Драконите на сломеното слънце

25 От ден към нощ

Лица.

Лицата плуваха над него. Олюляващи се и потъващи в нагънатата повърхност от кристалночиста болка. Когато Джерард най-сетне си пое дъх, лицата му се сториха съвсем близки — странни и безизразни, лица на трупове, удавени в съвсем същото море от мрак, в което се давеше и той. Близо до повърхността болката бе далеч по-лоша, а и никак не му се нравеше фактът, че безличните лица са тъй близо до неговото. Позволи си още веднъж да потъне в тъмнината. Някаква част от него не спираше да повтаря, че трябва да престане да се бори, за да позволи на морето да го отведе и превърне в един от тях.

Може би щеше да послуша този глас, ала в този миг нечия твърда ръка го улови и разтърси, точно когато болката беше най-непоносима. Навярно би се подчинил, но тогава чу другия глас, който спокойно му нареди да остане над повърхността. Навикнал на безпрекословно подчинение, Джерард го послуша. Престана да се дави и заплува по мрачната вода, уловен за ръката, която на свой ред го държеше здраво. Най-сетне достигна до брега, издърпа се от хищните пръсти на болката, рухна на скалите на собственото си съзнание и се унесе в дълбок и мирен сън.

Събуди се изгладнял и приятно замаян, и зачуден къде ли се намира, как се е озовал на това място и какво му се е случило. Лицата, населявали халюцинациите му, сега бяха съвсем реални, но не и по-приятни на вид от удавниците в морето от мрак. Тези лица бяха студени и безизразни, безстрастни лица на мъже и жени, на човеци, облечени в дълги черни мантии, украсени със сребърни нишки.

— Как се чувствате, сър? — попита една от жените, като се наведе и протегна ледена ръка, за да измери пулса на шията му. Черният ръкав на мантията й покри лицето му и Джерард най-сетне си обясни мрачното море, в което едва не се бе удавил.

— По-добре — отговори предпазливо. — Гладен съм.

— Добър знак. Но пулсът ви все още е слаб. Ще се разпоредя някой от послушниците да ви донесе малко говежди бульон. Изгубили сте много кръв. Бульонът ще ви подсили.

Джерард се огледа. Намираше се в помещение, пълно с легла, повечето от които бяха празни. Наоколо, пристъпвайки безшумно с леките си сандали, се движеха и други облечени в черно хора. Въздухът бе изпълнен с наситената миризма на билки.

— Къде съм? — попита объркано. — Какво се е случило с мен?

— Намирате се в болничното отделение на нашия Орден, сър — отвърна лечителката. — В Квалинести. Очевидно елфите са ви направили засада. Повече от това не ми е известно. — Нито пък особено я интересуваше, ако съдеше по хладното й изражение. — Открил ви е наместник Медан. Доведе ви онзи ден. Спасил е живота ви.

Джерард бе в пълно недоумение.

— Елфите са ме нападнали?

— Не знам нищо повече — повтори лечителката. — Не сте единственият ни пациент. Ще се наложи да попитате лично наместника. Той ще бъде тук след малко. Идва всяка сутрин, откакто ви доведе, и седи до леглото ви.

Рицарят си припомни твърдата ръка и силния, заповеден глас. Обърна се в леглото бавно и с усилие. Раните му бяха здраво бинтовани. От дългото лежане чувстваше мускулите си напълно отпуснати. Погледът му попадна на бронята — неговата черна, почистена и излъскана броня, сложена на поставка недалече от леглото.

Джерард простена и затвори очи, което явно накара лечителката да сметне, че отново е изпаднал в безсъзнание. Помнеше всичко, или поне по-голямата част от онова, което му се беше случило. Спомняше си битката с двамата Рицари на Нерака. Припомни си стрелата и третия рицар, както и че го беше предизвикал на двубой.

Не си спомняше никакви елфи.

Отнякъде се появи младеж, понесъл поднос с бульон, парче хляб и чаша.

— Да ви помогна ли, сър? — попита учтиво той.

Джерард си представи как го хранят с лъжичка като някакво пеленаче.

— Не — отговори и макар да му струва нов взрив от невероятна болка, се изправи мъчително в седнало положение.

Младежът остави подноса в скута му и седна на близкия стол, за да го наблюдава докато се храни.

Рицарят натопи парчето хляб в супата. Отпи от прясната чиста вода в чашата и се зачуди как ли да разбере истината.

— Да разбирам ли, че сега съм ваш пленник тук? — обърна се към младия човек.

— Но защо, разбира се, че не, сър! — изуми се послушникът. — Защо мислите така? Издебнал ви е отряд от бунтовни елфи, сър! — Той го наблюдаваше с очевидно възхищение. — Наместник Медан разказа историята на всички ни, когато ви доведе. Носеше ви със собствените си ръце, сър. Кръвта ви го покриваше от горе до долу. Обясни ни, че сте герой и че не бива да пестим усилия, за да ви излекуваме напълно. С раните ви се заеха седем мрачни мистици. Вие! Затворник? — Младежът се засмя и поклати глава.

Джерард отмести недокоснатата купа с бульон. Току-що беше изгубил апетита си напълно. Измърмори нещо в смисъл, че е по-слаб, отколкото първоначално е предполагал и отново се отпусна сред възглавниците. Послушникът се засуети около него, провери дали раните му не са се отворили отново и се увери, че превръзките не са се разхлабили. Спомена, че нараняванията му заздравяват задоволително и че има нужда от сън.

Джерард затвори очи и се престори, че спи, ала в действителност сънят нямаше да го навести скоро. Нямаше никаква идея какво става тук. Вече започваше да мисли, че този Медан се забавлява с някаква своя садистична игра и че в края на краищата всичко ще приключи с мъчения и смърт.

Веднага щом стигна до това заключение, рицарят най-после се отпусна и можа да заспи.

— Не, не го будете — произнесе нечий дълбок и познат глас. — Просто наминах, за да видя как е тази сутрин.

Джерард отвори очи. До леглото му стоеше мъж в бронята на Рицар на Нерака, върху която носеше отличителния шарф на поста си. Изглеждаше прехвърлил петдесетте. Лицето му бе потъмняло от слънцето, покрито с тежко врязани бръчки, сурово и мрачно, но в никакъв случай жестоко. Беше лицето на командир, който без колебание ще нареди на хората си да умрат, но едва ли би извлякъл някакво удоволствие от това.

Джерард го разпозна веднага. Наместник Медан.

Лорана често беше споменавала в разговорите им наместника и винаги се изказваше за него с нещо като ядно уважение. Сега вече разбираше защо. Медан управляваше една враждебно настроена раса от близо трийсет години, но така и не бе опрял до нуждата от лагери на смъртта, бесилки по пазарите, палежи, плячкосване и необуздани посегателства върху домовете или търговията на елфите. Наместникът се грижеше данъците, определени за дракона, да бъдат изплащани навреме и се бе научил да играе, при това забележително умело според Лорана, съгласно правилата на местната политика. Разбира се, имаше своите шпиони и информатори. Разправяше се безмилостно с бунтовниците, но го вършеше главно от необходимостта да опазва законността и реда. И държеше войниците си изкъсо — подвиг, който не беше за пренебрегване във времена, когато Рицарите на Нерака попълваха редиците си главно с утайката на обществото.

Джерард се видя принуден да изостави теорията, че този човек възнамерява да го използва за личното си забавление и че ще се подиграе със смъртта му. Но ако това беше така, тогава каква роля изпълняваше Медан? И каква беше тази история за елфи, които са го нападнали?

Рицарят седна в леглото и отдаде чест, поне доколкото превързаните му гърди и ръка му позволяваха. Медан може би стоеше от другата страна на барикадата, но беше и предводител, следователно Джерард му дължеше уважението, съответстващо на неговия ранг.

Наместникът също отдаде чест и му каза да почива, за да не се отворят раните му. Младият войн едва-едва го чуваше. В този момент той мислеше за друго — опитваше да си припомни утринта на нападението.

Медан ги бе причакал с определен мотив: да залови Палин и магическия артефакт. Това значеше, че е бил напълно наясно къде да ги открие. Някой му беше подшушнал къде и кога ще бъдат.

Някой ги бе предал, но кой? Изменник в домакинството на Лорана? Беше трудно за вярване, и все пак Джерард си припомни още веднъж елфа, отишъл „на лов“, който така и не се появи повече. Може пък рицарите да го бяха заловили и убили. А може би не.

Мислите му се оплетоха напълно. Какво беше станало с Палин и кендера? Бяха ли се спасили? Или и те бяха затворници като него?

— Как се чувствате, сър? — попита загрижено Медан.

— Доста по-добре, милорд — отговори той. — Искам да ви кажа, сър, че ако се притеснявате за здравето ми и заради това продължавате с цялото това представление, вече не е необходимо да го правите. Известно ми е, че съм ваш пленник. Нямате причина да ми вярвате, но искам да знаете, че не съм шпионин, а…

— Соламнийски рицар — довърши наместникът с усмивка. — Да, известно ми е, сър… — Той замълча в очакване.

— Джерард ут Мондар, милорд — представи се младият войн.

— А аз съм наместник Алексиъс Медан. Да, сър Джерард, известно ми е, че сте Рицар на Соламния. — Той придърпа стола и се настани до леглото му. — Освен това зная и че сте мой пленник, но искам от вас да не го споменавате на висок глас. — Медан хвърли бърз поглед към мрачните мистици, които работеха в най-далечния край на помещението. — Предлагам това да остане нашата малка тайна.

— Милорд? — зяпна Джерард. Дори и в този момент драконесата Берил да се появеше, за да цопне право в супата му, едва ли би бил по-изненадан.

— Слушайте, сър — постави твърда десница на ръката му наместникът. — Заловен сте, облечен в бронята на Рицар на Нерака. Твърдите, че не сте шпионин. Кой изобщо смятате, че ще ви повярва? Никой. Знаете ли каква съдба ви очаква като такъв? Ще ви разпитват хора, обучени в изкуството да изтръгват самопризнания. В Квалинести сме доста модерни в това отношение. Имаме си диба, колело, нажежени до червено щипци и трошачки на кости. Разполагаме и със съвсем нова желязна девица. След няколко седмици разпити, с готовност ще признаете всичко, което знаете, както и доста неща, които дотогава не са ви били известни. Каквото и да е, за да сложите край на изтезанията.

Джерард отвори уста, за да възрази, но Медан упражни достатъчно силен натиск върху ръката му, за да го накара да мълчи.

— И какво ще им кажете? Ще им разкажете всичко за Кралицата-майка и че Лорана е приютила в дома си магьосник, който разполага с ценен магически артефакт. А благодарение на нейната намеса, същият този магьосник и артефактът са в пълна безопасност, далече от лапите на Берил.

Младият рицар въздъхна тихо. Наместникът го наблюдаваше внимателно.

— Да, знаех, че тази информация ще ви зарадва — рече със сух тон. — Магът се изплъзна. Желанието на драконесата да притежава магическия предмет не се осъществи. Очаква ви смъртна присъда. Сигурно смъртта не ви плаши. Но тя няма да спаси Лорана.

Джерард мълчеше и обмисляше чутото. Опитваше се да отхвърли логиката на Медан, ала не откриваше никакъв изход. Искаше му се да вярва, че ще изтърпи всяко мъчение, без да издаде и звук, но нямаше как да бъде сигурен в това. Беше чувал за последиците от употребата на дибата — как ставите от крайниците ти се измъкват една от друга и оставят изтезавания осакатен до края на живота му. Беше чувал и за други видове мъчения, на които вероятно щяха да го подложат; припомни си изкривените, извити пръсти на Палин. Представи си и прекрасните бели и нежни ръце на Лорана осакатени по същия начин.

Младият войн отново погледна към мрачните мистици. После премести очи върху Медан:

— Какво искате от мен, милорд? — попита тихо.

— Ще поддържате историята за засадата на елфите, която вече им разказах. В замяна на героичните ви действия, ще ви направя свой ординарец. Нуждая се от някой, на когото мога да имам доверие — прибави с кисело изражение. — Вярвам, че животът на Кралицата-майка е поставен в опасност. Правя каквото мога, за да я защитя, но вероятно ще се окаже недостатъчно. Трябва ми помощник, който изпитва същите чувства към нея, както и аз.

— И все пак, милорд — изрече напълно изгубен в тази нова насока на събитията Джерард, — вие я шпионирате.

— Заради нейната собствена безопасност — отвърна Медан. — Повярвайте ми, никак не е забавно.

Младият рицар поклати глава и отново вдигна глава към наместника.

— Милорд, ето моя отговор. Моля, извадете меча си и ме убийте още тук, в леглото. Не мога да ви окажа съпротива, но предварително ви прощавам престъплението. Смъртта ми ще разреши всичките ни проблеми.

Мрачното лице на Медан омекна в неочаквана усмивка:

— Може би не всички, както очевидно смятате. Естествено, не мога да приема предложението. С течение на годините съм развил нещо като симпатия към вас, соламнийците. Признавам, че не бих пропуснал сражението, което се разигра в онази гора и за всичките скъпоценности на Квалинести! Повечето рицари, които познавам, биха хвърлили мечовете си, за да си плюят на петите. — Лицето му отново се смрачи. Той заговори с горчивина: — Славните дни на нашия Орден отдавна са в миналото. Някога ни водеше човек на честта и куража. Мъжът, чиито родители бяха един драконов повелител и Зебойм, Богинята на морето. А кой ни води днес? — Устните му се извиха презрително. — Някакъв счетоводител. Човек, който носи кесия с пари вместо меч. Онези, които той превръща в рицари сега, не заслужават честта с храброст или славни дела, а купуват титлата си за точно определени суми.

Младият рицар си помисли за собствения си баща и усети как лицето му пламва. Самият Джерард не беше попаднал по този начин в Рицарския орден — поне това трябваше да се признае. Но баща му бе направил всичко възможно да го носят на ръце през по-голямата част от службата му.

— И при соламнийците не е по-различно — измърмори и сведе глава, изправяйки някаква гънка по пропитите си с пот завивки.

— Наистина? Съжалявам да го чуя — каза Медан и наистина звучеше ужасно разочарован. — Може би в тези сетни дни битките отново ще започнат да се провеждат между хора, избрали достойнството, а не нечия страна. Поне се надявам — добави тихо. — В противен случай всички сме загубени.

— Сетни дни? — попита смутено Джерард. — Какво искате да кажете, милорд?

Медан огледа помещението. Мистиците бяха излезли. Бяха останали само те двамата.

— Берил се кани да атакува Квалинести — каза наместникът. — Не зная кога, но вече струпва войски. Когато обаче денят настъпи, ще бъда изправен пред горчив избор. — Той се взря проницателно в младия войн. — Не искам Кралицата-майка да бъде част от избора ми. Нуждая се от някой, комуто мога да имам доверие, за да й помогна да избяга.

„Този човек е влюбен в Лорана!“ — даде си сметка Джерард. Беше изненадан. Все пак едва ли беше чак толкова неочаквано. Самият той чувстваше, че изпитва нещо подобно. Никой не би могъл да прекара и пет минути в нейно присъствие, без да се поддаде на очарованието, красотата и изяществото й. И все пак се колебаеше.

— Сгрешил ли съм в преценката си по отношение на вас, сър? — попита студено Медан. Той се изправи. — Дали пък и вие, както всички останали, не сте обърнали гръб на честта си?

— Не, милорд — каза най-сетне и с пълна увереност Джерард. Беше странно, но искаше да заслужи уважението на наместника. — Винаги съм се стремил да бъда достоен рицар. Чета книги по въпросите на военното дело. Изучавал съм стратегия и тактика. Участвал съм в турнири и публични единоборства. Станах рицар, за да защитавам слабите и за да открия чест и слава в сражения, но вместо това влиянието на баща ми… — тук той замълча, чувствайки невероятен срам — ми осигури единствено позицията на караул пред гробницата в Утеха.

Медан не каза нищо. Гледаше надолу към него и очакваше решението му.

— Приемам предложението ви, милорд — заяви Джерард. — Не ви разбирам напълно, но ще сторя каквото е необходимо, за да помогна на Квалинести. — А след това подчерта: — И на Кралицата-майка.

— Това ми стига — отвърна наместникът. Той се поклони рязко, обърна се и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна. — И аз се присъединих към рицарството по същите причини, по които и вие, младежо — изрече и отново тръгна към вратата с твърда стъпка и развято наметало. — Ако мистиците решат, че вече сте по-добре, можете да се преместите в дома ми утре.

Джерард се отпусна в леглото.

„Не му вярвам — помисли си той. — И няма да си позволя да му повярвам или да бъда заслепен от възхищението си към него. Възможно е да лъже за дракона. Възможно е всичко това да е просто номер. Но каква е крайната цел? Не знам, но ще си отварям очите на четири.“

Най-малкото щеше да свърши повече работа, вместо да си губи времето да освобождава някакъв проклет кендер, който е успял да се заключи в гробница.

Медан напусна болницата доволен от проведения разговор. Естествено, нямаше вяра на соламниеца. Напоследък нямаше вяра никому. Възнамеряваше да наблюдава много внимателно младия човек през идните дни, за да провери дали ще оправдае доверието му. И едва ли някой можеше да му попречи да се възползва от подканата му и да го прониже с меча си.

„Поне няма никакво съмнение в куража и лоялността към приятелите му. Вече получих неопровержимо доказателство.“

Наместникът тръгна към дома на Лорана. Разходката щеше да му дойде добре. В Квалинести всички сезони бяха хубави, но любимият му беше лятото с неговите празненства, неизброимото количество цветя, аромата на изискани парфюми, който се носеше из въздуха, със сребристозелените листа по дърветата и чудните песни на птиците сред клоните им.

От време на време спираше и се навеждаше над оградите на градините, за да се наслади на ярките хемерокалии, издигнали оранжеви главички под лъчите на слънцето. Побави се, за да погледа водопада от бели цветчета, които се посипаха от един храст снежни китки, щом от клоните му излетя червеношийка. По пътя си срещна елф от Дома на Горския градинар и го спря, за да обсъди с него болестта, която му се струваше, че е прихванал един розов храст в собствената му градина. Горският градинар се държеше недружелюбно, като му даваше да разбере, че говори с него само защото е длъжен. Медан бе учтив, говореше с уважение и задаваше умни въпроси. Елфът постепенно се отпусна и заговори оживено, като в крайна сметка обеща да намине и да види какво може да се направи за розите.

Когато най-сетне пристигна в дома на Лорана, наместникът позвъни със сребърните звънчета до вратата и с удоволствие се вслуша в сладката им мелодия, докато чакаше да му отворят.

Прислужникът скоро се появи и му се поклони. Медан се втренчи внимателно в него.

— Келевандрос, нали? — попита той.

— Да, Наместник — отговори елфът.

— Тук съм, за да видя…

— Кой е, Келевандрос? — появи се в коридора Лорана. — А, наместник Медан. Добре дошли в моя дом. Моля, влезте. Нещо за пиене?

— Благодаря ви, мадам, но не мога да остана дълго — отговори вежливо той. — Получихме доклад, че в горите недалече оттук, действа бунтовнически отряд. Един от хората ми е бил нападнат и ранен. — Той я огледа. — Бунтовниците не обичат кралското семейство. Смятат ви за колаборационисти. Ако, както твърдите, нямате влияние върху тях…

— Водя мирен и тих живот, наместник — отвърна Лорана. — Не ходя никъде освен в двореца, когато посещавам сина си. И все пак отново и отново ме подозирате. Отдавам лоялността и любовта си единствено на родната си страна и народа си.

— Известно ми е, мадам — каза със студена усмивка Медан. — Ето защо, докато не заловим бунтовниците, едва ли ще бъдете в безопасност на друго място освен в дома си. Ще помоля вас и прислугата ви да не се отдалечавате твърде много. Имате разрешението ми да посещавате двореца, естествено, но съм принуден да забраня пътуванията ви до другите части на кралството.

— Значи съм затворница в собствения си дом, така ли, наместник? — попита студено тя.

— Правя го заради личната ви безопасност, мадам — произнесе Медан. Той протегна ръка, за да приближи един пурпурен цвят и вдъхна аромата му. — Приемете искрените ми възхищения от този люляков храст. Никога не бях чувал, че има такива, които цъфтят и след късна пролет. Желая ви добър ден, кралице.

— На вас също, наместник Медан — отговори Лорана.

„Как ненавиждам тази игра“ — измърмори той, докато вървеше съвсем сам към дома си. Все още усещаше прекрасния парфюм на люляка.

„Как мразя тази игра“ — си каза Лорана, щом затвори и сведе златокоса глава срещу вратата.

Водопадът припяваше сладката си нежна мелодия и тя си позволи за момент да остане вслушана в нея, позволявайки й да я успокои и възвърне към обичайното оптимистично настроение. Не можеше да допусне отчаянието да я обземе напълно. Беше пристъпвала в мрак, най-великия мрак, познаван от света. Беше се изправяла лице в лице със страховитата богиня Такхизис. Знаеше, че любовта винаги надмогва тъмнината, че накрая неизменно триумфира. И вярваше, че дори най-мрачната нощ в края на краищата трябва да отстъпи пред деня.

Тази мисъл неизменно я поддържаше и спасяваше от загубата на надежда през всичките години на мъки и тъга, докато губеше сина си поради политическите машинации на собствените си поданици и преживяваше смъртта на възлюбения си съпруг Танис, загинал по време на защитата на Кулата на Върховния свещенослужител — загинал от меча на Рицарите на Нерака, забит в гърба му. Тя тъжеше за загубата на Танис, понеже чувстваше липсата му и завинаги щеше да го пази в сърцето си, но смъртта му не я накара да загърби всичко. Дори тогава не затвори душата си в гробница, понеже това би значело да отрече неговия живот и сторените от него добрини. И бе продължила да се бори за делото, за което и двамата милееха.

Някои хора не можеха да приемат подобно поведение. Смятаха, че трябва да се облече в черно и да се оттегли от света. Приемаха като лична обида факта, че продължава да се смее и наслаждава на песента на менестрела.

— Толкова е несправедливо — казваха те. — Смъртта на съпруга ви беше тъй безсмислена.

„Кажете ми, сър“, или „Кажете ми, мадам — казваше тя — каква според вас би била една смислена смърт?“

И докато се усмихваше вътрешно пред смущението им, Лорана чуваше смеха на Танис. Известно време, непосредствено след смъртта му, тя все още чуваше неговия глас, нашепващ не покровителствено, а насърчително, в опит да й вдъхне увереност. Отдавна не бе долавяла присъствието му. Можеше само да предполага, че е навлязъл в следващия етап от жизненото си развитие. Не беше натъжена, нито скърбеше. Когато дойдеше време, щяха да се срещнат отново. Щяха да се открият, даже самата вечност да се изпречеше на пътя им. Междувременно не мъртвите имаха нужда от нея, а живите.

— Милейди — обади се внимателно Келевандрос, — не допускайте заплахите на наместника да ви разстройват. Ще намерим начин да го надхитрим. Винаги сме успявали.

Лорана вдигна глава и се усмихна.

— Да, така е. Колко добре е, че успя да се завърнеш навреме от мисията си, Келевандрос. Медан можеше да забележи отсъствието ти и да заподозре нещо. Отсега нататък се налага да взимаме допълнителни мерки. Гилтас ме уведомява, че тунелите на джуджетата са почти готови. Ще използваш този маршрут. Вярно, че те отклонява малко, но е далеч по-безопасен. Калиндас! Не биваше да ставаш от леглото!

Прислужникът несигурно се поклащаше в рамката на вратата. Главата му беше увита в бинтове и бе толкова блед, че кожата му едва ли не изглеждаше прозрачна. Виждаше се фината плетеница от сини вени по лицето му. Келевандрос се притече на помощ на брат си и му помогна да отиде до една кушетка. Настани го в нея, като не преставаше да го гълчи, задето е станал и тревожи господарката.

— Какво се е случило с мен? — попита замаяно Калиндас.

— Не помниш ли? — попита Лорана.

— Абсолютно нищо! — сложи ръка на челото си той.

— Келевандрос — нареди остро тя, — отиди при предната врата, за да се увериш, че наместник Медан си е тръгнал.

— По дърветата пеят птици — отвърна при завръщането си Келевандрос. — Сред цветята бръмчат пчели. Наоколо няма жива душа.

— А сега, Калиндас — обърна се към брат му Лорана, — спомняш ли си, че трябваше да придружиш учителя Палин, Джерард и кендера до мястото им за среща с грифона?

Калиндас обмисли казаното от нея.

— Съвсем слабо, мадам.

— Нападнали са те, докато си бродел из пущинака — продължи Лорана, докато проверяваше бинтовете на главата му. Ужасно се тревожихме за теб. Когато не се върна, помолих Лъвицата да изпрати своите войни, за да те намерят. Бунтовниците са те открили ранен в гората. Донесоха те вчера. Но защо си станал? Имаш ли нужда от нещо?

— Не, мадам, благодаря ви — отговори елфът. — Простете, че ви обезпокоих. Чух гласа на наместника и помислих, че мога да ви бъда от полза. Очевидно съм се надценил. Грешката е моя.

Келевандрос настани още по-удобно брат си на кушетката, а Лорана го наметна със собствения си шал, за да го затопли.

— Изтърпял си достатъчно от Медан и хората му — каза тя с едва сдържан гняв в гласа си. — Цяло щастие е, че не си загубил живота си!

— Не беше необходимо да ме убиват — произнесе с горчивина Калиндас. — Явно са ме ударили по главата. Успели ли са учителят Палин и кендерът да избягат с магическото устройство?

— Така смятаме. Бунтовниците не са открили следите им, а и не сме получавали сведения за залавянето им.

— Ами соламниеца?

— Лъвицата твърди, че е имало схватка. Двама от рицарите на Нерака са били убити. Не са открили тялото на Джерард, така че можем единствено да предполагаме, че е бил заловен в плен. — Лорана въздъхна. — Ако това е истина, мога само да му пожелая смъртта да го сполети бързо и леко. Бунтовниците разполагат с шпиони в казармите, които понастоящем го търсят. До този момент нямаме никаква информация. Не е в затвора — това поне знаем със сигурност… Колкото до Палин, Келевандрос току-що се върна от среща с грифоните. Донесли са съобщение. Надявам се, че е от него.

— Тук, в мен е, мадам — каза прислужникът. Той измъкна навития пергамент от ботуша си и го подаде на кралицата.

— Сигурен ли си, че с теб всичко е наред? — попита към Калиндас тя. — Да позвъня ли да ти донесат чаша вино?

— Моля ви, кралице, прочетете писмото си на спокойствие — каза той. — Не се тревожете за мен.

След като му хвърли още един обезпокоен поглед, Лорана отиде при писалището и седна зад него. Келевандрос запали свещ и я постави пред нея. Тя разви пергамента. Беше покрит с мастило и миришеше съвсем слабо на лимон. Думите, написани върху него, бяха нахвърляни сякаш набързо и я уведомяваха за сравнително маловажни новини. Бивш неин съсед разказваше на Лорана за насажденията си, колко са пораснали децата му и че си е купил кон на Средиденския панаир. Освен това се осведомяваше за здравето й и изразяваше надежда, че се чувства добре.

Лорана вдигна пергамента и го прокара през пламъка на свещта, като внимаваше да не го държи прекалено близо, за да не го изгори или опърли. След секунда между редовете започнаха да се появяват други думи. Тя прокара пергамента още на няколко пъти през свещта, додето скритото съобщение се появи напълно.

Постави писмото на писалището и го прочете замислено. Почеркът не беше на Палин. Заинтригувана от автора на съобщението, Лорана потърси подписа му в дъното.

— А, Джена — измърмори.

Продължи да чете с все по-нарастващо изумление.

— Какво има, мадам? — попита разтревожено Калиндас. — Какво се е случило?

— Странно — продължаваше да мърмори кралицата. — Много странно. Не мога да повярвам. Връщане назад в миналото, за да откриеш, че такова вече не съществува? Не разбирам. — Тя зачете нататък: — Тасълхоф изчезнал. — Поклати глава. — Не е идвал тук.

Братята размениха погледи. На гладкото й чело се беше появила дълбока черта. Веждите й бяха свъсени. Прочете съдържанието на пергамента до самия му край, след което остана вгледана в него задълго, сякаш очакваше да й каже нещо повече от онова, което вече й беше разкрил. Накрая отпусна долния край и му позволи да се навие. Свитъкът увисна свободно в ръката й.

— Очевидно ни шпионират — каза с преднамерено спокоен и безизразен тон. — Палин и Тасълхоф са били преследвани от един от слугите на Берил. Палин смята, че драконът е искал артефакта. Това означава, че драконесата вече е научила за съществуването на устройството, както и за местонахождението на човека, който го притежава. Рицарите на Нерака не са се натъкнали случайно на вас, Калиндас. Попаднали сте на засада.

— Шпионин! В собствения ви дом? Може би някой от нас? Невъзможно, мадам — заяви разгорещено Келевандрос.

— Наистина невъзможно — обади се Калиндас.

— Надявам се, че сте прави — произнесе мрачно кралицата. — Елф, който е готов да предаде своите… — Тя поклати глава и продължи с натъжен глас: — Трудно е за вярване, че подобно зло наистина съществува. И все пак, случвало се е и преди.

— Знаете, че никой от нас не би ви предал — наблегна Калиндас.

Лорана въздъхна.

— Вече не зная какво да мисля. Господарката Джена намеква, че е възможно сред Рицарите на Нерака да има ментат. Някой, който е сполучил да прозре мислите ни. Какви горчиви времена настанаха! Ето, че сега трябва да поставяме стража и на онова, което мислим!

Тя пъхна съобщението в златния пояс, който носеше около кръста си.

— Келевандрос, донеси ми малко лимонов сок и приготви Светлокрил, за да отнесе писмото ми до грифоните.

Елфът мълчаливо излезе, за да изпълни нареждането й. Преди да напусне, с брат му си размениха по още един поглед. И двамата бяха забелязали, че Лорана грижливо бе избягнала да отговори на въпроса им за Палин. Дори се бе погрижила да смени темата. Явно нямаше доверие дори на тях. Над тихия дом на кралицата се бе спуснала сянка — сянка, която едва ли скоро щеше да се вдигне.

Отговорът на Лорана беше кратък:

Тя нави писмото здраво, за да успее да влезе в кристалната тръба, която привързваха към крака на сокола.

— Простете за прекъсването, мадам — каза Калиндас, — ала болките в главата ми се усилиха. Келевандрос ми каза, че лечителят е споменал за сок от мак. Мисля, че това може да ми помогне, ако брат ми успее да го намери.

— Ще изпратя да повикат лечителя веднага — произнесе загрижено кралицата. — Лежи. Брат ти съвсем скоро ще го доведе.

Наместник Медан се разхожда до късно в градината си. Харесваше му да гледа как нощните цветя, които отбягваха лъчите на слънцето, разтварят чашките си още при първата поява на луната. Стоеше съвсем сам. Беше освободил ординареца си и му бе наредил да си събере нещата. На сутринта соламниецът щеше да поеме задълженията му.

Медан тъкмо спираше, за да се наслади на една бяла орхидея, която сякаш искреше със своя собствена светлина в тъмното, когато откъм храстите се разнесе съскащ шепот:

— Наместник! Аз съм!

— Наистина — каза Медан. — Аз пък си помислих, че е змия. Изморен съм. Пропълзи обратно под камъка си и се върни на сутринта.

— Разполагам с важни сведения, които не търпят отлагане — каза гласът. — Сведения, които ще заинтересуват силно Берил. Магът Палин Маджере е използвал артефакта, за да се върне назад във времето. Става въпрос за могъщ магически артефакт. Може би най-могъщият, откриван някога на този свят.

— Може би — отвърна уклончиво Медан. По принцип мнението му за магията беше доста негативно. — Къде е сега този могъщ артефакт?

— Не съм сигурен — каза елфът. — В писмото на магьосника до моята господарка се твърди, че кендерът е избягал с артефакта. Маджере смята, че кендерът е отишъл в Цитаделата на светлината, така че също се е упътил натам в опит да му го отнеме.

— Поне не се е върнал тук — въздъхна облекчено наместникът. — Отървахме се и от него, и от проклетия му артефакт.

— Сведенията си струват парите, нали? — попита елфът.

— Ще ти бъде платено. Но на сутринта — отговори Медан. — А сега се махай, преди твоята господарка да почувства липсата ти.

— Слабо вероятно — в гласа на нощния му посетител се долавяше самодоволство. — Спи дълбоко. Много дълбоко. Подправих вечерния й чай с малко маков сок.

— Казах ти да си тръгваш — произнесе студено Медан. — Ще удържам по стоманена монета за всяка секунда, прекарана в присъствието ти. Вече изгуби една.

Откъм храстите се разнесе шумолене. Наместникът почака малко, за да се увери, че натрапникът си е отишъл. Луната се скри зад облак. Градината потъна в мрак. Бледото сияние на орхидеята изчезна от погледа.

Приличаше на знак. На предзнаменование.

— Въпрос на време — каза си той. — Може би на дни. Не повече. Ето че тази вечер взех решението. Избрах посоката. Сега ми остава единствено да чакам.

И след като окончателно бяха нарушили удоволствието му от вечерта, наместникът се насочи към къщата. Наложи се да стигне до нея опипом, понеже мракът не му позволяваше да различи пътеката.