9 Размотаване

През същата нощ, в която Силваношей приемаше управлението на Силванести, Тасълхоф Кракундел спеше непробудно и мирно — за голямо свое разочарование.

В името на безопасността кендерът бе заключен в една стая в гарнизона на соламнийските рицари в Утеха. Тас бе предложил да се върне доброволно в прекрасния, осигурен срещу кендери затвор, ала желанието му бе отказано любезно, но твърдо. Гарнизонната стая беше чистичка и подредена, без прозорци и почти без мебелировка, с изключение на извънредно негостоприемното на вид желязно легло, чийто дюшек беше толкова корав и неподвижен, че като нищо можеше да бъде сбъркан със застанал мирно соламнийски рицар. Вратата нямаше ключалка, което беше доста жалко, понеже щеше да представлява поне някакво развлечение за след вечеря за кендера. Заключваше се отвън посредством съвсем обикновено дървено резе.

— Както и да го погледнеш — каза Тас, като се настани безутешно на леглото и заклати крака с печален поглед, — тази стая е най-скучното място, което някога съм посещавал през живота си, като се изключи Бездната.

Джерард дори се беше погрижил да му отнеме свещта, така че сега кендерът стоеше съвсем самичък в мрака. Явно не му оставаше нищо друго, освен да поспи.

Тасълхоф неведнъж беше изказвал мнението си, че който успее да премахне съня, ще извърши голямо благодеяние на всички живи същества. Веднъж даже го бе споменал пред Рейстлин, забелязвайки, че магьосник с неговия опит вероятно би могъл да постигне нещо подобно. Сънят според кендера отнемаше сериозна част от времето, като в замяна почти не носеше облаги. В отговор Рейстлин бе отвърнал, че кендерът трябва да е благодарен, задето му се налага да спи, тъй като само по този начин млъква в продължение на осем часа дневно, които пък са единственото нещо, възпряло магьосника да не го удуши още преди време.

Все пак спането си имаше и добра страна и това бяха сънищата, но дори тази полза от него се свеждаше почти до нула, след като човек се събудеше и моментално биваше принуден да се изправи пред жестоката истина, че всичко е било просто видение, че драконът, който е преследвал човека с намерението да му отхапе главата, не е истински дракон или че великанът, който тъкмо се е канел да го направи на кайма с помощта на огромния си боздуган, всъщност дори не съществува. Добавете и неприятния факт, че човек винаги се събужда в най-интересната част — например, когато драконът тъкмо е захапал главата му или пък пръстите на великана тъкмо са го спипали за яката. Спането, поне според скромното мнение на Тас, беше абсолютна загуба на време. Така че всяка нощ го посрещаше твърдо решен да не заспива, а утрините пък го събуждаха със знанието, че сънят отново го е изиграл и издебнал напълно неподготвен.

Тази вечер кендерът реши за разнообразие да не се противопоставя толкова упорито на съня. Уморен от пътуването и всички вълнения и подсмърчания около погребението на Карамон, Тас просто си легна и заспа без второ нареждане. А когато се събуди, го очакваше откритието, че сънят отново се е промъкнал съвсем незабелязано, но че и Джерард е сторил съвсем същото. Рицарят се бе надвесил над него и го наблюдаваше с най-специалното си мрачно изражение, което беше дори още по-мрачно на светлината от фенера в ръцете му.

— Ставай — нареди му войнът. — И облечи това.

Джерард му подаде някакви дрехи, които бяха чисти, добре изработени, светлокафяви, съвсем скучни на вид и — за ужас на кендера — доста здрави.

— Благодаря — каза Тас, като търкаше сънено очи. — Сигурен съм, че го правиш с най-добри намерения, но вече си имам дрехи…

— Нямам желание да пътувам с някой, който изглежда така, сякаш току-що се е сдърпал с Феята на цветята, и при това са го ступали — отговори категорично Джерард. — Дори сляпо блатно джудже ще те забележи от разстояние шест мили. Обличай дрехите и гледай да е по-бързо.

— Схватка с Феята на цветята — изкиска се Тас. — Знам какво имаш предвид. Веднъж Карамон изглеждаше точно по същия начин. Беше на едно от онези първомайски празненства в Утеха. Тогава той реши да сложи перука и женска фуста, за да потанцува с девиците, само дето перуката се килна през едното му око и…

Джерард вдигна предупредително пръст:

— Първо правило. Никакво говорене.

Тас понечи да отвори уста, за да обясни, че всъщност въобще не говори, или по-скоро говори, но всъщност разказва, което беше нещо напълно различно. Още преди да е подхванал обяснението обаче, Джерард му показа превръзката за уста.

Тасълхоф въздъхна. Харесваше пътешествията и наистина очакваше с нетърпение това приключение, но му се искаше съдбата да го бе поощрила с някой по-приятен спътник. После тъжно започна да се разделя с разноцветните си дрехи, подреди ги на леглото с потупване, в което отчетливо се долавяше привързаност, след което пристъпи към обличането на кафявите панталони, кафявите вълнени чорапи, кафявата риза и кафявата жилетка, които Джерард бе приготвил за него. Когато най-сетне се огледа, тъжно установи, че е заприличал досущ на дърво. Ръцете му посегнаха към джобовете, само за да установят, че такива нямаше.

— Не ти се полагат и кесии — заяви Джерард, като събираше торбичките му и се готвеше да ги остави при захвърлените стари дрехи.

— Виж, това вече е… — започна строго кендерът.

Една от кесиите падна на земята. Светлината от фенера весело се отрази в искрящите, намигащи скъпоценни камъни, с които бе инкрустирано устройството за Пътуване във времето.

— Опа — каза съвсем невинно Тас, както би заявил и при всеки друг случай, само дето този път беше искрен.

— Как си успял да го докопаш? — попита ядосано рицарят.

Тасълхоф вдигна рамене. Посочи здраво стиснати си устни и поклати глава.

— Щом ти задавам въпрос, може — обясни с почервеняващо лице Джерард. — Кога си успял да го откраднеш?

— Не съм го откраднал — обясни засегнато Тас. — Кражбата е лошо нещо. И вече ти обясних. Устройството се връща при мен самичко. Вината не е моя. Аз не го искам. Дори вчера малко му се скарах, но не е пожелало да ме послуша.

Джерард му хвърли още един яден поглед, след което измърмори нещо под нос — в смисъл, че изобщо не знае защо си дава целия този труд — и напъха устройството в кожената кесия, която носеше на колана си.

— И най-добре да остане там — заяви строго.

— Точно така, най-добре прави каквото ти казва рицарят — добави високо Тас, като размаха пръст към устройството. За което веднага бе възнаграден със запушване на устата.

Освен превръзката Джерард добави и чифт белезници около китките му. При всеки друг случай Тас незабавно щеше да се измъкне от тях, ала тези белезници очевидно бяха изработени специално за тънките китки на кендерите, или поне така изглеждаше. Колкото и да опитваше, не успяваше да се освободи. Междувременно рицарят постави тежката си ръка на рамото му и го упъти извън стаята и надолу по коридора.

Слънцето все още не се бе показало. Гарнизонът беше смрачен и потънал в тишина. Джерард позволи на кендера да измие ръцете и лицето си — без да сваля превръзката, — както и да се погрижи за личната си хигиена, като през цялото време остана до него, без да му даде и секунда усамотение. После го придружи извън сградата.

Самият Джерард бе облякъл върху бронята си дълго, плътно обгръщащо го наметало. Всъщност Тас предположи, че рицарят носи бронята си единствено по лекото подрънкване, което долиташе изпод него. Спътникът му не носеше нито шлем, нито меч. Чак когато минаха през спалните помещения на рицарите, Джерард взе със себе си голяма раница и нещо, което поне приличаше на меч, увит в одеяло и здраво овързан с въже.

След като свършиха и това, кендерът — все така окован и със запушена уста — бе принуден да измарширува под строй през портите на гарнизона. Слънцето за момент се открои като съвсем тънка резка на хоризонта, но внезапно отново изчезна зад някакъв облак, сякаш бе променило решението си и отново се бе върнало да поспи.

Джерард показа някакви документи на Капитана на стражата.

— Както виждате, сър, имам заповеди от лорд Уорън да изведа затворника.

Капитанът погледна първо документите, а сетне и кендера. На Тас му се стори, че Джерард съвсем умишлено се държи встрани от светлината на факлите, разположени от двете страни на портала. Почти веднага реши, че рицарят се опитва да прикрие нещо, а любопитството му тутакси нарасна — явление, което неведнъж се бе оказвало фатално за много кендери и техните злощастни спътници. Тасълхоф се вторачи с все сили, за да разбере какво ли толкова интересно имаше под наметалото на Джерард.

Късметът беше на негова страна. Утринният ветрец се надигна. Наметалото потрепна лекичко. Джерард светкавично го улови и притисна плътно около себе си, но не и преди кендерът да е съгледал как светлината на факлите се отразява в броня с черен цвят.

При други обстоятелства Тас веднага би поискал да узнае — шумно и на висок глас — защо един соламнийски рицар носи черна броня. Освен това кендерът щеше да подръпне наметалото, за да разгледа по-добре бронята и да покаже този интересен факт на капитана на стражата. За съжаление, превръзката за устата му пречеше да го направи, така че единственото, което му оставаше, бе да издава приглушени и неразбираеми звуци, като например „мфртс“ и толкова.

Като размисли малко обаче — и трябва да се отбележи, че му се наложи само защото беше със завързана уста, — кендерът осъзна, че Джерард вероятно не искаше да се знае, че носи такава броня. Затова беше наметалото.

Изключително очарован от новия ход на приключението, Тасълхоф реши да запази мълчание, като просто даде на рицаря да разбере с няколко хитри намигвания, че той, кендерът, пази тайната му с всички сили.

— Къде си повел дребната невестулка? — попита капитанът, като върна документите обратно на Джерард. — И какво му има на клепача? Да не е пипнал някоя инфекция?

— Не и доколкото ми е известно, сър. Моля за извинението ви, но не ми е разрешено да издавам мястото, където имам заповед да отведа кендера, сър. Информацията е поверителна — отвърна уважително Джерард. Добави като снижи глас: — Това е същият, който заловихме да осквернява гробницата, сър.

Капитанът кимна разбиращо. Хвърли подозрителен поглед към вързопа, който носеше рицарят.

— Какво е това?

— Улики, сър — отговори Джерард.

Капитанът на стражата стана мрачен.

— Големи поразии е свършил, а? Дано да послужи за урок на останалите.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се с равен тон рицарят.

Капитанът им махна да продължават и повече не им обърна внимание. Джерард блъсна кендера, за да го накара да мине през портата и да поеме по пътя. Макар утринта още да не бе настъпила, доста хора вече бяха будни. Земеделците носеха стоките си за продан на пазара. От планинските пътища с трополене се задаваха каруци, натоварени с дърва за огрев. Към езерото Кристалмир крачеха подранили рибари. Жителите на града хвърляха изненадани погледи към увития в наметалото си рицар — утринта беше достатъчно топла, ала заети със собствените си грижи, отминаваха, без да се замислят особено. Никой не поглеждаше два пъти към Тасълхоф. Гледката на окован кендер със запушена уста не бе нещо необичайно.

Двамата поеха по южния път извън града, който се виеше покрай Стражевата планинска верига и щеше да ги отведе до Южния проход. Слънцето най-сетне бе решило да изпълзи от завивките си. По небето се разляха нежни розови лъчи. Листата на дърветата засияха в златисто, диамантената роса заискри сред тревите и цветята. Беше чудесен ден за приключения и Тас би му се насладил с всички сили, ако не бяха непрестанните подканяния и побутвания, с които го караха да върви, без да му позволяват дори за миг да спре и да се огледа както трябва.

Независимо че се бе натоварил с раницата, която изглеждаше доста тежка, и носеше увития в одеяло меч, Джерард крачеше бързо. Носеше товара с една ръка, докато с другата неуморно мушкаше Тасълхоф в гърба всеки път, когато кендерът понечеше да забави стъпка, улавяше го за яката, ако решеше да се зазяпа или просто го разтърсваше и насочваше по правия път, в случай че внезапно му скимнеше да поеме в погрешната посока.

На пръв поглед се забелязваше трудно, ала Джерард, макар и средно тежък и с нормално телосложение, беше изключително силен.

Рицарят се оказа доста мрачен и мълчалив спътник. Не отговаряше на нито едно от радостните „добро утро“, с които ги поздравяваха случайните минувачи и дори студено бе отказал на един странстващ калайджия, който пътуваше в тяхната посока и бе предложил да ги вземе в каруцата си.

Поне накрая махна превръзката от устата на кендера, за което Тас му беше благодарен. Вече не бе толкова млад — нещо, което пръв и с готовност би признал — и при цялото ръчкане, блъскане и бързане откриваше, че диша по-усилено, отколкото носът му може да се справи.

Така или иначе, Тас моментално изстреля всички въпроси, които си бе наумил, като започна с:

— Защо носиш черна ризница? Никога преди не съм виждал черна ризница. Е, да, виждал съм, но не и на гърба на соламнийски рицар. — И свърши: — Ще ходим ли пеша през целия път до Квалинести, и ако да, ще престанеш ли да ме дърпаш за яката по толкова енергичен начин, понеже си на път да ми свалиш кожата.

Съвсем скоро кендерът откри, че му е позволено да задава колкото и каквито въпроси си поиска, стига да не очаква някой да му отговори. Сър Джерард не отвръщаше по никакъв друг начин освен с:

— Мърдай.

Все пак рицарят още бе доста млад, така че Тас се видя принуден да му посочи грешката, която допуска:

— Най-добрата част от приключението — каза той — е да разглеждаш забележителностите по пътя. Трябва да се научиш да оползотворяваш времето пълноценно, да се наслаждаваш на гледката, да проучваш разните му интересни неща, които виждаш, и да разговаряш с всеки, когото срещнеш. И ако само се замислиш, ще откриеш, че целта на приключението — като сражението с дракон например, или спасяването на вълнестия мамут — отнема съвсем малко време, и макар да е доста вълнуващо, преди и след него има много-много повече време — в отиване и връщане — а това време би могло да бъде истинско бреме, ако не поработиш върху него.

— Не съм тръгнал на забава — отговори Джерард. — Просто искам да приключвам по-скоро. С приключението и с теб. И колкото по-бързо свърша, толкова по-бързо ще постигна целта си.

— Която е? — попита Тас, възхитен от факта, че рицарят най-после му е проговорил.

— Да се присъединя към обсадените сили в Санкшън — отвърна Джерард. — А когато и това приключи, искам да освободя Палантас от бича на Рицарите на Нерака.

— Кои пък са тези? — поиска да узнае кендерът.

— Някога наричаха себе си Рицарите на Такхизис, но промениха името, след като им стана ясно, че Царицата никога повече няма да се завърне.

— Какво имаш предвид с това, „никога повече няма да се завърне“? Къде е отишла? — разпитваше Тас.

Джерард сви рамене.

— Хората разправят, че е поела нанякъде с останалите богове. Лично аз смятам, че да обвиняваме отсъствието на боговете за настъпилите тежки времена е просто начин да извиним собствените си провали.

— Боговете са си отишли! — Тасълхоф зяпна от учудване. — Кога?

Рицарят изсумтя.

— Няма да се хвана на игричките ти, кендере.

Тас се замисли дълбоко над думите на Джерард.

— Да не би случайно нещо да си объркал, ама съвсем наопаки? — попита най-накрая. — Да не би Санкшън да е в ръцете на мрачните рицари, а в Палантас да сте вие?

— Не, нищо не съм объркал. За жалост — отговори спътникът му.

Тас въздъхна дълбоко.

— Ужасно ме обърка.

Джерард изръмжа и пак смушка кендера, който отново бе забавил крачка. Краката му, както и той самият, също не бяха първа младост.

— Побързай — подкани го рицарят. — Не ни остава много.

— Така ли? — попита смирено Тас. — Да не би и Квалинести да са преместили?

— Ако толкова ти се ще да знаеш, уредил съм животни, които ни чакат при моста на Утеха. И преди да си задал поредния си въпрос, причината, поради която не поехме на път още от гарнизона е, че няма да използвам моя кон. Животното щеше да предизвика коментари и нежелани обяснения.

— Значи ще имам кон? Съвсем, съвсем мой? Колко вълнуващо! От толкова отдавна не бях яздил. — Тасълхоф спря и погледна рицаря. — Ужасно съжалявам, че те подцених. Май все пак разбираш това-онова от приключения.

— Мърдай — напомни му Джерард и отново го засили напред.

Внезапно на кендера му хрумна мисъл, която беше наистина удивителна и почти го накара да изгуби и малкото останал му дъх. Той замълча, за да напълни дробовете си с въздух, след което го използва, изстрелвайки въпроса, породен от внезапната мисъл:

— Ти не ме харесваш, нали, сър Джерард? — каза. Не беше нито ядосан, нито настроен обвинително. Просто изненадан.

— Да — отговори рицарят. — Не те харесвам. — Той отпи малко вода от кожения мях. Подаде го на Тас. — Ако е някаква утеха за теб, не влагам нищо лично. Чувствам се по този начин спрямо целия ти народ.

Кендерът обмисли и това, докато отпиваше от меха. Водата беше топла и с неприятен вкус.

— Поправи ме, ако греша, но предпочитам да ме мразят просто заради самия мен, отколкото заради това, че принадлежа към определен народ. Мога да направя нещо, ако причината е в мен, но почти нищо за това, че съм кендер, нали разбираш, понеже майка ми беше кендер и баща ми беше кендер, а то пък в огромна степен прави кендер и мен самия.

— Може и да съм искал да стана рицар — продължи след секунда, като загряваше по темата. — Всъщност сигурен съм, че е било така, но боговете са сметнали, че майка ми е твърде мъничка и едва ли е щяла да успее да роди някой толкова голям като теб, не и без значителни усилия, така че съм се родил кендер. Впрочем не се обиждай, но си взимам обратно думите, че съм искал да бъда рицар. Мисля, че най-много ми се е щяло да бъда драконид. Винаги съм си мечтал да имам криле. Естествено, това щеше да е невероятно трудно и майка ми едва ли би се справила.

— Мърдай — каза в отговор Джерард.

— Ще ти помогна с пакета, ако ми разкопчаеш белезниците — предложи Тас, мислейки, че ако от него има някаква полза, рицарят може и да го хареса.

— Не — отвърна спътникът му и нищо повече. Нито дори благодаря.

— Защо не харесваш кендерите? — настоя Тас. — Флинт винаги е твърдял, че не харесва кендерите, но знам, че дълбоко в себе си дори той не го вярваше. Убеден съм, че Рейстлин направо не ги понасяше. Веднъж се опита да ме убие и тогава вече наистина бях сигурен, че го знам. Все пак му простих, макар че никога няма да му простя, задето уби бедничкия Гнимш, но това е друга история. Ще ти я разкажа по-късно. Докъде бях стигнал? О, да. Щях да добавя, че Стурм Блестящото Острие беше рицар и харесваше кендерите, така че просто се чудех какво толкова лошо намираш в нас?

— Народът ти е лекомислен и безгрижен — каза твърдо Джерард. — Времената са трудни. Животът е сериозно нещо и трябва да бъде зачитан. Не можем да си позволим лукса на шегите и закачките.

— Но нали тъкмо когато няма шеги и закачки, животът става още по-труден? — възрази Тас. — Какво друго очакваш?

— Колко весело ти беше, когато те застигна новината, че стотици от народа ти в Кендерия са били избити от драконесата Малистрикс? — попита го мрачно рицарят. — И че онези, които все пак оцелели, са били принудени да напуснат домовете си и сега ги наричат „опечалените“, понеже знаят що е страх и вместо кесии, носят мечове? Смя ли се, когато чу тези новини, кендере, и пя ли „тра-ла, колко весело е днес“?

Тасълхоф се закова на място и се обърна толкова внезапно, че Джерард едва не се спъна в него.

— Стотици? Избити от дракон? — възкликна Тас. — Какво искаш да кажеш? Стотици кендери са измрели в Кендерия? Никога не съм го чувал. Никога не съм чувал нещо подобно! Не е вярно. Лъжеш… Не — добави нещастно, — забрави. Ти не можеш да лъжеш. Ти си рицар и въпреки че нищо не ти пречи да не ме харесваш, дадената клетва те задължава да говориш единствено истината.

Джерард мълчеше. После сложи ръка на рамото на кендера, обърна го в правилната посока и двамата отново тръгнаха по пътя си.

Тас усещаше някакво странно пробождане в областта на сърцето, леко пристягане, сякаш беше глътнал някоя змия-удушвач. Чувството не беше никак приятно. В този момент беше напълно сигурен, че рицарят е казал истината. Че стотици от неговия народ са измрели по ужасен и болезнен начин. Не знаеше как е възможно подобно нещо, но беше сигурен, че се е случило, както беше уверен, че тревата край пътя расте, че клоните на дърветата се поклащат на вятъра, а слънчевите лъчи напичат през зелените листа.

Беше самата истина в свят, в който погребението на Карамон съвсем не беше такова, каквото си го спомняше. Ала не беше истина в света от първото погребение на приятеля му.

— Чувствам се малко странно — рече с изтънял гласец Тас. — Някак замаян. Мисля, че ще повърна. Ако нямаш нищо против, ще помълча за известно време.

— Слава на боговете — каза рицарят, като добави поредното побутване. — Мърдай.

Продължиха мълчаливо. Някъде към средата на сутринта най-сетне достигнаха и Моста на Утеха. Той прехвърляше Потока на Утеха, бавно ручейче, криволичещо из предпланините на Стражевата верига, което след време игриво се изливаше през Южния проход, за да достигне водите на Бялата разпенена река. Мостът беше достатъчно широк, за да пропуска свободно каруци със стоки, конни екипажи и отделни пътници.

В отминалите дни преминаването по него бе напълно свободно, ала с увеличаването на движението по него се увеличаваха и трудностите по поддръжката и съответните разходи. Старейшините на Утеха обмислиха неприятната възможност мостът да продължи да изсмуква пари от общите данъци и стигнаха до решението да поставят бариера и човек, който да събира такса за преминаване. Таксата беше съвсем скромна. Естествено, Потокът бе доста плитък и можеше да се пресече на не едно и две места. Пътниците често избираха да преминат по някои от по-отдалечените бродове. Ала същинска бариера представляваха стръмните склонове по бреговете му. Не бяха малко случаите, при които цели каруци, натоварени със стоки, се преобръщаха във водата, така че повечето пътници предпочитаха да платят.

По това време на деня рицарят и кендерът бяха единствените преминаващи. Мъжът, който събираше таксата, тъкмо закусваше в колибата до моста. Недалече от колибата, под някакви тополи, растящи до брега на потока, бяха завързани два коня. В тревата наблизо пък спеше младеж, който и приличаше, и намирисваше на коняр. Единият от конете бе лъскаво-чер. Козината му искреше под слънчевите лъчи. Не беше много спокоен, постоянно риеше с копита и от време на време опъваше юздите, сякаш за да провери дали може да се освободи. Другият кон всъщност представляваше сиво пони с шарена окраска, живи очи и помръдващи уши и нос. Беше кобилка и копитата й почти напълно бяха скрити от дълги кичури козина.

При вида на понито змията-удушвач около сърцето на Тас най-сетне отпусна хватката си. Кончето тутакси го мярна и загледа към него с дружелюбен, макар и леко пакостлив поглед.

— Мое ли е? — попита възхитено и невярващо Тас.

— Не — отговори Джерард. — Конете са наети само за пътуването, това е всичко.

Той срита конярчето. Младежът се събуди, почеса се и се прозя, след което заяви, че за конете, седлата и одеялата му дължат трийсет стоманени монети, десет от които ще си получат обратно, веднага щом върнат животните здрави и читави. Джерард извади кесията си и му отброи парите. Конярчето на свой ред ги преброи недоверчиво, като се държеше възможно най-далеч от кендера, напъха монетите в собствената си кесия, а кесията пък напъха в оваляната си в сено риза.

— Как се казва понито? — попита очаровано Тасълхоф.

— Малка Сивушка — рече младежът.

Кендерът се намръщи.

— Явно нямаме голямо въображение. Мисля, че можехте да измислите нещо по-оригинално. А как се казва черният?

— Черньо.

Тас изпусна една дълбока въздишка.

Мъжът, който събираше таксата, се подаде от колибата си и Джерард му плати. Пазачът вдигна бариерата. Веднага след това мъжът се зазяпа в рицаря и кендера с повишен интерес и сякаш се приготви да прекара остатъка от сутринта в разискване на целта на пътешествието им.

Джерард отговори накратко с няколко „мда“ и „мне“, за да не изглежда неучтив. После помогна на Тасълхоф да се качи на понито, което извърна глава, за да го погледне и му намигна, сякаш двамата споделяха прекрасна тайна. Рицарят привърза здраво мистериозната раница и увития в одеяло меч за седлото си, взе юздите на понито и сам се метна на коня. Двамата препуснаха, оставяйки пазача да си говори съвсем сам до бариерата.

Джерард яздеше отпред, стиснал юздите в ръка, а Тас правеше всичко възможно да не се катурне от седлото, вкопчил окованите си ръце в него. Подобно на рицаря към кендера и Черньо очевидно не изпитваше особена симпатия към дребното пони. Може би това се дължеше на факта, че бе принуден да поддържа относително бавно темпо, но по-вероятно причината се криеше в това, че беше сериозен кон и приемаше като лично оскърбление игривите задявания на късокракия си роднина. Каквато и да беше причината, всеки път когато черният кон забележеше, че сивото пони се отклонява — независимо дали просто така или за да отхапе някое особено примамливо лютиче край пътя, той обръщаше глава и се втренчваше студено в него и ездача му.

Не бяха изминали и пет мили, когато Джерард обяви почивка. Той се изправи в седлото и огледа пътя и в двете посоки. Откакто бяха напуснали моста, пътуваха съвсем сами. Сега също не се виждаше жива душа. Рицарят скочи от седлото, свали наметалото, нави го и го привърза към одеялото на седлото си. Носеше черна броня, орнаментирана с череп и мъртвешка лилия — символът на мрачните рицари.

— Каква страхотна дегизировка! — възкликна възхитено Тас. — Каза на лорд Уорън, че ще пътуваш облечен като рицар и не го излъга! Просто не спомена какъв вид рицар ще си. Аз ще трябва ли да се преоблека като Мрачен рицар? Имам предвид — като Рицар на Нерака? О, не, ясно! Не ми казвай. Аз ще бъда твой затворник! — Кендерът беше изключително горд, че е успял да се сети съвсем сам. — Ще бъде много по-забавно… ъъм… интересно, отколкото очаквах.

Джерард не се усмихваше.

— Не сме на разходка, кендере — произнесе със строг, сериозен глас. — Държиш в ръцете си живота и на двама ни, както и изхода на цялата мисия. Трябва да съм си изгубил ума, за да ти се доверявам, но така или иначе нямам голям избор. Скоро ще навлезем в земи, контролирани от Рицарите на Нерака. Ако изпуснеш дори думичка за това, че в действителност съм от Ордена на соламнийците, ще ме арестуват и екзекутират като шпионин. Но преди да ме убият, ще ме измъчват, за да разберат какво знам. Използват приспособление, наречено диба, с което те разтягат, докато не си признаеш всичко. Виждал ли си как става това, кендере?

— Не, но веднъж видях Карамон да се разтяга и разправяше, че си било истинско мъчение…

Джерард не му обръщаше внимание.

— Завързват ръцете и краката ти на дибата и после започват да те разтягат в две противоположни посоки. Ръцете и краката ти, китките, лактите, колената и глезените се измъкват от ставите. Болката е непоносима, но красотата на мъчението е, че макар жертвата да е подложена на невероятни страдания, все пак не умира. Могат да те поддържат в това състояние в продължение на дни. Костите така и не зарастват както трябва. После се налага да те носят до ешафода и да те сложат в стол, за да те обесят. Такава ще е съдбата ми, ако ме предадеш. Разбираш ли?

— Да, сър Джерард — каза Тасълхоф. — И въпреки че не ме харесваш, трябва да ти призная, че не искам да те видя разчекнат на дибата. Може би някой друг — понеже досега не съм виждал да вадят ръка от ставата й, но със сигурност не теб.

Джерард очевидно не беше впечатлен от благородното предложение.

— Дръж си езика, за да не пострадаме и двамата.

— Обещавам — произнесе Тас, като издърпа опашката на косата си толкова силно, че в очите му се появиха сълзи. — Мога да пазя тайна. Пазил съм какви ли не, и то важни. Няма проблеми. Разчитай на мен или да не се казвам Тасълхоф Кракундел.

Това май също не впечатли рицаря кой знае колко. Като му хвърли един последен строг поглед, той се върна при коня си, метна се на седлото и препусна нататък — вече като мрачен рицар, повел след себе си затворник.

— Колко ще ни отнеме, докато се доберем до Квалинести? — попита Тас.

— При тази скорост, четири дни — отвърна Джерард.

Четири дни. Рицарят сякаш бе престанал да обръща внимание на кендера. Отказваше да отговоря, независимо какво го питаха. Остана глух дори за най-вълнуващите истории от репертоара на Тасълхоф и даже не се впечатли, когато кендерът заяви, че знае съвсем пряк път през Смрачената гора.

— Четири дни и трябва да търпя всичко това! Не че се оплаквам — говореше на понито си Тас сега, след като рицарят вече не го слушаше, — но това приключение започва да става все по-безинтересно. Даже въобще не е приключение. По-скоро си прилича на черна и неблагодарна работа, което, ако питаш мен, най-добре определя положението ни.

Кончето пристъпяше тежко по пътя си и двамата с ездача му унило се взираха към четирите дни, изпълнени с липса на разговори, нищо за правене и нищо за гледане освен дървета и планини, които щяха да са му интересни, ако имаше достатъчно време, за да ги проучи, но тъй като не можеше — и те му се струваха безинтересни, понеже и преди беше виждал достатъчно от тях в далечината. Беше толкова отегчен, че когато устройството за време отново се появи у него, кендерът се изкуши от мисълта да го използва. Всичко друго, даже да те настъпи гигант, си заслужаваше пред ужасяващата скука наоколо.

Въздържа се единствено заради факта, че най-сетне му се бе удало да поязди пони.

В този момент, конят се обърна, за да хвърли поредния гибелен поглед към сивото конче. Вероятно между него и ездача му бе възникнало нещо като взаимно разбиране, защото Джерард също се обърна.

Тас се ухили глуповато, сви рамене и му подаде Устройството за Пътуване във времето.

Рицарят накара коня си да спре, изчака понито да го догони и с лице, безизразно като черепа на черната му броня, протегна ръка. Взе троснато устройството и без да каже дума, го мушна в дисагите.

Тасълхоф въздъхна отново. Очакваха ги четири дълги ДНИ.

Загрузка...