Драконите на сломеното слънце

26 Пешка срещу офицера на царя

През този ден Джерард щеше да се срещне с наместник Медан, принуден да постъпи на служба при един от командирите на Рицарите на Нерака. През същия този ден Лорана щеше да открие, че е приютила шпионин, може би дори в собствения си дом. Тасълхоф бе на път да разбере, че не е никак лесно да живееш в свят, в който всички те смятат за умрял. Армията на Мина се канеше да нахлуе дълбоко в Силванести. А Силваношей играеше със своя братовчед.

Силваношей беше крал на Силванести. Владетел на своя народ, точно както на дъската украсеното със скъпоценности, орнаментирано парче алабастър играеше ролята на цар в играта кзадрез. Смешно слаба фигура, която можеше да се движи само с по едно поле на ход. Владетел, който трябваше да бъде защитаван от своите офицери и министри. В сравнение с него дори пешките имаха по-важни задачи.

— Царицата ми взима твоя топ — обяви Кайрин, плъзгайки фигурата през зелено-бялата мраморна дъска. — Царят ти е обречен. Това прави играта моя, струва ми се.

— Проклятие! Така е! — Силван блъсна раздразнено дъската. Фигурите по нея се разпиляха. — Навремето бях доста добър на кзадрез. Майка ми ме научи да играя. Понякога успявах да бия даже Самар. А ти си доста по-лош играч от него. Не се обиждай, братовчеде.

— Съвсем не се обиждам — обади се Кайрин, докато пълзеше по пода в търсене на пехотинеца, напуснал полесражението, за да се скрие под леглото.

— Чакай, остави на мен — предложи разкаяно Силван. — Все пак аз ги разпилях.

— Ще се справя — започна Кайрин.

— Не, остави ме да свърша поне нещо смислено! — Младият крал се мушна под масата и изникна, стиснал един офицер, един магьосник и — след известно претърсване — собствения си напълно обкръжен цар, който бе направил жалък опит да избегне поражението, като се скрие зад една завеса.

Силван събра всички фигури и постави дъската обратно на мястото й.

— Още една?

— Не, отегчих се до смърт! — отвърна раздразнено Силван.

Стана, разходи се до прозореца, погледа малко навън, след което все така неспокойно се отдалечи от него.

— Твърдиш, че вниманието ми е насочено другаде, братовчеде. Не зная само към какво. Ами че аз не правя нищо!

Той се помая покрай една странична маса, отрупана с купи изстудени плодове, лешници, сирене и гарафа вино. Започна да чупи разгневено лешниците, сякаш им беше обявил война, и да вади ядките им.

— Искаш ли?

Кайрин поклати глава. Силван подхвърли черупките на масата и избърса длани.

— Мразя лешници! — обяви на всеослушание и се върна при прозореца. — От колко време съм крал? — попита.

— От няколко седмици, братовчеде…

— И какво съм постигнал досега?

— Все още е рано да се каже, братовчеде…

— Нищо — подчерта Силван. — Нищичко. Не ми позволяват да излизам от двореца, понеже се страхуват да не прихвана онази болест. Не ми е позволено да разговарям с хората, поради страх от наемни убийци. Слагам името си под наредби и укази, но така и не ми дават да ги прочета, защото съм щял да се уморя. Твоят чичо върши цялата работа сам.

— И ще продължи да я върши, докато му позволяваш да го прави — каза остро Кайрин. — Той и Глокъс.

— Глокъс! — повтори Силван. Обърна се и изгледа с подозрение своя събеседник. — Не преставаш да ми натякваш за този Глокъс. Трябва да ти кажа, че ако не беше той, едва ли щях да знам и малкото, което ми е известно за това кралство. Виж! Виж ей там, точно в този момент! — Той посочи през прозореца. — Ето ти пример за онова, което искам да кажа. Нещо става. Нещо се случва, но ще разбера ли за него? Да — отговори си с горчивина, — но само ако попитам прислугата!

Направо през градините и алеите на двора тичаше елф, носещ отличителното облекло на кирата. В отминалите времена сложно устроените градини бяха изпълнявали функцията на средище за жителите на Силваност. Тук елфите се разхождаха и срещаха, обядваха из обширните зелени поляни или под жълъдовите дървета. Влюбените се возеха в лодки, с формата на лебеди, а студентите идваха с преподавателите си, за да провеждат дългите, така любими на всички елфи философски разисквания.

Но всичко това се бе случвало преди да настъпят мрачните дни на болестта. Сега жителите на Силваност се страхуваха да излизат от домовете си и да се събират на големи групи. Градините бяха почти празни. Изключение правеха няколкото войници, които току-що бяха отстъпили от пост и се връщаха към казармите. Те се взираха изненадано в тичащия елф и отстъпваха от пътя му. Той не обръщаше внимание никому. Най-сетне достигна широкото мраморно стълбище, което водеше към вътрешността на палата, и изчезна от погледа.

— Именно! Какво ти казах, Кайрин? Случило се е нещо важно — заяви Силван като ядно дъвчеше долната си устна. — Но ще дойде ли вестоносецът при мен? Не, ще се завтече право при твоя чичо. Аз съм кралят, не генерал Конал! — Той се извърна мрачно от прозореца. — Започвам да приличам на братовчеда Гилтас. Превръщам се в онова, което най-много ненавиждах. В кукла на конци!

— Ако си кукла, Силван, то е само защото искаш да си такава — каза смело Кайрин. — Вината е твоя, а не на чичо ми! Досега не си показал и най-слаб интерес към всекидневните задължения на краля. Можеше да прочетеш част от тези укази, но беше твърде зает да заучаваш нови танцови стъпки.

Силваношей го погледна унищожително:

— Как смееш да говориш така с мен? Аз съм твоят… — Той млъкна. Възнамеряваше да каже „твоят крал“, но като се вземеше предвид темата на спора, щеше да прозвучи просто нелепо.

Пък и пред себе си бе принуден да признае, че Кайрин говореше единствено истината. Прекалено много се беше задълбочил в играта на кралска особа. Носеше короната, но не смееше да наметне раменете си с мантията на отговорността. Той си пое дълбоко въздух и съвсем бавно го изпусна. Държеше се като дете. Ето защо и се отнасяха към него като към дете. Ни повече, ни по-малко.

— Прав си, братовчеде — произнесе най-сетне той с безстрастен глас. — Чичо ти наистина няма причина да изпитва уважение към мен. Какво друго направих, откакто съм тук, освен да се спотайвам в стаята си, да се забавлявам с игри и да хапвам сладки? Уважението трябва да се заслужи. Не бих могъл да разчитам, че някой ще ми го отдава просто така. Не съм сторил нищо, за да докажа нему и на народа си, че съм истински крал. Но на това ще бъде сложен край. Още днес.

Силван разтвори вратите, които водеха към покоите му, с такава сила, че двете им крила се удариха в стените. Острият звук накара стражите да подскочат, стреснати от дрямката, която ги бе налегнала в смълчания следобед и да застанат мирно, докато кралят минаваше покрай тях.

— Ваше величество! — извика един от тях. — Къде отивате? Ваше величество, не бива да напускате стаята си. Генерал Конал нареди… Ваше величество! — Стражът откри, че разговаря с гърба на младежа.

Силваношей се спусна по широкото стълбище, плътно следван от своя братовчед и паникьосаната охрана.

— Силван! — протестираше Кайрин, като се силеше да го догони. — Нямах предвид да поемеш нещата в свои ръце още сега. Все още имаш да учиш много за Силванести и народа си. Трябва да поживееш малко сред нас. Твърде млад си!

Кралят го бе разбрал твърде добре. И продължаваше да крачи, без да му обръща внимание.

— Това, което исках да кажа е — говореше Кайрин, докато тичаше по петите му, — че трябва да проявиш по-голяма заинтересованост към всекидневната работа в кралството, да започнеш да задаваш въпроси. Да посещаваш хората по домовете им, да видиш как живеят поданиците ти. Сред съветниците ти има мнозина мъдри елфи, които с удоволствие ще ти помогнат да започнеш да се учиш. Един от тях е Ролан от кирата. Защо не се допиташ до него? Дори и да не облича мислите си в приятни думи, Ролан ще ти се стори далеч по-мъдър от Глокъс.

— Знам какво върша — отговори през стиснати устни Силван.

— Да, както и твоят дядо Лорак. Изслушай ме — настояваше искрено Кайрин. — Не допускай същата грешка като него. Падението му не се дължеше на Циан Кръволока, а на гордостта и страха. Драконът бе просто въплъщение на тези негови пороци. Гордостта му е нашепвала, че е по-мъдър от мъдрите, че може да се надсмива над законите. Страхът го е карал да действа сам, да отказва подкрепа и да остава глух за всеки съвет и всяко предложение.

Кралят се закова на място.

— Братовчеде, през целия си живот съм чувал единствено тази част от историята за дядо ми. И я приемах безусловно. Учеха ме да се срамувам от Лорак. Но напоследък открих и другата страна на монетата, онази част от историята, която избягвате, понеже ви е по-лесно да стоварвате вината единствено върху семейството ми. Народът на Силванести е преживял Войната на Копието. И днес сме живи заради дядо ми. Ако той не се беше пожертвал, двамата с теб едва ли щяхме да стоим тук и да обсъждаме въпроса. Добруването на народа е влизало в отговорностите на Лорак. Той е приел тази отговорност и е спасил хората, но вместо да бъде споменаван в молитвите им, името му е останало завинаги опетнено!

— Кой ти каза това, братовчеде? — попита Кайрин.

Силван не виждаше никакъв смисъл да отвърне каквото и да било, така че просто се обърна и продължи да крачи напред. Глокъс бе познавал дядо му. Твърдеше, че дори е бил близък с Лорак. Кой по-добре от него можеше да знае истината за случилото се?

Кайрин веднага отгатна името, което младият крал така и не беше произнесъл. Той продължи да го следва, но вече без да се опитва да го спре.

По този начин Силван и разнородният му ескорт, състоящ се от неговия братовчед и подрънкващите с доспехите си стражи, прекосиха голяма част от коридорите на двореца. Кралят подминаваше, без да вижда прекрасни картини и великолепни гоблени. Шумът от ботушите му отекваше звънко, в унисон с решимостта, която в този момент изпитваше. Прислугата започваше да се стича от всички страни, навикнала на тишината, обгръщаща двореца по това време на деня.

— Ваше величество, Ваше величество — произнасяха слугите и му се покланяха дълбоко, а след като отминеше, се споглеждаха подозрително, сякаш искаха да кажат: — Птицата излетя от клетката. Заекът напусна дупката. Гледай ти, гледай ти. Нищо чудно, като се има предвид, че все пак е Каладон.

Силван напусна затворената за посетители част на палата и се впусна през претъпкани с хора зали: влизащи или излизащи вестоносци, разговарящи групи от придворни, служители със счетоводни документи или пергаментови свитъци в ръце. Тук бе същинското сърце на кралството. Тук се вършеше цялата работа по управлението на страната. Точно тук, а не в онази част от двореца, която населяваше Негово кралско величество.

Придворните изумено прекъснаха разговорите си и се втренчиха в Силван, без да знаят какво да мислят. Толкова изумени бяха някои от господата, че дори забравиха да се поклонят навреме, а онези, които все пак си спомниха за това, го сториха, след като възмутените им половинки ги бяха смушкали в ребрата.

Младежът забеляза веднага разликите между двете части на палата. Той стисна зъби. Направи се, че не забелязва придворните и отблъсна опиталите да го заговорят. Най-сетне заобиколи зад един ъгъл и се насочи към друга голяма двойна врата. И пред нея имаше стражи, но те нито дремеха, нито бяха започнали да забравят задълженията си, а моментално застанаха мирно.

— Ваше величество — каза един от тях и застана така, че да препречи пътя му. — Простете ми, сир, но генерал Конал заповяда никой да не го безпокои.

Силван се втренчи в него. Сетне заяви:

— Предайте на генерала, че се налага да бъде обезпокоен. От неговия крал.

Той с удоволствие проследи объркването по лицето на постовия. Елфът бе получил съвсем ясни нареждания от своя генерал, ала ето че пред него стоеше владетелят на страната. Налагаше се да направи избор. Той се взря в бледите очи и волевата брадичка на младежа и видя пред себе си краля на Силванести, издънка на рода, управлявал в продължение на цели поколения. Постовият бе възрастен мъж, може би дори беше служил по време на управлението на стария крал Лорак. Той се поклони почтително, разтвори вратите и обяви на висок глас:

— Негово величество, кралят.

Конал удивено вдигна очи. Изражението на Глокъс мигом премина от моментното изумление към потайно задоволство. Навярно той също бе очаквал деня, в който лъвът ще разкъса веригите си. Глокъс се поклони, без да откъсва от Силван поглед, който простичко казваше: „Простете ми, Ваше величество, но съм под разпорежданията на генерала“.

— Ваше величество, на какво дължим честта? — попита изключително раздразнен от прекъсването Конал. Очевидно току-що бе приел обезпокоителни новини, които го бяха накарали да поаленее и да се смръщи разгневено. Независимо от всичко обаче, му се налагаше да запази добрия тон. На свой ред Глокъс също изглеждаше разтревожен. Изражението му беше мрачно и изпълнено с опасения.

Младежът игнорира въпроса на генерала. Вместо това се обърна към представителя на кирата. Мъжът на секундата се поклони дълбоко.

— Носите вести, сър? — попита повелително кралят.

— Така е, Ваше величество — отговори елфът.

— Важни вести, касаещи моето кралство?

Пратеникът хвърли крадлив поглед към Конал, който просто вдигна рамене.

— От изключителна важност, Ваше величество — отговори елфът.

— И не носите новините на своя крал? — поинтересува се пребледнял от яд Силван.

Генералът се намеси:

— Ваше величество, възнамерявахме да ви уведомим в подходящото за това време. Въпросът е изключително сериозен. Налага се да вземем незабавни мерки…

— Значи смятахте да ме уведомите след като предприемете тези мерки? — кимна саркастично младежът. Той отново насочи поглед към представителя на кирата. — Какви вести ни носите, сър? Не, не поглеждайте него! Кажете на мен! Аз съм вашият крал!

— Щитът е бил преодолян от формирование на Мрачните рицари, Ваше величество. Вече са прекосили границата и са се насочили към столицата ни.

— Мрачни рицари? — повтори учудено Силван. — Но как…? Сигурен ли сте?

— Да, Ваше величество — отговори пратеникът. — Видях ги със собствените си очи. Получихме сведения за армия от великани, която се движи в непосредствена близост с бариерата. Отидохме да проверим истинността им и се натъкнахме на силите на нашествениците. Около четиристотин души. Във вътрешността на страната. Предвождат ги офицери от известния нам Орден на Рицарите на Такхизис. Разпознахме броните им. Заедно с тях се придвижва една стрелкова рота, вероятно наемници. Забелязахме и присъствието на минотавър, който заема длъжността на втори командир.

— Кой ги предвожда? — попита младежът.

— Сега нямаме време за… — започна Конал.

— Искам всички подробности — обясни със студен тон Силван.

— Водачът им е наистина странна личност, Ваше величество — отговори елфът. — Жена от расата на човеците. Само по себе си това не е изненадващо, но тази жена е по-скоро дете, дори и според техните мерки. Едва ли е на повече от осемнайсет. И все пак е рицар и техен командващ. Носи черна броня, а войниците изпълняват заповедите й.

— Твърде необичайно — намръщи се младежът. — Струва ми се доста невероятно. Запознат съм с ръководната структура при Мрачните рицари, които понастоящем се наричат Рицари на Нерака. Досега не бях чувал, че имат обичай да посвещават в рицарство някой толкова млад, камо ли да го произвеждат в офицерски чин. — Той погледна Конал. — Какво смятахте да направите срещу тази заплаха, генерале?

— Ще мобилизираме армията си незабавно, Ваше величество — отвърна рязко той. — Вече разпратих необходимите разпореждания. Киратът следва напредването на вражеските сили отблизо. Ще ги посрещнем, ще ги отблъснем и унищожим. Наброяват едва четиристотин. Нямат нито провизии, нито пък начин да се сдобият с такива. Сега са отцепени от външния свят, напълно изолирани. Битката едва ли ще продължи дълго.

— Имате ли опит в сражения с Рицарите на Нерака, генерале? — попита Силван.

Лицето на Конал потъмня. Той гневно стисна устни.

— Не, Ваше величество. Нямам.

— Имате ли някакъв опит, какъвто и да е, в бойни действия с реални, а не присънили ви се врагове? — настоя младежът.

Конал буквално се тресеше от яд. Лицето му посиня. На бузите му горяха две яркочервени петна. Той скочи на крака и стовари длани върху писалището:

— Ти, младо…

— Генерале! — Глокъс най-сетне успя да изплува от мястото, в което го бяха отвели мислите му, точно навреме, за да се намеси. — Той е ваш крал.

Конал измърмори нещо, което прозвуча като:

— Не и мой крал — но благоразумно смотолеви думите и привидно успя да дойде на себе си.

— Защото аз съм се бил срещу тези рицари и техните войски, генерале — продължи младежът. — Моите майка и баща са се били срещу тях в горите край Квалинести. Сражавал съм се срещу великани и човешки разбойнически банди. Както и срещу други елфи, както вероятно ви е добре известно.

Елфите, за които намекваше, бяха наемните убийци, изпратени срещу прокудените Алхана и Портиос още преди издигането на щита над Силванести. Съществуваше подозрение, че тези убийци бяха действали по разпореждане на генерал Конал.

— И макар да не съм взимал лично участие в тези битки — каза Силван, за да остане в рамките на чистата истина, — съм бил свидетел на не една от тях. В добавка, често съм присъствал на съветите, които моите родители и техните офицери провеждаха, за да изяснят стратегията си.

— Не успяха ли Мрачните рицари да превземат Квалинести, независимо от усилията на баща ви? — попита Конал с едва загатната презрителност в гласа.

— Да, сър — отвърна мрачно младият крал. — И тъкмо поради това ви предупреждавам да не ги подценявате. Съгласен съм с взетото от вас решение, генерале. Ще изпратим войска, която да ги посрещне. Бих искал да видя карта на района.

— Ваше величество… — каза нетърпеливо Конал, ала Силваношей вече разтваряше една карта на писалището.

— Къде са сега Мрачните рицари, кирате? — попита той.

Пратеникът пристъпи напред и посочи с пръст мястото.

— Както виждате, Ваше величество, следвали са Тон-Талас и са навлезли в страната там, където реката пресича щита. Нямаме основания да вярваме, че възнамеряват да се отклоняват от нея, понеже ще ги отведе право в Силваност.

Силван изучи внимателно картата.

— Съгласен съм. Нямат причина да изоставят пътя, който върви успоредно на Тон-Талас. В противен случай рискуват да се изгубят сред пущинака. Знаят, че сме ги забелязали. Безсмислено е да се крият. Имат безброй причини да се движат с възможно най-голяма бързина. Вероятно разчитат, че все още сме в шок от внезапното нахлуване и възнамеряват да ни нападнат, преди да сме успели да се организираме.

Докато произнасяше последното, той изгледа генерала многозначително. Лицето на Конал остана твърдо като камък, без най-малката следа от изражение. Той не каза нищо.

— Предполагам, че тук — постави показалец върху картата младежът — ще бъде идеалното място да ги нападнем. Врагът ще се спусне от хълмовете и ще открие, че силите ни са се пръснали в долината. Веднага ще разберат, че са попаднали в капан между реката от едната страна и възвишенията зад гърба им. Така няма да успеят да се разгърнат както трябва. Докато пехотата ги атакува фронтално, една кавалерийска рота може да ги обходи и да ги удари в гръб. Постепенно ще ги обхванем в челюсти — пръстът му описа полукръг — и ще ги погълнем.

Кралят вдигна очи. Генералът се взираше в картата намръщено и със скръстени на гърба ръце.

— Прекрасен план, Ваше величество — обади се Глокъс с впечатлен тон.

— Генерал Конал? — настоя Силван.

— Може и да проработи — процеди злобно той.

— Единственото, което ме тревожи, е, че рицарите могат да решат да се скрият в пущинака — допълни младежът. — Ако го направят, ще ни затруднят доста, докато ги принудим да излязат на открито.

— Ха! Ще ги изровим от всяка дупка, в която се напъхат! — заяви Конал.

— Струва ми се, че войниците ви не могат да намерят дори огромен дракон, генерале — отвърна Силван. — Търсите Циан Кръволока от трийсет години. Ако армията на човеците реши да се пръсне, сигурно ще ни отнеме цял век, докато ги издирим.

Глокъс избухна в смях, карайки Конал да му хвърли поглед, в който се четеше безпогрешна заплаха.

— Не намирам нищо забавно в думите ви — произнесе той. — И преди всичко, как това люпило на злото е успяло да се промъкне под безценния ти щит, Глокъс? Обясни ми това.

— Уверявам ви, генерале, нямам ни най-малка представа — отговори съветникът и лицето му отново се смрачи от безпокойство. — Поне засега. Но е намесена магия. Направо се подушва.

— Подушвам единствено смрадта на човеци — отговори рязко Конал.

— Предлагам да заловим жива странната жена, която ги води. Много ми се иска да поговоря с нея. Наистина много — добави намръщено Глокъс.

— Съгласен съм с регента, генерале — каза Силваношей, като се обърна към Конал. — Можете да дадете необходимите разпореждания. Погрижете се за всичко необходимо, което ще ми позволи да се присъединя към армията.

— Абсолютно невъзможно — заяви кратко генералът.

— Ще отида — каза повелително младежът, взирайки се предизвикателно в него. — Моля, погрижете се. Нима искате от мен да се свирам под някое легло, докато народът ми е принуден да защитава родните земи?

Конал обмисли думите му, след което се поклони ледено в знак на покорство.

— Много добре. Щом Негово величество настоява, ще направя всичко по силите си — каза той.

Силван се завъртя на пети и напусна помещението сред вихрушката от диплите на мантията си. Кайрин хвърли замислен поглед на Глокъс и побърза да последва краля. Стражите затвориха двойните врати зад тях и отново застанаха на пост.

— Много бих искал да науча защо промени решението си, генерале — обади се тихо Глокъс.

— Битките са несигурно нещо — сви рамене Конал. — Никой не може да каже как ще завършат. Никой не знае кой ще падне в жертва на враговете си. Ако Негово величество случайно пострада…

— … ти ще го превърнеш в мъченик — довърши регентът, — както превърна в мъченици и родителите му. Ще обвиняват само теб. Дори за миг не се съмнявай в думите ми. Не бива да му позволяваш да отива. — Сега магьосникът говореше мрачно, отново потънал в собствените си мисли. — Имам предчувствието, че ако го направи, ще се случи нещо ужасно.

— Ако не си забелязал, това ужасно нещо вече се е случило! — каза гневно Конал. — Магията ти те предава, Глокъс! Както и всички останали! Признай го!

— Сега говорят страховете ти, приятелю — каза регентът. — Разбирам го и заради това ти прощавам, задето се съмняваш в магическите ми способности. Но само този път. — Гласът му заглъхна. — Обмисли добре думите ми. Ще се опитам да убедя Негово величество да промени решението си. Ако не успея, позволи му да отиде, но го дръж под око.

— Остави ме! — извика грубо Конал. — Не се нуждая от някакъв си чародей, за да ми казва какво да правя!

— Сега ще си отида — каза Глокъс, — но помни едно, генерале. Ти се нуждаеш от мен. Между Силванести и света стоя аз. Отблъснеш ли ме, отблъскваш всяка надежда. Само аз мога да те спася.

Конал не отговори. Нито го погледна.