Драконите на сломеното слънце

28 Указът на дракона

Генерал Медан рядко посещаваше щаба си в Квалинести. Крепостта бе изградена от човеците и притежаваше особена, целенасочена грозота. Ниска, правоъгълна, построена от сив пясъчник, със зарешетени прозорци и тежки, обковани с желязо врати, крепостта беше там с едно-единствено предназначение — да бъде трън в очите на елфите и да им напомня кой е истинският им господар. Никой елф не би се приближил до нея по собствено желание, макар мнозина да я бяха посещавали и особено едно от помещенията в дълбоките подземия, където отвеждаха арестантите „за разпит“.

С течение на времето наместникът бе развил към тази сграда особена неприязън, която можеше да се сравнява единствено с тази на елфите. Предпочиташе да ръководи повечето от работата си от собствения си дом, в засенената беседка, окъпана в играещите лъчи на слънчевите зайчета. Освен това намираше песента на чучулигата за далеч по-приятна от писъците на изтезаваните и предпочиташе аромата на розите пред мириса на кръв.

В последно време помещението с печална известност в зандана рядко влизаше в употреба. Елфите, които смятаха за бунтовници или сподвижници на бунтовниците, изчезваха като сенки и неизменно се изплъзваха, преди Рицарите на Нерака да са успели да ги арестуват. Медан много добре знаеше, че повечето от тях биват подпомагани в бягството си, вероятно чрез система от подземни тунели. В старите дни, когато за пръв път бе поел управлението на окупираната страна, може би щеше да обърне Квалинести отвътре навън, би копал, би разпитвал, би извикал на помощ Рицарите на Бодила, за да проучат всичко в детайли, в търсене на някаква забранена магия или просто за да измъчват стотици, докато открият истината. Но сега не пристъпи към нито едно от тези действия. Освен това страшно се радваше, че рицарите му успяват да арестуват все по-малко елфи. Понеже бе успял да намрази изтезанията и смъртта така, както се беше научил да обича Квалинести.

Медан обичаше тази страна, обичаше красотата и ведрината, които протичаха през всичко тук, подобно на потока, проправяш искрящия си път през собствената му градина. Не че се беше научил да обича народа на Квалинести. Елфите си оставаха отвъд способността му за разбиране. По същия начин можеше да се каже, че обича слънцето, звездите или луната. Възхищаваше се от тях по начина, по който се възхищаваше от красотата на орхидеята, но не можеше да ги заобича. И понякога изпитваше завист към дългия живот, който им бе отреден, но също така и ги съжаляваше заради този дар.

Медан, осъзна Джерард, не обичаше Лорана като жена, а по-скоро като въплъщение на цялата красота, която съдържаше в себе си новата му родина.

При първото си влизане в жилището на наместника Джерард беше изумен и очарован. А изумлението му нарасна още повече, щом Медан гордо спомена, че лично е ръководил построяването на цялата къща и е оформил градината изцяло по свой вкус.

Елфите едва ли биха живели в тази къща, понеже за техния вкус тя бе твърде подредена и строга. Самият наместник също не харесваше особено навика им да използват дървета за стени, висящи лозници за завеси или трева вместо покрив. Елфите се наслаждават на шепота и шумоленето в стените на къщите си нощем. Медан предпочиташе стените да пазят тишина и да го оставят да се наспи. Домът му бе изграден от грубо одялан камък. В знак на уважение към чувствата на местните жители, наместникът се бе погрижил строителството да не изисква отсичане на живи дървета.

От каменните стени висяха бръшлян и грамофончета. Самата къща на практика бе скрита в цветя. Джерард трудно можеше да повярва, че в душата на такъв отявлен последовател на пътеките на мрака се крие подобна страст към красотата.

Рицарят се бе преместил в къщата ден по-рано, малко преди настъпването на вечерта. Действащи под разпорежданията на Медан, мрачните мистици бяха изстискали и последните си сили, за да го възстановят почти напълно. Раната на крака му се беше затворила с изумителна бързина. Джерард с усмивка си представяше какъв гняв би ги обзел, ако разберат, че са употребили и сетната си останала магия, за да излекуват свой враг.

Обитаваше цяло крило от къщата, което до пристигането му бе оставало празно под възбрана от страна на наместника, след като един ден бе заловил ординареца си да уринира в езерцето с рибките. Медан се беше погрижил нарушителят да получи назначение в най-отдалечения пост на елфическата граница, построен в непосредствена близост с пустошта, известна под името Прашните равнини. Надяваше се мозъкът на нещастника досега да е експлодирал от непоносимата жега.

Макар и неголямо, жилището на Джерард бе доста удобно. Ако можеше да се съди по двата изминали дни на служба при наместника, задълженията му не бяха нещо особено. Медан ставаше рано. В слънчеви дни закусваше в градината, а в дъждовни — на покритата веранда, откъдето се откриваше изглед към нея. Работата на рицаря се състоеше в това, да стои зад стола на наместника, да налива чай в чашата му и да изказва съчувствието си от грижите на Медан с неговите най-зли врагове: листните въшки, личинките и торбестите червеи. Грижеше се да му предава пощата, допускаше посетители и носеше писмените му заповеди до неприветливата сграда на щаба, където неизменно го посрещаха завистливите погледи на останалите рицари, които не закъсняха да започнат с обидните забележки по адрес на „връзкаря“, „подлизуркото“ и „целувача на задници“.

В началото Джерард се чувстваше неспокоен и напрегнат. Твърде много неща се бяха случили прекалено наведнъж. Само преди пет дни все още гостуваше на Лорана, а ето че сега беше пленник на Рицарите на Нерака и му оставаше живот само дотогава, докато Медан виждаше полза от него.

Джерард бе твърдо решен да остане на служба при наместника, само за да може да открие шпионина в дома на кралицата. Веднага щом се добереше до тази информация, възнамеряваше да я предаде на Лорана и да извърши опит за бягство. А щом окончателно взе това решение, нервността му се стопи и той се отпусна напълно.

След вечерята на Медан, новият му ординарец имаше задължението да вземе от щаба дневните доклади и списъка на затворниците — имената на онези, които се бяха измъкнали навреме и сега се търсеха като престъпници. Джерард взимаше със себе си и обичайните съобщения, пристигащи от различни части на континента. Както го бе предупредил самият наместник, идваха малко такива. Медан се интересуваше слабо от останалите гарнизони и останалите гарнизони на свой ред се интересуваха слабо от него. През същата вечер обаче, бе пристигнало такова съобщение, донесено лично от ноктестите лапи на един от драконидите на Берил.

Джерард знаеше едно-друго за тези същества — изчадията, зародили се преди години от яйцата на добрите дракони, след като група чародеи бяха сполучили да ги откраднат и променят по магически път, но досега не беше виждал драконид със собствените си очи. При вида на пратеника — огромен бааз — веднага реши, че в бъдеще гледката едва ли ще му липсва.

Драконидът стоеше на два крака, подобно на човек, но тялото му бе покрито с люспи. Ръцете му бяха големи и люспести и завършваха с остри ноктести пръсти. Лицето му силно наподобяваше това на гущер или змия, а в захилената му уста се виждаха остри зъби и дълъг, увиснал език. Късите дебели крила, израстващи от гърба му, постоянно помръдваха и раздвижваха въздуха наоколо.

Пратеникът очакваше Джерард в сградата на щаба. Рицарят го съзря веднага щом влезе и се закова на място, надмогнат от внезапно обзелата го погнуса. Останалите рицари, които се размотаваха или излежаваха наоколо, наблюдаваха Джерард с мазни усмивчици, които се превърнаха в самодоволно хилене, когато забелязаха объркването му.

Ядосан от малодушието си, Джерард се стегна, влезе с твърда крачка и подмина драконида, който се бе изправил с простъргване на ноктите на краката си при появата му. Дежурният офицер подаде дневните доклади на рицаря. Джерард понечи да си тръгне, но офицерът го спря.

— Това също е за наместника — посочи с пръст към драконида, който вдигна глава и го изгледа злобно. — Граул има съобщение за него.

Младият войн въздъхна едва забележимо. Сетне с видимо безгрижен вид и като се надяваше, че държанието му не изглежда чак толкова фалшиво, колкото му се струваше, той се приближи до отвратителното създание.

— Аз съм ординарец при наместника. Дай ми писмото.

Граул изщрака със зъби и вдигна калъфа със свитъка, но не му го връчи.

— Заповедта е да го предам лично — заяви твърдо.

Джерард очакваше драконидът да е едва ли не полуразумно същество, говорещо ако не неразбираем, то поне развален общ. Дори не подозираше, че е изправен срещу някой, който владее езика толкова добре, а следователно беше и достатъчно интелигентен. Последното го принуди да промени начина, по който смяташе да разговаря с него.

— Ще му го предам аз — отговори той. — Напоследък имаше опити за покушение върху живота му, така че достъпът до дома му е ограничен. Имаш честната ми дума, че ще го получи лично.

— Честна дума? Ето какво мисля за честната ти дума. — Езикът на Граул се плъзна от устата му и мляскащо се върна обратно, обливайки Джерард със слюнка. Драконидът пристъпи към него със стържещи по пода нокти. — Слушай сега — просъска той. — Праща ме благородната Берилинтранокс. Нарежданията й са да предам съобщението лично на наместник Медан и да изчакам отговора му. Въпросът не търпи отлагане. И смятам да изпълня заповедите й. Отведи ме при него.

Джерард лесно можеше да изпълни исканията на драконида и да си спести цял куп неприятности. Имаше две причини да не го прави. Първо, беше взел твърдото решение, преди да даде съобщението на Медан, да го прочете сам, а това щеше да се окаже трудна задача, ако свитъкът останеше в скъпернически стиснатите лапи на Граул. Втората причина беше по-деликатна. Струваше му се странно неразбираема, но откри, че има далеч по-голямо значение. Някак не му се нравеше идеята гнусното същество да влезе в дома на наместника, ноктестите му крака да изровят дупки навсякъде в градината, да изпотъпче красивите цветя и редки растения, да събори маса мебели с опашката си, да се зъби, да опипва, да души и да се лигави над всичко, което попадне пред погледа му.

Граул държеше свитъка в дясната си ръка. Мечът беше окачен на лявото му бедро. Това значеше, че е десняк, или поне така се надяваше рицарят, макар да съществуваше съвсем реалната възможност създанието да си служи еднакво добре и с двете ръце. Твърдо решен в бъдеще да направи някои проучвания върху навиците и особеностите на драконидската раса, Джерард измъкна меча си малко по-театрално, отколкото му се искаше и се хвърли срещу Граул.

Драконидът стреснато направи първото, което му подсказа инстинкта: пусна свитъка на земята и посегна към меча си. Джерард се изви с котешка бързина, наведе се и вдигна свитъка. Сетне все така светкавично се надигна и заби рамо в диафрагмата на Граул с цялата сила и тежест на бронята си. Драконидът се олюля в звъна на меча и ножницата си, като размахваше диво криле и ръце в опит да запази равновесие, след което рухна върху една пейка и я превърна в купчина трески.

Внезапното раздвижване и грубата атака срещу драконида накараха няколко от раните на рицаря да се отворят отново. Той си пое дълбоко въздух, за да притъпи болката, втренчи се за момент в пърхащото на пода същество, обърна се и като устоя на желанието да провери колко зле е пострадал от сблъсъка, понечи да излезе.

Зад гърба му се разнесоха дращене и злобна ругатня. Джерард се изви с меч в ръка, възнамерявайки да приключи битката възможно най-бързо. За негово изумление, трима от Рицарите на Нерака също бяха извадили мечовете си и препречваха пътя на драконида.

— Ординарецът на наместника има право — произнесе един от тях. Беше мъж на възраст, служил дълго в Квалинести, който дори си бе взел съпруга измежду жените на елфите. — Чували сме какво се говори за теб, Граул. Може и наистина да носиш съобщение от Берил. Но може и Берил да ти е дала заповед да ликвидираш Медан. Съветвам те да седнеш на останките от хубавата ни пейка и да чакаш. Ако наместникът прояви желание да разговаря с теб, ще дойде да те види.

Граул се поколеба, втренчил гибелен поглед в рицарите. Двама от стражите също изтеглиха мечовете си и се присъединиха към другарите си. Драконидът изруга още веднъж, озъби се и отсечено прибра меча в ножницата му. Сетне измърмори нещо в смисъл, че се нуждае от свеж въздух, отиде при прозореца и остана загледан през него.

— Тръгвай — каза възрастният рицар на Джерард. — Ние ще го наглеждаме.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Рицарят изръмжа някакъв отговор и се върна към задълженията си.

Джерард бързо напусна щаба. Улицата пред входа беше пуста. Елфите така или иначе не се доближаваха до сградата, без да е абсолютно наложително. Повечето от войниците или бяха на пост, или отдавна бяха отстъпили и сега спяха.

Той тръгна надолу по улицата и скоро навлезе в града — или по-скоро в предградията му. Сега се намираше сред жителите на Квалиност, а в това се криеше не по-малка опасност. Медан го беше предупредил да не се разделя с шлема и нагръдника си и да ходи в щаба преди падането на нощта. Съвсем ясно си даваше сметка, че в момента отвсякъде или го наблюдаваха красиви лица и бадемовидни очи, или същите тези очи се извръщаха, за да не развалят прекрасната лятна вечер с вида на грозноватия човек.

Джерард напълно осъзнаваше собствената си странност. В сравнение със слабите, стройни тела на елфите, неговото изглеждаше дебело и несъразмерно; косата му с цвят на слама — цвят, който и бездруго рядко се срещаше при елфите, вероятно им се струваше наистина чудноват. Грубите черти на лицето му пък, смятани за грозни дори от човеците, вероятно ги караха да потръпват.

Младият рицар и сам разбираше защо някои хора мразеха толкова елфите. Чувстваше се по-низш от тях във всяко едно отношение — на вид, в своята култура, мъдрост и обноски. Единственият начин, по който някои човеци можеха да се почувстват по-издигнати от елфите, бе като ги покоряват, подчиняват на волята си, като ги измъчват и убиват.

Джерард пое по пътя, водещ към къщата на Медан. Част от него въздъхна със съжаление, когато напусна улиците, на които елфите работеха и живееха, сякаш му се налагаше да премине от прекрасен сън направо към жестоката реалност. Но друга една част чувстваше облекчение. Вече не му се налагаше постоянно да се озърта през рамо, за да се увери, че никой не се промъква зад него, стиснал в ръката си нож.

Уединеният дом на наместника се намираше на повече от миля нататък. Пътят се виеше между трепетлики, тополи и шумолящи върби, чиито отпуснати клони се полюшваха по течението на бълбукащо поточе. Отминалият ден беше необичайно прохладен за този сезон на годината, като във въздуха вече се носеше полъхът на приближаващата есен. Когато измина половината разстояние до къщата на Медан, Джерард внимателно се огледа нагоре и надолу по пътя и се вслуша напрегнато за звуци от чужди стъпки. След като не чу и не видя никой, той излезе от пътя и приближи до поточето. Приклекна, като се престори, че иска да пие от водата и започна да разглежда свитъка.

Беше запечатан с восък, но с това лесно щеше да се справи. Извади ножа си и положи острието върху един нажежен от следобедното слънце камък. Когато острието се сгорещи достатъчно, Джерард внимателно подпъхна върха му под восъчния печат. Успя да отдели печата непокътнат и го остави върху парче дървесна кора, за да бъде на сигурно място. Огледа калъфа за последен път, понечи да го отвори, но се поколеба.

Канеше се да прочете съобщение, предназначено за неговия командир. Вярно, че Медан беше врагът и в действителност Джерард не му дължеше лоялността си, но все пак ставаше дума за лично писмо, предназначено единствено за очите на наместника. Никой човек, който уважаваше себе си, не би прочел чужда кореспонденция. И със сигурност никой соламнийски рицар не би паднал чак дотам. Кодексът на честта определяше употребата на шпиони срещу врага като „безчестна и вероломна“ практика. Спомняше си дори точния откъс, в който се казваше:

— Наистина какво? — запита се той, като продължаваше да държи неотворения калъф в ръцете си. — Нищо, предполагам. — Той бързо отвори капака, хвърли един последен поглед към гората, извади пергамента, разви го и започна да чете.

Внезапно усети как му призлява и го побиват ледени тръпки. Той се отпусна на брега и продължи да чете невярващо. Когато най-сетне стигна до края, се замисли дълбоко. Първата му мисъл беше да изгори ужасното писмо, за да не достигне никога до целта си. Все пак нямаше смелост да предприеме подобна стъпка. Прекалено много очи го бяха видели да го взима. Зачуди се дали да не го изгори и замени с друго, но почти моментално отхвърли тази налудничава идея. Не разполагаше нито с пергамент, нито с перо, нито с мастило. А и Медан навярно познаваше почерка на писаря, чиито услуги използваше драконесата.

Не, разтърси глава той с натежало сърце, не можеше да направи нищо друго, освен да го предаде на наместника. В противен случай щеше да се изложи на опасност, а сега вероятно единствен той можеше да направи нещо, за да застане на пътя на злия замисъл на дракона.

Медан навярно вече се чудеше къде ли се е запилял ординарецът му. И бездруго вече се беше забавил достатъчно. Той забързано нави съобщението, пъхна го в тръбата, внимателно върна восъчния печат и се увери, че здраво е залепнал на място. Сетне сложи чудовищното писмо в пояса си, като внимаваше да не се докосва до него повече от необходимото и се затича към дома на наместника.

Намери Медан в градината, додето командващият правеше обичайната си разходка след вечеря. Чувайки приближаването на стъпките му, наместникът се обърна.

— А, Джерард. Закъсняхте. Вече започвах да се тревожа, че нещо се е случило с вас. — Той се вгледа внимателно в ръката на война. — И наистина е така. Ръката ви кърви.

Младият рицар хвърли бегъл поглед към ръкава на ризата си и откри, че е почервенял. Заниманието с писмото напълно го бе накарало да забрави и за раните си, и за сблъсъка с драконида.

— В щаба имахме малък спор — каза той, като много добре му беше известно, че Медан рано или късно ще научи какво е станало. — Ето дневните доклади. — Той постави документите на масата в зашумената беседка, където наместникът обикновено се занимаваше с четенето им. — Има и външно съобщение от драконесата Берил.

Медан го взе с изкривено лице. Не го отвори веднага. Далеч повече го интересуваше как е протекъл боят в щаба.

— За какво спорихте, сър Джерард?

— Пратеникът драконид настояваше да ви предаде съобщението лично. Вашите рицари решиха, че това не е необходимо и настояха да изчака отговора ви там.

— По ваше внушение, сър? — попита Медан с усмивка. — И съвсем правилно. Граул никога не ми е вдъхвал доверие. Кой знае какво се върти из този гущеров мозък. Не може да му се вярва.

Той насочи вниманието си към съобщението. Джерард отдаде чест и тръгна да си ходи.

— Не, не. Почакайте. Налага се да отговоря бързо — спря го наместникът и се задълбочи в четене.

Джерард, който вече познаваше всеки ред така, сякаш е бил жигосан в мозъка му, проследи как изражението на Медан започна да се променя. Устните му се превърнаха в тясна черта, а мускулите на челюстта му изпъкнаха. В случай, че проявеше дори най-малкия признак на радост, младият рицар възнамеряваше да го убие — независимо от последствията.

Медан очевидно не изпитваше задоволство. Дори напротив. Лицето му изгуби цвета си, стана жълто, а сетне посивя. Той довърши писмото, след което очите му решително пробягаха още веднъж през редовете. Когато приключи, той смачка пергамента, изруга и го захвърли на алеята.

Скръсти ръце на гърди и обърна гръб на Джерард, за да възвърне самообладанието си. Младият рицар очакваше мълчаливо какво ще последва. Може би сега беше идеалният момент да се извини и да напусне градината, но отчаяно искаше да разбере как смята да постъпи наместникът.

Най-сетне Медан се обърна към него. Той погледна към смачкания пергаментов лист, след което се взря и в Джерард.

— Прочети го — нареди му той.

— Сър — смотолеви рицарят. — Не е предназначено за…

— Прочети го, проклет да си! — изкрещя наместникът. Като положи огромно усилие да се успокои, той добави: — Имаш позволението ми. Трябва да обмисля действията си, да реша как и какво да отговоря на драконесата. Предпазливост — смъмри се той. — Предпазливост, това се иска от мен, или всичко ще бъде загубено!

Джерард вдигна писмото и го изглади.

— Прочети го на глас — заповяда Медан. — Може пък да не съм разбрал. Може би има поне някоя част от него, която не съм схванал както трябва. — В гласа му се долавяше отровна ирония.

Младият рицар прескочи формалните обръщения в началото и се насочи направо към основния текст.

Джерард беше изключително благодарен, че веднъж вече е имал възможността да прочете писмото. В противен случай едва ли щеше да му се удаде да го направи с такова спокойствие. Дори и така обаче, на няколко пъти бе принуден да прикрива чувствата си с престорена кашлица. Когато свърши, той вдигна глава и забеляза, че Медан го наблюдава много внимателно.

— Е, какво мислиш? — попита наместникът.

Джерард прочисти гърлото си.

— Мисля, че е проява на чиста арогантност от страна на драконесата да ви заповядва по такъв начин, милорд. Рицарите на Нерака не са личната й армия.

Мрачното изражение на Медан се смекчи. Той почти се усмихна.

— Отличен аргумент, Джерард. Само ако беше верен! За нещастие, Върховното командване пропълзя по корем пред драконесата още преди години.

— Невъзможно е да иска това от вас, милорд — произнесе внимателно младият рицар. — Не би могла да го мисли наистина. Да заличиш цяла раса…

— Би могла и го иска — отговори с потъмняло лице наместникът. — Виж само как постъпи с Кендердом. Изколи малките досадници с хиляди. Не че смъртта на кендерите е кой знае каква загуба за света. Но това само доказва, че ще постъпи така, както твърди.

Джерард бе чувал някои соламнийски рицари да се изразяват по абсолютно същия начин за кендерите. Спомняше си, че приемаше приказките им с усмивка. Познаваше соламнийци, които едва ли биха имали нещо против и срещу изчезването на елфите. „Смятаме се за толкова по-добри, по-морални и достойни от Мрачните рицари — каза си той. — В действителност единствената разлика помежду ни е бронята. Независимо дали е сребърна или черна, тя маскира еднакви предразсъдъци и сходната липса на толерантност и невежество.“ Внезапно се почувства дълбоко засрамен.

Медан крачеше напред-назад по алеята.

— Проклети да са тези елфи! През всички тези години се трудех, за да ги спася, а сега всичко се оказва загубено! Проклета да е Кралицата-майка! Ако само ме беше послушала! Но не. Тя трябваше да се съюзи с бунтовниците и подобните на тях. Какво излезе от всичко това? Обрече и себе си, и народа си, освен ако…

Той престана да крачи, скръсти ръце зад гърба си и се замисли невиждащо. Робата му, ушита от елф, по елфическа кройка и проект, се отпусна свободно по тялото му. Поръбеният с копринена ивица подгъв достигаше почти до земята. Джерард също мълчеше, потънал в собствените си мисли — объркано кълбо от ярост срещу драконесата, задето искаше да унищожи елфите, както и срещу собствения си вид, към всички тях, които през годините просто стояха отстрани и наблюдаваха, без никакво желание да се намесят или да се опитат да я спрат.

Медан вдигна глава. Беше взел решение.

— Този ден дойде по-бързо, отколкото очаквах. Не желая да взимам участие в геноцид. Не изпитвам угризения, когато убивам друг войн в сражение, но не възнамерявам да коля наред цивилни, които нямат и най-малката възможност да се защитят. Смятам подобно поведение за върха на малодушието, а и не искам да нарушавам клетвата, която дадох при посвещението си в рицарство. Може би все пак има начин да спрем драконесата. Но се нуждая от помощта ти.

— Имате я, милорд — произнесе Джерард.

— Налага се да ми се довериш — повдигна едната си вежда наместникът.

— Както и вие на мен, милорд — отговори с усмивка младият рицар.

Медан кимна. Беше човек на бързите и решителни действия, така че не губи време в повече приказки и се настани зад масата. Посегна за хартия и мастило.

— Налага се да спечелим още малко време — заяви, докато пишеше бързо. — Ще върнеш отговора ми на Граул, но драконидът не бива да се добира до господарката си. Разбираш ли?

— Да, сър — отговори Джерард.

Наместникът довърши, пръсна попивателна прах по хартията, за да изсъхне по-бързо мастилото, нави писмото и го подаде на младия рицар.

— Сложи това в същия калъф. Не е необходимо да го запечатваш. Вътре пише, че съм верен слуга на Нейно благородие и че ще се подчиня на заповедите й. — Медан се изправи. — Когато изпълниш задачата си, отивай право в Кралския палат. Ще наредя да те допуснат. Налага се да побързаш. Берил е опасен противник и не може да й се има вяра. Възможно е вече да е решила да действа сама.

— Да, милорд — каза Джерард. — А къде ще бъдете вие, милорд? Къде мога да ви открия?

Наместникът се усмихна мрачно.

— Аз ще се занимая с ареста на Кралицата-майка.

Наместник Медан се спусна по пътеката, водеща от градината към главната постройка в скромното имение на Лорана. Нощта отдавна се бе спуснала. Беше взел със себе си факла. Пламъците й опърляха висящите цветя, покрай които минаваше и караше листата на дърветата да се съсухрят и почерняват. Към огъня се спускаха заблудени насекоми. Чуваше цвърченето им.

Наместникът не носеше обичайното си елфическо облекло. Вместо това бе сложил церемониалната си броня. Когато Келевандрос отвори вратата под напора на ехтящите удари върху нея, елфът бързо отбеляза промяната. Той изгледа Медан с опасение.

— Наместник. Добре дошли. Моля, влезте. Ще уведомя кралицата, че има посетители. Ще ви посрещне в разсадника.

— Предпочитам да остана където съм сега — отговори рицарят. — Кажи на господарката си, че ще почакам тук. Предай й — добави тежко, — че трябва да облече нещо подходящо за пътуване. Може би една наметка ще й бъде от полза. Нощният въздух е доста хладен. И й кажи да побърза.

Докато говореше, той напрегнато оглеждаше градината, като особено дълго задържаше вниманието си върху най-тъмните ъгли.

— Мадам ще поиска да узнае причината за молбата ви — изрече колебливо Келевандрос.

Медан го блъсна толкова силно, че прислужникът измина залитайки почти целия вестибюл.

— Доведи я още сега — нареди му той.

— Пътуване? — повтори удивено Лорана. Намираше се в разсадника и се преструваше, че слуша как Калиндас й чете от един древен елфически текст. В действителност не си спомняше и дума от чутото. — И къде заминавам?

Келевандрос поклати глава.

— Наместникът не пожела да ми каже, мадам. Държи се много странно.

— Това не ми харесва, кралице — обади се Калиндас, като остави книгата настрана. — Първо, задържане в собствения ви дом, а сега това. Не бива да ходите с него.

— Съгласен съм с брат си, мадам — допълни Келевандрос. — Ще му кажа, че не се чувствате добре. Ще постъпим така, както се бяхме разбрали по-рано. Още тази нощ ще ви прекараме през тунелите.

— Не — отвърна решително Лорана. — Искаш от мен да избягам в безопасност и да изоставя народа си? Донеси наметката ми.

— Мадам — осмели се да каже той, — умолявам ви…

— Донеси наметката ми — нареди Лорана. Тонът й беше внимателен, но твърд и нетърпящ по-нататъшно обсъждане.

Келевандрос мълком се поклони.

Калиндас отиде да донесе връхната дреха, докато брат му придружи Лорана до предната врата, където наместникът очакваше появата й.

Щом я забеляза, той се стегна.

— Лораналанталас от Дома на Солостаран — каза официално, — вие сте арестувана. Съветвам ви да се предадете доброволно.

— Така ли? — попита съвсем спокойно Лорана. — Какви са обвиненията? Или по-точно, има ли някакви обвинения? — поправи се тя и се обърна така, че Калиндас да я наметне.

Прислужникът понечи да го стори, но Медан взе дрехата от ръцете му и с мрачно изражение покри раменете на кралицата с нея.

— Обвиненията са неизброими, мадам. Даване на подслон на човешки магьосник, търсен от Сивите мантии. Укриване на важна информация за важен магически артефакт, който магьосникът е имал в себе си, след като, съгласно закона, всички магически предмети в Квалинести трябва да бъдат предавани на драконесата. Подпомагане и насърчаване на престъпника да избяга от страната, взимайки артефакта със себе си.

— Разбирам — каза Лорана.

— Опитах се да ви предупредя, мадам, но не пожелахте да ме чуете — заяви Медан.

— Да, опитахте, наместник, за което съм ви благодарна. — Кралицата пристегна наметката около шията си с инкрустирана със скъпоценен камък игла. Ръцете й дори не потрепнаха. — Какво ще стане с мен, наместник?

— Имам заповеди да ви екзекутирам, мадам — отговори той. — Трябва да изпратя главата ви на дракона.

Калиндас възкликна. Келевандрос нададе дрезгав вик и се хвърли към наместника, търсейки гърлото му с голите си ръце.

— Спри, Келевандрос! — нареди Лорана, като застана между него и Медан. — Това няма да помогне! Веднага прекрати тази лудост!

Келевандрос отстъпи, като дишаше тежко и се взираше с омраза в наместника. Калиндас взе ръката му, ала брат му гневно я измъкна.

— Елате, мадам — каза наместник Медан.

Той й предложи подкрепата си. Факлата пушеше и цвърчеше. Надвисналите над портика орхидеи се свиваха попарени.

Лорана положи ръка върху ръката на наместника. Обърна се към двамата братя, които пребледнели и с потъмнели очи наблюдаваха как я отвеждат на смърт.

„Кой? — запита се със свито сърце тя. — Кой от вас?“