Драконите на изгубената звезда

16 Един отегчен кендер

Палин положи тялото на изпадналия в летаргия кендер на едно от износените, покрити с прах и доста плесенясали кресла в далечния край на библиотеката, където сенките бяха най-гъсти. Като се престори, че иска да намести Тас възможно най-добре, Палин използва възможността да огледа внимателно Даламар. Елфът продължаваше да седи зад писалището, свел глава в шепите си.

Веднага след пристигането им, Палин го бе видял съвсем за кратко, но дори това му стигаше, за да се изненада от катастрофалните промени, настъпили във външния вид на някога красивия и суетен Даламар: прошарената черна коса, изнурените черти, слабите ръце и изпъкналите им сини вени, приличащи на нарисувани реки по карта. На реки от кръв, от души. А това беше техният господар… Господарят на Кулата.

Поразен от една съвсем нова мисъл, Палин се приближи до прозореца и погледна към гората под тях, където между стволовете на дърветата мъртвите продължаваха да се движат като поток в пълно мълчание.

— Защитното заклинание на вратата долу — каза рязко той. — Не беше там, за да ни задържи вътре, нали?

Даламар не отвърна нищо. Палин трябваше да си отговори сам:

— Беше там, за да не им позволи да влязат. Ако съм прав, то вероятно ще ти се наложи да го подмениш.

Даламар се изправи мрачно и излезе от стаята. Върна се след няколко минути. Палин не беше помръднал. Мрачният елф застана до него и също се вгледа в мъглата от блуждаещи души.

— Събират се около теб — каза Даламар. — Студените им като гроб ръце те хващат. Ледените им устни се притискат до плътта ти. Смразяващата им прегръдка и мъртвешките им пръсти не ти позволяват да помръднеш.

— Да — рече Палин. — Зная. — Той потръпна от спомена за преживяния ужас. — Ти също не можеш да избягаш.

— Тялото ми не може да избяга — поправи го елфът. — Но духът ми е свободен да блуждае, където си поиска. Но винаги трябва да се връщам — Той сви рамене. — Какво казваше шалафи? „Дори чародеите трябва да страдат.“ Винаги има цена. — Очите му се сведоха към изкривените пръсти на магьосника. — Прав ли съм?

Палин пъхна ръце в ръкавите на мантията си.

— Къде се рееше духът ти?

— Пътешествах из Ансалон, разследвах фантастичната ти история за пътуване във времето — отвърна Даламар.

— История? Не съм ти разказвал никаква история — каза бързо Палин. — Не съм ти казал и думичка. Виждал си се с Джена. Тя ти е разказала. А твърдеше, че не те е виждала от години.

— И не е излъгала, Маджере, ако това е, което намекваш, макар да признавам, че не ти каза цялата истина. Не ме е виждала, не и във физическата ми форма. Чувала е единствено гласа ми, и то само напоследък. Веднага след странната буря, която премина над Ансалон само за една нощ, реших двамата с нея да поговорим.

— Попитах я дали знае къде мога да те открия.

— И отново не те е излъгала. Тя не знае къде се намирам. Не съм й казал. И никога не е идвала. Никой не беше идвал. Вие сте първите, и повярвай ми — добави със сключени вежди той, — ако не се намирахте в такава крайна нужда, едва ли щяхте да сте тук сега. Не тъгувам за ничия компания — каза мрачно.

Палин замълча, без да е сигурен дали може да му вярва или не.

— Пожали ме, Маджере, престани да се мусиш — изрече Даламар, като с очевидно удоволствие разтълкува погрешно липсата на отговор. — Не отива на човек на твоята възраст. На колко си всъщност? Шейсет, седемдесет, на сто години? Никога не съм сигурен с вас, човеците. Изглеждаш ми като останка от миналото. А колкото до Джена и това, че е „предала“ доверието ти, двамата с кендера имате късмет, че го стори, понеже иначе едва ли щях да проявя интерес към теб и сега щяхте да се намирате под нежните грижи на Берил.

— Подигравките ти с възрастта ми не могат да помогнат — отвърна спокойно Палин. — Зная, че съм стар. Процесът е съвсем естествен при човеците. Но не и при елфите. Погледни се в огледалото, Даламар. Ако годините са взели своята дан при мен, то какво да кажем за теб? А щом заговорихме за гордостта — на свой ред сви рамене магьосникът, — изгубих моята преди доста дълго време. Трудно е да запазиш гордостта си, след като не можеш да събереш достатъчно магия, за да си затоплиш сутрешния чай. Сигурен съм, че много добре знаеш за какво говоря.

— Може би — отвърна мрачният елф. — Зная, че съм се променил. Битката с Хаос ми открадна стотици години живот, но не съжалявам за нищо. В крайна сметка победителят бях аз. Бях победител и победен. Спечелих войната, но бях надвит от онова, което последва. Загубата на магията… Рискувах живота си заради нея — продължи той с нисък и глух глас. — И бих го направил отново. А какво стана? Магията си отиде. Боговете също. Оставиха ме ограбен, безсилен и безпомощен. Направиха ме… обикновен!

Дишането на Даламар се бе учестило.

— Всичко, което отдадох за магията… родината, народа, близките си… Смятах, че замяната е била изгодна. Саможертвата ми, а тя наистина бе значима, макар че само елфите биха могли да ме разберат, беше възнаградена. Ала ето че наградата ми бе отнета, а аз останах с празни ръце. Празни ръце. И всеки го знаеше… Някъде по това време до мен достигнаха слуховете, че Келендрос Синия се готви да заграби Кулата ми, че Мрачните рицари също се канят да я атакуват. Моята Кула! — изръмжа ожесточено Даламар. Той стисна слабите си юмруци. Сетне съвсем бавно ги отпусна и се изсмя неприятно. — Казвам ти, Маджере, дори блатните джуджета можеха да поискат своя дял, а аз не можех да сторя нищо, за да ги спра. Някога бях най-могъщият чародей по лицето на Ансалон, а сега, както сам казваш, не мога да подгрея и канче вода.

— Не беше само ти — каза бездушно Палин. — Всички ние пострадахме по този начин.

— Не, не е така — отвърна разгорещено мрачният елф. — Нямаш и най-малка представа какво изпитвах. Не си се жертвал така, както се пожертвах аз. Имаше родителите си. Имаше своите жена и деца.

— Джена те обичаше… — започна другият магьосник.

— Смяташ ли? — лицето на Даламар се изкриви. — Понякога ми се струва, че просто се възползвахме един от друг. И тя не ме разбираше. Беше също като теб, непрестанно ми изтъкваше проклетите ви човешки надежди и оптимизъм. Защо вие, човеците, винаги сте такива? Защо не спирате да се надявате, когато за всички е ясно, че всяка надежда е изгубена? Не понасях баналните й подмятания. Започнахме да се караме. Тя си тръгна, а аз нямах нищо против да видя гърба й. Нямах нужда от нея. Не се нуждаех от никого. Само аз можех да защитя Кулата от разплутите крилати червеи и направих онова, което се изискваше от мен. Трябваше само да сторя така, че да изглежда все едно Кулата е била разрушена. И успях. Планът ми проработи. Никой не знае, че Кулата е тук. И никой не ще научи, освен ако аз не го пожелая.

— Преместването на Кулата е изисквало огромни количества магическа енергия… малко повече, отколкото е необходимо, за да подгрееш канче с вода — отбеляза Палин. — Сигурно си имал запаси от старата магия.

— Не, уверявам те, нямах — отвърна Даламар, като постепенно се успокояваше. — Но подобно на теб и аз разбирах, че магията все още е край нас, стига да знаеш къде да я потърсиш.

Палин избягваше втренчения поглед на мрачния елф.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Открих суровата магия…

— Но не сам. Някой ти е помогнал. Зная, защото помогнаха и на мен. Странна личност, известна като Чародея в сянка.

— Да! — Палин беше изумен. — Скрит зад ниско спусната качулка и сиво наметало. С глас, който беше толкова тих, че можеше да принадлежи както на мъж, така и на жена.

— Но не си видял лицето му…

— Напротив — възрази Палин. — През онази последна ужасна битка видях, че е жена. Идваше от името на драконесата Малистрикс…

— Така ли? — повдигна се едната вежда на Даламар. — През моята последна „ужасна“ битка видях, че Чародеят в сянка е мъж. И представляваше дракона Келендрос, който, ако се вярва на източниците ми, трябваше да е напуснал този свят в търсене на душата на своята господарка, демоничната вещица Китиара.

— И Чародеят в сянка ти е показал как да овладееш суровата магия?

— Не — отвърна мрачният елф. — Показа ми как да овладея магията на мъртвите. Некромантия.

Палин се вгледа към блуждаещите духове на умрелите. Огледа и занемарената стая с всичките й книги по магия, подредени по полиците като призраци на отминалото. Взря се и в отслабналия и изнурен Даламар.

— Какво се обърка? — попита най-сетне.

— Измамиха ме — отговори мрачният елф. — Накараха ме да повярвам, че съм господар на мъртвите. Твърде късно открих, че не съм никакъв господар, а затворник. Затворник на собствените си амбиции и неутолима жажда за власт… Не ми е никак лесно да споделям всичко това, Маджере — допълни той. — И е особено непоносимо да го казвам на теб, глезеното дете на магията. О, да. Винаги съм го разбирал. Ти беше надареният, любимецът на Солинари, любимецът на чичо Рейстлин. От теб щеше да излезе един от най-великите магове на всички времена. Виждах го съвсем ясно. Завиждах ли? Малко. Повече от малко. Най-вече заради грижите, които Рейстлин полагаше за теб. Не си и помислял, че ми се искаше същото, нали? Че копнеех за одобрението му, че исках да ме забележи? Но е така.

— А през всичкото това време — каза Палин, загледан към душите долу — аз завиждах на теб.

Мълчанието на празната Кула протичаше около тях като широка, бавна река.

— Исках да говоря с теб — наруши неохотно плътната тишина Палин. — И да науча повече за Устройството за Пътуване във времето…

— Малко е късно — прекъсна язвително Даламар. — Вече го унищожи, не помниш ли?

— Направих каквото трябваше — отговори събеседникът му, като по-скоро изтъкваше простия факт, отколкото опитваше да се защити. — Трябваше да спася Тасълхоф. Ако той умре в нашето време, всичко ще изчезне заедно с него.

— Нека — махна с ръка мрачният елф и тръгна обратно към писалището. Крачеше бавно и с отпуснати рамене. — Забвението никога не ме е привличало толкова силно, колкото сега.

— Ако наистина мислеше така, досега щеше да си мъртъв — възрази Палин.

— Не — каза Даламар, като спря при един от другите прозорци. — Казах забвението. Не смъртта. — Той се върна зад писалището и се отпусна в креслото си. — Би могъл да си тръгнеш. Все още разполагаш с обицата, която ще те пренесе през магическите портали обратно до дома ти. Тук ще проработи. Мъртвите не могат да се намесят в заклинанието.

— Но заклинанието няма да прехвърли и Тасълхоф — отбеляза Палин, — а аз не искам да си тръгна без него.

Даламар изгледа спящия кендер със замислено изражение.

— Той не е ключът — изрече, като размишляваше усилено. — Но може би е шперцът.

Тасълхоф беше отегчен.

Всеки по лицето на Крин или знае, или е длъжен да разбере колко опасен може да бъде един отегчен кендер. И Палин, и Даламар го знаеха, но за нещастие напълно бяха забравили за този факт. Късата им памет в случая вероятно можеше да бъде извинена с това, че в този момент умовете им бяха заети, в търсене на отговорите на неизброимите въпроси пред тях. Непростимата им грешка обаче беше, че не само забравиха колко опасен е един отегчен кендер, но и че въобще забравиха за него. Което си беше чиста проба безотговорност.

Повторното събиране на двамата стари приятели, поне доколкото това касаеше Тасълхоф, започна изключително добре. Първо го събудиха от неочакваната дрямка и му наредиха да им разясни ролята си във важните събития, случили се напоследък. Кацнал на писалището на Даламар и като подритваше с пети дървената плоскост отпред — докато мрачният елф най-сетне рязко не му каза да спре, — кендерът радостно се включи в дискусията.

За известно време това му се струваше забавно. Палин описа посещението им при Лорана в Квалинести, откритието, че Тасълхоф наистина е Тасълхоф, намирането на Устройството за Пътуване във времето, както и последвалия опит на магьосника да се върне в миналото, за да открие различното време, за което Тас непрекъснато говореше. И понеже кендерът също имаше участие в историята, често се обръщаха към него с искането да разясни този или онзи детайл, което той с радост правеше.

Щеше да бъде дори още по-радостен, ако получеше разрешението им да разкаже цялата история, без да го прекъсват, но Даламар заяви, че сега няма време да я изслуша. След като още от малък винаги бе чувал, че не можеш да имаш всичко, което поискаш (това винаги му се бе струвало доста чудно, но след дълги размишления по въпроса бе стигнал до заключението, че кесиите ти не са достатъчно големи, за да поберат в себе си всичко), Тас бе принуден да се задоволи да разкаже кратката версия на историята.

След като описа посещението си на първото погребение на Карамон, при което бе открил, че Даламар е начело на Черните мантии, Палин е водач на Белите, Силваношей е крал на обединените народи на елфите, светът като цяло е едно мирно място за живот и няма — съвсем определено — няма никакви чудовищно големи дракони, които се разхождат наоколо и избиват кендерите в Кендерия, на Тасълхоф заявиха, че помощта му вече не е необходима. С други думи, от него се очакваше да седне в някое кресло, да мълчи, да не шава и да отговаря само когато го питат.

Тас се върна обратно в креслото си и се заслуша в историята на Палин за отиването му в миналото, при което бе открил, че минало фактически не съществува. Това беше интересно, понеже и кендерът бе присъствал и на драго сърце можеше да допринесе за изясняването на разказа, стига да го попиташе някой, което обаче не се случи. Опитът му доброволно да предложи услугите си бе отказан любезно, но твърдо.

После обаче дойде онази част, в която Палин изложи мнението си, че единственото сигурно нещо в цялата работа е, че Тасълхоф е трябвало да умре под гигантския крак на Хаос, но той не го е направил, като по този начин всичко, от чудовищно големите дракони до заминаването на боговете, било по негова вина.

Палин описа как той — Палин — казал на него — Тас, — че трябва да използва Устройството за Пътуване във времето, за да умре, на което Тасълхоф отговорил упорито — и логично, почувства се длъжен да подчертае кендерът — отказал. Сетне магьосникът разясни на Даламар при какви обстоятелства Тасълхоф избягал в Цитаделата на светлината, за да потърси защитата на Златна Луна и да й се оплаче, че Палин искал да го убие. Как самият Палин пристигнал там, за да разясни, че не е така, но открил Златна Луна доста по-млада от обичайното. Последното причини известно отклонение в темата на разговора — за твърде кратко, по мнението на Тас, — но бързо след това отново заговориха по същество.

Палин обясни на Даламар как накрая кендерът съвсем сам стигнал до заключението, че най-благородно би било да се върне доброволно — като Палин великодушно възхвалил проявата му на здрав разум и кураж. За съжаление, преди Тасълхоф да успее да го направи, драконидите ги нападнали, а Устройството за Пътуване във времето се счупило, понеже Палин бил принуден да го използва, за да се защити от тях. Така че в този момент частите на устройството били пръснати из целия Лабиринт от жив плет и как можело да се очаква кендерът да се върне обратно в миналото?

В този момент Тас се изправи и вметна оригиналната идея, че вероятно е възможно да не го изпращат обратно да умира, но в този критичен момент Даламар го погледна студено и обясни, че по негово мнение най-важното нещо, което можели да сторят, без да се брои избиването на чудовищно големите дракони, било да изпратят Тасълхоф да умре и че трябвало да намерят някакъв друг начин да го изпратят обратно в миналото.

Мрачният елф и Палин започнаха да се ровят из книгите по рафтовете, да разгръщат страници, да мърморят за реки на времето, за Сиви камъни и за това, как кендерите винаги оплесквали нещата с вечното си припкане насам-натам, както и за множество още други подобни вцепеняващи ума неща. Даламар направи заклинание за огън в камината. Стаята мигом се преобрази и затопли и стана доста душна. Замириса на пергамент, плесен, светилно масло и мъртви рози. И след като вече нямаше нищо интересно за гледане или слушане, очите на Тас започнаха да се затварят. Ушите на драго сърце се съгласиха с очите, умът му побърза да се присъедини към общото съгласие и всички заедно дружно дремнаха, този път по личен избор на кендера.

Тас се събуди с чувството, че нещо го боде в задните части. Дрямката му очевидно не се беше оказала чак толкова кратка, понеже навън вече се беше смрачило дотам, че тъмнината бе успяла да прелее отвън и вече се разполагаше вътре. Тасълхоф не виждаше абсолютно нищо. Нито себе си, нито Даламар или Палин.

Той се размърда леко, за да накара нещото, което го бодеше в онази деликатна област, да престане да го боде. Чак тогава си даде сметка, че не вижда Даламар и Палин, понеже двамата вече не бяха в стаята. Или бяха, но си играеха на криеница. Макар идеята да му се стори очарователна и забавна, все пак бързо си даде сметка, че магьосниците не бяха от типа хора, които биха играли тази игра с удоволствие.

Той се изхлузи от стола и с напипване намери пътя до писалището на Даламар, за да потърси лампата. В камината все още грееха няколко въгленчета. Тас огледа отблизо писалището, докато не откри някаква хартия. Като се надяваше, че върху нея няма записано някое заклинание и едновременно с това се успокояваше, че дори и да има, на Даламар не му е чак толкова необходимо, кендерът пъхна хартията при въгленчетата в огнището и се върна с нея, за да запали лампата.

Сега вече можеше да вижда, тъй че бръкна в задния си джоб, извади онова, което го бодеше и го поднесе обвинително срещу светлината на лампата.

— Ай, ай! — възкликна той.

— О, не! — прибави.

— Как си се оказало тук? — изплака най-сетне.

Нещото, което го бе събудило, беше веригата на Устройството за Пътуване във времето. Той я хвърли на писалището и отново бръкна в джоба. Извади друга част от устройството, а след нея още една и още една. Последваха ги и скъпоценните камъни. Кендерът постави всички парчета пред себе си и тъжно се загледа в тях. Всъщност дори можеше да размаха юмрука си срещу им, но подобен жест не би подхождал на един Герой на Копието, така че ще заявим, че не го е направил.

Като всеки Герой на Копието, Тас много добре знаеше какво се очаква от него. Трябваше да събере отделните части на устройството в кърпичката си (разбирай: кърпичката на Палин), да ги отнесе при някой от магьосниците, да му ги връчи и храбро да заяви, че е готов да умре заради света. Но подобно Благородно поведение преди всичко изискваше да си в подходящото настроение, а Тас никак не се чувстваше настроен за храбри и благородни дела. Предполагаше, че човек трябва да бъде в съответното настроение и за да се остави да го настъпи гигант, но също не му се искаше нищо от този сорт. След като бе видял как мъртвите навън блуждаят безцелно, а кендерите сред тях — особено те — дори не се интересуват от съдържанието на кесиите си, Тас бе в чудесно настроение да живее и да не спира да го прави, поне докогато е възможно.

Много добре знаеше, че това едва ли ще бъде възможно, ако Палин и Даламар разберат, че магическото устройство отново се е озовало в джоба му, макар и счупено. И като се боеше, че магьосниците всеки момент могат да се появят, за да проверят какво прави или за да му предложат вечеря, Тасълхоф набързо събра частите на устройството в кърпичката, завърза я здраво и я прибра в една от кесиите си.

Беше свършил по-лесната част от работата. Сега идваше по-трудното.

Сега се налагаше да забрави цялата работа по това да бъдеш Благороден и да се нагърби с тежката задача по това да бъдеш Злороден. Мислеше, че това е правилната дума. Налагаше се да Избяга.

За бягство през вратата не можеше да става и дума. Вече беше опитал прозорците, но от тях нямаше полза. Даже не можеше да ги счупи с помощта на камък, както би могъл да сториш с всеки самоуважаващ се прозорец. Единственият му опит завърши доста плачевно, след като камъкът отскочи от едното стъкло, върна се назад и го удари по пръста на крака.

— Трябва ми логичен подход — каза си той. Необходимо е да се отбележи, че за пръв път в историята подобни думи излизаха от устата на кендер, което само доказва колко сериозна му се струваше ситуацията в този момент. — Палин би могъл да се справи, но той е магьосник и сигурно би използвал някое заклинание. Следователно, като мисля логически, питам: ако никой друг, освен магьосник не може да излезе, може ли някой или нещо немагическо да влезе? И ако е така, кой или какво и как?

Тас потъна в размисъл. Докато разсъждаваше, се взираше в греещите въгленчета в камината. Внезапно нададе вик, но моментално сложи ръка на устата си, за да не го чуят Палин или Даламар.

— Сетих се! — прошепна той. — Нещо наистина влиза! Въздухът! А така също и излиза. А оттам, откъдето излиза, мога да изляза и аз.

Тасълхоф започна да рита и тъпче въгленчетата, докато най-сетне ги изгаси. После взе лампата, пристъпи в камината и се огледа. Беше доста голяма и дори не му се налагаше да се привежда твърде много, за да влезе в нея. Той издигна лампата и се взря в тъмнината над себе си. Почти незабавно бе принуден да наведе глава и да започне да мига, докато почисти падналите в очите му сажди. Веднага щом прогледна отново, беше възнаграден от прекрасна гледка — вътрешните стени на комина не бяха идеално гладки. Вместо това камъните на зидарията стърчаха безредно и чудесно.

— Гледай ти, ами че аз мога да се покатеря по такава стена, дори ако единият ми крак е завързан зад гърба — възкликна Тас.

Идеята все пак не му се стори особено добра и в крайна сметка реши да използва и двата си крака. Нямаше да му бъде удобно да се катери и едновременно с това да носи лампата, така че я остави на писалището, като предвидливо духна пламъка, за да не стане случаен пожар. Отново се напъха в комина и почти веднага откри удобно място, откъдето да започне изкачването.

Беше се изкачил съвсем малко нагоре — катеренето се оказа бавна работа, понеже от време на време трябваше да спира и да чисти полепналата по очите си мръсотия, — когато под него се разнесоха гласове. Кендерът мигом замръзна и се прилепи като паяк към стената от страх с мърдането си да не предизвика лавина от сажди, които да се посипят в огнището долу. Малко възмутено си помисли, че ако не друго, Даламар можеше да употреби поне малко магия, за да си почисти комините.

Гласовете говореха високо и разгорещено:

— Казвам ти, Маджере, историята ти няма никакъв смисъл! Според всичко, което знаем, е трябвало да видиш миналото да протича край теб като огромна река. По мое мнение просто си объркал заклинанието.

— А пък аз ти казвам, Даламар, че макар и да нямам прехвалените ти умения в магията, не съм обърквал никакво заклинание. Миналото не беше там и всичко се обърква от момента, в който Тас е трябвало да умре.

— От онова, което съм чел в дневника на Рейстлин, излиза, че смъртта на кендера би била просто капка в огромния океан на времето и не би могла да измени хода му по какъвто и да било начин.

— За четиринадесети път ти повтарям: фактът, че Хаос е имал нещо общо с това събитие, променя всичко. Така смъртта на кендера става жизненоважна. Ами бъдещето, което твърди, че е посещавал? Бъдеще, в което всичко е било съвсем различно!

— Ха! Колко си лековерен, Маджере! Кендерът е чисто и просто един лъжльо. Измислил си е всичко. Къде е този проклет свитък? Там е обяснено всичко. Знам, че беше някъде тук. Погледни в онзи шкаф.

Напълно разбираемо, Тасълхоф бе изключително раздразнен да открие, че го наричат лъжльо. Обмисли възможността да се спусне долу и хубаво да им се скара, но тутакси си даде сметка, че по този начин щеше да му бъде малко трудно да обясни факта, че през цялото време е бил в комина. Така че запази тишина.

— Ще ми бъде от полза, ако знам какво точно търсим.

— Свитък! Предполагам, че ще го познаеш, щом го видиш.

— Просто намерете проклетото нещо — измърмори Тас. Висенето на стената страшно го изморяваше. Ръцете започваха да го болят, а краката му да треперят и се страхуваше, че едва ли ще издържи още дълго.

— Знам как изглеждат свитъците, но… — Пауза. — Като заговорихме за Тасълхоф, къде пък се дяна той? Знаеш ли?

— Нито знам, нито ме е грижа.

— Преди да излезем, още спеше на стола.

— Тогава сигурно е отишъл да си легне или отново е решил да си поиграе с ключалката на лабораторията.

— И все пак, не мислиш ли, че трябва да…

— Намерих го! Това е! — Звук от развиване на пергамент. — Трактат за Пътуването във Времето, Разглеждащ Нежелателното Допускане, на Който и да Е Член от Расите на Сивия Камък, поради Обичайните за Тях Непредсказуеми Постъпки и Как Това Би Могло да Се Отрази Не Само на Миналото, но и на Бъдещето.

— От кой автор?

— Маруърт.

— Маруърт! Същият, който нарича себе си Маруърт Великолепния? Галеникът-чародей на Царя-жрец? Всички знаят, че писанията му по темата на магията са минавали през редакцията на Царя-жрец. Каква полза от този свитък? На предателя не може да се има никаква вяра. На нито една негова дума.

— Вярно, че така твърдят аналите на Ордена и е вярно, че поради тази причина никой не го зачита. Но често съм откривал доста интересни неща в написаното от него — ако четеш между редовете. Например, обърни внимание на този абзац. Третият от горе на долу.

Вкочанените пръсти на Тасълхоф започваха да се изплъзват. Той се намести по-удобно и с цялото си сърце и душа си пожела и Даламар, и Палин, и този Маруърт да се пръждосват възможно най-скоро.

— Не мога да чета на тази светлина — оплака се Палин. — Очите ми вече не са като някога. А и огънят е изгаснал.

— Мога да го запаля отново — предложи мрачният елф.

Тасълхоф едва не падна от изненада и тревога.

— Не — отвърна Палин. — Тази стая ме потиска. Хайде да отидем някъде, където ще можем да се разположим по-удобно.

Светлината долу изтля и изчезна съвсем, потапяйки Тасълхоф в пълен мрак. Той въздъхна облекчено. А когато до него долетя шум от затваряне на врата, започна да се изкачва отново.

Вече не беше млад и подвижен кендер и съвсем скоро откри, че катеренето по комини в тъмното вече не му се струва чак толкова лесна работа. За щастие, беше достигнал онази част на комина, където той се стесняваше, така че сега можеше да подпре гръб на стената зад себе си и да опре крака в тази пред него.

Беше се разгорещил и чувстваше силна умора. Имаше песъчинки в очите и сажди в носа и устата. Краката му бяха издраскани, пръстите му тръняха, а дрехите му бяха в плачевно състояние. Беше отегчен от тъмнината, от тези камъни, от цялата тази история — а и на всичкото отгоре дори не беше напреднал много от тръгването си насам.

— Наистина не виждам голям смисъл в това да се строят толкова високи комини — измърмори Тасълхоф, като проклинаше строителите на Кулата при всяка своя стъпка или захват нагоре. Точно когато вече си мислеше, че не може да продължава повече, нещо напълни носа му и за разнообразие този път не бяха сажди.

— Чист въздух! — вдъхна дълбоко той, чувствайки как духът му отново се повдига.

Свежият полъх се спусна надолу по тялото му и мигом потуши болките, които изпитваше. Надникна, с надеждата да съзре звездите или може би слънцето — най-вече понеже имаше чувството, че се е изкачвал нагоре през последните шест месеца. За негово съжаление, нямаше нищо друго, освен тъмнина. Беше се нагледал на достатъчно тъмнина, за да запълни цял живот, може би дори два живота. Независимо от всичко, свежият въздух си беше свеж въздух, а това означаваше край на теснотията в комина, така че кендерът се изкачи нагоре, зареден с нова енергия.

Отворът беше покрит с желязна решетка, за да не могат птиците, катеричките и другите животни да си правят гнезда в комина. След всичко, което беше преодолял дотук, някаква си желязна решетка не можеше да го спре. Блъсна я пробно с рамо, без да очаква каквото и да е. Болтовете, които я придържаха намясто, отдавна бяха проядени от ръждата — може би още от времето на Първата Катастрофа — така че ентусиазираното побутване от страна на кендера окончателно й помогна да се отдели.

Неочакваният пробив се оказа пълна изненада за Тасълхоф. Посегна отчаяно, за да хване решетката, ала тя се изплъзна от пръстите му и отлетя нанякъде. Кендерът замръзна, стисна очи, присви глава между раменете си и зачака силния трясък, който без съмнение щеше да успее да събуди и онези от мъртвите, които случайно бяха имали късмета да задремят.

Чакаше и чакаше, и продължаваше да чака. Като се вземеше предвид дългото изкачване, беше напълно възможно до земята да има поне няколкостотин мили, но след време дори и Тас вече не можеше да не се съгласи, че ако въобще се очакваше някакъв трясък, то досега би трябвало да го е чул. Той подаде глава през отвора и почти веднага един клон го удари в главата, докато в същия момент почувства как острият мирис на кипариси нахлува в ноздрите му и ги прочиства от насъбралите се сажди.

Изблъска настрана клона и се огледа, за да разбере къде се намира. Странната и непозната луна над странния и непознат Крин тази нощ беше ярка, така че Тасълхоф най-сетне успя да види нещо, макар нещото да бяха още кипарисови клони. Имаше ги и вляво, и вдясно. Горе и долу. Клони, накъдето и да погледнеше. Надникна през ръба на комина и забеляза желязната решетка, заседнала сред кипарисите на шест стъпки под себе си.

Опита се да прецени на какво разстояние е от земята, но нямаше почти никаква видимост. Погледна встрани и скоро откри двете полуразрушени минарета на Кулата. Най-високото беше горе-долу на същата височина с него. Това му даде поне някаква идея колко високо се е изкачил и по-важното — колко далеч е земята.

Нямаше проблем обаче, понеже на помощ щяха да му дойдат тези тъй удобни клони.

Тасълхоф се измъкна от комина. Намери един по-здрав клон и пропълзя внимателно по него, за да изпита здравината му. Клонът изскърца, но това беше всичко. След катеренето по комина, придвижването из клоните на дърветата беше съвсем лесна работа. Тас забързано се спусна, като си помагаше с ръце и крака, стигна до ствола, продължи надолу и — като въздъхна въодушевено и облекчено — усети как краката му докосват земята.

Оттук ярката луна почти не се виждаше. Лъчите й едва-едва си проправяха път през гъстите листа над главата му. Виждаше и Кулата, но единствено защото приличаше на черно, заплашително петно сред дърветата. Някъде далеч горе се виждаше и неясно петно жълта светлина, която навярно излизаше от личните покои на Даламар.

— Стигнах дотук, но още не съм излязъл от гората — каза си той. — Даламар спомена пред Палин, че се намираме недалеч от Солантъс. Чувал съм да говорят, че Соламнийските рицари имат щаб в Солантъс, значи нищо не ми пречи да се насоча натам и да проверя какво ли е станало с Джерард. Може да е глупав и определено е грозен, а и не харесва кендерите, но си остава соламниец. Нека говорят каквото си щат за тях, но тези рицари никога не биха изпратили някой назад в миналото, за да бъде настъпен от гигант. Ще намеря Джерард и ще му обясня всичко. Сигурен съм, че ще застане на моя страна.

Внезапно Тасълхоф си спомни, че когато го видя за последно, Джерард се канеше да се изправи срещу неколцина мрачни рицари, които се целеха със стрели в него. Последното го обезсърчи за миг, ала сетне му хрумна, че соламнийските рицари бяха предостатъчно и ако един от тях беше мъртъв, нищо не му пречеше да се обърне за помощ към друг.

Въпросът сега беше как да се измъкне от гората.

Откакто се бе озовал на земята, мъртвите го бяха следвали като мъгла с очи, усти, ръце и крака, минаваха край него, минаваха над главата му, но до този момент така и не им бе обърнал сериозно внимание. Сега обаче го направи. И макар компанията им, както и фактът, че неколцина от тях вече се опитваха да издърпат едната от кесиите му, да не беше от най-приятните изживявания на света, кендерът си помисли, че може би ще му се отплатят за невероятната си липса на учтивост, като му помогнат да избере посоката, в която да тръгне.

— Хм, хм, извинете, сър… Мадам, моля ви… Господин хобгоблин, стари друже, бихте ли ми казали… Ужасно съжалявам, но това си е моята кесия. Ей, момче, ако ти дам една медна монета, би ли ми показал… Кендер! Братко! Трябва да открия пътя за… Проклятие — произнесе раздразнено Тас, след като прекара известно време в напразни опити да подхване разговор с мъртвите. — Сякаш не ме виждат. Гледат право през мен. На драго сърце бих попитал Карамон, но точно когато ти трябва, него все го няма. Не че исках да ви обидя — добави, като безуспешно се опитваше да си проправи път през гъстите клони, — но сте доста множко вие, мъртвите, наоколо. Далеч повече от необходимото.

Продължи да търси пътека — каквато и да е, — но без особен късмет. Ходенето в тъмното си беше изпитание, макар мъртвите да имаха някаква особена бледа светлина в себе си, която в началото му се бе сторила интересна, но след известно време започна да му навява мисли за загуба, печал и ужас. Реши, че мракът — всеки друг мрак — би бил далеч по-приятен за гледане.

Най-малкото се отдалечаваше от Палин и Даламар. Ако той, един кендер, вече се беше изгубил между дърветата, то нямаше съмнение, че един обикновен човек и един мрачен елф — дори и да бяха чародеи — също щяха да се изгубят. Губейки се, губеше и тях.

Не спираше да върви, като се блъскаше в дървета, удряше си челото в ниско приведени клони, додето най-сетне не се препъна наистина неприятно в някакво оплетено коренище и падна на покритата със сухи кипарисови иглички земя. Игличките поне миришеха на сладко и определено бяха мъртви, — кафяви и шумолящи — не като някои други мъртъвци, които веднага би могъл да спомене.

Краката му с радост обявиха почивка, доволни, че не ги използва повече. Кафявите иглички бяха доста удобни, след като свикнеш с изненадващите бодвания тук и там по тялото и в края на краищата Тасълхоф реши, че след като така и така беше седнал, можеше и да си почине поне за малко.

Пропълзя в основата на дървесния ствол, настани се колкото може по-комфортно и отпусна глава върху възглавница от зелен мъх. Така че нямаше нищо изненадващо в това, че последната му мисъл, преди да заспи, беше за неговия баща.

Не че баща му беше покрит с мъх.

Просто някога му беше казал:

— Мъхът винаги расте на онази част от дървото, която е с лице на…

С лице на…

Тас затвори очи.

Само ако можеше да си спомни посоката…

— Север — каза той и се събуди.

Осъзна, че вече знае в каква посока трябва да се движи и нищо не му пречи да се обърне на другата страна и да продължи да спи. В същия момент вдигна очи и видя, че над него се е надвесил един от духовете и се взира в него.

Духът принадлежеше на кендер, който му бе смътно познат, но в това нямаше нищо чудно, понеже кендерите скитат доста и имаше голям шанс вече да са се запознавали при други обстоятелства.

— Виж сега — изправи се в седнало положение Тас. — Не искам да бъда неучтив, но прекарах по-голямата част от деня в бягство от Кулата на Върховното чародейство, а — как то, сигурен съм, ти е добре известно — бягството от всяка омагьосана кула изморява ужасно. Така че, ако нямаш нищо против, сега ще поспя.

Той затвори очи, но непреодолимото усещане, че кендерът все още е там и продължава да се взира в него, оставаше. Не само това, но продължаваше да вижда образа му от обратната страна на клепачите си и колкото повече мислеше за него, толкова по-уверен беше, че двамата вече са се срещали някъде.

Кендерът беше хубавец с вкус към красивите дрехи, които някой лесно би взел за крещящи и чудновати, но пък Тас смяташе, че си ги бива. Освен това беше накачен от главата до петите с кесии — нищо необичайно. Необичайното беше друго. Лицето му. Лицето на кендера изглеждаше натъжено, изгубено, самотно и търсещо.

По гръбнака на Тасълхоф пробягаха студени тръпки. Не бяха ужасяващи, а по-скоро като в пристъп на вълнение, точно както би се почувствал човек, ако тъкмо когато измъква златната халка от пръста на някой скелет, скелетът помръдне с пръст! Чувството е неприятно и от него ти се повдига, кара стомаха ти да се свива на топка и те оставя без дъх. Тас обмисли възможността да отвори очи, след което обмисли възможността да ги остави затворени. Стисна ги страшно здраво, за да не би случайно да се отворят сами и се сви на още по-мъничка топка. Знаеше къде беше виждал кендера.

— Махай се — каза тихо. — Моля те.

И въпреки че не виждаше, му беше известно, че кендерът не си е отишъл.

— Махай се, махай се, махай се! — извика неистово Тас, а когато това не помогна, отвори очи, скочи на крака и изкрещя разгневено на привидението: — Махай се!

Духът стоеше и се взираше в него.

Тасълхоф стоеше и се взираше в себе си.

— Кажи ми — рече най-сетне Тас с разтреперан гласец — защо си дошъл? Какво искаш? Да не би… да не би да си ми ядосан, защото още не съм умрял?

Призракът не отговори. Постоя още малко, загледан в него и после се обърна, за да се отдалечи, но не понеже искаше, а защото нещо го подтикваше да го стори. Тасълхоф проследи как собствената му душа се присъедини към останалите блуждаещи духове и скоро изчезна сред тях. Колкото и да се опитваше, вече не успяваше да го открие никъде.

В очите му запариха сълзи. Паниката сключи пръсти около гърлото му. Той се обърна и затича така, както никога не беше тичал досега. Тичаше и тичаше, без да гледа накъде, минаваше с трясък през храсталаци, отскачаше от дънерите на дърветата, падаше, ставаше, продължаваше да бяга, да бяга и да бяга, докато най-сетне не рухна на земята, без да може да се изправи, понеже краката отказваха да му се подчиняват.

Изтощен, изплашен и ужасен, Тасълхоф направи нещо, което никога дотогава не беше правил.

Заплака заради себе си.