Драконите на изгубената звезда

7 Пътуване по реката на мъртвите

Всеизвестна и печална истина е, че злощастието на другите, колкото и ужасно да е то, винаги бледнее пред нашето собствено. Ако в този момент някой кажеше на Гатанко, че към елфите се е устремила армия от гоблини и хобгоблини, дракониди, наемници и убийци, гномчето щеше да се изсмее подигравателно и да завърти очи от досада.

— Мислят си, че имат неприятности? — би попитал той. — Ха! Значи трябва да ги напъхат в подводна лодка и да ги пуснат на дъното на океана в компанията на луда човешка жена, която настоява да следваш някакви си мъртъвци. Ето какво значи да си имаш неприятности.

А ако му кажеха, че неговият приятел, кендерът, който му бе помогнал най-сетне да намери начин да картографира Лабиринта от жив плет и по този начин да осъществи Мисията на живота си, понастоящем е в плен на най-могъщия магьосник в света в неговата Кула на Върховното чародейство, Гатанко просто би се подсмихнал презрително.

— Значи кендерът си мисли, че е в беда? Ха! Защо не опита да обслужва съвсем сам подводна лодка, когато за това е нужен екипаж от двайсет души? Ето това наричам аз беда!

В действителност подводната лодка работеше далеч по-добре с екипаж от един човек, понеже останалите деветнайсет така или иначе щяха да добавят допълнително ненужно тегло, да се пречкат и да дишат целия въздух, с който разполагаха. Пътешествието на лодката наистина бе започнало с екипаж от двайсет души още от връх Няма значение и бе завършило при Цитаделата на светлината. По някакъв начин обаче, останалите или се бяха загубили и забутали някъде, или пък бяха получили сериозни изгаряния, така че в крайна сметка, от обикновен пътник Гатанко се бе превърнал в единствен пътник с неограничени правомощия. Не знаеше абсолютно нищо за сложно устроените механизми и начина на задвижване на ВНК Неразрушимия, което пък без съмнение беше и основната причина плавателният съд все още да не е потънал.

Подводната лодка бе построена във формата на голяма риба. Бяха използвали дърво, което я правеше достатъчно лека, за да плава, а след това бяха облицовали дървото с желязо, което пък й позволяваше да потъва. Гатанко знаеше, че има манивела, която трябва да завърти, за да кара плавателния съд да се движи напред, друга манивела, която го издигаше и трета, предназначена за спускане. Общият принцип му беше малко смътен, макар да си спомняше обясненията на един от гномите (може би покойният капитан), че манивелата в задната част задвижва перки, които се въртят като полудели и изблъскват кораба напред, че друга перка, но на дъното, запраща Неразрушимия нагоре, а трета, на тавана — надолу.

Също така знаеше, че заедно с въртенето, в задълженията му влиза постоянно да поддържа смазани определени предавки, или по-скоро нямаше абсолютно никакви колебания по този въпрос, понеже всички гноми още от рождение научават, че всяка предавка винаги и по всяко време трябва да бъде смазвана. Беше чувал, че съществуват и мехове, които напомпват въздух в подводната лодка, но тъй като нямаше представа как точно работят, реши, че ще бъде ако не научно, то поне разумно на всеки няколко часа да изкарва кораба на повърхността, за да попълват запасите си от свеж въздух. И понеже меховете така или иначе не работеха и никога не бяха работили, последното се оказа изключително добър ход.

В началото на своето принудително пътешествие Гатанко попита Златна Луна защо е откраднала подводната му лодка, къде възнамерява да отиде и какво смята да прави, когато достигнат целта си. Именно някъде по това време Златна Луна бе направила стряскащото изявление, че следва мъртвите, че мъртвите я направляват и пазят, и че я водят през водите на Новото море към мястото, където трябва да бъде. А когато, съвсем логично, Гатанко се поинтересува защо мъртвите са я накарали да открадне именно неговата подводна лодка, тя бе отвърнала, че това е единственият начин, по който са можели да се измъкнат незабелязано от дракона.

Гномчето положи усилия да заинтригува Златна Луна с начина на работа на кораба и дори да я подлъже да се потруди малко с манивелата, чието постоянно въртене не беше никак лесна работа. Най-малкото — поне мъртвите можеха да предложат помощта си, след като очевидно те бяха начело на пътуването и от тях зависеше всичко. Тя не му обърна внимание. Гатанко окончателно реши, че намира своята пътничка за изключително дразнеща личност и че на драго сърце би обърнал подводната лодка обратно към Лабиринта, с дракон или не, ако не съществуваше една-единствена печална подробност — при цялото си желание, така и не бе открил как да накара кораба да завива. Знаеше единствено да го придвижва нагоре, надолу и напред.

Нито пък, както се оказа, да го накара да спре, като по този начин, без да иска, откри съвсем ново и трагично значение на възклицанието „Земя!“.

Дали поради чиста случайност или заради вещото ръководство на мъртвите, Неразрушимият все пак успя да избегне директен сблъсък или засядане на някой риф. Вместо това корабът заби нос на един пясъчен плаж и остана неподвижен, докато перките му продължаваха да се въртят като полудели, кълцайки на парчета медузи и мекотели, изхвърляйки пяна, пясък и морска вода и хвърляйки в ужас всички случайно мярнали се наоколо птици.

Финалният сблъсък, макар и доста неприятен, не се оказа фатален за пътниците на подводната лодка. Двамата се разминаха само с по няколко натъртвания и порязвания. Последното не важеше за Неразрушимия.

Златна Луна стоеше на пустия плаж и дишаше свежия морски въздух с пълни гърди. Въобще не обръщаше внимание на порязванията по ръцете или синините на челото си. Странното й ново тяло имаше способността да се лекува само със забележителна бързина. Само още няколко мига и кръвта щеше да спре, раните да се затворят, а синините — да избледнеят и изчезнат. Разбира се, болката от нараняванията нямаше да изчезне — нея щеше да продължи да чувства с другото си старо и слабо тяло на възрастна жена.

Ала, макар да не харесваше новото тяло, което, без дори да е пожелала, беше получила в нощта на ужасната буря, постепенно осъзнаваше, че силата и енергията му й бяха добре дошли в нуждата да последва мъртвите до мястото, накъдето я водеха. Възрастната Златна Луна едва ли би стигнала толкова далеч, тъй като вече се намираше близо до смъртта — телом и духом. Може пък това да беше и причината, поради която Първата учителка единствена от всички други успяваше да съзре мъртвите: сега беше по-близо до тях, отколкото до живите.

Бледата река на мъртвите протичаше над обветрените дюни и се носеше все на север. Дългите зеленикавокафяви треви из пясъците се поклащаха леко от преминаването им. Златна Луна вдигна полите на бялата роба, която я отличаваше като Мистик от Цитаделата на светлината, и се приготви да потегли.

— Чакай! — извика Гатанко, който през цялото време се бе взирал със зяпнала уста към разрушенията по Неразрушимия. — Какво правиш? Къде отиваш?

Тя не му отговори, просто тръгна напред. Ходенето беше трудно. На всяка крачка затъваше в ситния бял пясък. Робата допълнително затрудняваше движенията й.

— Не можеш да ме оставиш — заяви Гатанко. Той махна с омазана в масло ръчичка. — Изгубих маса време да те прекарам през Новото море, а сега корабът ми е счупен. Как според теб да се върна обратно към Мисията на живота си и да продължа да картографирам Лабиринта от жив плет?

Златна Луна спря и се обърна. Гномчето не изглеждаше никак добре. Косата му бе разрошена, брадата — невчесана, а лицето му беше пламнало от праведен гняв и възмущение, без да споменаваме за лекетата от смазочно масло и кръв.

— Благодаря ти, че ме доведе — издигна глас тя, за да надвика брулещия вятър и шума от разбиващи се вълни. — Съжалявам за твоята загуба, но не мога да сторя нищо, за да ти помогна. — Жената погледна на север. — Пътят ме зове. Нямам време за губене тук или където и да е на друго място. — Отново се взря в гнома и добави с омекнал глас: — Не бих искала заради мен да останеш съвсем сам. Ако искаш, можеш да дойдеш.

Гатанко погледна първо нея, а после и Неразрушимия, който определено не беше защитил името си. Дори и на него, обикновения пътник, му беше ясно, че поправката ще продължи дълго и ще струва скъпо, а и като се вземеше предвид фактът, че така и не бе разбрал как работи подводната лодка, без съмнение ремонтът щеше да го изправи пред непреодолими технически трудности.

— Пък и — рече си поободрено — съм сигурен, че собственикът я е застраховал и ще бъде напълно компенсиран за понесените щети.

Последното предположение беше доста оптимистично. Някой би добавил и нереалистично, доколкото Гилдията по ЗастраховкиИсковеИзкупуванеПродаванеНаПраваСблъсъциЗлополукиОсакатяванияПожариНаводненияДругиБезСлучаитеКогатоБоговетеИматПръст дори и веднъж в цялото си съществуване не бе изплатила обезщетение по някой иск, въпреки че след края на Войната на Хаоса към нея бяха завалели обвинения и съдебни дела, целящи да я накарат да признае, че БезСлучаитеКогатоБоговетеИматПръст вече не се брои, след като всички знаеха, че боговете отдавна ги няма. Дори и по този начин делата първо трябваше благополучно да преминат през съдебната система на гномите, но беше сигурно, че никое от тях няма да приключи в рамките на естествената продължителност на живота на ищците, а ще бъде предавано от поколение на поколение, додето най-сетне обслужването на съдебните такси не стигне до задънена улица с финансовия крах на цели династии от заинтересовани.

Гатанко имаше съвсем малко лични вещи, които бързо изрови от останките на кораба. Най-ценното — своята карта на Лабиринта — така и не бе успял да вземе със себе си. Беше напълно уверен обаче, че картата ще бъде счетена за Чудото на Всички Чудеса, а следователно и внимателно съхранена на възможно най-сигурното място в Цитаделата на светлината.

Единствената принадлежност, която успя да спаси от кораба, беше един нож, собственост на покойния капитан. Самият нож беше забележителен с това, че към него бяха прикачени всякакви инструменти, вършещи работа почти за всичко. Можеше да отвори бутилка вино, да ти каже в коя посока е север и дори да счупи черупката на стрида. Единственият му недостатък беше, че човек не можеше да отреже нищо с него, тъй като му липсваше острие (на изобретателя очевидно му бе свършило мястото), но това беше дребно неудобство в сравнение с ценната възможност да подстрижеш космите в носа си.

Гатанко мушна ножа в омазаните си с мастило и смазка дрехи и зацапа по плажа, като непрестанно се пързаляше и падаше. Спря само веднъж, за да хвърли последен поглед към Неразрушимия. Подводната лодка приличаше на изхвърлен от вълните кит и вече изчезваше под пясъка.

После гномчето отново тръгна подир Златна Луна, която следваше реката на мъртвите.