — Замисленото от тях е чудовищно. Наистина чудовищно. Спорих с чичо си и останалите, докато не прегракнах, но нищо от онова, което казах, не успя да промени решението им. Глокъс подхранва страховете им неуморно. Преизпълнени са с ужас.

— Не яде ли вече с тях? — попита младият крал през рамо.

— Не, братовчеде! Разбира се, че не! — Кайрин беше изумен. — Как си могъл да помислиш, че бих направил нещо подобно? Това е най-обикновено убийство. Наричат го „екзекуция“ и се опитват да му придадат благопристоен вид, но не могат да скрият грозната истина. Не ме е грижа дали тази жена е най-лошият, най-невероятно злият и опасен човек, който се е раждал някога. Кръвта й ще опетни земята ни и ще ни преследва векове наред. — Гласът му заглъхна. Той угрижено надникна навън. — Глокъс вече говори пред всички за „предателите“ и че всеки непокорен елф щял да срещне съвсем същото наказание. Чичо ми и Водачите на Дома бяха ужасени от тези подмятания, но се боя, че съвсем скоро ще престанат да се хранят със страха и ще започнат да се изяждат един друг.

— Глокъс — произнесе Силван замислено. Можеше да добави едно-друго, но си спомни, че е дал думата си на Мина. — Подай ми нагръдника, братовчеде. И меча. Ще ми помогнеш ли да ги сложа?

— Бих могъл да извикам прислугата — предложи Кайрин.

— Не — поклати глава кралят и стисна юмрук. — Ако дори само един от тях изпусне и дума срещу нея е възможно… възможно е да постъпя с него така, че после да съжалявам.

Кайрин му помогна да закопчае каишите.

— Чух, че била възхитителна. За човек — отбеляза той.

Силван му хвърли остър, изпълнен с подозрения поглед. Братовчед му не вдигна очи. Той си замърмори, като се преструваше, че не успява да затегне добре твърдите кожени закопчалки.

Кралят се отпусна.

— Тя е най-красивата жена, която някога съм срещал, Кайрин! Тъй нежна и деликатна. А очите й! Никога не съм виждал такива очи!

— И все пак — укори го Кайрин — тя е Рицар на Нерака. Една от онези, които пожелаха унищожението ни.

— В резултат на грешка! — извика пламенно Силван, преобразявайки се в миг. — Сигурен съм! Рицарите са я омагьосали или… или държат семейството й и я заплашват или… може да има хиляди причини! В действителност тя е тук, за да ни спаси.

— Но доведе със себе си армия въоръжени до зъби човеци — отвърна сухо братовчед му.

— Ще се убедиш и сам — предсказа младият крал. — И ще видиш, че съм бил прав. Ще ти го докажа. — Той се обърна към него. — Знаеш ли какво направих? През нощта отидох да я освободя. Да! Изрязах дупка в палатката й. Исках да отключа оковите й, но тя отказа.

— Направил си какво? — възкликна ужасено Кайрин. — Братовчеде…

— Няма значение — каза Силван, като отново се извърна. Пламъкът бе изчезнал и ледът отново владееше държанието му. — Не искам да го обсъждаме. Пък и не трябваше да ти казвам. И ти си като останалите. Вън! Остави ме сам.

Кайрин реши, че ще бъде най-добре да се подчини. Почти бе излязъл, когато почувства как Силван го улавя грубо за рамото, за да го накара да спре.

— Да не би да се каниш да изтичаш при Конал и да му разкажеш за разговора ни? Защото ако това е…

— Няма, братовчеде — отвърна тихо Кайрин. — Ще запазя думите ти в тайна. Не е необходимо да ме заплашваш.

Младежът го погледна засрамено. Измърмори нещо, пусна го и му обърна гръб.

Натъжен, разтревожен и изплашен едновременно за хората и своя братовчед, Кайрин остана пред палатката, като се опитваше да измисли някакъв план за действие. Нямаше доверие на момичето. Не знаеше много за нравите на Рицарите на Нерака, но не можеше да повярва, че биха произвели в команден чин някой против волята му. И макар елфите по правило да не обичат да говорят добре за човеците, войниците с нежелание признаваха колко храбро и дисциплинирано са се държали рицарите по време на битката. Дори генерал Конал, който презираше расата им, приемаше, че са се сражавали добре и че, макар да бяха отстъпили, в отстъплението им е имало ред и здрав разум. Освен това бяха последвали момичето през щита в страна, в която вероятно не ги очакваше друго освен смърт. Не, тези мъже не служеха на офицер, който е попаднал случайно или по принуда сред тях.

Не момичето бе омагьосано. То омагьосваше хората около себе си. Силван определено бе очарован от нея. А и младият крал беше във възрастта, когато мъжете на елфите за пръв път започват да усещат страстта във вените си и често се влюбват в самото понятие за любовта. Възраст, когато е лесно да се опиеш от самата идея за обожанието. „Обичам да обичам обичта си“, беше припевът на една популярна елфическа песен. Колко жалко, че съдбата буквално бе хвърлила в ръцете на Силван това екзотично и красиво момиче от расата на човеците.

Братовчед му със сигурност замисляше нещо, в това нямаше съмнение. Кайрин не знаеше какво, но предчувствието стягаше душата му. Той харесваше Силван и вярваше, че в него има достатъчно добри качества, за да бъде добър крал. Подобно безразсъдство можеше да го погуби. Само фактът, че бе направил опит да я освободи — нея, техния смъртен враг, — би могъл завинаги да опетни името му като предател. Водачите на Дома никога нямаше да му простят. Щяха да го обявят за „мрачен елф“ и да го прокудят, както бяха сторили с майка му и баща му. Генерал Конал си търсеше тъкмо такова извинение.

Кайрин дори за миг не можеше да допусне, че е способен да наруши клетвата си пред краля. Не възнамеряваше да разгласява разговора им пред никого. Но му се искаше Силван никога да не е отварял дума. Запита се какво ли крои братовчед му и как да го предпази, преди да е извършил нещо глупаво, неразумно и импулсивно. Може би най-добрият вариант беше да не се отделя от него и да бъде готов да го спре.

Слънцето висеше точно над главите им. Окото му яростно се взираше през прозирния щит, сякаш недоволно от факта, че не може да направи нищо повече, за да проясни гледката, натежало от сълзи над окървавеното поле, което тепърва очакваше следващата си жертва. Сеячите на смъртта обхождаха това поле и засаждаха тела вместо семена. През целия предишен ден водите на реката бяха протичали кървавочервени, без никой да се осмели да пие от тях.

Елфите претърсиха околните гори, за да открият подходящо мъртво дърво, което да използват като стълб. Горските градинари се потрудиха, за да го изгладят и оформят. После с дружни усилия го побиха дълбоко в земята — толкова дълбоко, че вече не успяха да го помръднат.

Конал се появи на бойното поле, приведен в пълно бойно снаряжение и придружен от Глокъс. Лицето на генерала изглеждаше мрачно. От своя страна Глокъс пък бе доволен и тържествуваше. Офицерите строиха армията на елфите и дадоха команда мирно. Още войни обграждаха полето, образувайки защитна стена, в случай, че рицарите се опитат да атакуват, за да спасят водачката си. Водачите на Дома също присъстваха. Бяха дошли и онези от ранените, които бяха успели да се доберат до мястото без чужда помощ.

Кайрин стоеше до чичо си. Младежът изглеждаше тъй пребледнял, че Конал го посъветва да се върне обратно в палатката. Кайрин просто поклати глава.

Отрядът, който трябваше да изпълни екзекуцията, се състоеше от седмина стрелци, подредени в редица на около двайсет стъпки от стълба. Елфите запънаха стрели в лъковете си и вдигнаха оръжията.

Тръбен звук извести появата и на Негово величество, Говорителя на Звездите. Силваношей крачеше съвсем сам, без охрана. Беше изключително бледен — толкова бледен, че Водачите на Дома смутено започнаха да си шепнат, че по време на битката кралят е получил нараняване, което го е изтощило напълно.

Силван спря в края на полето. Той огледа първо разположението на войниците, после стълба, Водачите на Дома, генерал Конал и накрая Глокъс. На безопасно разстояние от мястото, откъдето затворничката трябваше да мине за последно, бяха поставили кресло за него. Той му хвърли незаинтересован взор и го подмина, за да заеме мястото си между Конал и съветника.

Генералът очевидно не остана доволен.

— Донесохме кресло за вас, Ваше величество. Там ще бъдете в безопасност.

— Но сега съм до вас, генерале — втренчи се сериозно в него младежът. — Не мога да се сетя за по-безопасно място от това. А вие?

Лицето на Конал пламна объркано. Той обърна очи към Глокъс, който просто сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не си губи времето в безсмислени спорове. Какво значение има?“

— Доведете я! — нареди генералът.

Силван се изправи в цял ръст, положил длан върху дръжката на меча си. Лицето му бе напълно безизразно и не издаваше абсолютно нищо от онова, което ставаше в този момент в главата му.

Шестимата пехотинци с извадени оръжия, по чиито остриета слънцето хвърляше белите си отблясъци, поведоха затворничката през полето. Стражите бяха високи и облечени в плътни брони. Момичето носеше бяла риза и съвсем обикновена, неукрасена дълга дреха, прилична на детска нощница. Ръцете и краката й бяха оковани. Изглеждаше дребна, деликатна и крехка — дете, заобиколено от навъсени възрастни. Жестоки възрастни.

Сред Водачите на Дома се надигна разтревожен и жалостив ропот. Съмнението бе хвърлено в сърцата им. Това ли беше страховитата водачка? Това момиче? Това дете? Ропотът им бе удавен в разгневеното мърморене на войниците. Тя е човек. Тя е наш враг.

Конал рязко обърна глава. В миг съмненията и ядът угаснаха пред гибелния му поглед.

— Доведете я при мен — нареди той. — Нека научи обвиненията, заради които ще изгуби живота си.

Стражите я придружиха до генерала. Затворничката крачеше бавно с окованите си крака, ала при все това в походката й имаше нещо царствено — гърбът й бе изправен, главата вдигната, а на устните й играеше странна, вледеняваща усмивка. В пълен контраст с нея, пазачите й изглеждаха объркани и несигурни. Краката на водачката сякаш почти не докосваха земята. Пазачите се тътреха по отъпканата пръст. По времето, по което най-сетне достигнаха Конал, лицата им бяха отпуснати и едва ли не ужасени. Очите им неспокойно отскачаха към пленницата, която дори не ги поглеждаше.

Мина сякаш не забелязваше Силваношей. Младежът я наблюдаваше със сърце и душа, в очакване на един-единствен знак, готов, ако се наложи, да се изправи и срещу цялата армия на елфите. В този момент очите с цвят на кехлибар поглъщаха генерала и макар Конал за момент да се опита да им се противопостави, силата им се оказа непреодолима. Той също се присъедини към колекцията от насекоми, уловени в капана им.

Генералът подхвана реч, в която обясняваше защо е необходимо да нарушат елфическата традиция и да лишат тази личност от най-ценното й — нейния живот. Речта бе добра и въздействаща, но щеше да бъде далеч по-резултатна, ако я бе изнесъл преди появата на пленницата. Вместо това сега изглеждаше като брутален баща, който наказва детето си по най-дивашки начин. Скоро откри, че е започнал да губи публиката си; мнозина от присъстващите отдавна бяха започнали да изпитват неудобство от взетото решение. Последното принуди Конал да приключи с речта бързо, ако не дори и ненадейно.

— Как е името ти? — излая той на общия език. Неестествено високият му глас отекна обратно от околните възвишения.

— Мина — отвърна тя. Тонът й бе спокоен като окървавените води на Тон-Талас и със съвсем същия металически привкус.

— А второто ти име? — попита той. — За протокола.

— Мина е единственото име, което нося — изрече тя.

— Мина — произнесе неумолимо генералът, — ти поведе в нашите земи тежковъоръжена армия. Не те бяхме предизвикали с нищо. Ние сме миролюбив народ. И понеже до този момент не съществува формално обявена война между нас и Рицарите на Нерака, те смятаме за обикновена престъпница, водачка на бандити и убийца. Следователно те осъждаме на смърт. Имаш ли какво да кажеш в отговор на тези обвинения?

— Да — отговори сериозно и честно тя. — Не дойдох тук в търсене на война срещу жителите на Силванести. Дойдох да ги избавя.

Конал се изсмя злобно и гневно:

— Много добре ни е известно, че за Рицарите на Нерака думата „избавление“ е равнозначна на завладяване и поробване.

— Дойдох да спася народа ви — каза тихо и внимателно тя. — И смятам да го сторя.

— Присмива ти се — прошепна настоятелно в лявото му ухо Глокъс. — Да свършваме по-бързо!

Конал не му обърна внимание. Той го отблъсна от себе си и отстъпи крачка встрани.

— Имам само един въпрос към теб — продължи със зловещ тон. — Отговорът няма да отмени смъртното ти наказание, но може да накара стрелите да полетят малко по-бързо и краят ти да настъпи малко по-леко. Стига да ни сътрудничиш. Как успя да проникнеш през щита?

— Ще ти кажа и ще го направя с радост — отвърна веднага Мина. — Ръката на Бога, който следвам, ръката на Единия Истинен Бог за света и всичките му народи, се протегна от небесата и вдигна щита, за да можем аз и онези, които са с мен, да преминем.

Шепот като леден повей насред слънчев летен ден премина през редиците на елфите. Повтаряха и преповтаряха думите й, въпреки че не беше необходимо. Всички я бяха чули.

— Говориш лъжи — произнесе глухо и вбесено Конал. — Боговете си отидоха и никога повече няма да се върнат.

— Предупредих те — въздъхна Глокъс и се обърна към Мина. — Екзекутирайте я! Веднага!

— Не аз говоря лъжи — каза Мина. — Не аз ще умра днес. Не моят живот ще свърши. Чуйте думите на Единия Истинен Бог. — Тя се обърна директно към съветника. — Алчен и амбициозен, ти се съюзи с враговете ми, за да ограбиш онова, което е мое по право. Наказанието за вероломството ти е смърт.

Водачката издигна ръце към небесата. Над тях не се мяркаше дори облаче, ала оковите на китките й се разцепиха на две като ударени от гръм и паднаха на земята със звън. Веригите й се стопиха и изчезнаха. Най-сетне свободна, тя посочи право към гърдите на Глокъс:

— Заклинанието ти е разрушено! С илюзията е свършено! Вече не можеш да криеш тялото си в магическото измерение, докато душата ти се разхожда наоколо в друга форма. Нека те видят, Циан Кръволока! Нека елфите видят своя „спасител“.

От гърдите на елфа, известен като Глокъс, избликна ярка светлина. Той изкрещя от болка и посегна към амулета си, ала сребърната му верижка вече се бе скъсала, а заедно с това се бе нарушило и заклинанието, което го поддържаше.

Пред очите на присъстващите се откри изумителна гледка. Очертанията на Глокъс се разраснаха в миг, за един удар на сърцето, тялото му се разду, противно и разкривено. От гърба му изникнаха зелени крила. Извитите му в омраза устни се покриха със зелени люспи. Същите люспи израстваха и по бързо издължаващия се нос. Устата му едновременно се разтягаше, пълнеше се с остри змийски зъби и сипеше отвратителни проклятия, които на свой ред изригваха като отровни пари. Ръцете му се превърнаха в крака, завършващи с изхвърчащи напред нокти. Краката му — вече задни — наедряха и се покриха с мускули. Накрая опашката му се нави и приготви да замахне със смъртоносната сила на камшик или атакуваща змия.

— Циан! — завикаха ужасено елфите. — Циан! Циан!

Никой не помръдна, нито можеше да го направи. Драконовият страх парализираше крайниците им, караше ръцете и сърцето да се смръзват, улавяше ги и ги разтърсваше, както вълкът разтърсва заека за врата, за да пречупи гръбнака му.

И все пак, Циан Кръволока все още не се бе трансформирал напълно. Душата и тялото му тепърва трябваше да се открият и съединят. Намираше се в средата на фазата, беше уязвим и го знаеше. Трябваха му само още няколко секунди, за да завърши превъплъщението си, но това бяха ценни и незаменими секунди.

За да се домогне до необходимото му време, той използваше драконовия страх. По този начин всяваше сред елфите безпомощност, довеждайки някои от тях до пълно безумие и отчаяние. Генерал Конал, замаян от ужаса и унищожението, които сам бе навлякъл върху народа си, изглеждаше като ударен от гръм. Направи неумел опит да измъкне меча си, ала откри, че дясната му ръка не желае да се подчини.

Циан не обръщаше внимание на генерала. Щеше да се разправи с нещастника по-късно. Драконът се съсредоточи върху истинската опасност, създанието, което бе свалило маската му. Създанието, което по някакъв незнаен начин беше сполучило да разруши могъщата магия на амулета, даден му от неговия бивш господар, опозорения магьосник Рейстлин Маджере.

Мина потръпна от драконовия страх. Дори вярата й не можеше да я предпази от него. Беше невъоръжена и безпомощна. Циан издиша отровни пари, които, също като челюстите му, все още бяха твърде слаби. Смъртоносният газ най-малкото щеше да замае хилавото човешко същество, а през това време челюстите му щяха да заякнат достатъчно, за да изтръгне сърцето от гърдите и да откъсне главата от смъртното й тяло.

Силван също бе изгубен в надмогващата вълна от драконов страх — страх и изумление, и ужас от осъзнаването, че Циан Кръволока, драконът, проклятието на дядо му, отново се беше превърнал в такова, само че сега за него самия. Той потрепери при мисълта какво ли щеше да стори под внушение на Глокъс, ако Мина не бе отворила очите му навреме.

Мина! Той потърси с очи и я намери в мига, когато момичето политна с посегнали към гърлото си ръце и падна в безсъзнание на земята точно пред дракона, чиито разлигавени челюсти тъкмо се разтваряха широко.

Страхът за Мина — силен и далеч по-могъщ от всеки драконов страх — се стрелна като огън през вените му. Той измъкна меча си и с един скок се озова между нея и чудовището.

Циан не искаше този Каладон да умре толкова бързо. От години чакаше възможността да си поиграе с него така, както и с дядо му. Беше леко разочарован, но не можеше да направи нищо повече. Издиша отровен газ и срещу него.

Силван започна да кашля задавено. Парите се издигаха край тялото му и заплашваха да го погълнат напълно. Все пак, въпреки обзелата го слабост, успя да замахне веднъж с меча си по посока на отвратителната глава на дракона.

Острието потъна в меката плът под челюстта, без да нанесе сериозни поражения, но независимо от всичко сполучи да причини на дракона търсената болка. Циан рязко дръпна глава, като заедно с това изтръгна оръжието от изтръпналата ръка на младежа. Мечът остана забит в челюстта му, но само докато чудовището разтърси глава, запращайки навсякъде пръски кръв и оръжието на Силван.

Драконът най-сетне бе завършил трансформацията си. Беше цял. Беше могъщ. Омразата към елфите бълбукаше в корема му. Смяташе да изплюе тази отрова върху тях и да ги гледа как умират в адски гърчове и мъки. Циан разпери криле и се понесе във въздуха.

— Погледни ме! — изрева той. — Виж ме, Силваношей! Виж моето могъщество и силата ми и посрещни собствената си гибел.

Генерал Конал най-сетне видя заблудата, в която бе живял толкова дълги години. Осъзна, че през цялото време е бил пионка в ръцете на Циан Кръволока, подобно на онзи, когото сам беше презирал — Лорак Каладон. В този миг Конал прозря истината. Щитът не ги пазеше, а ги убиваше. Неспособен да помръдне от ужасяващата мисъл за участта, която бе навлякъл на народа си, той се втренчи нагоре към дракона, който тъй дълго бе пил от кръвта на елфите. Генералът отвори уста, за да нареди да открият стрелба, ала в същия миг сърцето му, преизпълнено с бяс и вина, се пръсна в гърдите му и той падна ничком.

Кайрин се спусна към чичо си. Конал беше мъртъв.

Драконът се издигна още по-високо и закръжи, удряйки въздуха с огромните си криле, за да позволи на драконовия страх да се разпростре над всички елфи като гъста, заслепяваща мъгла.

Силван се отпусна обезсилен до Мина. Не виждаше почти нищо край себе си, ала дори докато падаше, опита да защити тялото й със своето.

— Мина — прошепна последните слова, които му бе съдено да произнесе. — Обичам те.

Той рухна. Мракът го обгърна изцяло.

Момичето чу думите му. Кехлибарените й очи се отвориха и откриха неподвижния Силван до себе си. Младежът не дишаше. Тя се огледа. Драконът се виеше в мързеливи кръгове над бойното поле и се готвеше да нападне. Елфите не можеха да се защитят, парализирани от драконовия страх, който извиваше вътрешностите ти и притискаше сърцето, докато откриеха, че не могат да дишат, нито да мислят за нещо друго освен за приближаващите болка и ужас. Стрелците просто се взираха към смъртта си със запънати стрели, но твърде разтреперани ръце дори за да държат лъковете както трябва.

Техният генерал лежеше мъртъв на земята.

Мина се приведе над Силваношей. Целуна го и прошепна:

— Не бива да умираш! Имам нужда от теб!

Младежът задиша отново, но не помръдна.

— Стрелците, Силваношей! — извика момичето. — Нареди им да стрелят! Ти си техен крал! Ще ти се подчинят! — Тя го разтърси. — Силваношей!

Той простена. Очите му потрепнаха, ала Мина чувстваше, че времето й изтича.

Тя скочи на крака.

— Стрелци! — изкрещя на безупречен силванести. — Сагасто! Огън! Огън!

Кристално ясният призив проряза мъглата на драконовия страх и накара едного от стрелците да дойде на себе си. Не знаеше кой е извикал, но бе чул една-единствена дума, която се заби в мозъка му като нажежен пирон. Той издигна лъка и се прицели в дракона.

— Сагасто! — крещеше Мина. — Погубете го! Той ви предаде!

И друг от стрелците излезе от унеса си, последван от още един и още един. Стрелите полетяха във въздуха и заедно с това елфите откриха, че са успели да преодолеят ужаса в себе си. Сега виждаха пред себе си само врага, разбираха, че е смъртен и това ги накара да запънат още веднъж лъковете си. Първите полетели стрели, запратени от разтрепераните им пръсти, едва ли щяха да поразят мястото, накъдето бяха прицелени, ала целта им и без друго бе тъй чудовищно голяма, че все някъде щяха да попаднат. Две от тях разкъсаха дупки в крилете на дракона. Една се заби в мятащата се опашка. Друга отскочи от зелените люспи на гърдите му и падна безобидно на земята.

Веднъж надмогнали драконовия страх, елфите вече не можеха да бъдат засегнати от него. Сега всички се целеха към по-уязвимите части от тялото му, към нежната, незащитена от люспите плът под предните крака и близо до сърцето. Целеха се в основата на крилете и в очите.

Ето, че елфите вече надигаха глави, в началото с десетки, а сетне със стотици — отърсваха се от ужаса, грабваха първото попаднало им оръжие и се присъединяваха към сражението с викове, в които вече нямаше страх, а възторг. Най-после имаха възможност да се изправят лице в лице с врага, който бе донесъл тъй много отчаяние, разруха и смърт на страната и народа им. Небето почерня от стрели и драконова кръв.

Подлуден от болка, Циан Кръволока допусна грешка и прие битката. Нищо не му пречеше да се оттегли, дори и в този момент, дори ужасно ранен, и да отлети до някое от многобройните си леговища, за да се погрижи за раните си. Ала не можеше да повярва, че смъртните, които толкова дълго бе държал с желязна ръка, биха могли да отнемат живота му. Едно чудовищно отровно издихание щеше да свърши работа. Дъхът му бе достатъчен, за да сложи край на всичко.

Циан вдиша дълбоко и отново издиша. Ала вместо убийствен облак, от гърлото му се откъсна стенание. Отровният газ беше просто лека мъгла, която тутакси бе разпръсната от лекия бриз. Вдиша още веднъж, тежко и накъсано. Усети как стрелите се впиват жилещо във вътрешностите му. Почувства как върховете им достигат все по-близо до сърцето му. Вече се забиваха в дробовете. Разкъсаните и изпотрошени крила не успяваха да поддържат огромната му тежест и драконът започна да губи височина.

Циан се преобърна по гръб. Падаше, без да може да спре. Докато се носеше все по-надолу, отчаяно си даде сметка, че последните му гърчове са го отместили встрани от бойното поле, така че дори нямаше да успее да премаже възможно най-много елфи с тялото си. Намираше се над гората, носеше се към върховете на дърветата.

С един последен, изпълнен с ярост крясък, Циан Кръволока се стовари върху тези дървета — същите, които с толкова голяма наслада бе измъчвал по време на епохата на сънищата. А дърветата на Силванести го очакваха. Трепетликите и дъбовете, кипарисите и боровете се издигаха твърдо и решително като дръзки копиеносци и дори не се огънаха, щом чудовищното тяло се устреми към тях с цялата си тежест. Върховете им се врязаха през люспите му, пронизаха плътта, прободоха крайниците му. И най-сетне постигнаха жадуваното отмъщение.

Силваношей отвори очи. Мина стоеше до него, готова да го защити. Той се изправи несигурно, чувствайки как постепенно силите му се възвръщат. Момичето наблюдаваше битката с дракона. Лицето й дори не трепваше, докато гледаше как стрелите, предназначени за нея, пронизват тялото на врага й.

Силваношей дори не обърна внимание на сражението. Мислите и очите му бяха насочени единствено към нея.

— Ти ме върна сред живите — прошепна с одрезгавяло от отровния газ гърло. — Бях умрял. Почувствах как душата се изплъзва от тялото ми. Виждах го, проснато на земята под мен. Видях как ме целуна. А щом ме целуна, вече не можех да те изоставя! И оживях!

— Върна те Единият Бог, Силваношей — отвърна спокойно тя. — Все още не си изпълнил целта си в плана му.

— Не, върна ме ти! — настоя младежът. — Дължа живота си на теб! Защото ме обичаш! Сега животът ми е твой, Мина. Животът и сърцето ми.

Момичето се усмихна, но все така следеше битката с изострен интерес.

— Виж, Силваношей — посочи тя. — През този ден ти надви най-злия си враг, Циан Кръволока, който те въздигна на трона, смятайки те за толкова слаб колкото е бил дядо ти. Но ти му показа, че е сгрешил.

— Дължим победата си на теб, Мина — произнесе въодушевено младият крал. Ти им даде заповед да стрелят. Чух гласа ти през тъмнината.

— Все още не сме постигнали победата си — отвърна водачката, а погледът й бе някак отдалечен, вгледан в нещо отвъд настоящия миг. — Още не. Битката не е приключила. Народът ти е изложен на смъртна опасност. Циан Кръволока ще умре, но щитът, който той издигна над вас, остава.

Силван едва успяваше да чува думите й през радостните възгласи на елфите и побеснелия рев на смъртно ранения дракон. Той обгърна с ръка тънката й талия и я придърпа към себе си.

— Кажи ми отново, Мина — произнесе младежът. — Кажи ми отново онова, което ми разкри по-рано за този щит.

— От мен няма да чуеш нищо повече от онова, което вече си чул от устата на Циан Кръволока — отвърна тя. — Той използваше страха ви от външния свят. Народът ти вярваше, че щитът ги закриля, но в действителност той ги убиваше. За да запази целостта си, щитът изцежда жизнените им сили и докато остава на мястото си, хората ще умират съвсем бавно, додето не остане никой, когото бариерата да пази. Драконът смяташе така да ви погуби до един, и през цялото време щеше да се надсмива над лековерието, с което приемахте, че собствената ви гибел в действителност е ваше спасение.

— Ако това е истина, тогава щитът трябва да бъде унищожен — каза Силван. — Но се съмнявам, че дори най-могъщите от нашите чародеи биха могли да преодолеят силната му магия.

— Не се нуждаеш от помощта на чародеите ви, Силваношей. Ти си внук на Лорак Каладон и пак ти можеш да довършиш онова, което е започнал той. Имаш силата да разрушиш този щит. Ела с мен. — Мина му протегна ръката си. — Ще ти покажа какво трябва да сториш.

Младежът пое малката й нежна длан. Приближи се до нея, вгледа се в очите й и видя себе си — искряща фигурка, заключена в кехлибар.

— Трябва да ме целунеш — каза тя.

Силван се подчини. Устните му докоснаха нейните, търсейки сладостта, за която копнееше.

Недалече от тях Кайрин бдеше над тялото на чичо си. Беше видял Силваношей да пада. Знаеше, че братовчед му е мъртъв, понеже едва ли някой можеше да преживее отровния дъх на дракона. Младежът скърбеше и за чичо си, и за Силван. Глокъс бе успял да измами и двамата. И двамата бяха платили цената. Сега Кайрин просто стоеше и очакваше смъртта, очакваше драконът да избие всички.

Ето защо удивлението му бе пълно, когато видя как момичето вдига глава и отново се изправя на крака. Изглеждаше съвсем здрава и очевидно незасегната от отровата. Тя погледна към младия крал в краката си. Сетне целуна бездиханните му устни и смутеният Кайрин осъзна, че братовчед му си поема дъх.

После Мина изкрещя на елфически призива си към изгубилите присъствие на духа елфи, а Кайрин проследи как войниците се обединиха срещу дракона и го надвиха. Видя как драконът умира.

Всичко това той наблюдава с безкрайна радост, която извика сълзи в очите му, но и с известно смущение.

Защо беше постъпила така? Какви бяха мотивите й? Защо веднъж наблюдаваше как армията й избива елфи, а на следващия ден помагаше на елфите да победят най-злия си враг?

Видя как момичето прегърна Силван. Прииска му се да изтича и да издърпа братовчед си от ръцете й. Искаше да го разтърси, да върне здравия му разсъдък. Но знаеше, че Силваношей няма да го послуша.

„А и защо да ме слуша?“ — помисли си Кайрин.

Самият той все още не можеше да осъзнае напълно ужасните събития от този ден. Защо ли неговият братовчед трябваше да се вслушва в думите му, след като единственото доказателство, което можеше да му предложи, беше чувството, че всеки път, щом погледнеше Мина, над душата му сякаш преминаваше нечия мрачна сянка.

Кайрин им обърна гръб. Посегна надолу и внимателно склопи очите на чичо си. Сега имаше други задължения — като племенник и към мъртвия.

— Ела, Силван — подкани го Мина. Усещаше меките й устни до бузата си. — Направи го за народа си.

— Правя го заради теб, Мина — прошепна той. Затвори очи и отново я целуна.

Устните й бяха като мед и все пак жилеха. Пиеше от сладостта им и едновременно с това се свиваше от съсухряща болка. Мина го притегляше в тъмнина, която му напомняше за мрачното сърце на буреносен облак. Целувката й приличаше на мълния, заслепяваше го, изправяше го разтреперан над зейнала бездна. Той започна да пада. Не можеше да спре. После тялото му се стовари върху острите скали, а костите му станаха на парчета. Болката беше непоносима и все пак приличаше на чист екстаз. Желаеше я толкова силно, че с готовност би умрял заради нея. Искаше болката да продължи отвъд вечността.

Устните им се разделиха и омаята на мига изчезна.

Сякаш завръщайки се от страната на мъртвите, Силван отвори очи и изумено погледна към кървавочервеното залязващо слънце. Припомни си, че когато двамата се целунаха, бе едва обед. Къде бяха отишли всички тези часове? Изгубени и забравени в нея. Навсякъде край него цареше спокойствие и тишина. Драконът го нямаше. Армията не се виждаше никъде. Братовчед му също. Младежът съвсем бавно си даде сметка, че вече не се намира на бойното поле. Намираше се в градина, която му се струваше смътно позната под лъчите на угасващото слънце.

„Бил съм тук — помисли си замаяно. — Вече съм виждал това място. И все пак, къде съм? И как съм се озовал тук? Мина! Мина!“ За момент паническото усещане, че я е изгубил, го заля.

Почувства как ръката й докосва неговата и въздъхна облекчено.

„Намирам се в Градината на Астарин — даде си сметка. — Дворцовата градина, която се вижда от прозореца на спалнята ми. Веднъж идвах тук и мястото ми се стори противно. Това място ме кара да настръхвам. Ето там — мъртво растение. И още едно, и още едно. А онова дърво умира пред очите ми, листата му се гърчат и извиват, сякаш изтерзани от мъчителна болка, посивяващи, капещи… Единствената причина, поради която тук все още има някакви растения, е, че дворцовите и Горските градинари заменят всяко мъртво цвете, всеки храст или дърво със съвсем същите от собствените си градини. Но да донесеш нещо живо тук е равнозначно на смъртна присъда…“

„Само едно дърво оцелява в тази градина — онова в самото й сърце, което наричат Дървото на Щита, защото още при израстването си е било оградено с искряща бариера.“

„Никой и нищо не може да проникне през тази бариера, Глокъс твърдеше, че магията на дървото поддържа щита над Силванести. И е така, но корените му не се хранят от земята, а се простират до всяко сърце из тези земи…“

Усещаше как същите тези корени се вият и гърчат в него.

Силваношей взе ръката на Мина и я поведе през градината към центъра, където растеше това дърво. Все още беше живо и цъфтеше, листата му бяха зелени и здрави, като драконови люспи. Стволът му бе с червеникав цвят и като че просмукан с кръв. Клоните му се кривяха и извиваха, сякаш бяха змии.

„Трябва да го изкореня. Аз съм Внукът на Лорак. Трябва да измъкна корените от сърцето на народа си. Само така те ще бъдат свободни. И все пак самата мисъл, че трябва да се докосвам до злото, ме отвращава. Ще намеря отнякъде брадва и ще го отсека.“

Ако ще сто пъти да го отсечеш, произнесе нечий глас в него, то ще порасте отново.

„Ще умре. Сега Циан Кръволока е мъртъв. И то ще умре с него. Той го поддържаше живо.“

Ти, ти си онзи, който го поддържа живо. Мина не бе произнесла нито дума, ала ръката й легна върху сърцето му. Ти и твоят народ. Нима не усещаш как корените му се гърчат в душата ти? Как изсмукват силите и последните ти капки желание за живот?

Силван наистина усещаше как нещо изцежда сърцето му, ала дали бе злото на дървото или докосването на ръката й — не можеше да бъде сигурен.

Той придърпа Мина и я целуна. Сетне я остави насред пътеката, сред умиращите цветя, и тръгна към дървото. То сякаш долови приближаващата опасност. Около глезените му плъзнаха сиви лози. Върху него заваляха мъртви клони, които започнаха да го удрят по гърба и раменете. Той изрита лозите и отхвърли клоните.

Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-отчетливо долавяше нарастващата слабост. Дървото искаше да го убие, както бе убивало хиляди преди него. Соковете в ствола му бяха почервенели от кръвта им. Всяко лъскаво листо бе душата на убит елф.

Дървото на Щита бе високо, ала дънерът му бе тънък. Силван с лекота обви ръце около него. Беше слаб и замаян от остатъчния ефект на отровата и се питаше дали ще има сили да го изтръгне от земята.

Ти имаш силата. Само ти.

Стволът на дървото започна да се гърчи в ръцете му като тялото на змия. Младежът потръпна от ужасното усещане.

Той го пусна и отстъпи. „Ако щитът падне — помисли си, връхлетян от внезапни съмнения, — земите ни ще останат напълно открити.“

Нацията ви векове наред е устоявала гордо, защитавана от храбростта и уменията на войните ви. Тези славни дни ще се върнат. Дните, когато светът уважаваше елфите, почиташе ги и се боеше от тях. А ти ще бъдеш крал на могъща държава и могъщ народ.

„Ще бъда крал — повтаряше си Силван. — А тя ще види в мен величието и благородството и ще ме обича.“

Той стъпи здраво на земята. После улови гърчещия се дървесен ствол и като призова цялата сила, извираща от вълнението, любовта, амбициите и мечтите си, започна да дърпа.

Един от корените се отплесна. Може би беше онзи корен, който черпеше живот от собственото му сърце, понеже силата и волята му се удвоиха и утроиха. Напрегна мишци и задърпа още по-ожесточено. Почувства как се изтръгват още и още корени.

— За Мина! — произнесе тихо.

Корените се изскубнаха толкова внезапно, че Силван падна по гръб. Дървото се стовари върху него. Беше невредим, но не виждаше нищо от листата, вейките и клоните върху лицето си.

Ядосан и засрамен, усещайки, че отстрани навярно изглежда като пълен глупак, младежът изпълзя изпод дървото. Лицето му гореше от смущение и триумф. Той избърса калта от ръцете си.

Слънцето сияеше ослепително. Силван вдигна очи, за да срещне огненочервения му блясък. Прозрачната завеса бе изчезнала и никакво потрепване не препречваше пътя на лъчите му. Откри, че не може да гледа право в него, нито дори в близост до него. Очите му се насълзиха от болка. Премигна, за да махне сълзите от клепките си. Сега на мястото му виждаше единствено черно петно.

— Мина! — извика, като засенчи взор, опитвайки се да я види. — Виж, Мина! Твоят Бог беше прав. Щитът е свален!

Силван се запрепъва по пътеката. Все още не виждаше съвсем ясно.

— Мина? — изкрещя той. — Мина?

Виковете му продължиха дълго. Дълго след като слънцето залезе. Дълго след падането на мрака. Викаше името й, додето не му остана глас, а после го прошепна:

— Мина!

Нямаше отговор.