Драконите на изгубената звезда

20 Походът към Нощлунд

Малката армия на Мина, едва няколкостотин човека, се състоеше от рицарите, последвали я от призрачната долина на Нерака до Санкшън, Силванести, а сега и до тези странни земи.

Драконите летяха през толкова дълбок мрак, че Галдар почти не виждаше капитан Самювал и дракона му, летящи непосредствено до него. В спусналата се като надгробен саван нощ с мъка различаваше дори опашката и крилете на собствения си дракон. Виждаше съвсем ясно само едно от създанията, и това беше мъртвешкият дракон, язден от Мина, понеже тялото му искреше едновременно призрачно, ужасяващо и красиво във всички цветове на дъгата. Червено, синьо, зелено, бяло, синьо-червено, когато душите на два дракона се бяха слели, а сетне бяло-зелено — всичко това се сменяше непрекъснато и танцуваше пред очите му, додето най-после не усети замайване, което го принуди да отмести поглед встрани.

Взорът му обаче неизменно се връщаше към този дракон, а в собствената си душа изпитваше чисто изумление и страхопочитание. Чудеше се как ли е възможно Мина да язди създание, което изглежда по-нереално от сутрешна омара, защото наистина виждаше през дракона, съзираше мрака отвъд него. Очевидно обаче, Мина нямаше никакви опасения и вярата й бе напълно оправдана, понеже драконът я носеше напълно безопасно през небесата на Ансалон, а когато стана време да кацнат, се докосна до земята леко и недоловимо.

Останалите дракони също накацаха из широката равнина, позволиха на ездачите си да слязат и отново загледаха към небето.

— Вслушвайте се за призива ми — каза им Мина. — Ще имам още нужда от вас.

Създанията — гигантските червени и бързите сини, хитрите черни, сдържаните бели и лукавите зелени — сведоха глави, разпериха криле и се поклониха пред нея. Мъртвешкият дракон направи още един кръг над нея, след което просто изчезна, сякаш се бе разтопил в мрака. Цветните също започнаха да излитат и скоро се пръснаха в най-различни посоки. Заминаването им вдигна вихрушки прах и вятър, които едва не отнесоха мъжете. Сетне просто ги нямаше, а войните трябваше да продължат пеша, без коне, сред странни земи и без всякаква идея къде се намират.

Чак тогава Мина им отговори.

— Нощлунд — каза тя.

Някога тук бе управлявал соламнийски рицар на име Сот. След като боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата, лорд Сот се бе провалил, а с това над него и над земята се бе спуснало ужасно проклятие. От времето на Катастрофата досега и други обречени души — и живи, и мъртви — бяха намерили убежище сред дълбоките сенки на това място. Опитите на Соламнийските рицари, в чиито владения се включваше и Нощлунд, да прочистят околните земи, бяха останали напразни. Съвсем скоро след това Нощлунд окончателно бе преминала във владенията на Сот, на истинския си владетел. Тук не пристъпяше ничий крак, не и без основателна причина за това.

Околностите имаха лоша слава даже и сред Мрачните рицари на Нерака, понеже мъртвите не се подчиняват никому и не признават владичеството на живите. Рицарите и войниците на Мина се построиха в редици и поеха след нея. Никой не се оплакваше и никой не мърмореше. В този момент вярваха в нея толкова силно — в нея и в нейния Един Бог, че дори не си помисляха да поставят под въпрос решенията й.

Навлязоха в Нощлунд безпрепятствено. Не срещаха никого по пътя си — нито жив, нито мъртъв. Крачеха под гигантските кипариси, които навярно бяха по-стари и от времената преди появата на Сивия камък. Нямаше животни, не се виждаха ни катерици, ни птици, мишки, елени или мечки. Мъртвите също не ги притесняваха, понеже никой от тях нямаше магия в себе си. Все пак усещаха присъствието им, както човек усеща невидимите очи, които го наблюдават от сенките. След няколко дни поход през зловещите гори, мъжете, които без колебание бяха последвали Мина в Нощлунд, усетиха колебание и започнаха да се замислят.

Козината по врата на Галдар настръхваше час по час. Минотавърът постоянно се оглеждаше с тревога. Капитан Самювал постоянно се оплакваше — разбира се, само когато не го гледаше Мина, — че вътрешно се „тресе от неясен страх“. Когато го караха да опише причините, отвръщаше, че не може да ги обясни, но ръцете и краката му са леденостудени и никой огън не би могъл да ги сгрее, а в корема му нещо се е свило на топка. Стигна се дотам, че дори изпукало клонче караше хората да се хвърлят разтреперано на земята и да отказват да продължат, преди някой да им обясни какво се е случило. Сетне ставаха с посрамени лица и продължаваха напред.

Решиха нощно време да удвояват стражата, макар Мина да твърдеше, че от това няма никаква нужда. Не пожела да каже нищо повече, ала Галдар подозираше, че над съня им бдят онези, които вече нямат нужда от такъв. Последното не го успокояваше ни най-малко и нощем често се будеше от кошмари, в които навсякъде около него стояха стотици непознати и се взираха с очи, в които нямаше нищо друго, освен болка.

По време на похода Мина запазваше необичайно за нея мълчание. Водачката вървеше в челото на колоната, отказваше компания и не проговаряше никому, въпреки че на моменти Галдар съзираше как устните й се движат, сякаш разговаряше с някого. Щом все пак минотавърът се осмели да я попита кому говори, тя отвърна:

— На тях — и с широк жест обгърна нищото.

— На мъртвите ли, Мина? — поколеба се Галдар.

— На душите на мъртвите. Вече не са им нужни черупките, които някога са обитавали.

— Нима можеш да ги виждаш?

— Единият Бог ми дава тази сила.

— Но аз не мога.

— Бих могла да направя така, че да можеш, Галдар — каза му тя. — Но ще ти се стори неприятно и объркващо.

— Не, Мина, не, не искам да ги виждам — побърза да отговори минотавърът. — Колко… Колко от тях виждаш?

— Хиляди — отвърна тя. — Хиляди по хиляди по хиляди. Душите на всички умрели от Войната с Хаос насам, Галдар. Толкова много. А към тях всекидневно се присъединяват и още. Елфи, умрели в Силванести и Квалинести. Войници, загинали при обсадата на Санкшън, майки, губещи живота си при раждане, погубени от болест деца, старци, свършили тихо в леглата си — техните души се вливат в Нощлунд като огромна река. Призовани от Единия Бог, готови да изпълнят заповедите на Единия Бог.

— Каза от Войната с Хаос насам. Къде са душите отпреди това?

— Благословените души са се прехвърлили в следващите измерения. Прокълнатите са оставали тук, докато не научат уроците, които е трябвало да усвоят приживе. Чак тогава и те са заминавали. Старите богове дори са ги окуражавали да го сторят. Всъщност дори не са им оставяли голям избор и са пренебрегвали факта, че понякога душите искат да останат по-дълго, за да помогнат на живите с каквото могат. Единият Бог е провидял това и им е осигурил тази възможност, за да му служат. И те го правят, Галдар. И ще го правят.

Мина се вгледа в него с кехлибарените си очи.

— Ти не би искал да си отидеш, нали, Галдар?

— Не бих искал да си отида без теб, Мина — отговори той. — Това най-много ме плаши в смъртта. Че ще се наложи да те изоставя.

— Никога не ще се случи — изрече тихо тя. Кехлибарът се затопли. Ръката й го докосна, а докосването й бе също толкова топло, колкото и кехлибара. — Обещавам ти го. Никога няма да се разделим.

Галдар бе смутен. Поколеба се, преди да заговори отново, понеже се боеше, че може да я разгневи, но в крайна сметка беше неин заместник-командир и носеше отговорност за хората, които ги следваха.

— Колко дълго ще останем тук, Мина? Гората не се нрави на мъжете. Не мога да кажа, че ги виня. Живите нямат работа по тези места. Чувствам, че не сме добре дошли.

— Няма да останем дълго — увери го тя. — Трябва да посетя някой, който живее наблизо. Да, живее — наблегна на думата. — Чародей на име Даламар. Може би си чувал за него?

Галдар поклати глава. Нямаше вземане-даване с чародеи и не се интересуваше от тях или заниманията им.

— След което — продължи Мина — ще се наложи да замина за известно време.

— Да заминеш? — повтори минотавърът, като несъзнателно повиши глас.

— Да замине? — приближи се тичешком към тях капитан Самювал. — Какво е това? Кой заминава?

— Мина — обясни със свито гърло Галдар.

— Мина, единствената причина, поради която войниците продължават да вървят напред, си ти — каза Самювал. — Ако ти…

— Няма да отсъствам дълго — намръщи се водачката.

— Дълго или кратко, отсъствието ти няма да се приеме добре. Не съм сигурен дали ще успеем да ги удържим — настоя той. Докато говореше, мъжът постоянно въртеше глава и се оглеждаше през рамо. — А и кой може да ги кори? Тази земя е прокълната. Навсякъде ми се привиждат призраци. Дори ги усещам край себе си! — Той потръпна и потри ръце, след което отново се озърна страхливо. — Виждам ги с крайчеца на окото. А когато се обърна, вече ги няма. Само това стига, за да се побърка човек напълно.

— Ще поговоря с хората, капитане — отвърна Мина. — И вие двамата с Галдар също трябва да го направите. Покажете им със собственото си поведение, че не се страхувате.

— Въпреки че е точно обратното — измърмори минотавърът.

— Мъртвите няма да ви навредят. Заповядано им е да се съберат тук поради една-единствена причина. Единият Бог ги води. Те служат на Единия Бог, а чрез застъпничеството на Единия Бог, служат и на мен.

— Каква е тази причина, Мина? Все това повтаряш, но не казваш нищо по-ясно.

— Съвсем скоро ще разберете. Сега бъдете търпеливи и имайте вяра — каза тя. Кехлибарените очи охладняха и се втвърдиха.

Галдар и Самювал се спогледаха. Капитанът вече не се обръщаше страхливо наляво и надясно и не потриваше ръце, за да не я подразни допълнително.

— Колко време ще отсъстваш? — попита минотавърът.

— Ще дойдеш с мен в Кулата на чародея. След това ще отпътувам на север, за да разговарям с дракона, който управлява Палантас и когото всички познават под името Келендрос, но когото предпочитам да наричам Ские.

— Ские? Та той отдавна си е отишъл. Всички знаят, че си е поставил някаква странна цел и от известно време никой не го е виждал.

— Драконът се е върнал — каза Мина. — И ме чака, макар все още да не го знае.

— Чака, за да се хвърли върху теб — изсумтя капитанът. — Това не ти е някой от нашите сини, Мина. Този Ские е истински касапин. Поглъщал е драконите от собствения си вид, за да се сдобие със силата им, също както и Малистрикс.

— Не бива да ходиш сама, Мина — предупреди я напрегнато Галдар. — Вземи някой от нас със себе си.

— Ръката на Единия Бог свали от власт Циан Кръволок — напомни им сурово Мина. — И Ръката на Единия Бог ще унищожи Ские, ако драконът не пожелае да се подчини. Но той ще се подчини. Няма избор. Не би могъл да ми се противопостави… И вие ще ми се подчините — допълни тя. — Както и останалите мъже. — Гласът и погледът й омекнаха. — Не се страхувайте. Единият Бог възнаграждава подчинението. В гората ще бъдете в безопасност. Те ще се грижат за вас. Дори и през ум не би им минало да ви наранят. Продължаваме, Галдар. Трябва да побързаме. По широкия свят се случват много неща, а ние сме призовани.

— Ние сме призовани — измърмори минотавърът, след като Мина беше тръгнала напред през гъстата гора. — Очевидно винаги нещо ни призовава.

— Призовани към победа — отбеляза капитанът. — Призовани към слава. Аз лично нямам нищо против, а ти?

— Не и срещу тази част — призна Галдар.

— Кое те притеснява тогава? Освен, че от това място направо ме побиват тръпки. — Самювал се огледа, потръпвайки.

— Предполагам, че бих искал поне да смятам, че имам някакъв избор — промърмори минотавърът. — Че някой чува гласа ми.

— В армията? — капитанът се изкиска. — Ако наистина го вярваш, значи майка ти със сигурност те е изпуснала на главата ти, когато си бил теленце! Той се загледа надолу по пътеката. Мина вече беше изчезнала от погледа. — Хайде — каза неспокойно. — Да се размърдаме. Колкото по-бързо се измъкнем от това място, толкова по-добре!

Галдар се замисли върху последните му думи. Разбира се, Самювал имаше право. Когато си в армията, изпълняваш заповеди. Войникът няма право на глас срещу това, дали да атакува някой град, да се хвърли срещу дъжда от стрели или да почувства как върху главата му се изсипва котел с врящо масло. Войникът върши онова, което му нареждат и не задава въпроси. Галдар го разбираше и го приемаше. Но защо тогава положението му се струваше по-различно?

Не знаеше. Нямаше отговор.