Драконите на сломеното слънце

2 Силваношей

Странната, неестествена буря връхлиташе над цял Ансалон. Светкавиците кръстосваха земята, подобно на гигантски войни, запращащи мълнии от унищожителен огън. Древни дървета — огромни дъбове, устояли и на двете Катастрофи — избухваха в пламъци и за миг се превръщаха в димящи, почернели останки. Вихрушките следваха тътнещите светкавици и разкъсваха на парчета всяка къща по пътя си, вдигаха с лекота във въздуха дъски, тухли, камъни и мазилка. Внезапните проливни дъждове се изсипваха и караха реките да се надигат, да заливат бреговете си и да отнасят младите кълнове на бъдещата реколта — току-що напъпили с надежда за спокойни летни дни.

В Санкшън и на обсадени, и на обсаждащи не остана нищо друго, освен да напуснат постовете си и да потърсят закрила от вилнеещата буря. Уловените в открито море кораби опитаха някак си да се спасят. В резултат много от тях потънаха, а за други не се чу нищо. По-късно някои — макар и закърпени надве-натри — доплаваха до дома, носейки истории за удавени моряци или работещи денонощно помпи.

По покрива на Великата библиотека в Палантас се появиха неизброими пукнатини. Дъждът започна да се просмуква във вътрешността, хвърляйки Бертрем и останалите монаси в луда паника, докато се опитваха да запушат пробивите и да подсушат наводнения под. В Тарсис дъждът беше толкова силен, че морето, което бе изчезнало по време на Катаклизма, отново се завърна за почуда и удивление на всичките му жители. Новообразуваното море пресъхна само няколко дни по-късно, оставяйки след себе си купища мъртва риба и чудовищна воня.

Бурята връхлетя остров Скелсий с особена сила. Ветровете потрошиха всеки прозорец в Любящо сърце. Корабите, закотвени в пристанището, бяха запратени срещу доковете и превърнати в трески. Гигантският прилив успя да удави повечето сгради и къщи, построени в близост до брега. Хиляди загинаха и безброй останаха без дом. Бежанци от всички кътчета на острова се стичаха към Цитаделата на светлината, умолявайки мистиците да им укажат помощ.

Сега Цитаделата беше като пътеводен светлик на надеждата за потъналия в непрогледен мрак Крин. След изчезването на боговете, Златна Луна бе направила всичко възможно, за да запълни зейналата празнина, обръщайки се към мистичната сила на сърцето. Така светът получи ново изцеление. Златна Луна беше истинското доказателство, че макар Паладин и Мишакал вече да ги нямаше, все още съществуват хора, в чиито сърца живее добрината и любовта към боговете.

И все пак Златна Луна остаряваше. Споменът за боговете отслабваше. А и — или поне така изглеждаше — заедно със спомена отслабваше и добрината на сърцето. Един по един мистиците усещаха как могъществото им се отдръпва — отлив, който никога повече нямаше да се завърне. Независимо от всичко обаче те нямаха нищо против да разтворят широко вратите на Цитаделата и сърцата си, за да помогнат доколкото им е по силите на жертвите на бурята, предоставяйки подслон и закрила, утеха и лечение на пострадалите.

Соламнийските рицари, разположили свое укрепление на острова, също взеха участие, изправяйки се срещу нов враг — един от най-страшните врагове, с които благородните войни се бяха сблъсквали досега. С риск за живота си рицарите изваждаха хора от бушуващите води, измъкваха ги изпод развалините на рухнали къщи, работеха неуморно в дъжд, вятър и непрогледен мрак, за да спасят живота на онези, заради които бяха положили тържествена клетва пред Кодекса на честта.

Цитаделата на светлината устоя на яростта на бурята, макар множеството й сгради да понесоха сериозен удар от свирепите ветрове и проливния дъжд. С последното издихание на чудовищната си мощ бурята запрати срещу кристалните стени парчета град с размерите на човешка глава. Навсякъде, където парчетата удряха, се появяваха мънички пукнатини. Дъждовната вода се просмукваше през тях и се стичаше надолу по стените като сълзи.

Едно от най-големите парчета навярно бе поразило стените някъде в близост до покоите на Златна Луна, основателка и господарка на Цитаделата, Мистиците чуха шум от разтрошено стъкло и веднага се спуснаха, за да се уверят, че всичко с възрастната жена е наред. За тяхно изумление, откриха, че вратата към стаята й е заключена. Започнаха да удрят по нея и да умоляват Златна Луна да им позволи да влязат.

Нечий глас, нисък и ужасяващ глас, който беше неин и едновременно с това не приличаше на никой друг, им нареди да я оставят на мира и да се заемат с по-належащите си задължения. Други се нуждаят от помощта ви, казваше гласът, не аз. Объркани и смутени, повечето от мистиците се подчиниха. Онези, които все пак се позабавиха, по-късно разказваха как от вътрешността на покоите се разнесъл звук от ридания — сърцераздирателни и изпълнени с отчаяние.

— Тя също е изгубила силите си — говореха мистиците пред вратата. Решили, че разбират, те най-сетне я оставиха сама.

Когато отново настъпи утринта и слънцето се издигна над хоризонта, обливайки всичко в злокобна червена светлина, хората се заоглеждаха, парализирани от ужас пред унищожението, което ги бе връхлетяло през изминалата нощ. Мистиците се върнаха пред покоите на Златна Луна, за да помолят за съвет, но така и не получиха отговор. Вратата към стаята й си оставаше заключена и залостена.

Бурята не отмина и елфическото кралство Квалинести — земите, отдалечени от родните гори на елфите не само на стотиците мили разстояние, но и с древните омраза и недоверие, възцарили се през годините между двете нации. Там вихрените ветрове изтръгваха от корен гигантски дървета и ги разхвърляха по пътя си като клечки за Квин Таласи, популярната елфическа игра. Бурята разтърси Кулата на Говорителя на Слънцето от самите й основи, превръщайки красивите стъклописи на легендарните й прозорци в дъжд от натрошени парчета, пръснати навсякъде по пода. Надигналите се води заляха ниските етажи на наскоро построената твърдина на Мрачните рицари в Нови Пристан, като ги принуди да сторят онова, което никой враг не можеше да стори — да вдигнат ръце и да напуснат позициите си.

Бурята наруши дрямката дори на великите дракони — потънали в охолство и тлъстини в своите натъпкани със съкровища бърлоги. Връх Малис — леговище на Малистрикс, огромната червена драконеса, която сега наричаше себе си Кралица на Ансалон, с намерението в съвсем близко бъдеще да се превърне в Богиня на Ансалон, стига нещата да вървят все така добре — също почувства разтърсващата й сила. Дъждът оформи бушуващи реки, които нарушиха покоя във вулканичния дом на Малис. Водите нахлуха в езерата от лава, вдигайки огромни облаци зловонна пара, изпълваща пещери и коридори. Измокрена и заслепена, драконесата полетя от зала в зала, за да намери местенце, което все още не е засегнато от бурята и отново да се върне към дрямката си.

Най-сетне Малис бе принудена да се спусне до най-ниските равнища на планинския си дом. Тя беше древен дракон и притежаваше злокобна мъдрост, така че почти веднага долови неестествения произход на бурята и това я накара да изпита леко безпокойство. Като мърмореше ядосано нещо, драконесата влезе в Залата на Тотема. Тук, върху една огромна плоска черна скала, бяха струпани черепите на всички по-нискостоящи дракони, които бе погълнала от появата си на този свят насам. Един върху друг, като паметник на нейното величие, стояха черепите — сребърни и златни, червени и сини. Всеки от тях пазеше спомена за спечелена битка, за победен и разкъсан на парчета враг. Малис почувства как при вида на натрупаните черепи лека-полека започва да се отпуска. Поне тук дъждът едва ли щеше да успее да проникне. Дори воят на вятъра вече не се чуваше, а отблясъците на мълниите не можеха да нарушат сладката й дрямка.

Тя се загледа към празните очни ями на драконовите черепи и навярно заспа, понеже изведнъж й се стори, че черепите са оживели и на свой ред отвръщат на погледа й. Изсумтя и вдигна глава. Взря се по-внимателно. Езерото от лава разпръскваше зловещата си светлина в цялата зала и караше черепите да изглеждат така, сякаш й намигаха. Драконесата се смъмри за проявеното нездраво въображение, отново се уви около тотема, въздъхна и потъна в дълбок сън.

Друга от великите драконеси, една от зелените, помпозно нарекла себе си Берилинтранокс, също не можеше да заспи. Леговището на Берил бе оформено от две живи дървета, огромни лози — една желязна и една червена. Клоните на лозите-близнаци бяха сплетени толкова гъсто едни в други, че до този момент нито капка не бе успявала да проникне във вътрешността му. Ала дъждът, който се сипеше от скълбените черни буреносни облаци над тях, сякаш смяташе за лично предизвикателство целта да проникне възможно най-дълбоко сред дебелите листа. Веднага щом първата капка успя да намери пътя си до леговището, я последваха още хиляди от малките й събратя. Берил отвори сънено очи, учудена от необичайното усещане за вода върху носа си. В същия момент един от чудовищните стволове на червеното дърво, което оформяше част от колонадата на леговището й, бе поразен от мълния. Дървото избухна в пламъци. Огънят се разгоря и както при маслената лампа, започна бързо да се разпространява, подхранван от потоците дъждовна вода.

Гневният рев на Берил мигом вдигна на крак слугите й и те се хвърлиха да потушават разрастващия се пожар. Сините и червени дракони, които се бяха присъединили към нейната свита, изправени пред избора или да бъдат с нея, или да попаднат в търбуха й, рискуваха всичко, за да изтръгнат с лапи горящите клони и да ги хвърлят в морето. В същото време драконидите насичаха пламтящите ластари на лозите и гасяха пламъците с пръст и кал. Мнозина изгубиха живота си в тази неравна борба, но в края на краищата леговището на Берил бе спасено. В продължение на дни след това, драконесата остана в ужасно настроение и беше напълно убедена, че бурята е предизвикана от нейната братовчедка Малис. В плановете на Берил определено влизаше един ден да завладее леговището на Малис. В този момент обаче на драконесата не й оставаше нищо друго, освен да използва магическите си способности — също отслабващи, нещо, за което тя със спотаен гняв обвиняваше своята братовчедка, — за да закърпи положението и да се заеме с подготовката на жестоко отмъщение.

От своя страна Келендрос Синия (изоставил старото име Ские заради новото и далеч по-великолепно, значещо „Буря над Ансалон“) беше един от малкото местни дракони, успели да оцелеят по време на голямата Драконова чистка. Понастоящем той владееше Соламния заедно с всичките й околности. Освен това в задълженията му влизаше да надзирава Скелсий и Цитаделата на светлината, чието присъствие благосклонно понасяше, понеже — според собствените му думи — намираше за забавни опитите на дребничките човеци да се противопоставят на настъплението на всепоглъщащия мрак. В действителност истинската причина, поради която избягваше да се занимава с Цитаделата, бе нейният пазител, сребърният дракон Огледало. Огледало и Ский бяха отколешни врагове и сега, във взаимната им ненавист по отношение на новите велики дракони, избили толкова много от техните събратя, двамата бяха, ако не приятели, то поне недотам враждебно настроени един към друг.

Бурята създаде много повече главоболия на Келендрос, отколкото на която и да е от двете велики драконеси. Въпреки че — и това бе най-странното — яростта й не нанесе чак толкова щети на леговището му, колкото на техните. Драконът кръстосваше неуморно огромната си пещера в планините Вингаард и наблюдаваше как огромните буреносни войни запращат унищожителни мълнии срещу подстъпите на Кулата на Върховния свещенослужител, когато му се стори, че сред шума навън долавя нечий глас, глас, който пееше за смърт. Келендрос така и не можа да заспи. Вместо това остана буден до сутринта.

Бурята вършееше все тъй унищожително, дори когато връхлетя над древното кралство Силванести. Елфите бяха издигнали над Силванести магически щит, който до този момент не само отблъскваше атаките на мародерстващите дракони, но и опитите на останалите раси да навлязат в техните земи. Щитът най-сетне им позволи да постигнат главната си историческа задача — да се изолират напълно от неприятностите, сполетели останалата част от света, но не можеше да ги предпази от дъждовните капки, вятъра и светкавиците.

Ужасяващите вихрушки отнасяха къщи, мълниите изгаряха цели дървета. Река Тон-Талас придойде, принуждавайки онези, които живееха по бреговете й, да потърсят подслон по околните възвишения. Водата заплаши дори дворцовата градина — Градината на Астарин, където се издигаше магическото дърво, отговорно — както смятаха някои — за целостта на щита, разпънат над кралството. Магията на дървото го запазваше непокътнато. И наистина, когато бурята спря, откриха, че почвата около корените му е напълно суха. Всичко останало в градината бе удавено или отнесено. Горските градинари и елфите от двореца, известни с безкрайната си любов и нежна отдаденост към всички треви, дървета и билки — привързаност, която можеше да се сравнява единствено с любовта им към собствените им деца — бяха съкрушени при вида на ужасните разрушения, които бурята бе оставила след себе си.

Не след дълго навсякъде отново кипеше усилена работа. Елфите разравяха собствените си градини, за да възвърнат към живот великолепната Градина на Астарин. Все пак мнозина със свито сърце отбелязваха, че откакто са издигнали щита, растенията в градината са започнали да боледуват, а сега така или иначе са на път да изгният окончателно, най-вече понеже слънчевите лъчи и без друго с мъка достигаха подгизналата земя.

Скоро странната буря най-после напусна континента и полесражението, в което го бе превърнала — като победна армия, оставяща след себе си разруха и разорение. На следващата утрин жителите на Ансалон щяха да се събудят и потресено да се взрат в нанесените щети, след което бързо да се заемат да утешават осиротелите, да заравят мъртвите и да си разказват един на друг истории за злокобните предзнаменования от изминалата нощ.

И все пак през тази нощ поне един от тях се наслаждаваше на бурята. Името му беше Силваношей, беше млад елф и в този миг ликуваше. Трясъкът на крачещите гигантски войни, мълниите, подобни на искри от сблъсъка на мечове, отекваха в кръвта му като призива на бойни барабани. Силваношей не потърси закрила от бурята. Вместо това той излезе навън по времето, когато тя вилнееше с най-съкрушителната си сила. Младият елф стоеше в центъра на неголямо открито пространство сред гората, вдигнал лице към жилещите дъждовни капки, потопен в порой от всепроникваща вода, отдаден на чувството, че бурята е способна да отмие всички негови желания и дори най-неясните мечти, стаени в сърцето му. Наблюдаваше вцепеняващата мощ на проблясващите мълнии, наслаждаваше се на разтърсващия тътен, смееше се при внезапните съкрушителни пориви на вятъра, огъващи велики дървета, каращи ги да свеждат снага и да отдадат почит на яростта на бурята.

Силваношей бе син на Портиос — някога гордия владетел на Квалинести, а сега низвергнат от собствения си народ и наречен „мрачен елф“, или елф, обречен да живее завинаги извън светлината на обществото на елфите. Майка на Силваношей пък беше Алхана Звезден бриз, водачката на Силванести в изгнание — съдба, заслужена от нея, след съгласието й да се омъжи за Портиос. Бракът помежду им целеше най-сетне да обедини двете нации под едно крило, за да могат заедно да се изправят срещу омразните дракони и да извоюват жадуваната независимост.

Наместо това женитбата им само задълбочи съществуващите ненавист и недоверие. В този момент Квалинести бе под управлението на Берил и на практика се смяташе за окупирана територия, стопанисвана от Рицарите на Нерака. Силванести от друга страна беше отрязан от реалния живот, изолиран по волята на собствените си жители, които като деца се криеха под своя щит и се надяваха, че това одеяло ще ги спаси от чудовищата, спотайващи се в мрака навън.

Силваношей беше единственото дете на Портиос и Алхана.

— Силван се роди в годината на Войната на Хаоса — имаше обичай да казва Алхана. — Двамата с баща му бягахме постоянно. По това време всеки наемен убиец имаше разрешението на елфите да ни погуби и да прослави името си, независимо дали в очите на управниците в Квалинести или Силванести. Силван се роди в деня, когато погребаха двама от синовете на Карамон Маджере. Хаос беше негова бавачка, Смърт — негова акушерка.

На практика Силван бе отгледан в настръхнал от въоръжени мъже и жени лагер. Бракът на родителите му, ако и продиктуван от политическата ситуация, скоро прерасна в любов, приятелство и безкрайно взаимно уважение. Така двамата поведоха безкрайна, неблагодарна битка, първо срещу мрачните рицари, вече управници на Квалинести, а по-късно и срещу страховитата драконеса Берил, която бе пожелала земите на елфите и бе настояла да получава данък от тях в замяна на собствения им живот.

Когато се разнесоха слуховете, че елфите от Силванести са успели да издигнат щит над земите си, щит, чиято цел бе да защити нацията от нападенията на драконите, Алхана и Портиос видяха в събитието възможност за спасение на своя народ. Алхана веднага отпътува заедно с хората си на юг, оставяйки Портиос да продължи сам борбата за Квалинести.

Опитът й да се свърже с елфите от Силванести завърши с пълен провал. Изпратеният посланик така и не бе успял да преодолее издигнатата преграда. Последвалата атака срещу щита — едновременно със стомана и магия, също доведе до неуспех. Колкото повече Алхана изучаваше този щит, толкова по-ужасена бе от мисълта, че елфите са в състояние да понасят присъствието му над главите си.

Всичко, което се докоснеше до него, умираше. Горите в близост до границите му бяха пълни с измрели или умиращи дървета. Поляните постепенно се превръщаха в посивели стърнища. Цветята повяхваха, съсухряха се и се превръщаха във фина сива пепел, която покриваше труповете на мъртвите като гробовен саван.

За всичко е виновна магията на щита! — пишеше тя в едно от писмата си до Портиос. — Щитът не защитава земите ни, а е на път да ги погуби!

Елфите в Силванести не се интересуват от това — бе неговият отговор. — Сега страхът е техният единствен съветник. Страх от великани, страх от човеци и дракони, страх от ужаси, които дори не могат да назоват. Щитът е просто външната проява на техния страх. Нищо чудно, че всичко, което се докосне до него, изтлява и загива!

Това беше и последното, което Алхана чу от съпруга си. В продължение на години двамата бяха поддържали връзка посредством съобщения, носени от бързоногите вестоносци на елфите. Постепенно сведенията за обезкуражителната му борба с Берил ставаха все по-мрачни. А после дойде денят, когато вестоносецът не се бе завърнал от Квалинести. Алхана изпрати втори, но и той, както и първият, повече не се появи. Вече няколко месеца подред от Портиос липсваха каквито и да е вести. Най-накрая, притисната от липсата на достатъчно хора, Алхана реши да не рискува повече.

Бурята завари нея и войните й след поредния безполезен опит да пробият щита, намерили подслон в древна надгробна могила в близост до границата на Силванести. Бяха я открили доста отдавна, още при първите опити на Алхана да изтръгне контрола над родната си страна от ръцете на хора, които очевидно водеха народа й към окончателна гибел.

При други, далеч по-щастливи обстоятелства, елфите не биха си позволили да нарушават съня на мъртвите, ала в момент, в който ги преследваха великани и отчаяно се нуждаеха от леснозащитима позиция, нямаха голям избор. Все пак, преди да пристъпят в гробницата, Алхана нареди да извършат необходимите обреди за умилостивяване, за да измолят от духовете разрешение и разбиране.

Могилата се оказа празна. Нямаше нито мумифицирани трупове, нито кости или каквито и да било следи, че някой някога е бил погребван в нея. Елфите приеха това за знак, че делото им е справедливо. Алхана не спори с тях, макар да почувства горчивата ирония от факта, че тя — единствената и законна Кралица на Силванести — е принудена да дири подслон в дупка в земята, която дори мъртвите бяха изоставили.

Понастоящем ползваха надгробната могила за щаб. Нейните рицари и лични охранители също бяха вътре. Останалата част от армията бе разположена на лагер в околността. Периметърът се наблюдаваше от съгледвачи, които постоянно бяха в движение, за да наблюдават отблизо намиращите се в района великани. Съгледвачите нямаха за цел да влизат в схватка с врага, а по-скоро да открият навреме приближаването му и незабавно да я информират, за да могат да организират защитата си.

Подразделението на Горските градинари се бе погрижило около могилата да израсте барикада от сплетени тръни. Растенията разполагаха с противни бодили, способни да проникнат дори под дебелата кожа на великан. Зад барикадата — кой както може, — се бяха разположи войните на Алхана. След това ги връхлетя бурята.

Палатките почти незабавно рухнаха под непосилната тежест на проливния дъжд, принуждавайки елфите да потърсят безредно укритие зад канари и в ями, като доколкото можеха, гледаха да се държат по-далече от високите дървета — мишени на чудовищните мълнии.

Измокрени до кости, измръзнали и ужасени от бурята, каквато между другото дори най-старите измежду тях не си спомняха да са преживявали някога, войните поглеждаха към подскачащия под проливния дъжд като някакъв лунатик Силваношей и изумено клатеха глави. Макар в действителност да не му се възхищаваха, нито пък да го уважаваха, елфите го харесваха. Силваношей беше красив и обаятелен, покоряваше с веселата си природа и бе добър събеседник, с глас тъй сладък и мелодичен, можеше лесно да убеди дори птиците по дърветата да накацат по протегнатите му ръце.

В много отношения той не приличаше на никой от родителите си. Не беше мрачен, суров и решителен по природа като баща си и злите езици нашепваха, че може и да не е негов син, макар приликата така или иначе да бе така близка, че не можеше да има никакво съмнение. Освен това Силваношей, или Силван, както го наричаше майка му, не бе наследил нейното типично царствено поведение. Имаше нещо в него от нейната гордост все пак, но доста малко от състраданието й. Беше го грижа за народа, но не притежаваше неугасващите й любов и отдаденост. Самият той смяташе решимостта й да пробие щита за пълна загуба на енергия и не можеше да проумее защо похабява толкова време и усилия, за да се върне при хора, които дори не искаха да произнасят открито името й.

Сега, когато Портиос малко или много бе изгубен за нея, Алхана обожаваше сина си до полуда. Чувствата на Силван по отношение на майка му бяха далеч по-сложни, въпреки че младежът не можеше да ги разбере напълно. Ако го попитаха, вероятно би отвърнал, че я обича и я издига на пиедестал и това наистина беше вярно. Ала тази любов приличаше на масло, плуващо по повърхността на неспокойна вода. Понякога Силван усещаше, че изпитва гняв към родителите, гняв, който го тревожеше със своето заслепение и сила. Алхана и Портиос го бяха ограбили. От детството му, от всякакви удобства, от законното право да бъде сред своя народ.

По време на бурята надгробната могила остана сравнително суха. Кралицата стоеше на входа и наблюдаваше проливния дъжд, като едновременно мислеше с тревога за сина си — застанал гологлав под пороя, изложен на чудовищните мълнии и дивите ветрове — и с горчивина си даваше сметка, че дъждовните капки пробиват с лекота щита над Силванести, докато тя, при цялата мощ на армията си, така и не бе успяла.

Една особено могъща светкавица едва не я заслепи. Оглушителният тътен разтърси могилата из основи. Загрижена за Силваношей, тя пристъпи няколко крачки напред и напрегнато се взря през дъждовната завеса. Още една мълния разцепи небесата с пурпурнобялата си светлина и почти веднага й позволи да го открие — вгледан нагоре, с отворена уста, крещящ срещу гръмотевиците с присмех и предизвикателство.

— Силван! — извика Алхана. — Навън не си в безопасност! Прибери се при мен!

Той не я чуваше. Поредната гръмотевица премаза думите й, а вятърът ги отнесе надалече. Може би все пак младежът усети нейната загриженост, понеже обърна глава:

— Не е ли великолепно, майко? — изкрещя. Вятърът, който бе отнесъл нейните думи, довя неговите ясно и силно.

— Ще заповядате ли да изляза и да го довлека обратно, кралице? — попита нечий глас над рамото й.

Алхана стреснато се обърна:

— Самар! Изплаши ме!

Елфът се поклони.

— Съжалявам, Ваше величество. Не исках да ви тревожа.

Не бе доловила приближаването му, но в това нямаше нищо чудно. Дори и да не трещяха гръмотевици, Алхана не би могла да го чуе — не и ако той не го пожелаеше. Самар произхождаше от Дома на Регента. Портиос го бе назначил в нейната свита и оттогава насам — повече от трийсет години — елфът й служеше вярно и неотклонно.

Понастоящем Самар беше заместник-командир и на практика предвождаше армията й. Алхана много добре знаеше, че я обича, въпреки че никога не би споменал за чувствата си, оставайки лоялен към Портиос и като към приятел, и като към свой владетел. Освен това Самар разбираше, че тя е вярна на своя съпруг, макар да не бяха получавали вести от Портиос вече няколко месеца. Любовта му към Алхана беше дар и той го полагаше в краката й всекидневно, без да очаква каквото и да е в замяна. Стигаше му дори това, че може да крачи редом с нея и да осветява пътя й по мрачната пътека на живота, който водеха.

Самар не изпитваше подобни чувства към Силваношей. Смяташе го за разглезено конте, а в ежедневието им нямаше място за такива като него. Заместник-командирът приемаше живота като непрестанна битка, която трябва да бъде водена и печелена. Лекомислието и смехът, шегите и лудориите биха били приемливи за принц, чието кралство се намира в състояние на мир — принц, който като принцовете на елфите в едни по-щастливи времена, по цял ден няма много за вършене, освен да се учи да свири на лютня или да съзерцава съвършенството на розовата пъпка. Пламенната младежка кръв съвсем не беше на мястото си в свят, в който елфите се бореха единствено за своето оцеляване. Бащата на Силваношей бе изчезнал и вероятно вече бе мъртъв. Майка му излагаше собствения си живот на неразумни рискове и се хвърляше срещу съдбата, а тялото и духът й всеки ден понасяха нови и нови рани. Самар смяташе смеха и приповдигнатия дух на Силван за публично оскърбление и лична обида.

Единственото нещо, което може би си струваше в младежа, бе, че по някакъв незнаен начин, дори когато никой и нищо не можеше да я разведри, винаги успяваше да извика усмивка по устните на Алхана.

Тя положи ръка на рамото на Самар.

— Кажи му, че се тревожа. Глупави майчини страхове. Или не дотам глупави — добави сама на себе си, понеже Самар вече се бе отдалечил. — Има нещо злокобно в тази буря.

Самар моментално се измокри до кости, сякаш току-що бе пристъпил под водопад. Поривите на вятъра го препъваха. Той се наведе и закрачи упорито срещу непрестанния воден поток, като не спираше да проклина глупавото безгрижие на Силван.

Младежът просто стоеше с отметната глава, затворени очи и полуотворени устни, разперил ръце и изложен на дъжда. Валеше тъй проливно, че дъждът бе успял да смъкне вълнената риза от раменете му. Водата се стичаше по полуголото му тяло.

— Силван! — изкрещя Самар в ухото на младия елф. Той го улови за рамото и здравата го разтърси. — Излагате се пред всички! — произнесе тихо и разгневено. Разтърси го отново. — Майка ви си има достатъчно грижи, че да добавяте и тази към тях! Прибирайте се там, където ви е мястото!

Клепачите на Силван се отвориха съвсем леко. Очите му бяха пурпурни, подобни на тези на майка му, но не толкова тъмни; имаха цвета по-скоро на вино, отколкото на кръв. Бяха изпълнени с екстаз. Устните му се раздалечиха в усмивка.

— Светкавиците, Самар! Никога не съм виждал такива. Не само мога да ги видя, но и да ги почувствам. Докосват ме и ме карат да настръхвам. Обгръщат ме в пламъци. Гръмотевиците ме разтърсват до дъно и чувствам как земята помръдва под краката ми. Кръвта ми гори, а дъждът, жилещият дъжд успокоява треската ми. Няма опасност за мен, Самар. — Усмивката на младежа стана по-широка. Дъждовната вода се стичаше по лицето и косите му. — Опасността е не по-голяма от това да съм в леглото с любовница…

— Непристойни думи, принц Силван — смъмри го заместник-командирът с едва сдържан гняв. — Трябва да сте…

Думите му рязко бяха прекъснати от сигнала на ловните рогове. Изпълнените с екстаз сънища на Силван се разпръснаха на стотици парченца от този звук — може би първото нещо, което си спомняше да е чувал като малко дете. Това беше звукът на предупреждението, звукът за приближаваща опасност.

Очите на младежа се отвориха напълно. Не можеше да каже със сигурност от каква посока идваше, струваше му се, че се разнася навсякъде около тях. Алхана стоеше на прага на гробницата, заобиколена от рицарите си. Всички се взираха напрегнато през дъждовната завеса.

Внезапно откъм храстите шумно изскочи съгледвач. Нямаше време за потайно придвижване. Нито пък нужда.

— Какво има? — извика Силван.

Без да му обръща внимание, войникът се втурна към заместник-командира.

— Великани, сър — изкрещя.

— Къде? — попита рязко Самар.

Съгледвачът си пое дъх:

— Навсякъде около нас, сър! Обградени сме. Въобще не сме ги чули. Възползвали са се от бурята, за да прикрият стъпките си. Предните отряди се изтеглят зад барикадата, но тя е…

Елфът не успя да продължи — не можеше да си поеме достатъчно въздух. Вместо това посочи на север.

Нощта се раздираше от странен пурпурнобял отблясък, подобен на този от мълниите. Ала този отблясък не изчезваше, а ставаше все по-ярък.

— Какво има? — надвика трясъка на мълниите Силван. — Какво означава това?

— Барикадата на Горските градинари гори — отвърна мрачно Самар. — Добре е, че вали. Дъждът ще изгаси огъня…

— Не, сър. — Съгледвачът най-сетне успя да си поеме въздух. — Барикадата беше ударена от светкавица. Не само на едно място, а на няколко.

Този път той посочи на изток и запад. Пожарите вече се виждаха от всички страни. Пламъците изригваха навсякъде, но не и на запад.

— Дъждът въобще не успява да изгаси огъня. Дори му помага да се разгори. Сякаш някой излива масло от небесата.

— Кажи на Горските градинари да използват магията си, за да го потушат.

Съгледвачът го погледна безпомощно.

— Сър, Горските градинари са изтощени до крайност. Заклинанието, което използваха, за да издигнат барикадата, отне почти всичките им сили.

— Как е възможно? — настоя ядосано Самар. — Това е съвсем просто заклинание… Не, няма значение!

Знаеше отговора, макар да не искаше да го признае. През последните две години вълшебството на елфите бе започнало постепенно да отслабва. В началото загубата се чувстваше едва-едва и се отдаваше на изтощение или болест, ала с времето чародеите се принудиха да признаят, че магическите способности им се изплъзват като зърно, изтичащо през пръстите на невнимателен стопанин. Успяваха да задържат част от прежното си могъщество, но недостатъчно. Елфите не бяха единствени. До тях достигаха слухове, че същото се случва и с магьосниците на човеците, ала това бе малка утеха.

Великаните бяха използвали бурята като прикритие, за да се промъкнат покрай съгледвачите по предните линии и в момента атакуваха часовите. Бодливите прегради горяха ожесточено на няколко места в основата на възвишението. Отвъд пламъците командирите вече подреждаха стрелците с лъкове и се готвеха да дадат първия отпор. Върховете на стрелите проблясваха като искри.

Поне на първо време огънят щеше да задържи великаните, ала веднага щом изгаснеше, врагът щеше да се хвърли в атака. Стрелците едва ли щяха да бъдат от съществено значение в мрака, дъжда и силния вятър — със сигурност ги грозеше провал. А когато ги прегазеха, щеше да се разрази неминуема касапница. Великаните мразеха всички раси по лицето на Крин, ала омразата им към елфите бе особено силна и се простираше обратно във времето до сътворението, когато все още са били красиви и обичани от боговете. По-късно боговете отвърнали своята благосклонност от великаните и я насочили към новите си любимци, елфите. Великаните така и не можеха да им простят това.

— Офицерите при мен! — извика Самар. — Старши командир! Подреди стрелците си в линия зад копиеносците при бариерата и им нареди да не стрелят преди да са получили нареждане.

Той се втурна във вътрешността на могилата. Силван го следваше плътно. Вълнението му от бурята се бе заменило с напрегнатото, пламенно очакване на предстоящата битка. Алхана хвърли на сина си разтревожен поглед. След като се увери, че всичко с него е наред, тя изцяло насочи вниманието си към Самар и струпаните наблизо командири.

— Великани? — попита.

— Да, кралице. Използвали са бурята като прикритие. Вестоносецът смята, че вече са ни обградили. Но не съм сигурен дали може да му се вярва напълно. Според мен пътят на юг все още е открит.

— Предложения?

— Ваше величество, предлагам да се изтеглим възможно най-бързо по посока на крепостта на Стоманения легион. Контролирано отстъпление. Преговорите ви с рицарите на човеците минаха добре. Смятам, че…

Планове и кроежи. Стратегия и тактика. Силван имаше чувството, че му се повдига от тях. Дори мисълта за това го караше да се поболява. Младежът използва възможността да се измъкне незабелязано, след което забързано навлезе във вътрешността на могилата, където бе постелята му. Порови под одеялото и измъкна оттам меча, който беше купил в Утеха. Вдигна оръжието пред себе си и удовлетворено кимна. Изглеждаше ново и блестящо. Ръкохватката му бе оформена като клюн на грифон. Държеше се трудно — клюнът се забиваше болезнено в дланта ти — ала като цяло изглеждаше великолепно.

Силваношей не бе войн. Никога не го бяха обучавали за такъв. Вината не беше негова, а изцяло на Алхана, която неизменно се възпротивяваше в това отношение.

— За разлика от моите ръце, неговите — казваше тя, като улавяше ръцете на сина си — няма да бъдат докоснати от кръвта на никой от расата му. Тези ръце ще лекуват раните, които баща му и аз, и то против волята ни, бяхме принудени да нанесем. Ръцете на моя син никога няма да пролеят елфическа кръв.

Ала сега не ставаше дума за кръвта на елфите, а за тази на великани. Майка му не можеше да му попречи да се включи в битката. Силван беше израснал невъоръжен в лагер, населен с войни и често имаше усещането, че останалите го гледат отвисоко, че дълбоко в себе си другите го смятат за страхливец. Така той взе решение да закупи меча в пълна тайна, след което се погрижи да вземе няколко урока по фехтовка (които бързо му омръзнаха); оттогава насам с нетърпение очакваше удобен случай да докаже храбростта си.

И ето, че най-сетне имаше тази възможност. Силван пристегна меча около слабия си кръст и отново се присъедини към офицерите. Оръжието подрънкваше и се удряше в бедрото му.

Вестоносците на елфите продължаваха да пристигат от всички страни, носейки новини за положението им. Неестественият огън поглъщаше барикадата с обезпокоителна бързина. Неколцина великани вече бяха направили опит да я пресекат, но това само ги бе превърнало в лесна мишена за стрелците. За нещастие всяка стрела в обхвата на огъня пламваше и изгаряше, още преди да е стигнала целта си.

Плановете за изтегляне вече бяха приведени в ход — Силван така и не успя да чуе всички подробности. Нещо за отстъпление на юг, където да се срещнат с въоръжен отряд на Стоманения легион. Командирите един по един започваха да се връщат при своите войни. Накрая от офицерите останаха само Самар и Алхана. Двамата разговаряха бързо и тихо.

Силван изтегли със звън меча от ножницата и го размаха, като едва не отряза ръката на Самар.

— Какво, в името на… — Заместник-командирът се втренчи раздразнено в кървавата резка на ръкава си и изгледа ядосано младежа. — Дайте ми това! — Той посегна и още преди Силван да е успял да реагира, измъкна оръжието от пръстите му.

— Силваношей! — Алхана очевидно също бе ядосана. Както обикновено. — Нямаме време за тези глупости! — Кралицата му обърна гръб. Знак, че е силно раздразнена.

— Не са глупости, майко — отвърна предизвикателно Силван. — Не, не ми обръщай гръб! Не и този път! Няма да ти позволя да се скриеш зад мълчанието. Този път ще ме чуеш и ще изслушаш онова, което имам да кажа!

Алхана се обърна съвсем бавно. Втренчи се внимателно в него. Очите й бяха огромни, а лицето — пребледняло.

От притеснение останалите присъстващи не знаеха накъде да погледнат. Никой не смееше да оспорва решенията на кралицата, никой не можеше да й противоречи, нито дори и твърдоглавият й син. Самият Силван бе поразен от собствения си кураж.

— Аз съм принц на Силванести и Квалинести — продължи той. — За мен е привилегия и задължение да се присъединя към отбраната и да защитя народа си. Нямаш никакво право да се опитваш да ме спреш!

— Имам пълното право, сине — отговори Алхана. Тя го улови за китката. Ноктите й пронизаха плътта му. — Ти си наследникът, единственият наследник. Ти си всичко, което ми е останало… — Кралицата замълча, моментално съжалила за изреченото. — Простете ми. Нямах предвид, че съм лишена от всичко. Всичко, което съм и което имам, принадлежи на хората около мен. А ти, Силван, си всичко онова, което народът ни има. Сега отиди да си събереш нещата — заповяда му с глас, в който се четеше усилието й да се овладее. — Рицарите ще те отведат дълбоко в гората…

— Не, майко, повече няма да се крия — отговори твърдо той, като се стараеше да говори решително, спокойно и с уважение. Ако се държеше като капризно дете, каузата му щеше да бъде изгубена. — През целия ми живот си се отнасяла с мен като с предмет. Винаги, когато възникне опасност, ме отпращаш надалече, напъхваш ме в пещера или под някое легло. Нищо чудно, че хората ми не ме уважават достатъчно. — Той отмести очи към Самар, който го наблюдаваше мълчаливо и сериозно. — Искам този път да свърша и моята част от работата, майко.

— Добре казано, принц Силваношей — кимна Самар. — И все пак елфите имат една поговорка: „Мечът в ръката на неумелия приятел е по-опасен от меча в ръката на врага ми“. Никой не се учи да се сражава в навечерието на битката, младежо. Независимо от всичко, ако наистина горите от желание да се заемете сериозно, с удоволствие и при други обстоятелства съм готов да ви дам първите уроци. Междувременно, има нещо друго, което можете да направите. Мисия, която е точно за вас.

Заместник-командирът много добре разбираше какъв отзвук ще предизвикат думите му. Ето защо никак не се изненада, когато острият като бръснач гняв на Алхана намери нова мишена:

— Самар, трябва да поговорим! — Заповедните нотки в гласа й се долавяха съвсем ясно. Тя обърна гръб на всички и с високо вдигната глава се оттегли в дъното на могилата. Самар почтително я последва.

Отвън долитаха викове и крясъци, звук от бойни рогове, както и дълбоките, ужасяващи ревове на великаните, примесени с туптящия напев на барабаните. Бурята продължаваше нестихващо изцяло в полза на враговете им. Силван стоеше в близост до изхода и се бореше със смесените си чувства, едновременно горд и ужасен, предизвикателен и разтърсван от напиращите опасения. Напорът на тези чувства го объркваше. Опита се да види какво става, ала гъстият дим от барикадите се стелеше плътно през разчистеното пространство пред могилата. Постепенно виковете и писъците отслабваха и замлъкваха. Искаше му се да подслуша разговора, който неговата майка и Самар водеха и наистина можеше да се промъкне в близост до тях, но бързо отхвърли мисълта като детинска и под достойнството му. И бездруго можеше да си представи онова, което казваха в този момент. Често ставаше свидетел на подобни спорове.

И в действителност не беше твърде далеч от истината:

— Самар, много добре знаеш какви са плановете ми за Силваношей — заяви Алхана, веднага щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от останалите. — Но независимо от това ми се противопоставяш и окуражаваш неразумното му поведение. Дълбоко съм разочарована от теб.

Думите и вложеният в тях яд бяха пронизващи и накараха Самар да потръпне. Ала Алхана беше кралица и носеше отговорност за своите хора, както и самият той. В задълженията му влизаше да мисли за настоящето и бъдещето им. В това бъдеще елфите се нуждаеха от силен наследник, а не от мамино синче като Гилтас, синът на Танис Полуелф, който точно в същия момент си играеше на управление в Квалинести.

Все пак Самар не можеше да си позволи да изрази онова, което мисли. Той не каза: „Ваше величество, това е първият признак на някакъв характер, който виждам в сина ви и смятам, че трябва да го насърчим“. Освен войник, заместник-командирът беше и дипломат:

— Ваше величество — произнесе бавно, — Силван е на трийсет години…

— Дете… — прекъсна го Алхана.

Самар се поклони почтително.

— Може би по нормите на народа на Силванести, кралице. Но не и в съответствие с тези в Квалинести. Съгласно законите там, възрастта му вече изисква чин във войската. Доста отдавна щяха да му позволят да започне военното си обучение. Алхана, Силваношей навярно е твърде млад — добави, решил да изостави формалните обръщения, както правеше често, когато оставаха насаме, — но помислете само за изключителния живот, който той е принуден да води! Приспивните му песни разказваха за военни подвизи, люлееше го щит вместо креватче. Никога не е познавал роден дом. Случаите, при които е виждал родителите си в една и съща стая от раждането му насам, сигурно се броят на пръсти. При битка го целувате и отпътувате, може би устремена към смъртта си. Той знае, че в такива случаи може никога да не се завърнете, Алхана. Виждам го в очите му!

— Опитах да го защитя от всичко това — отвърна тя, вгледана замислено в сина си. В този момент приликата с Портиос бе толкова силна, че чувствата бяха на път да я залеят изцяло. — Какво ще ми остане, ако го изгубя, какво би могло да оправдае продължаването на това пусто и безнадеждно съществуване?

— Не можете да го предпазите от живота, Алхана — възрази внимателно Самар. — Не и от ролята, която му е писано да играе. Принц Силваношей е прав. Той има отговорности към своя народ. Ще му позволим да ги следва и — наблегна той — едновременно с това ще го изведем встрани от пътеките на опасността.

Кралицата не отговори, но от погледа й се разбираше, че му дава неохотното си разрешение да продължи.

— Само един от съгледвачите ни се завърна в лагера — каза заместник-командирът. Останалите са или мъртви, или се сражават за живота си. Сама споменахте, че трябва да изпратим известие на Стоманения легион и да ги предупредим за атаката. Предлагам да изпратим Силваношей с молба рицарите да се вдигнат на крак и да ни се притекат на помощ. Върнахме се съвсем наскоро от крепостта, няма как да е забравил в коя посока се намира. Главният път е недалече от лагера. Ще го открие лесно… Така няма да го заплашва голяма опасност. Великаните все още не са ни обградили напълно. А и ще бъде далеч по-добре защитен, ако се намира извън лагера. — Самар се усмихна. — Ако имах право на глас, кралице, вие също щяхте да се присъедините към него.

Алхана отвърна на усмивката му. Гневът й се бе изпарил.

— Мястото ми е при войниците, Самар. Аз бях тази, която ги доведе тук. Те се сражават за моята кауза и ще изгубят всякакво доверие в мен, ако ги напусна. Да, предполагам, че си прав за Силван — добави мрачно. — Не е необходимо да натриваш повече сол в раните ми.

— Кралице, нямах предвид, че…

— О, напротив, Самар — каза спокойно тя, — но думите ти извират от сърцето и в тях има истина. Ще натоварим принца с тази мисия. Синът ми трябва да отнесе вестта за положението, в което сме изпаднали, при Стоманения легион.

— Когато се върнем в крепостта, ще се погрижа да бъде възхвален за куража си — предложи той. — И лично ще му купя меч, който съответства на принц, а не на клоун.

— Не, Самар — възпря го Алхана. — Може да носи вести, но никога няма да позволя да държи меч. В деня, когато той се роди, дадох тържествена клетва пред боговете, че той не ще вдигне ръка срещу собствения си народ. Елфите няма да проливат кръвта си заради него.

Заместник-командирът се поклони и мъдро запази мълчание. Беше опитен пълководец и знаеше кога е време да заповяда настъпление, кога да спре, кога да упражни натиск или да изчака. Алхана се отправи тържествено към предната част на могилата.

— Синко — произнесе, а в гласа й не се долавяше и следа от каквито и да било емоции или чувства. — Взех решение.

Силваношей се обърна, за да се изправи лице в лице със своята майка. Дъщеря на Лорак, злочестия крал на Силванести, станал едва ли не причина за окончателния край на народа си, Алхана Звезден Бриз се бе заела да плати за злодеянията на своя баща и да откупи греховете му пред елфите. За нещастие, опитите й да наложи обединение с техните братовчеди от Квалинести и желанието й да сключи съюз с човеците и джуджетата я доведоха до това, че елфите не желаеха да имат нищо общо с нея и я бяха изолирали не без помощта на щита и всичките странични последици, до които той водеше във връзката им с останалия свят и другите култури.

Кралицата навлизаше в зрелите си години, все още далеч от старостта както я разбираха елфите, невероятно красива, по-красива от всеки друг път в живота си. Косите й бяха черни като дълбините на морето, където не прониква слънчев лъч. Очите й, някога с цвят на аметисти, отдавна бяха потъмнели, сякаш от всичките страдания и неправда, които бе принудена да види в живота си. За близките до нея красотата й не бе благословия, а причинител на скръб. Подобно на легендарното Драконово копие, чието откриване бе помогнало светът отново да намери себе си, човек също можеше да си помисли, че Алхана е обгърната в лед. Не беше възможно да разбиеш стените и защитната бариера, която сама бе издигнала край себе си, без при това да разбиеш на парчета и жената отвътре.

Само синът й, само Силван имаше силата да разтопи този лед, да протегне ръка и да почувства живата топлина на жената-майка, а не на кралицата. Ала жената вече я нямаше. Майката я нямаше. Сега пред него, студена и неумолима, се възправяше кралицата. Изпълнен със страхопочитание, смирен и изплашен от мисълта, че може би се е държал глупаво, той се свлече на колене пред нея.

— Майко, прости ми — каза младежът. — Ще се подчиня. Още сега ще напусна…

— Принц Силваношей — произнесе кралицата. Сега гласът й съдържаше в себе си нотки на официалност, с каквито никога не се бе обръщала към него. Младежът не знаеше дали трябва да се чувства поласкан или така, сякаш е изгубил нещо, безвъзвратно и завинаги. — Командир Самар изрази нуждата ни от вестоносец, който да се свърже с аванпоста на Стоманения легион. Трябва да уведомиш рицарите за отчаяното ни положение. Предай на техния предводител, че смятаме да се изтеглим, давайки отпор. Ще оценим подкрепата му, ако мобилизира силите си и причака великаните при кръстопътя, за да ги нападне по десния фланг. В момента, в който ги атакуват, ще се обърнем и също ще се включим в битката. Ще ти се наложи да пътуваш бързо, в нощта и през бурята. Не позволявай на нищо да те отклонява от пътя ти, Силван, защото съобщението е важно и трябва да намери получателя си.

— Разбирам, кралице — отговори той. Младежът се изправи, изчервен от удържаната победа, чувствайки как усещането за опасност прорязва кръвта му като мълния. — Няма да предам вашите или надеждите на народа си. Благодарен съм за гласуваното доверие.

Алхана взе лицето му в ръцете си. Бяха тъй студени, че той не успя да овладее потреперването си. Тя притисна устни към челото му. Допирът й бе изгарящ като лед и смрази сърцето му. От този момент нататък винаги щеше да си спомня за тази целувка. Зачуди се дали бледите устни не бяха оставили незаличимия си отпечатък върху кожата му.

Решителният професионализъм на Самар му се притече на помощ:

— Знаете посоката, принце — обади се той. — Имахте възможност да я запомните само преди два дни. Пътят лежи на около миля и половина в южна посока оттук. Звездите не се виждат, но вятърът духа от север. Дръжте го откъм гърба си и винаги ще се движите в правилната посока. Пътят се простира по права линия от изток на запад. Все някога ще го пресечете. Веднъж щом се окажете на него, се насочете на запад. Така бурята ще връхлита откъм дясната ви страна. Не е необходимо да се придвижвате безшумно. Звукът от битката и бездруго ще заглуши всяка ваша стъпка. Успех, принц Силваношей.

— Благодаря ти, Самар — отговори развълнувано младежът. За пръв път елфът бе говорил с него като с равен, дори с известна доза респект. — Ще оправдая надеждите ти. Твоите и тези на майка ми.

— Оправдайте надеждите на народа си — каза Самар.

Като хвърли последен поглед и отправи усмивка към майка си — усмивка, на която тя не отвърна — Силван се обърна, излезе от надгробната могила и бързо се отправи в указаната посока. Все още не се беше отдалечил напълно, когато до него долетя високият глас на заместник-командира:

— Генерал Араноша! Вземете със себе си две отделения пехотинци по лявото крило и изпратете още две по дясното. Ще оставим два взвода в центъра, за да можем да защитим Нейно величество в случай на пробив.

Пробив! Беше невъзможно. Линиите им щяха да удържат. Силван спря и погледна назад. Елфите вече подхващаха своята бойна песен. Сладките й припеви се издигаха окуражително над грубите подвиквания на великаните. Поободрен от гледката, младежът тъкмо се канеше отново да поеме по пътя си, когато вляво от хълма ослепително избухна кълбо от огнена синьо-бяла светлина. Пламтящата топка профуча надолу по склона, право към поредицата надгробни могили.

— Стреляйте вляво! — нареди Самар.

За момент стрелците сякаш бяха изгубили представа къде се намират и кои са целите им, но техните командири бързо въведоха ред и ги обърнаха в правилната посока. Друго огнено кълбо се блъсна в бариерата, възпламени гъстите храсти и продължи да се търкаля нататък. За момент Силван си помисли, че пламъците са предизвикани по магически начин и се зачуди какво ли могат да сторят стрелците срещу това, ала секунда по-късно установи, че огнените топки всъщност представляваха големи вързопи слама, търкаляни надолу по склона от отделни групи великани. Вече успяваше да различи огромните им неясни силуети, очертани на фона на бушуващите пламъци. Великаните използваха дълги пръти, с които направляваха топките от безопасно разстояние.

— Чакай команда! — извика високо Самар. Независимо от заповедта му, неколцина изнервени елфи отпуснаха тетивата, запращайки стрелите си по посока на горящата слама. — Не, проклети да сте! — изкрещя разярено заместник-командирът. — Все още не са достатъчно близо. Изчакайте!

Разнеслият се тътен от гръмотевица удави думите му. Видели, че другарите им стрелят, останалите стрелци също отпуснаха тетивата на лъковете си. Стрелите описаха дъга през изпълнената с пушек нощ. Трима от великаните, които бутаха вързопите със слама, паднаха покосени, но останалите стрели се приземиха встрани от целите си.

— И все пак — каза си Силван. — Накрая ще успеят да ги спрат.

Недалече от елфите, в тъмнината на гората, се разнесе вой, сякаш хиляди вълци се готвеха да нападнат дълго преследваната плячка. Младежът стреснато се взря, за момент помислил, че дърветата са оживели.

— Прехвърлете огъня в центъра! — изкрещя отчаяно Самар.

Стрелците не можеха да го чуят поради рева на приближаващите пламъци. Беше твърде късно. Командирите им чак сега бяха забелязали внезапното раздвижване в основата на отсрещното възвишение. Линията на великаните се устреми през откритото пространство към защитната стена от храсти пред елфите. Пламъците бяха отслабили барикадата. Огромните великани се врязаха в димящата маса от пръчки и дънери, проправяйки си път силом. Хилядите горящи въгленчета се оплитаха в сплъстените им коси и бради, ала великаните не обръщаха внимание нито на тях, нито на болката и заслепени от ярост, продължаваха напред.

Сега, вече атакувани едновременно в центъра и по фланга, елфите още по-припряно започнаха да затъкват стрели в тетивата, опитвайки да дадат последен залп, преди да бъдат връхлетени от враговете. Пламтящите вързопи със сено с трясък се врязаха в редиците на защитниците. Сега елфите не бяха сигурни срещу кой от нападателите си да се борят най-напред. Мнозина губеха присъствие на духа. Самар раздаваше гръмогласни заповеди. Офицерите се опитваха да въведат ред сред войниците си. Стрелците запратиха нов град от стрели, като някои попаднаха във вързопите, а други поразиха атакуващите по фланга великани.

Задаваха се и още нападатели, безчет на брой. Силван най-после си даде сметка, че елфите трябва да започнат да отстъпват. Наблюдаваше ужасено колко безстрашно напредваха великаните.

— Самар, къде са резервите ни? — извика Алхана.

— Мисля, че са ги отрязали — отвърна мрачно заместник-командирът. — Не бива да стоите навън, Ваше величество. Приберете се обратно вътре, там ще бъдете в безопасност.

Сега и Силван можеше да види майка си. Беше напуснала надгробната могила. Бе облечена в сребърна броня и носеше меч.

— Аз водя хората си тук — отговори Алхана. — Нима ще ме накараш да се крия в някаква дупка, докато те умират?

— Да — изръмжа Самар.

Тя му отправи усмивка, която въпреки че бе напрегната, все пак си оставаше такава. Десницата й се сключи около дръжката на меча:

— Ще успеят ли да пробият, как мислиш?

— Не виждам какво може да ги спре, Ваше величество — каза мрачно заместник-командирът.

Елфите запратиха още един залп от стрели. Офицерите си бяха възвърнали контрола над войниците. Всеки изстрел попадаше в целта си. Великаните по предните редици падаха на цели дузини. Залпът бе покосил половината от линията на нападателите и все пак атаката продължаваше. Живите стъпкваха телата на падналите. Всеки момент щяха да се приближат съвсем и да се окажат лице в лице със защитниците.

— Включете пехотата! — изрева Самар.

Въоръжените с мечове елфи изникнаха от позициите си зад барикадите по левия фланг, нададоха боен вик и се хвърлиха срещу връхлитащите великани. Стоманата срещна стомана. Още подпалени вързопи слама избухнаха в централната част, премазвайки мъже, подпалвайки дърветата, тревата и дрехите на изпречилите се на пътя им. Внезапно без всякакво предупреждение, редиците на великаните промениха посоката си. Един от тях бе уловил отблясъците на огъня в сребърната броня на Алхана. Сега всички сочеха с гърлени викове към нея и бавно, но сигурно премазваха всичко по пътя си, устремени към примамливата плячка.

— Майко! — възкликна Силван, усещайки как стомахът му се свива на топка. Трябваше да доведе помощ. Разчитаха на него, ала ето че стоеше като парализиран, хипнотизиран от ужасната гледка. Не можеше да й се притече на помощ. Не можеше и да избяга. Не можеше да помръдне.

— Къде са тези резерви? — изрева побесняло Самар. — Араноша! Негоднико! Къде са пехотинците на Нейно величество?

— Тук сме, Самар! — раздаде се викът на един войн. — Наложи се да си пробием път, но сме тук!

— Поведи ги надолу, Самар — нареди спокойно Алхана.

— Ваше величество! — опита да възрази заместник-командирът. — Не мога да ви оставя без охрана!

— Ако не отрежем пътя на предните им линии — отговори кралицата, — едва ли ще има някакво значение дали някой ме охранява или не. Побързай!

Самар не спори повече. Сериозното, решително лице на Алхана даваше да се разбере, че по-нататъшните разисквания щяха да са просто загуба на ценно време. Заместник-командирът набързо построи резервите около себе си и се хвърли в атака.

Алхана остана сама. Огнените пламъци сияеха ослепително по повърхността на сребърната й броня.

— Не се бави, Силван. Не се бави. Животът ни зависи от теб.

Говореше на себе си, ала без да знае, бе проговорила и на сина си.

Думите й най-сетне го подтикнаха към действие. Беше получил заповед и възнамеряваше да я изпълни. Проклинайки горчиво изгубеното време, с туптящо от страх сърце, той се обърна и се хвърли през шубраците.

Адреналинът нахлуваше на вълни през вените му. Провираше се, отхвърляйки настрани надвиснали клони и из гнили дървета. Под краката му пращяха клечки. Вятърът бе силен и студен и духаше от дясната му страна. Вече не усещаше проливния дъжд. Небето се раздра от поредната мълния и той приветства светлината, която огря за момент пътя му.

Беше достатъчно благоразумен, за да следи за всеки възможен знак, който би могъл да му укаже присъствието на притаен в засада враг. Постоянно душеше въздуха в търсене на гнилата миризма на месоядните великани, които обикновено можеха да бъдат усетени далеч преди да бъдат видени. Освен това се ослушваше внимателно. Макар самият той да вдигаше толкова шум, колкото един елф би сметнал за недопустим и безотговорен, все пак в сравнение с ужасяващия тропот, пращене и сумтене, с които един великан би известил присъствието си, Силваношей се движеше като елен, плъзгащ се по отдавна отъпкана горска пътека.

Известно време се промъква бързо и неуловимо, като срещаше по пътя си само по някое нощно животно, излязло да половува, додето най-сетне и последните звуци от далечната битка се изгубиха сред шумовете на гората. Чак тогава си даде сметка, че е останал напълно сам сред нощта и отшумяващата буря. Адреналинът в кръвта му започваше да намалява. Усети моментен пристъп на страх и съмнения в сърцето. Ами ако пристигнеше прекалено късно? Ами ако човеците — известни със своята непредсказуема и ексцентрична природа — откажеха да се намесят в тяхна полза? Ами ако атаката на великаните успееше и премажеше защитниците-елфи? Ами ако просто ги бе оставил да умрат? Местността му се струваше все по-непозната и негостолюбива. Ами ако беше взел погрешен завой и се е изгубил?

Отхвърлил всички тези мисли, Силван решително се промъкваше все по-напред с лекотата на роден и отраснал в гората. Радостно осъзна, че най-после е излязъл в района на позната клисура; спомняше си я много добре от предишните им пътувания до крепостта. Страхът, че е възможно да се е изгубил, изчезна напълно. Внимаваше само да не се приближава прекалено близо до скалистия склон на клисурата — внезапно пропадане в самия край на надвисналата гора.

Силван бе млад и силен. Съмненията нямаше да му помогнат да завърши успешно мисията, с която го бяха натоварили. Падна мълния. Светлината освети пътя право пред него. Гледката поднови силата и решимостта му. Трябваше само да се добере до пътя. Тогава щеше да ускори крачка. Всички знаеха, че е отличен бегач и често тича заради чистото удоволствие да усеща как мускулите му се напрягат до крайност, как потта се стича по тялото, вятърът брули лицето, а топлината го обгръща и отнема болката.

Вече си представяше как разговаря с лорд-рицаря и отправя молба към него да им се притекат на помощ. Виждаше се как повежда спасителния отряд, виждаше грейналото от гордост лице на майка си.

В реалността Силван откри, че пътят му е препречен. Той раздразнено спря в средата на калната пътека и изучи изникналото препятствие.

Точно през пътя му бе рухнал огромен клон, част от прекършен древен дъб. Листата и по-дребните клонки образуваха непреодолима стена. Налагаше се да заобиколи, но това би го принудило да се озове в опасна близост със ската на клисурата. Независимо от всичко, младежът не се съмняваше в краката си. Поредната светкавица отново освети пътеката. Той започна да се промъква внимателно. Мястото беше предостатъчно, имаше дори няколко стъпки допълнително пространство. Тъкмо се прехвърляше през някакъв по-голям клон и протягаше ръка към един бор недалече от себе си, когато от смраченото небе изтрещя мълния и порази бора.

Дървото експлодира в разтърсващо кълбо от бяла светлина. Ударната вълна събори Силван и го прекатури през ръба на клисурата. Той започна да се търкаля по осеяната с остри камъни, почти отвесна стена, след което шумно се блъсна в дънера на някакво пречупено дърво на дъното.

Страданието бе непоносимо, ала далеч по-ужасяваща бе болката, която почувства в сърцето си. Нямаше да успее да се добере до крепостта. Рицарите никога нямаше да получат съобщението. Хората му едва ли щяха да се справят сами срещу великаните. Щяха да бъдат избити. А майка му щеше да умре с вярата, че я е предал.

Опита да помръдне, да се изправи, ала болката мигом го шибна — нажежена до бяло, толкова ужасна, че усети как губи съзнание. Последното му се стори като опрощение, понеже знаеше, че ще умре. Щом не можеше да помогне на хората си, поне би могъл да умре заедно с тях.

Отчаянието и скръбта го връхлетяха като огромна, мрачна вълна, която го заля и го повлече със себе си.