Драконите на сломеното слънце

20 Предадени

Дните, прекарани в очакване, се отразяваха на Джерард благотворно. В дома на Кралицата-майка цареше мир и безоблачност. Всяка стая беше като зашумено зелено кътче, потънало в треви и цветя. Звукът на стичаща се вода успокояваше и утешаваше. Не притежаваше устройство за време и все пак имаше чувството, че тук времето е спряло. Слънчевите часове се стопяваха в сумрак, а сумракът чезнеше в нощ, след което отново настъпваше ден и сякаш никой не забелязваше разликата. В живота на елфите нямаше място за стичащите се песъчинки на часовника, или поне така си представяше Джерард. Така че през следобеда на деня, в който се канеха да заминат, по времето, когато влезе в градината и без да иска мерна отблясък на черна броня, омаята на съня приключи и той отново се видя обкръжен от жестоката реалност.

Рицарят на Нерака беше далече, но очевидно наблюдаваше къщата. Идилията окончателно се превърна в купчина натрошени парчета, а Джерард скочи обратно към вратата. Зачака напрегнато мрачните рицари да се появят и да заудрят по входа на дома, ала изминаха часове, без да дойде никой, така че в крайна сметка явно не го бяха забелязали. Все пак реши да бъде извънредно внимателен и да не си подава носа навън. Не и преди полунощ, когато трябваше да потеглят.

През изминалите дни рядко беше засичал Палин Маджере, за което всъщност изпитваше известна благодарност.

Джерард ненавиждаше грубостта, с която магьосникът се отнасяше с всички в къщата и особено към Лорана. На няколко пъти се опита да го оправдае пред себе си. Палин е изстрадал достатъчно, напомняше си той. Ала мрачното настроение на магьосника хвърляше непреодолима сянка дори и над най-слънчевия ден. Даже двамата елфи-прислужници гледаха да се движат на пръсти в присъствието му, за да не си навлекат непредсказуемия му гняв. Когато Джерард най-после спомена това пред Лорана, коментирайки поведението на Палин като грубиянска, чисто човешка проява, тя само се усмихна и го призова към търпение:

— Аз също съм попадала в плен — сподели тя с потъмнели от спомена очи. — В плен на Мрачната царица. Додето сам не попаднете в плен, сър, докато не ви хвърлят в мрак, самота, болка и страх, не вярвам да го разберете.

Джерард прие внимателния укор и не каза нищо повече.

Не се беше срещал особено често и с кендера, за което вече нямаше думи да изрази благодарността си. Палин Маджере държеше малкия негодник затворен с часове и неуморно го караше да повтаря отново и отново и в най-малки детайли абсурдните си разкази. Нито едно мъчение, изнамерено и от най-жестокия рицар на Нерака, не можеше да се сравнява със задължението да слушаш и издържаш пискливото гласче на кендера.

Нощта, в която трябваше да напуснат Квалинести, дойде твърде бързо. Сега светът отвъд тази градина и този дом, му изглеждаше като далечно, шумно и изпълнено с подлост място. Джерард със съжаление се връщаше към него. Струваше му се, че започва да разбира защо елфите не обичат да пътуват извън своето ведро и красиво царство.

Водачът-елф вече ги очакваше. Лорана целуна Тас. Кендерът усети, че е на път да се разплаче и реши да запази мълчание за цели три минути. Сетне кралицата любезно благодари на Джерард за помощта и му позволи да целуне ръката й, което той стори с уважение, възхищение и чувство за невъзвратима загуба. Най-накрая Лорана се обърна към Палин. Магьосникът остана сдържан и полуобърнат през цялото време, като че нямаше търпение да потегли.

— Приятелю — каза му тя, като докосна с длан ръката му, — струва ми се, че зная за какво мислиш.

Той се намръщи и поклати едва-едва глава.

Лорана продължи:

— Бъди внимателен, Палин. Мисли добре, преди да предприемеш каквото и да било.

Той не отвърна нищо, но я целуна по обичая на елфите и малко рязко заяви, че кралицата няма за какво да се тревожи и че той знае с какво се е заел.

Докато вървеше след водача, Джерард още веднъж се обърна, за да погледне към къщата на скалите. Прозорците й блестяха ярко като звездите, ала също като тях бяха твърде малки, за да разпръснат тъмнината на нощта.

— И все пак, без мрака — обади се внезапно магьосникът, — нямаше да знаем, че звездите съществуват.

„Значи така оправдаваш злото“ — помисли си Джерард. Той не коментира повече, а и Палин запази мълчание. За сметка на това Тасълхоф напълно компенсираше навъсената тишина помежду им.

— Човек би си помислил, че един прокълнат кендер би говорил по-малко — изръмжа Джерард.

— Проклятието не е засегнало езика ми — отбеляза Тас. — А по-скоро вътрешностите ми. Нали разбираш, нещо все ме свива. Някога проклинали ли са те така?

— Да, в момента, в който очите ми попаднаха върху теб! — отвърна рицарят.

— Вдигате толкова шум, че можете да събудите и пияно джудже! — отсече раздразнено водачът им, като говореше на Общия език.

Джерард нямаше никаква представа дали това е Калиндас или Келевандрос. Така и не се бе научил да отличава двамата братя. Бяха като близнаци, макар единият да бе по-възрастен от другия, или поне така му бяха казали. Освен това елфическите им имена започваха с „К“ и напълно се размазваха в съзнанието му. Можеше да попита Палин, но магьосникът не изглеждаше предразположен към разговори, погълнат в собствените си мрачни мисли.

— А дърдоренето на кендера е като чуруликане на птиче в сравнение с тропота и дрънченето на бронята ви, сър — допълни елфът. — Не че щеше да има някаква разлика, ако бяхте гол. Хората не могат и дъх да си поемат, без да вдигнат страшен шум. Обзалагам се, че пухтенето ви се чува поне от миля и половина.

— Промъкваме се из тази гора в продължение на часове — отвърна Джерард. — Няма ли най-после да пристигнем?

— Съвсем наблизо е — отвърна водачът им. — Поляната, където трябва да се срещнете с грифона, е в края на тази пътека. Ако умеехте да виждате като елфите, щяхте да я забележите. Всъщност мястото тук е подходящо за почивка. Най-добре да се държим настрана до последния възможен момент.

— Не се тревожи, никъде не отивам — произнесе с благодарност Джерард. Той хвърли войнишката си торба, отпусна се в подножието на една висока трепетлика, опря гръб на нея и изпружи крака. — Колко остава до изгрева?

— Час. А сега ще ви оставя за малко, за да половувам. Трябва да предложим на грифоните прясно месо, понеже огладняват от дългия полет, а и ще оценят жеста. Ще бъдете в безопасност, стига да не ви хрумне да се размотавате наоколо. — Казвайки последното, елфът погледна към кендера.

— Всичко ще бъде наред — произнесе първите си думи от часове насам Палин. Не беше седнал. Вместо това кръстосваше неуморно и нетърпеливо между дърветата. — Не, Тас. Оставаш тук с нас. Къде е устройството? Още е в теб, нали? Не, не ми го показвай. Просто исках да се уверя, че е в безопасност.

— О, в пълна безопасност е — рече Тас. — Не би и могло да бъде иначе, ако ме разбираш.

— Доста интересно време за лов — отбеляза Джерард, докато наблюдаваше изчезването на водача им сред сенките.

— Прави го, защото аз му наредих — обясни магьосникът. — Грифоните ще бъдат в далеч по-добро настроение, когато хапнат. А и пътуването ще бъде по-безопасно. Случвало ми се е да яздя грифон точно когато му скимва, че се интересува повече от празния си стомах, отколкото от човека на гърба си. Набеляза си елен и се спусна към него, така че не можех да сторя нищо друго, освен да се вкопча ужасено в гърба му. За щастие, всички, включително и елена, който чу виковете ми към грифона и се шмугна в храстите, излязохме от премеждието здрави и читави. След това звярът беше в толкова противно настроение, че отказа да лети с мен. Оттогава винаги нося със себе си храна, която предлагам в дар.

— Защо тогава елфът не е уловил нещо, преди да потеглим, вместо да го чакаме сега?

— Вероятно защото не е искал през целия път насам да влачи със себе си труп на животно — отговори язвително Палин. — А и имай предвид, че миризмата на прясно убито месо кара стомасите на елфите да се обръщат наопаки.

Джерард реши да замълчи. По тона на магьосника се разбираше, че Палин смята рицаря за идиот. Може би не беше искал да го каже точно по този начин, но така се разбираше.

— Между другото — обади се високомерно магьосникът, — исках да знаеш, че поне що се отнася до мен, смятам задължението ти към предсмъртната молба на баща си за изпълнено. Оттук поемам аз. Вече не е необходимо да си създаваш главоболия.

— Както желаете, сър — отвърна Джерард.

— Освен това искам да ти благодаря за стореното — продължи Палин, след като студенината във въздуха без малко не предизвика снеговалеж насред лято. — Свърши чудесна работа с риск за живота си. Наистина чудесна — добави по-меко. — Ще препоръчам на лорд Уорън да те удостои с публична похвала.

— Благодаря, сър — каза Джерард. — Просто изпълнявах дълга си към баща ви, когото уважавах много.

— За разлика от сина му, нали? — попита магьосникът.

Той се обърна и се отдалечи на няколко крачки с ръце в ръкавите на тъмната роба. Очевидно смяташе разговора за приключен.

Тасълхоф се примъкна по-близичко до рицаря и понеже ръцете на един кендер винаги са заети с нещо, започна да рови из джобовете на ризата, която, след големи молби от негова страна, Лорана му бе ушила. Ризата беше в толкова ярък цвят, че очите на Джерард се насълзяваха само като я погледнеше. Тас започна да изважда всички интересни неща, събрани из дома на кралицата и да ги разглежда под бледата светлина на луната и звездите.

Без никакво съмнение Джерард щеше да се почувства ужасно доволен, когато оставеше и кендера, и магьосника в Утеха. Така най-после щеше да се отърве и от двамата.

Небето над тях постепенно изсветляваше, звездите се скриваха, а луната ставаше все по-неясна. Но водачът им не се връщаше.

Наместник Медан достигна мястото за срещата с елфа заедно с ескорта си около час преди изгрев. Медан не слезе от коня. Имаше сведения, че из тази част на гората се мяркат бунтовници. Той се вгледа през сенките и парцаливата мъгла и реши, че мястото е чудесно за засада.

— Заместник-командир — каза той, — отиди да видиш дали нашият предател е наблизо. Спомена, че ще ни чака при трите бели скали ето там.

Заместник-командирът скочи от седлото. Запромъква се напред с наполовина измъкнат меч, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум. Носеше единствено нагръдника си. Останалата част от бронята бе оставил.

Конят на наместника не можеше да се успокои. Животното пръхтеше и непрестанно мърдаше с уши. Медан го потупа по врата:

— Какво има, момче? — попита тихо. — Какво има там?

Заместник-командирът изчезна между дърветата и няколко секунди по-късно отново се очерта като силует на фона на трите бели канари. Дори от мястото си Медан можеше да чуе острия му шепот. Не стана ясно дали някой му отговори, но явно го направи, защото войнът кимна и се върна да докладва.

— Предателят твърди, че тримата са недалече оттук, близо до поляната, където трябва да се срещнат с грифона. Каза, че ще ни отведе дотам. Каза и че трябва да вървим пеша. Конете щели да вдигнат твърде много шум.

Наместникът слезе от седлото и хвърли юздите на земята с една-единствена заповедна дума. Конят щеше да остане там, където му бяха наредили. Другият рицар също скочи на земята, като взе със себе си лък и колчан със стрели.

Тримата се запромъкваха през гората.

— Докъде стигнах — заяви сам на себе си Медан, докато отместваше едно клонче и внимаваше къде стъпва. Едва успяваше да следва гърба на човека пред себе си. Единственото, което се виждаше в нощта, бяха трите бели скали, но дори те понякога се скриваха в разпокъсаната мъгла. — Да се промъквам из шубраците като някакъв крадец. Да разчитам на думата на елф, който е готов да продаде господарката си за шепа стоманени монети. И за какво? За да направя засада на някакъв си проклет магьосник!

— Казахте ли нещо, сър? — попита заместник-командирът.

— Да — отвърна Медан. — Казах, че предпочитам да лежа мъртъв на бойното поле със стрела в сърцето, отколкото да бъда тук и сега. Как ти се струва това, заместник?

— Сър? — втренчи се неразбиращо войнът. Нямаше и най-малка представа за какво говори наместникът.

— Няма значение — изскърца със зъби Медан. — Продължавай напред — махна с ръка той.

Размазаното бледо лице на предателя елф се появи в мрака. Той вдигна бялата си ръка и даде знак на наместника да се приближи. Щом се озова при него, Медан го огледа сърдито:

— Е? Къде са? — Не искаше да използва името му. Не си струваше въобще да го нарича някак.

— Там! — посочи елфът. — Под онова дърво. Оттук не можете да го видите, но на сто крачки от тях има голяма поляна, където ще се срещнат с грифона.

Зората караше небето да сивее. Отначало не виждаше нищо, ала ето, че мъглата се раздели, разкривайки три сенчести фигури. Едната явно носеше тъмна броня. Медан не можеше да я види добре, но веднага се разбираше по дрънченето и тракането.

— Сър. — В гласа на предателя се долавяше нервност. — Ако повече нямате нужда от мен, трябва да тръгвам. Отсъствието ми може да бъде забелязано.

— Махай се — отговори Медан.

Елфът се плъзна безшумно и изчезна сред дърветата.

Наместникът даде знак на рицаря с лъка да се приближи.

— Помни, че драконът ги иска живи — каза той. — Цели се високо. Стреляй, само ако си сигурен, че няма да ги убиеш и по моя команда. Не избързвай.

Рицарят кимна и зае позиция в храстите. Запъна една стрела в тетивата и го погледна.

Медан зачака.

Джерард чу пляскащ звук, като от огромни криле. Никога през живота си не беше виждал грифон, но имаше чувството, че няма да му се наложи да чака още дълго. Той скочи на крака.

— Какво има? — Палин вдигна глава, стреснат от внезапното раздвижване на рицаря.

— Мисля, че чувам грифона, сър — отговори Джерард.

Магьосникът отметна качулката си, за да се вслуша по-добре и погледна към поляната. Грифонът още не се виждаше. Все още беше някъде между върховете на дърветата, но вятърът от крилете му започваше да мята във въздуха сухи листа и да вдига вихрушки от пясък и прах.

— Къде? Къде? — извика Тасълхоф, докато забързано събираше всичките си скъпоценности и ги тъпчеше където му попадне из джобовете.

Грифонът най-сетне се появи. Беше разперил неподвижно криле и се носеше по въздушните течения, за да омекоти кацането си. Джерард напълно забрави за раздразнението си от магьосника и досадния кендер. Сега звярът напълно поглъщаше вниманието му. Елфите яздят грифони по същия начин, както човеците яздят коне, ала малцина човеци имат шанса да яздят грифон. Грифоните изпитват вродено недоверие спрямо тях, понеже се знае, че човеците нерядко са ги преследвали и наранявали.

Джерард се опита да не мисли върху факта, че съвсем скоро ще му се наложи да довери живота си на звяр, който почти нямаше причини да го харесва. Просто му се налагаше да свикне с идеята, че се налага да язди едно от тези същества. Да язди не над път, а във въздуха. Високо във въздуха, така че и най-малката грешка би го запратила към неминуема и ужасна смърт.

Трябваше да се стегне. Да се изправи лице в лице със задачата, както и с всичко плашещо и обезкуражително в живота си. Забеляза гордата орлова глава, увенчана с бели пера, бляскавите очи и закривената човка, която можеше — или поне така се твърдеше — да пречупи гръбнака ти на две или да откъсне главата на човек направо от раменете му. Предните крака на създанието бяха орлови и имаха големи, извити нокти; задните крака и тялото пък бяха на лъв, покрити с мека, кафява козина. Крилата му бяха огромни, снежнобели отдолу и кафяви отгоре. Грифонът беше с цяла глава по-висок от Джерард.

— Само един е — обади се спокойно рицарят, сякаш срещата с грифон беше нещо съвсем обикновено за него. — Поне засега. И никаква следа от елфа.

— Странно — каза Палин, като се оглеждаше. — Чудя се къде ли изчезна? Въобще не е в негов стил.

Грифонът размаха криле и обърна глава, търсейки ездачите си. Вятърът, който предизвикваше, се превърна във вихрушка, разгони утринната мъгла и заогъва клоните на дърветата. Почакаха още малко, но друг грифон така и не се появяваше.

— Изглежда ще бъде само този, сър — обади се Джерард, като се стараеше в гласа му да не звучи облекчение. — Вие с кендера се качвайте. Ще се видим по-късно. Не се тревожете за мен. Все някак ще се измъкна от Квалинести. Все още разполагам с коня си…

— Глупости — пресече го рязко Палин, раздразнен от промяната в плана. — Грифонът може да носи и трима ни. Кендерът не се брои.

— Броя се и още как! — заяви докачено Тасълхоф.

— Сър, наистина нямам нищо против — започна Джерард.

В дънера на дървото до него се заби стрела. Друга профуча досами ухото му. Рицарят се хвърли на земята, като по пътя сграбчи кендера и го повлече след себе си.

— Сър, прикрийте се! — изкрещя към магьосника.

— Елфи-бунтовници — каза Палин, като надничаше през сенките. — Забелязали са черната ти броня. Спрете, ние сме приятели! — извика на елфически и размаха ръка.

Поредната стрела профуча и прониза ръкава на робата му. Той се втренчи в дупката разгневено и удивено. Джерард скочи към магьосника, сграбчи го и го дръпна зад ствола на един голям дъб.

— Това не са елфи, сър! — каза той и мрачно посочи една от стрелите. Върхът й бе стоманен и завършваше с черни пера. — А Рицари на Нерака!

— Ти също — отбеляза Палин, като хвърли поглед към нагръдника на рицаря, където се забелязваше изображението на черепа и лилията. — Или поне така би следвало да разсъждават те.

— О, съвсем наясно са — отвърна ядосано Джерард. — Онзи елф така и не се завърна. Предадени сме.

— Невъзможно… — започна магьосникът.

— Виждам ги! — изкрещя кендерът и посочи напред. — Ето там, в онези храсти. Носят черни брони.

— Имаш остро зрение — призна против волята си рицарят. Самият той не виждаше почти нищо в мъглата и ранните утринни сенки.

— Не можем да останем тук. Трябва да се доберем до грифона! — заяви Палин и се изправи.

Джерард го дръпна назад.

— Стрелците на Нерака рядко пропускат, сър. Няма да стигнете до него жив!

— Може би си прав — съгласи се магьосникът, като мислеше усилено. — И все пак не улучват за трети път. Ако сме предадени, значи знаят, че носим артефакта! Ето за какво са ни причакали. Искат да ни заловят живи и да ни разпитат. — Той стисна силно ръката на Джерард. Жестоко изкривените му пръсти болезнено впиха плетената ризница в плътта на рицаря. — Няма да им дам устройството. И няма да се дам жив! Не и този път! Чуваш ли? Няма!

В дънера на дървото се забиха още две стрели, карайки кендера, който междувременно бе подал глава, да се шмугне обратно зад прикритието си.

— Пфу! — рече, като опипваше опашката на главата си. — Косата ми още ли е на мястото си?

Джерард се взря в Палин. Лицето на магьосника беше невероятно пребледняло. Устните му се бяха превърнали в тънка черта. Отново си припомни думите на Лорана: Додето сам не попаднете в плен, не вярвам да го разберете.

— Вие тръгвайте, сър. Заедно с кендера.

— Не ставай глупав — каза Палин. — Тръгваме заедно. Те искат мен, понеже ще им бъда от полза, не теб. Ще те изтезават, а после просто ще те убият.

Зад тях се разнесе писъкът на грифона — високо, дрезгаво и нетърпеливо.

— Не аз постъпвам глупаво, сър — произнесе Джерард, като настойчиво го гледаше в очите, — а вие, ако не ме послушате. Мога да отвлека вниманието им. Мога да се защитя. А вие сте безпомощен. Освен ако не ви се намира някое заклинание на върха на пръстите?

От пребледнялото изражение на Маджере лесно можеше да се заключи, че осъзнава напълно ситуацията.

— Много добре — произнесе рицарят. — Взимайте кендера и безценния си артефакт и се махайте оттук!

Палин се поколеба за момент, загледан по посока на враговете им. Лицето му бе неподвижно, сковано и мъртвешки бяло. Той съвсем бавно отдръпна ръка.

— Ето в какво съм се превърнал — каза. — Безполезен. Разнебитен. Принуден да бяга, вместо да се изправи срещу противника…

— Сър, ако ще тръгвате, тръгвайте веднага! — напомни му Джерард, като измъкна меча си със звънтене. — Дръжте се ниско и използвайте дърветата за прикритие.

Той се надигна иззад дънера. После размаха меча и се втурна без всякакво колебание към залегналите в храстите рицари, като крещеше бойния си вик, за да привлече стрелбата към себе си.

Палин също се изправи. Улови кендера за яката и силом го вдигна на крака.

— Ти идваш с мен — нареди му той.

— Ами Джерард? — опъна се Тас.

— Чу го — отвърна магьосникът, докато го влачеше след себе си. — Всичко ще бъде наред. Рицарите не бива да се добират до артефакта!

— Но те не могат да ми го вземат! — запротестира Тасълхоф, като се извиваше в ризата си в опит да се освободи от хватката му. — Устройството винаги се връща при мен!

— Не и ако си мъртъв — отговори язвително Палин.

Кендерът внезапно се умълча. Той погледна магьосника с разширени от страх очи:

— Виждаш ли… виждаш ли някъде наблизо дракон? — попита нервно.

— Стига си се дърпал! — заповяда му Палин. Сега вече го улови за ръката и като използваше силите, които напиращият адреналин запращаше на талази през мускулите му, започна да блъска Тас през дърветата към грифона.

— Не се дърпам. Просто не ми е добре — защити се кендерът. — Мисля, че проклятието отново ме е спипало…

Палин не обръщаше внимание на оплакванията му. Чуваше как Джерард крещи предизвикателно срещу враговете им. До тях долетя още една стрела и падна на безопасно разстояние недалече от него. Черната мантия, мъглата и храстите го превръщаха в трудна мишена. Освен това винаги когато беше възможно, се държеше ниско и използваше дънерите на дърветата за укритие, както му бе казал рицарят.

Зад гърба им зазвънтя стомана. Стрелите престанаха да профучават. Джерард се сражаваше с рицарите. Сам.

Магьосникът мрачно продължаваше напред, като влачеше съпротивляващия се кендер, без да обръща внимание на непрестанните му протести. Нямаше основания да се гордее със себе си. Страхът и срамът го измъчваха по-силно от всяка стрела, която би могла да го прониже. Рискува един поглед назад, но вече не можеше да види нищо заради сенките и нощните изпарения.

Вече бяха съвсем близо до грифона. Съвсем близо до спасението. Забави крачка. Поколеба се и отново се обърна…

Обгърна го мрак. За пореден път се намираше в затворническата килия, пленник в лагера на Сивите мантии, разположен в близост с границата на Квалинести. Лежеше на дъното на дълбока, тясна яма, изкопана в пръстта. Стените около него бяха съвсем гладки. Не можеше да се покатери навън. Ямата бе затворена с желязна решетка. През дупките навлизаше малко свеж въздух и непрестанният, монотонно сипещ се дъжд. Водата на дъното бавно се покачваше.

Беше съвсем сам, принуден да живее в собствените си нечистотии. Принуден да се храни с остатъците, които от време на време му хвърляха. Нямаше пазачи. Не бяха необходими. Беше в капан и те го знаеха. Без да чува човешки глас в продължение на дни. Беше стигнал дотам, че почти приветстваше моментите, когато неговите мъчители спускаха до долу подвижна стълба и го извеждаха, за да го „разпитват“.

Почти.

Ярката, изгаряща болка отново се стрелна парещо през тялото му. Чупеха пръстите му бавно, един по един. Изтръгваха ноктите му. Бичуваха го с тънки кожени каиши, които прорязваха плътта на гърба му почти до костта.

Той потрепери. Прехапа език и усети вкуса на кръв и жлъчка от бунтуващия се стомах. Лицето му плуваше в пот.

— Съжалявам, Джерард! — произнесе задъхано. — Съжалявам!

Улови кендера за шията, вдигна го и го хвърли на гърба на грифона.

— Дръж се здраво! — нареди му той.

— Мисля, че ще повърна — отговори с изтънял гласец Тас. — Най-добре да изчакаме Джерард!

Палин нямаше време за хитруването му.

— Тръгвай! — заповяда на грифона, докато сам се наместваше на седлото между оперените крила. — Рицарите на Нерака са ни обградили. Ескортът ни се опитва да ги задържи, но не съм сигурен дали ще изкара още дълго.

Грифонът го погледна с ясното си черно око.

— Значи го изоставяме? — попита той.

— Да — отговори безизразно магьосникът. — Изоставяме го.

Грифонът не смяташе да оспорва решението му. Беше получил нарежданията, които искаше. Могъщите лъвски крака забиха нокти в земята, огромните криле се разпериха и създанието подскочи високо във въздуха. Описа кръг над поляната, за да набере височина и да избегне върховете на дърветата. Палин надникна надолу, опитвайки да съгледа Джерард. Слънцето току-що изскачаше над хоризонта, изпаряваше мъглата и гонеше нощните сенки. Между дърветата проблесна стомана и се чу дрънчене.

По силата на някакво необяснимо чудо, рицарят все още беше жив.

Палин отмести очи и се взря напред през брулещия вятър. Слънцето внезапно се скри зад огромната маса на скълбените буреносни облаци на хоризонта. Прогърмя. Изви се вледеняващ вятър, който бързо охлади потта по робата му и измокри косите му. Той отново потрепери и се зави по-плътно в тъмното наметало. Не погледна повече назад.

Грифонът бавно се издигаше над дърветата. Не след дълго въздушните потоци ги подхванаха и грифонът започна да се рее в синьото небе.

— Палин! — извика кендерът, като подръпна тревожно робата на магьосника. — Някой лети зад нас!

Палин се изви, за да погледне.

Зеленият дракон все още беше далече, но се движеше с голяма скорост. Крилата му разсичаха въздуха, ноктестите му лапи бяха притиснати плътно към тялото, а заострената опашка трептеше след него. Не беше Берил, а някой от нейните слуги, изпратен да изпълни заповедите й.

Естествено. Не би доверила толкова важна задача на Рицарите на Нерака. Искаше да бъде напълно сигурна, че ценната награда ще падне в лапите й. Той се наведе през рамото на грифона:

— Дракон! — изкрещя. — Източно от нас!

— Виждам! — озъби му се грифонът.

Палин засенчи очи, като се опитваше да не мига, за да не пропусне и един удар на крилата на дракона.

— Забеляза ни — обади се след малко. — Идва право към нас.

— Дръжте се! — Грифонът рязко наклони и се гмурна надолу. — Ще навляза в бурята. Може малко да ви поразтърси!

На хоризонта пред тях се издигаше стена от сиви и пурпурночерни облаци. В най-високите си части стената приличаше на настръхнала от заострени шпилове крепост. През пролуките между облаците надничаше светлина, сякаш във вътрешността на крепостта бяха запалени факли. Гръмотевиците тътнеха и боботеха.

— Тази буря никак не ми харесва — извика към грифона Палин.

— Кое ти харесва повече, вътрешностите на дракона ли? — Отвърна мрачно създанието. — Рано или късно ще ни настигне. Не мога да летя по-бързо.

Магьосникът погледна през рамо с надеждата, че грифонът не е успял да прецени правилно ситуацията. Огромните крила биеха във въздуха, челюстите на дракона се отвориха. Палин се вгледа в очите на преследвача си и видя в тях една-единствена цел, видя, че гледат право в него.

Той се залови здраво за юздите, притисна към себе си крещящия кендер и се приведе възможно най-ниско към грифона, за да избегне брулещия вятър. Първите дъждовни капки се стовариха тежко в лицето му.

Облаците нараснаха до невъобразими височини — извисяващи се, осветени сиво-черни кули, по-високи и от могъщата твърдина Пакс Таркас. Палин се взираше в тях със страхопочитание, докато вратът не започна да го боли от усилието да види къде свършват върховете им. Грифонът пикира още по-близо. Тасълхоф продължаваше да крещи нещо, ала вятърът просто изтръгваше думите от устата му и ги отвяваше назад заедно с пърхащата опашка на косата му.

Палин погледна назад. Драконът почти ги беше настигнал. Ноктите на огромния зелен звяр се свиваха от нетърпение да ги залови. Първо щеше да избълва срещу тях отровния си дъх, след това да улови и тримата в лапите си и да ги запрати към земята. С малко късмет падането щеше да ги убие. Първо щеше да се нахрани с грифона, а за десерт щеше да разкъса телата им и да прибере устройството.

Палин отвърна очи, втренчи се в бурята и смушка грифона, за да го накара да лети по-бързо.

Облачната крепост продължаваше да нараства. За миг го заслепи проблеснала мълния. Разнесе се гръм, сякаш някъде пред тях се завърташе огромно зъбчато колело. Стената от облаци внезапно се раздели, разкривайки мрачен, огряван от светкавици тунел, изпълнен със завесата на поройния дъжд.

Грифонът се гмурна през облаците. Дъждът се стовари хапещо върху тях, потапяйки целия свят в себе си. Магьосникът избърса водата от лицето си и се втренчи напред с благоговение. Летяха през зала с чудовищни размери. Редица след редица, от сивия под се издигаха огромни облачни колони и се губеха някъде сред врящия черен таван.

Облаците ги скриха напълно и се сключиха зад тях. Палин вече не виждаше абсолютно нищо друго освен петниста сивота. Не виждаше дори главата на грифона. Съвсем близо до него изпращя мълния. Долови мириса на сяра, а миг по-късно изтрещя оглушителна гръмотевица, която едва не накара сърцето му да спре.

Грифонът полетя на зигзаг между колоните, като ту се издигаше, ту пропадаше надолу, въртеше се в кръг или се връщаше назад. Пластовете замръзнал в пространството дъжд приличаха на сребристи драперии и ги измокряха до кости всеки път, когато влитаха през тях. Драконът не се виждаше никъде, но магьосникът все още чуваше дисонантния му рев, докато яростно се опитваше да ги открие.

Грифонът напусна отекващите коридори на крепостта от буреносни облаци и изплува сред слънчеви лъчи. Палин погледна назад и напрегнато зачака появата на дракона. Грифонът се изкиска тихо и със задоволство. Преследвачът им се бе изгубил някъде сред бурята.

Магьосникът не спираше да си повтаря, че така или иначе не бе имал голям избор, беше постъпил по най-логичния начин. Действията му бяха продиктувани от нуждата да защити артефакта. На практика Джерард му бе заповядал да тръгне без него. Оставането му едва ли щеше да промени много нещата. Тогава всички щяха да умрат, а устройството би попаднало в лапите на Берил.

Сега артефактът беше в безопасност. Джерард беше или мъртъв, или в плен и едва ли някой можеше да направи кой знае какво, за да го спаси.

— Най-добре да го забравя — промърмори Палин. — Да го изхвърля от ума си. Стореното — сторено, минало.

Трябваше да отхвърли всички угризения и чувството за вина, да ги запрати на дъното на тъмната яма в душата си и да покрие всичко с желязната решетка на необходимостта.

— Сър — доложи заместник-командирът на Медан, — рицарят ни атакува… сам. Магът и кендерът бягат. Какво ще заповядате?

— Наистина ни атакува сам — промърмори изненадано наместникът.

Соламниецът връхлиташе през храстите, размахал меч и със стария соламнийски боен вик на уста — вик, който Медан не бе чувал от дълго време. Гледката го връщаше обратно към дните, когато рицари в бляскави сребърни и черни доспехи се сблъскваха един срещу друг на полето на честта; когато ненадминати герои излизаха напред, за да се сражават до смърт един с друг, а от изхода на двубоя зависеха съдбините на цели армии; когато противниците си отдаваха взаимно чест, преди да пристъпят към смъртоносния бизнес на войната.

А къде беше той сега? В безопасност зад дънера на едно дърво. Стреляше наслуки по един грохнал магьосник и неговото приятелче кендер.

— Бих ли могъл да падна още по-ниско? — измърмори той.

Рицарят до него запъваше лъка си. Изгубил гърба на магьосника, той започна да се прицелва в краката на атакуващия рицар, надявайки се да спре устрема му и да го осакати.

— Остави — отсече Медан, като сложи ръка на рамото на стрелеца.

Заместник-командирът го погледна:

— Сър? Заповедите ви?

Соламниецът приближаваше. Магът и кендерът бяха извън обсега на стрелите им и вече се скриваха сред дърветата и мъглата.

— Сър, да ги последваме ли? — попита заместникът.

— Не — отговори Медан и забеляза как по лицето на мъжа пробягва колеблива изненада.

— Но заповедите, които имаме… — реши да опита все пак той.

— Известно ми е — каза рязко наместникът. — Искаш ли след време в някоя песен да се разказва как си прерязал гърлата на кендер и трудноподвижен магьосник? Какво ще кажеш вместо това да участваш в героична битка на равен с равен?

Рицарят очевидно не искаше да бъде запомнян в каквато и да е песен.

— Но нашите заповеди — повтори настоятелно.

„Проклет човек с дебела кратуна!“ — помисли си Медан и го изгледа заплашително.

— Вече получи своите заповеди, заместник-командир. Не ме карай да ги повтарям.

Между дърветата отново се смрачаваше. Слънцето бе изгряло, само за да могат буреносните облаци да уловят в непроницаемата си завеса топлината и лъчите му. В далечината прогърмя. Паднаха първите дъждовни капки. Кендерът и магьосникът бяха изчезнали. Навярно вече се намираха на гърба на грифона и напускаха границите на Квалинести. Далече от Лорана. А сега, с малко късмет, можеше да я предпази и от пряка обвързаност с магьосника.

— Хайде, посрещни го — каза той и махна с ръка. — Не виждаш ли, че те предизвиква?

Заместник-командирът се надигна от укритието с измъкнат меч. Стрелецът пусна лъка и извади камата си, готов да нанесе удар отзад, докато заместникът нападаше фронтално.

— Единоборство — допълни Медан и даде знак на стрелеца да се върне. — Изправи се лице в лице с него, заместник-командир.

— Сър? — попита недоверчиво рицарят. Той го погледна, за да провери дали не се шегуват с него.

„Каква ли е била професията му, преди да бъде посветен в рицарство? Наемник? Крадец? Обикновен бандит? Е, днес ще получи добър урок по доблест.“

— Чу ме — каза Медан.

Заместник-командирът размени погледи със своя другар, след което без всякакъв ентусиазъм пристъпи напред, за да посрещне нападението на връхлитащия соламниец. Медан се изправи на крака. Скръсти ръце на гърдите си и облегна рамо на едната от големите бели канари, за да наблюдава двубоя.

Заместник-командирът бе добре сложен мъж с як врат, широки рамене и мускулести ръце. Беше навикнал да разчита основно на грубата сила и подлостта. Личеше си, че основната му тактика се състои в това да нанася безразборни удари към противника, докато или щастливата случайност, или бруталната сила не му донесат исканата победа.

Рицарят се хвърли напред като пръхтящ бик и замахна с меча си в убийствена дъга. Соламниецът парира удара с такава сила, че между двете стоманени остриета припламнаха искри. Заместник-командирът удържа на натиска и се опита да изтласка противника. Соламниецът не можеше да се мери по сила с него. Очевидно веднага го разбра, защото реши да смени тактиката. Той политна назад, като за миг остана открит.

Рицарят на Нерака се подведе. Той скочи напред, издигнал оръжие с мисълта за финалния удар. Успя да рани врага си в горната част на лявата ръка. Мечът му проряза кожената ризница и разцепи грозно плътта под нея.

Соламниецът пое удара, без да трепне. Удържа се на крака, прецени момента до секундата и хладнокръвно промуши заместник-командира в стомаха.

Противникът му изпусна оръжието си и се преви на две с ужасен, бълбукащ крясък, като притисна ръце към корема си в опит да задържи напиращите да изскочат вътрешности. Соламниецът издърпа меча си, от устата на рицаря на Нерака блъвна кръв и мъжът се строполи на земята.

Преди Медан да е успял да го спре, другият рицар вдигна лъка и запрати стрела срещу победителя от двубоя. Стрелата потъна дълбоко в бедрото му и го накара да изкрещи от болка и да изгуби равновесие.

— Страхливецо! — изруга наместникът. Той изтръгна лъка от ръцете на рицаря и го разби в канарата.

Стрелецът най-после извади меча си и се втурна срещу ранения соламниец. Медан обмисли възможността да прекрати устрема му, но в крайна сметка реши, че му е любопитно да види как ще се справи противникът им с новото предизвикателство. Загледа безстрастно, като се отдаваше на радостното усещане след дълги години отново да присъства на битка на живот и смърт.

Стрелецът беше нисък, лек мъж, далече по-предпазлив от загиналия заместник-командир. Не бързаше особено. Вместо това изпробваше слабите места на врага си с резки, бързи удари, колкото да го изтощи. При един от тези удари късият му меч засегна соламниеца в лицето, малко под вдигнатото забрало. Раната не беше сериозна, но кръвта избликна изобилно и се застича по едното му око. Рицарят мигна няколко пъти, за да вижда по-добре и отново се хвърли напред. Лицето му се изкривяваше от болка всеки път, когато се наложеше да отпусне тежестта си върху ранения крак. Стрелата продължаваше да стърчи от бедрото му. Така и не му бе останало време да я измъкне. В този момент атакуваше. Налагаше се да приключи със сражението възможно най-бързо. В противен случай рискуваше да рухне от умора.

По небето пропълзя мълния. Заваля по-силно. Мъжете се бяха вкопчили един в друг над трупа на заместник-командира. Соламниецът нанасяше разсичащи и промушващи удари. Мечът му сякаш беше едновременно на няколко места като нападаща змия. В този момент стрелецът изпитваше сериозни затруднения да държи тази змия и отровните й зъби надалече от себе си.

— Добър удар, соламниецо — произнесе тихо и на няколко пъти Медан, докато с удоволствие наблюдаваше война. Веднага ставаше ясно, че е изключително умел, а обучението му е било първокласно.

Най-сетне рицарят на Нерака се подхлъзна в мократа трева. Противникът му скочи напред с ранения си крак и заби острието на меча в гърдите му. Стрелецът падна, а заедно с него, като едва си поемаше дъх, на колене падна и соламниецът.

Медан излезе иззад канарата на открито. Рицарят чу стъпките му и отново се изправи, викайки от болка. Раненият крак едва издържаше тежестта му. Соламниецът с накуцване опря гръб в дънера на едно дърво, за да има повече стабилност и вдигна меча си. Сега вече можеше да погледне смъртта в лицето. Знаеше, че не може да спечели тази последна битка, но поне щеше да умре изправен, не коленичил.

— Смятах, че пламъкът отдавна е изтлял в сърцето на Рицарството, но явно съм сгрешил. Ето, че гори поне в сърцето на един — каза Медан, като се изправи пред него. Ръката на наместника почиваше върху дръжката на оръжието.

Лицето на рицаря приличаше на кървава маска. Иззад нея към Медан се взираха две стряскащо сини очи, в които нямаше надежда, но нямаше и страх.

Той очакваше първия удар на наместника.

Медан стоеше в калта и под дъжда, обкрачил труповете на двамата си подчинени и също чакаше.

Соламниецът се поколеба. Внезапно разбра съвсем ясно какво се опитва да постигне наместникът. Чакаше го да рухне, искаше да го залови жив.

— Бий се, проклетнико! — изкрещя и се хвърли напред.

Медан отстъпи встрани.

Нападателят му забрави, отпусна цялата си тежест върху ранения крак, който не издържа, а той изгуби равновесие и се стовари на покритата с шума земя. Дори и така, той положи усилия отново да се изправи, но вече бе прекалено слаб. Беше изгубил твърде много кръв. Очите му се затвориха. Мъжът отпусна лице в калта редом с телата на двете си жертви.

Медан го преобърна. Притисна бедрото му с една ръка, а с другата издърпа стрелата от него. Рицарят изпъшка от болка, но остана в безсъзнание. Наместникът свали наметалото си, наряза го на дълги ивици и вещо измайстори от тях турникет, с който да овладее изтичането на кръвта. Сетне уви тялото на война с остатъците от наметалото, за да го поддържа топъл.

— Изгуби доста кръв — каза Медан, докато прибираше меча в ножницата си, — но си млад и силен. Лечителите ще се справят.

Доведе конете на двамата убити рицари и безцеремонно хвърли телата им върху седлата на животните, след което ги привърза към тях. Изсвири на собствения си кон, който се зададе в тръс и покорно застана до него.

Наместникът вдигна соламниеца на ръце и го настани в седлото. Прегледа раната още веднъж и със задоволство установи, че турникетът е успял да спре кръвта. Отпусна превръзката леко, за да не прекъсне напълно притока на кръв към крака и също се качи на седлото. Притисна рицаря към себе си, взе юздите на другите два коня и като ги поведе след себе си, пое по дългия път обратно към Квалиност.