Драконите на изгубената звезда

22 Среща на стари приятели

Истинският кендер никога не губи присъствие на духа задълго, нито дори след като е срещнал собствената си душа. Вярно — гледката се бе оказала голям шок и Тасълхоф още изпитваше известни колебания всеки път щом си спомнеше за преживяването, но той знаеше как да се справя с колебанието. Задържаш дъха си и отпиваш пет глътки вода, след което от колебанието не остава и следа. След като свърши тази работа, Тас реши, че веднага трябва да се махне от това ужасно място. И бездруго тук нямаше нищо, освен разни привидения, които постоянно ти докарваха колебания. Трябваше да тръгва, да тръгва възможно най-бързо и никога повече да не се връща.

Мъхът и баща му не се оказаха от чак толкова голяма полза, тъй като, поне доколкото виждаше Тас, мъхът бе развил досадния навик да расте от всички страни на дърветата и камъните, очевидно, без да си има и най-малката представа, че някой би искал да го използва, за да разбере накъде е север. Така че Тасълхоф реши да използва изпитаните с времето техники, които кендерите бяха развили през вековете Скитосване — техники, които ти помагаха да се намериш, след като си се изгубил. А най-известната и обичана от всички кендери техника в този случай включваше използването на компаса на тялото.

Ето и теорията, която стоеше зад схващането за компаса на тялото. Добре известно е, че тялото е съставено от различни елементи, сред които и желязото. Причината да знаем, че в тялото ни има желязо се обяснява с това, че можем да го вкусим в кръвта си. Следователно е разумно да предположим, че същото това желязо ще бъде привлечено на север, по подобен начин, както и желязната стрелка в компаса. (Кендерите дори твърдят, че ако в края на краищата позволим на кръвта да си каже тежката дума, всички ще се затичаме към северния край на света и ще се съберем на едно място. За щастие, ние постоянно се съпротивляваме на желанието на кръвта си. В противен случай отдавна щяхме да се съберем на върха на света, а в резултат светът щеше да се преобърне наопаки.)

За да накараш компаса на тялото си да проработи, трябва да затвориш очи, за да не те объркват разни други неща, да протегнеш ръка и да посочиш напред с показалеца си, след което да се завъртиш три пъти наляво. След това трябва да спреш и да отвориш очи, а когато го направиш, ще откриеш, че си застанал с лице на север.

Кендерите, които използват тази техника, почти никога не пристигат там, закъдето са тръгнали, но твърдят, че винаги се озовават там, където би следвало да бъдат. Ето защо Тасълхоф прекара значителен период от време в щуране насам-натам из Нощлунд (не се беше изгубил), без да намери нито Солантъс, нито път за извън гората, и вече се канеше да опита компаса на тялото си за последен път, когато чу гласове. Истински, живи гласове, а не едва доловимия шепот на бедничките души на мъртвите.

Естественият инстинкт подсказваше на кендера, че веднага трябва да отиде и да се запознае с притежателите на тези гласове, които може би се бяха изгубили и да им помогне да намерят север. Точно в този критичен момент, Тасълхоф чу един друг глас, който обаче се намираше в главата му и съвсем сигурно беше гласът на Танис Полуелф. Често му се случваше да чува в главата си гласа на Танис, и то в моменти, когато особено силно се налагаше кендерът да спре и да помисли дали действията му се съгласуват с първия „закон за самосъхранението“. Понякога Тас се вслушваше в този глас, а понякога не му обръщаше внимание, което в общи линии доста добре описваше отношенията им и по времето, когато Танис все още беше сред живите.

Този път Тас бързо си спомни, че бягаше от Даламар и Палин, а и двамата искаха да го убият, така че или бяха тръгнали да го преследват лично, или бяха изпратили по петите му своите фаворити. Чародеите, припомни си кендерът, винаги изпращаха по задачи своите фаворити. Не беше много сигурен какво точно означава думата фаворити — звучеше му като много, много голяма риба — но реши, че ще спази закона за самосъхранение, ако се покатери на някое дърво и се скрие между клоните му.

Тасълхоф бързо се изкачи по ствола на най-близкото дърво и скоро се беше настанил възможно най-удобно, скрит сред гъстата растителност. В същия момент притежателите на трите гласа вече минаваха точно под него.

Щом видя, че непознатите са Рицари на Такхизис или Нерака, както и да се наричаха в тези времена, Тас бодро се поздрави, задето беше послушал съвета на Танис. Малко по-късно под дървото на кендера започна да се ниже цяла армия от рицари и пехотинци. Крачеха бързо и очевидно не бяха в особено добро настроение. Едни хвърляха бързи погледи вляво и вдясно, сякаш търсеха нещо, а други се взираха право пред себе си, навярно от страх, че може и да го намерят. Почти не разговаряха помежду си, а когато все пак казваха по някоя дума, едва ли не шепнеха. Последните от тях тъкмо се изнизваха покрай дървото и Тас вече радостно „се потупваше по рамото“, заради проявената мъдрост да избегне нежеланата среща с тях, когато съвсем неочаквано онези в челото на колоната спряха, принуждавайки всички останали да направят същото.

Войниците се намираха точно под него. Дишаха тежко и изглеждаха уморени до смърт, ала когато до тях достигна нареждането, че им се позволяват петнайсет минути почивка, никой не изрази буйна радост. Неколцина приседнаха на земята, но до един се държаха близо до пътеката и не се разделяха с походните си торби.

— Мен ако питаш, казвам да продължаваме — обади се някой. — Не ми се иска да оставам още една нощ в това свърталище на смъртта.

— Имаш право — рече друг. — Да продължаваме към Солантъс. Още сега. Нямам нищо против да се изправя срещу врагове от плът и кръв.

— Само двеста човека сме, а се каним да превземем Солантъс — каза трети. — Ама че глупост! Дори да бяхме двеста хиляди, пак не бихме могли да превземем този град, даже и с помощта на Единия Бог. Стените му са високи колкото връх Няма значение. И си имат най-различни адски приспособления, или поне така съм чувал. Гигантски катапулти, които могат да свалят дракон, както си лети из небето.

— Нали твърдеше и че никога няма да превземем града на елфите? — обади се раздразнено един от другарите му. — Помните ли, момчета? „Трябват поне двеста хиляди от нас, за да отнесем остроухите.“

Останалите се разсмяха, ала смехът им беше нервен и не продължи дълго, нито бе особено гръмогласен.

— Тръгваме — оповести някой и се изправи.

Другите последваха примера му и отново се подредиха в строя. Някъде отпред идваше заповед, предавана от уста на уста:

— Оглеждайте се за кендера.

Войниците в края търпеливо изчакаха онези пред тях най-сетне да потеглят. Накрая всички се раздвижиха мудно и скоро се изгубиха от очите и ушите на Тасълхоф.

— „Оглеждайте се за кендера“ — повтори той. — Ха! Сигурно това са фаворитите на Даламар. Очевидно все пак не са чак толкова големи риби, колкото си представях. Ще изчакам, за да се уверя, че са се отдалечили достатъчно. Чудя се кой ли е пък този Един Бог? Сигурно е страшно скучно да си имаш само един бог. Освен ако не става дума за Физбан, но пък тогава светът нямаше да съществува, понеже постоянно щеше да губи разни неща из него, както винаги си губи шапката… Опа! — изпъшка приглушено той, понеже чак сега си даде сметка, че войниците са се упътили в съвсем същата посока, в която сочеше и пръстът му. — Отиват на север. Това означава, че трябва да продължа в друга посока. Всъщност тъкмо в обратната.

Което пък помогна на Тасълхоф да намери пътя за извън Нощлунд и да се отправи към Солантъс — доказвайки още веднъж, че кендерският компас на тялото работи.

Когато най-сетне се добра до великия, добре укрепен Солантъс, Тасълхоф заобиколи стените, докато намери главния вход. Тук реши да поспре, да си почине и да погледа с интерес отминаващите тълпи от хора. Онези, които искаха да влизат, се редяха на дълга опашка, движеща се изключително бавно. Хората стояха на пътя, вееха си, за да се разхладят и разговаряха помежду си. Земеделците дремеха по колите, предоставили на конете свободата да решават на своя глава кога да се придвижат напред и кога да спрат. Виждаха се и войници, които съблюдаваха реда, грижеха се хората да не се застояват, както и да няма блъсканици, когато някой се опита да пререди другите. Никой не изглеждаше чак толкова разстроен от забавянето и в действителност хората като че ли го намираха за нещо съвсем нормално.

На входа пазачите разпитваха всеки, който искаше да влезе в града. Претърсваха торби и каруци. Ако някоя каруца превозваше стока, стражите развързваха чували, надничаха в кафези и набождаха купите слама с върха на остра вила. Веднага щом се запозна достатъчно добре с правилата и решен да ги спазва, Тасълхоф стана и се нареди в самия край на опашката.

— Здрасти, как сте? — попита една внушителна на вид дама, понесла грамадна кошница с ябълки и която тъкмо в този момент клюкарстваше с жената до себе си — тя пък, носеща грамадна кошница с яйца. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. Леле, ама тази опашка наистина е дългичка. Няма ли някакъв друг път за навътре?

Двете се обърнаха, за да го изгледат. И двете се намръщиха едновременно, а една от тях дори размаха юмрука си пред носа му.

— Стой далеч от мен, гадино. Губиш си времето. В града не допускат кендери.

— Колко недружелюбно място — забеляза Тас и отмина нататък.

Не се отдалечи много. Вместо това реши да седне в сянката на едно дърво близо до входа и да се наслади на ябълката си. Докато похапваше, видя, че макар на кендерите да не беше разрешено да влизат в града, двама негови сънародници все пак го напускат, съпроводени от градската стража.

Тас изчака кендерите да станат, да се отупат от праха и да съберат кесиите си. Чак тогава им махна и извика. Както винаги зарадвани да се срещнат с някой от своите, кендерите дотърчаха да го поздравят.

— Лийфуърт Бързопръст — каза единият и протегна ръка.

— Мерибел Еленорог — каза другата и протегна ръка.

— Тасълхоф Кракундел — представи се Тас.

— Сериозно? — каза Мерибел и се изчерви от удоволствие. — Не се ли срещнахме миналата седмица? — Не ми изглеждаш съвсем същия. Да не си си направил нова прическа?

— Какво имаш в кесиите си? — попита Лийфуърт.

В последвалото вълнение, което включваше в себе си отговаряне на интересния въпрос, задаването му, както и доста радостния момент, когато всички изсипаха кесиите си и започнаха да разменят разни неща, Тас успя да обясни, че не е никой от неизброимите Тасълхофци, които се щурат из Ансалон, а съвсем истинският, оригиналният. Особено беше горд да им покаже парчетата на Устройството за Пътуване във времето и да им обясни как двамата с Карамон са го използвали, за да се върнат назад в миналото, как без да иска е попаднал в Бездната и как след това го е отнесло напред в бъдещето, което не било съвсем същото бъдеще, но по-различно.

Кендерите бяха впечатлени и доста зарадвани да разменят някои от по-ценните си предмети за части от устройството. Тас проследи как парчетата изчезнаха в кесиите им без особената надежда да се задържат там по-продължително време. Все пак си заслужаваше да опита. Накрая, след като всичко, което можеше да бъде разменено, бе разменено и тримата взаимно си бяха разказали патилата, Тасълхоф най-сетне им разкри целта на посещението си в Солантъс.

— Имам мисия — обяви той. Кендерите го зяпнаха почтително. — Търся един Соламнийски рицар.

— Дошъл си на точното място — каза Лийфуърт, като подметна палец към стените зад себе си. — Там вътре има повече соламнийски рицари, отколкото можеш да преброиш.

— Какво смяташ да правиш, след като намериш някой? — зачуди се Мерибел. — Не ми се видяха много забавни.

— Търся точно определен рицар — обясни Тас. — Веднъж вече го бях намерил, но го изгубих и се надявах отново да го открия тук, понеже съм чувал, че се навъртат наоколо. Висок горе-долу ей толкова. — Той скочи на крака, повдигна се на пръсти и вдигна ръка. — Освен това е ужасно грозен, даже за човек, а косата му е с цвета на царевичните кифлички, които прави Тика.

Кендерите поклатиха глави. Бяха виждали доста рицари и дори му описаха няколко, но нито един от тях не вършеше работа на Тас.

— Трябва да намеря онзи, когото търся — обясни той, като отново се настани удобно на земята. — Двамата с него сме много големи приятели. Предполагам, че просто ще трябва да го потърся малко. Онези добри жени там ми казаха… А, за малко да забравя, искате ли ябълка? Както и да е, онези две добри жени ми казаха, че в града не допускат кендери.

— Няма такова нещо. В Солантъс са страшно привързани към нас — увери го Мерибел.

— Говорят така, само за да спазват външно приличие — допълни Лийфуърт.

— В Солантъс дори не пъхат кендерите в затвора — продължи ентусиазирано Мерибел. — Представи си само! Веднага щом те хва… хъмм… намерят, ти осигуряват въоръжен ескорт през целия град…

— … за да разгледаш всички забележителности…

— … и те изхвърлят през градските порти. Съвсем като обикновен гражданин.

Тасълхоф бе принуден да се съгласи, че Солантъс явно е страхотно местенце. Всичко, което се искаше от него, бе да намери начин да влезе вътре. Новите му приятели услужливо му обясниха къде се намират няколко по-малко известни на широката публика входове, като прибавиха, че другите ще му бъдат от полза в случай, че стражите решат да завардят първия, който избере.

Тас се сбогува сърдечно с кендерите и тръгна да си опита късмета. Вторият вход се оказа детска играчка (бяхме помолени да не разкриваме местонахождението му). И само след час Тасълхоф се озова в Солантъс. Беше се разгорещил и омърлял от главата до петите, но всичките му кесии си бяха на мястото, което, разбира се, беше от първостепенна важност.

Очарован от огромния град и големите тълпи, кендерът се скита доста дълго време, докато краката не започнаха да го наболяват, а ябълките, които бе хапнал за обяд, се бяха превърнали в далечен спомен. Срещна доста рицари, но никой от тях дори отдалеч не напомняше за Джерард. Нищо не му пречеше да спре някой от тях и да го помоли да му покаже посоката, но се боеше, че може да се отнесат с него също толкова приятелски, колкото и с новите му приятели, и макар да нямаше нищо против да разгледа града, придружен от въоръжена стража, нито пък възразяваше да го изхвърлят напред с главата през главните порти, бе принуден да се откаже от някои от удоволствията на живота в замяна на далеч по-важната си за момента мисия.

Някъде по залез Тас вече сериозно се беше ядосал на Джерард. След като бе решил, че рицарят трябва да е в Солантъс, фактът, че него го нямаше никакъв, му се струваше ужасно предизвикателен. Уморен да скита нагоре-надолу из улиците и досаден от необходимостта постоянно да се крие от градската стража (в началото играта му се бе сторила забавна, но с времето първоначалното удоволствие от нея се бе изпарило), Тас нацупено реши, че за разнообразие нищо не му пречи да седне някъде и да остави Джерард да намери него. Той се настани в сенките близо до една статуя, издигаща се край фонтан недалеч от входа за главната улица, казвайки си, че така ще може да наблюдава всички, които влизат и излизат, а Джерард дори и да иска няма как да го пропусне.

Седеше, подпрял брадичка с ръка и се опитваше да реши коя от местните странноприемници да осветли с присъствието си за вечеря, когато през главните порти наистина влезе някой, когото кендерът познаваше. Не беше Джерард, а някой дори още по-подходящ. Тасълхоф извика доволно и скочи на крака.

— Златна Луна! — изкрещя той и помаха към нея.

От уважение към бялата роба, която веднага я отличаваше като мистик от Цитаделата на светлината, един от градските стражи бе предложил да я придружи лично. Той посочи в точно определена посока. Тя кимна и му благодари. Той докосна чело с два пръста и се върна назад, за да продължи да изпълнява задълженията си. Тас забеляза, че по петите на Златна Луна ситни нечия ниска и прашна фигурка, която едва успяваше да се придържа към широките крачки на Първата учителка, но не й обърна много сериозно внимание. Толкова се радваше да срещне Златна Луна, че в този момент не виждаше никой и нищо и напълно бе забравил за Джерард. Ако някой въобще беше в състояние да го спаси от Даламар и Палин, то това със сигурност трябваше да бъде тя.

Кендерът изприпка през претъпканата улица, като се блъскаше в хората и ловко избягваше дългата, граблива ръка на закона, след което рязко спря и вече се канеше да поздрави Златна Луна с обичайната прегръдка, когато нещо го накара да спре.

Жената пред него едновременно беше и не беше Златна Луна. Все още беше в младото тяло, което тъй силно бе ненавиждала. Бляскавата сребристо златиста коса и прекрасните й очи все още я правеха красива, но за разлика от предишния път, когато я беше видял, косата й бе невчесана и разбъркана, а очите й гледаха някак отдалечено, сякаш не виждаше каквото и да е пред себе си, а се взираше към нещо отвъд хоризонта. Белите й дрехи бяха опръскани с кал и доста окъсани. Изглеждаше уморена до припадък, но продължаваше да крачи решително, като се подкрепяше с една дървена тояга. Дребничката, прашна фигурка я следваше неотклонно.

— Златна Луна? — произнесе несигурно Тас.

Тя не спря, но погледна бегло надолу към него.

— Здравей, Тас — отвърна някак разсеяно и продължи да крачи напред.

Нищо повече. „Здравей Тас.“ Не: „Я, радвам се да те видя! Къде се губиш толкова дълго, Тас?“ Просто „Здравей, Тас“.

Малката, прашна фигурка за сметка на това беше изненадана да го види. Даже зарадвана.

— Кракундел!

— Гатанко! — извика Тас, щом най-сетне успя да го разпознае под пластовете мръсотия.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Какво правиш тук? — попита кендерът. — За последно те видях да картографираш Лабиринта от жив плет при Цитаделата на светлината. Е, разбира се, когато за последно видях Лабиринта от жив плет, той гореше, но…

Тас твърде късно осъзна, че беше поднесъл новините на гнома по твърде неочакван начин.

— Горял?! — пое си шумно дъх Гатанко. — Мисията на живота ми! Мисията на живота ми е горяла?!

Той се улови за сърцето, облегна се на фасадата на една сграда и задиша тежко. Без да изпуска от очи Златна Луна, Тас спря и започна да му вее с шапката си. Учителката не беше забелязала скръбта, изписала се по лицето на гномчето и продължаваше да крачи напред. Когато Гатанко най-сетне прояви някакви признаци на живот, кендерът го улови под ръка и го повлече след нея.

— Помисли малко — каза му утешително той, като направляваше олюляващия се гном. — Когато се заемат да го възстановяват, ще се обърнат към теб, защото ти единствен си го картографирал поне донякъде.

— Ами да! — възкликна Гатанко, като помисли малко над думите му. Той се оживи значително. — Напълно си прав.

Канеше се да обясни още нещо, ала Тас го подкани да не изостават от Златна Луна.

— Как всъщност се озовахте в Солантъс вие двамата? — попита Тасълхоф, за да го разсее от мислите за горящия Лабиринт.

Той изслуша с удоволствие скръбната история как Не разрушимият претърпял корабокрушение, как двамата със Златна Луна били захвърлени на непознат бряг и как оттогава насам ходели, без да спират.

— Сигурно няма да ми повярваш — добави гномчето, като понижи глас, — но тя преследва призраци!

— Наистина? — попита Тас. — Току-що се измъкнах от една гора, която беше пълна с тях.

— Не и ти! — огледа го с отвращение Гатанко.

— Да, понатрупал съм доста опит с неумрелите — подхвърли небрежно кендерът. — Скелети-войни, Безплътни ръце, призраци, дрънкащи с вериги… Опитният пътешественик знае как да се справи с тях. Даже още пазя лъжицата, която получих лично от чичо Трапспрингър. Мога да ти я покажа…

Той започна да рови из торбичките си, но рязко спря, когато ненадейно се натъкна на парчетата от Устройството за Пътуване във времето.

— Лично аз смятам, че жената не е добре с разсъдъка, хлопа й дъската, напълно се е смахнала, умопомрачена е, не е с всичкия си, говори си сама, такива работи — казваше в този момент Гатанко със сериозен тон.

— Да, подозирам, че имаш право — съгласи се Тас, като хвърли поглед към Златна Луна и въздъхна. Определено не се държи като онази Златна Луна, която някога познавах. Онази Златна Луна се радваше да се среща с кендери. Онази Златна Луна не би позволила на някакви зли чародеи да изпратят един кендер да умре под крака на гигант. — Той потупа Гатанко по рамото. — Ужасно се радвам, че си решил да останеш с нея и да я наглеждаш.

— Ще бъда напълно откровен с теб — отвърна гномчето. — Не бих се нагърбил, ако не бяха парите. Гледай.

Гатанко се озърна, за да се увери, че наоколо не се навъртат джебчии и измъкна от дъното на торбата си огромна кесия, издута от монети. Тасълхоф изрази възхищението си и посегна, за да докосне кесията, но гномчето тутакси го перна през пръстите и я напъха обратно в торбата.

— И да не си я пипнал — предупреди го намръщено.

— Парите не ме интересуват много — отвърна Тас, като масажираше насинените си кокалчета. — Тежат, а и каква е ползата да ги разнасяш наоколо? Ябълките ми стигат. Никой няма да ме удари по главата заради тях, но ако разнасях със себе си пари, за да си купувам ябълки, все някой щеше да го направи, за да ми открадне парите. Не си ли съгласен с мен?

— Защо ми говориш за някакви си ябълки? — развика се Гатанко и размаха ръце във въздуха. — Какво общо имат ябълките тук? Или лъжиците, като заговорихме?

— Ти започна — отвърна кендерът. Познаваше добре гномите и знаеше колко лесно се палят, така че реши, че ще бъде по-възпитано да смени темата. — Откъде си намерил толкова много пари?

— Хората постоянно й ги дават — каза Гатанко, като вместо във въздуха, започна да ръкомаха по посока на Златна Луна. — Където и да се появим, хората се натискат да й дават или пари, или легло за нощувка, или храна, или вино. Страшно са любезни с нея. Към мен също. Никой досега не се е държал любезно с мен — прибави тъжно. — Хората винаги са ми казвали разни гадни, глупави неща, като например: „Трябва ли да дими чак толкова?“ и „Кой ще плати за щетите?“, но когато съм със Златна Луна, хората се надпреварват да ми говорят хубави неща. И дават на мен храна и студено пиво, и легло за през нощта, и пари. Тя не ги иска и ми ги дава. А аз пък ги задържам. — Гатанко го изгледа вбесено. — Поправките по Неразрушимия ще струват цяло състояние. Мисля, че е застрахован, но не и срещу сблъсък…

Тас вече предусещаше как темата се измества в по-безинтересна посока, така че го прекъсна:

— Между другото, накъде сме тръгнали?

— Не знам, някаква работа, свързана с рицари — отговори Гатанко. — Живи рицари, надявам се, макар че не бих се обзаложил за това. Нямаш представа колко ми е втръснало през цялото време да ми говорят за мъртъвци.

— Рицари!? — извика радостно кендерът. — И аз съм дошъл заради същото!

В този момент Златна Луна спря. Тя погледна по протежението на една улица, сетне по протежението на друга и премигна нерешително, сякаш бе осъзнала, че се е изгубила. Тасълхоф изостави гнома, който продължаваше да мърмори за някаква застраховка и побърза да види дали учителката не се нуждае от помощта му.

Златна Луна пренебрегна настойчивите му въпроси и вместо това се обърна към някаква жена, която, ако се съдеше по късата й връхна дреха с изобразена върху нея червена роза, беше Соламнийски рицар. Жената я упъти и попита по каква работа идва в Солантъс.

— Аз съм Златна Луна, мистик от Цитаделата на светлината — представи се учителката. — Надявам се да ми позволят да говоря пред Съвета на рицарите.

— А аз съм лейди Одила, рицар на Розата — отвърна жената и се поклони почтително. — Чували сме за Златна Луна от Цитаделата на светлината. Тя е дълбоко уважавана от нас жена. Вие навярно сте дъщеря й.

Внезапно по лицето на Златна Луна се изписа умора и изтощение, сякаш вече неведнъж беше чувала съвсем същите думи.

— Да — каза най-сетне с въздишка. — Аз съм нейната дъщеря.

Лейди Одила се поклони отново.

— Добре дошла в Солантъс, Дъще на Златна Луна. Съветът на рицарите има и други важни задачи, но винаги е готов да изслуша някой от мистиците от Цитаделата на светлината, особено след ужасните новини, които получихме за нападението там.

— Какво нападение? — Златна Луна пребледня така силно, че Тасълхоф взе ръката й и я стисна съчувствено.

— Аз мога да ти разкажа… — започна той.

— Милостиви богове! Кендер! — каза лейди Одила със същия тон, с който би произнесла: „Милостиви богове! Призрак!“ Жената-рицар дръпна ръката му от нейната и застана помежду им. — Не се тревожете, Лечителко. Аз ще се разправя с него. Стражник! Още една от проклетите малки твари е успяла да се промъкне в града. Отведи го в…

— Аз не съм малка твар! — заяви с чувство за накърнено достойнство Тас. — И съм заедно със Златна Луна… тоест, с нейната дъщеря. Аз съм приятел с майка й.

— А аз съм неин бизнес мениджър — намеси се Гатанко, като се изпъчи важно. — Ако имате желание да направите дарение…

— Какво нападение? — настоя отчаяно Златна Луна. — Вярно ли е, Тас? Кога се е случило?

— Всичко започна, когато… Моля да ме извиниш, но в момента разговарям със Златна Луна — каза Тас и опита да се измъкне от хватката на притичалия градски страж.

— Моля, оставете го. Той наистина е с мен — застъпи се учителката. — Поемам пълната отговорност.

Стражникът я погледна със съмнение, но нямаше как да се противопостави на открито заявеното желание на едного от мистиците от Цитаделата на светлината. Мъжът погледна въпросително лейди Одила. Тя сви рамене и каза съвсем тихо:

— Не се тревожи. Ще се погрижа да изчезне до полунощ.

Междувременно Тас вече разказваше историята си:

— Всичко започна, когато отидох в стаята на Палин, понеже бях решил да бъда благороден и да се върна назад във времето, за да ме стъпче онзи гигант. Но трябва да знаеш, че вече промених решението си, Златна Луна. Разбираш ли, помислих много добре и…

— Тас! — Предупреди го остро тя и съвсем леко го разтърси. — Нападението!

— О, да. Е, двамата с Палин тъкмо го обсъждахме, когато погледнах през прозореца и видях онзи голям дракон да лети право към цитаделата.

— Какъв дракон? — Златна Луна притисна ръка към сърцето си.

— Берил. Същият дракон, който ме е проклел — заяви кендерът. — Знам го, понеже стомахът ми се сви на топка. Както и на Палин. Опитахме да използваме Устройството за пътуване във времето, но той го счупи. По това време Берил вече се беше приближила и се появиха още дракони, от небето започнаха да скачат дракониди, а всички наоколо тичаха и пищяха. Както тогава в Тарсис. Нали си спомняш? Когато червените дракони ни атакуваха, а сградата падна върху мен и изгубихме Танис и Рейстлин?

— Хората ми! — прошепна полузадушена Златна Луна. Тя се олюля несигурно. — Какво стана с хората ми?

— Лечителко, моля ви, седнете — каза внимателно лейди Одила. Сетне й помогна да стигне до ниската преграда, обграждаща един плискащ фонтан.

— Възможно ли е? — попита я Първата учителка.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но колкото и да е странно, историята на кендера е напълно вярна. Получихме сведения от соламнийския гарнизон там, че Берил и драконите й са нападнали Цитаделата. Разрушенията са били огромни, но повечето хора са успели да избягат в безопасност сред хълмовете.

— Да благодарим на Единия Бог — измърмори Златна Луна.

— Какво, Лечителко? — попита объркано лейди Одила. — Какво казахте?

— Не съм сигурна — заекна Първата учителка. — Какво казах?

— Казахте „Да благодарим на Единия Бог“. Не сме чували в скоро време на Крин да е пристигал някакъв бог. — Жената-рицар я погледна заинтригувано. — Как да разбирам думите ви?

— Иска ми се и аз самата да знаех — отвърна тихо Златна Луна. Погледът й отново стана разсеян. — Нямам никаква представа защо го казах…

— Аз също избягах — възкликна високо Тас. — Заедно с Палин. Беше страшно вълнуващо. Палин хвърли парчетата от устройството по драконидите и се получи много интересна магия, след това побягнахме нагоре по Сребърната стълба през дима от горящия Лабиринт от жив плет.

При това ново напомняне за унищоженото дело на живота му, Гатанко задиша тежко и се отпусна до Златна Луна.

— … и тогава Даламар ни спаси! — обяви Тас. — В един миг бяхме на самия ръб на Сребърната стълба, а после — фиут! — оказахме се в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, само дето не се намира вече там. В Палантас. Но все още си е Кула на Върховното чародейство…

— Какъв лъжец… — поклати глава лейди Одила. — В гласа й се долавяше нещо като уважение и кендерът реши да приеме думите й като комплимент.

— Благодаря — отвърна скромно, — но не си измислям нищо. Наистина открихме Даламар в Кулата. Доколкото разбирам, е била изгубена от доста дълго време.

— Оставих ги да се изправят сами срещу опасността — говореше объркано Златна Луна, без да му обръща каквото и да било внимание. — Оставих хората си да се изправят са ми срещу дракона, но какво друго можех да сторя? Гласовете на мъртвите ме викаха… Трябваше да ги последвам!

— Чухте ли добре? — попита Гатанко и посочи с пръст към лейди Одила. — Призраци. Вампири и таласъми. Ето на кого говори тя, нали разбирате. Луда. Направо полудяла. — Той подрънка с кесията за пожертвувания. — Ако искате да направите дарение… приспада се към данъците…

Жената-рицар ги гледаше така, сякаш и на тримата им трябваше по едно дарение, ала слабостта и скръбта на Златна Луна я накараха да поомекне. Тя обви ръка около слабите рамене на учителката.

— Преживели сте много, Лечителко. Пропътували сте голямо разстояние, както разбирам, а и в необикновена компания. Елате с мен. Ще ви заведа при Звездния учител Микелис.

— Да, аз го познавам! Макар че — добави Златна Луна и въздъхна дълбоко — той едва ли ще познае мен.

Лейди Одила се изправи, за да й помогне. Тас и Гатанко също станаха и я последваха по петите. Доловила звука от стъпките им, жената-рицар се обърна. На лицето й се бе изписало онова изражение, което рицарите придобиват, когато се канят да извикат градската стража, за да им помогне да завлече някой натрапник в затвора. Познал, че натрапникът вероятно е самият той, Тасълхоф премисли бързо и каза:

— Лейди Одила! Познавате ли рицар на име Джерард ут Мондар? Понеже тъкмо него търся.

Жената-рицар, която наистина тъкмо се канеше да нареди на стражника съвсем същото, си затвори устата и се втренчи в него.

— Какво каза?

— Джерард ут Мондар. Познавате ли го? — попита кендерът.

— Може и да го познавам. Извинете ме за момент, Лечителко. Няма да се бавя. — Тя приклекна пред Тас и се вгледа в очите му. — Опиши ми го.

— Има коса с цвета на царевичния хляб на Тика и лице, което в началото ти се струва грозно, но после започваш да го опознаваш и изведнъж откриваш, че вече не го намираш за чак толкова отблъскващо, дори напротив, особено когато започне да те спасява от разни Мрачни рицари. Очите му са…

— Сини като метличина — довърши тя. — Царевичен хляб и метличина. Да, определено описанието съвпада. Откъде го познаваш?

— Той е мой много добър приятел — рече Тас. — Пътувах ме заедно до Квалинести…

— А, значи, ето откъде е дошъл. — Лейди Одила го изгледа внимателно, а после каза: — Приятелят ти Джерард е тук, в Солантъс. Ще бъде изправен пред Съвета на рицарите. Имаме подозрения за шпионаж.

— Леле! Ужасно съжалявам да науча, че е болен — рече кендерът. — Къде е сега? Сигурен съм, че много ще се зарадва да ме види.

— Всъщност срещата ви може да се окаже доста интересна — отвърна тя. — Стража, ще ги вземем с нас. Предполагам, че и гномът участва в заговора?

— О, да — потвърди Тас, като улови ръката на Гатанко. — Той пази парите.

— Не споменавай парите! — изсъска гномчето и се загърна по-плътно в дрехата си.

— Очевидно недоразумение — прошепна Тасълхоф. — Не се тревожи, Гатанко. Аз ще оправя нещата.

Тъй като фразата Аз ще оправя нещата е добре известна в аналите на кринската история като последните думи, които обикновено чуват спътниците на всеки кендер, преди да изпаднат в беда, гномчето нямаше как да изпита облекчение.