Драконите на изгубената звезда

5 Драконов полет

Оборите на Мрачните рицари бяха доста отдалечени от Квалиност. Не беше изненадващо, след като там се грижеха за син дракон, помисли си Джерард. Имаше съвсем бегла представа къде се намират, тъй като никога не ги бе посещавал. Все пак указанията на Медан бяха съвсем ясни и го отведоха на мястото без никакви проблеми.

Тича през целия път. Нямаше никакво време за губене. Скоро обаче отпадна сериозно. Раните, получени при сблъсъка му с драконида, пулсираха болезнено. Беше успял да подремне едва за няколко часа, а и бронята допълнително затрудняваше движенията му. Мисълта, че в края на цялото това мъчение ще му се наложи да се изправи лице в лице със син дракон, в никакъв случай не го развеселяваше. Дори напротив.

Подуши обора още преди да го е видял. Беше укрепен добре, а на входа пазеха стражи, които му извикаха в секундата, в която го чуха да приближава. Рицарят отговори с необходимата парола и им подаде документите си. Стражите внимателно ги огледаха, след което се втренчиха подозрително и в Джерард, понеже никога дотогава не го бяха виждали. Печатът на Медан нямаше как да бъде сбъркан, така че го пуснаха да продължи.

В обора, макар и не на едно и също място, държаха коне, грифони и дракони. Встрани се забелязваха схлупени постройки, които изпълняваха ролята на конюшни. От друга страна, грифоните предпочитаха да гнездят нависоко, така че ги държаха на върха на една скала, далеч от конете, за да не тревожат излишно животните. Както научи Джерард, синият дракон пък бе разположен в някаква пещера под скалата.

Едно от конярчетата предложи да отведе рицаря при дракона. Джерард се съгласи да го придружи, макар сърцето му да бе паднало толкова ниско в петите, че едва ли не имаше чувството, че ходи по него. Наложи се да изчакат кацането на още един от сините дракони, който се приземи в сечището недалеч от конюшните, вдигайки олелия от цвилене и пръхтене сред добичетата. Водачът на Джерард го остави, за да успокои конете. Други коняри крещяха проклятия към драконовия ездач, докато му обясняваха, че е кацнал не където трябва и размахваха срещу му свити юмруци.

Ездачът чисто и просто пренебрегна виковете им. Скочи от седлото и махна с ръка към тях.

— Идвам от името на лорд Таргон — заяви той безцеремонно. — Нося спешни заповеди за наместник Медан. Доведете ми грифон, за да стигна по-бързо до щаба и се заемете с дракона. Погрижете се добре за него и го нахранете, защото отлитам още утре.

Щом чуха името на Таргон, конярите веднага си затвориха устите и се пръснаха да изпълнят заповедите на ездача. Неколцина отведоха синия дракон към пещерата, докато други се заеха с трудната задача да повикат с подсвирвания грифона. Щеше да отнеме време, понеже грифоните бяха прословути с раздразнителния си нрав и неизменните си опити да се престорят на глухи, когато ги викат, с надеждата, че господарят им ще се умори и ще ги остави на мира.

Джерард любопитно се запита какви ли новини носи мрачният рицар. Забелязал, че ездачът прокарва ръка през устата си, младият войн побърза да извади плоската бутилка от пояса си.

— Изглеждате ми жаден, сър — рече и му я подаде.

— Предполагам, че едва ли си сипал бренди в нея? — попита рицарят, като погледна с готовност към бутилката.

— Вода, за съжаление — отвърна Джерард.

Ездачът сви рамене, взе я и отпи. След като утоли жаждата си, му върна бутилката.

— И бездруго смятам да се възползвам от брендито на наместника веднага щом се видим. — Той се втренчи особено в него. — Идваш или заминаваш?

— Заминавам — отвърна войнът. — По нареждане на Медан. Чух, че идвате от името на лорд Таргон. Как реагира Негова светлост, когато научи, че войските на Берил атакуват Квалинести?

Рицарят отново сви рамене и се огледа презрително.

— Наместникът управлява доста затънтена провинция. Нищо чудно, че действията на драконесата са го хванали неподготвен. Но те уверявам, че лорд Таргон никак не беше изненадан.

Джерард въздъхна.

— Нямаш представа колко тежки са задълженията ми тук. Но няма мърдане. По цял ден ми се налага да се разправям с мизерници, които си мислят, че са много по-добри от нас, понеже живеят по цели векове. Човек дори не може да си поръча халба свястно пиво по тези места. А жените? До една високомерни и страшно горди от себе си… Да ти кажа право — приближи се той до ездача и снижи глас, — в действителност нямат нищо против нас. Жените на елфите си падат по мъжете на човеците, в това няма никакво съмнение. Само се преструват на недостъпни. Но предпочитат да те отведат някъде и да те подлъжат, след което започват да крещят до небесата, че си поискал да вземеш онова, което са ти предложили.

— Чувам, че наместникът се е смесил с тази сган. — Горната устна на ездача се повдигна презрително.

Джерард изсумтя.

— Наместникът… Той е повече елф, отколкото човек, мен ако питаш. Не ни дава да се позабавляваме дори за минутка. Е, предполагам, че сега всичко това ще се промени.

Вестоносецът го погледна многозначително.

— Да кажем само, че накъдето и да си се упътил, най-добре да побързаш, за да не изпуснеш веселбата.

Младият войн се взря в него с възхищение и завист.

— Бих дал всичко за едно назначение в главния щаб. Сигурно е страшно интересно да си постоянно край Негова светлост. Басирам се, че знаеш всичко за случващото се по широкия свят.

— Знам това, което трябва да знам — отвърна ездачът и се залюля на токовете на ботушите си, загледан с интерес към небето. — Обаче напоследък се замислям дали да не се преместя тук. Скоро за всички желаещи ще има достатъчно земя. Елфическа земя. Изискани къщи. Някоя елфида, стига да ги предпочиташ. — Той му хвърли пренебрежителен поглед. — Лично аз не бих се докоснал до някоя от тези студенокръвни вещици. Обръща ми се стомахът, само като се замисля. Но щом си решил, най-добре да се позабавляваш с някоя, преди окончателно да са изчезнали от тези места.

Джерард вече можеше да сглоби и сам същината на заповедите на Таргон. Планът на Господаря на Нощта беше съвсем ясен. Младият войн усети леко гадене. Очевидно възнамеряваше да заграби собствеността и домовете на елфите, да избие самите тях и да раздаде придобитото на най-лоялните членове на Ордена. Ръката на Джерард несъзнателно се сви около дръжката на меча. Искаше му се да изкорми надутия рицар тук и сега. За нещастие се налагаше да подмине това удоволствие. Наместникът щеше да свърши работата сам.

Ездачът раздразнено се плесна по бедрото с ръкавиците си и погледна към конярите, които продължаваха безрезултатно да крещят и ръкомахат към грифоните.

— Селяндури! — рече нетърпеливо. — Май пак ще трябва да върша всичко сам. Е, сър, желая ти лек път.

— Благодаря, подобно — отговори Джерард. Остана загледан след рицаря, докато мъжът крачеше сред конярите и ги налагаше с юмрук всеки път, когато му се стореше, че не получава отговорите, които заслужава. Скоро конярите се разбягаха, оставяйки на него да крещи към грифоните.

— Негодник — измърмори един от конярите и потърка натъртената си скула. — Сега цяла нощ ще трябва да се грижим за проклетия му дракон.

— На ваше място не бих се главоболил — обади се Джерард. — Сигурен съм, че рицарят ще се забави малко по-дълго, отколкото очаква. Доста по-дълго.

Конярят хвърли на Джерард яден поглед и като продължаваше да притиска бузата си, го поведе към пещерата.

Младият войн нервно започна да се подготвя за срещата със звяра, припомняйки си всяка, дори най-дребната информация, която някога беше чувал за драконите. От първостепенна важност беше да намери начин да контролира драконовия страх, в противен случай бързо щеше да се изправи пред непреодолим проблем. Стегна се. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че куражът няма да го изостави и че не ще се посрами в очите на животното.

Конярите изведоха дракона от леговището му. Сам по себе си Бръснач беше невероятна гледка. Слънцето искреше по сините му люспи. Главата му бе изящно оформена — с проницателни очи и широки ноздри. Движеше се със зловеща лекота. Джерард никога досега не се бе оказвал толкова близо до дракон. Който и да е дракон. Моментално усети вледеняващ страх, ала чудовището не се опитваше да насочи мощта си към рицаря, така че в крайна сметка той изпита по-скоро благоговение и почуда.

Създанието очевидно беше напълно наясно, че го наблюдават с възхищение, защото разтърси гребен, разпъна, криле и размаха наоколо опашката си.

Един възрастен мъж — кривокрак и мършав — се отдели от дракона и приближи Джерард. Кривогледите му, потънали в дълбока плетеница от бръчки очи се втренчиха любопитно и подозрително в младия войн.

— Аз съм дресьорът на Бръснач, сър — каза мъжът. — Никога досега не се е случвало наместникът да преотстъпва дракона си другиму. Станало ли е нещо?

Джерард му подаде нарежданията на Медан. Старецът разгледа документите с не по-малко любопитство и дори приближи нос към печата, за да го изучи с онова, което вероятно беше единственото му здраво око. За момент рицарят си помисли, че дресьорът се кани да го задържи. Нямаше представа дали да се радва или да изпитва разочарование.

— Е, за всичко си има пръв път — вдигна рамене старецът и му върна нарежданията. Той забеляза черната броня и едната му вежда се повдигна. — Не смятате да летите с това чудо, нали, сър?

— Аз… предполагам — заекна Джерард.

Дресьорът очевидно бе възмутен от самата мисъл за това:

— Ще ви замръзнат срамотиите, сър! — Той поклати глава. — Е, ако влизахте в битка, да, тогава може би щяхте да запазите целия този баласт, но не е така. Ще летите надалеч и с голяма бързина. Все още пазя кожените дрехи на наместника. Нещо от тях може и да ви стане. Сигурно ще ви бъдат малко големички, но ще свършат работа. Имате ли някакви специални изисквания към оседлаването, сър? Наместникът предпочита седлото да е малко зад лопатките, но познавам ездачи, които обичат да е точно между крилете. Твърдят, че така возело по-меко.

— Аз… Наистина не зная… — Той отново погледна дракона и внезапно бе надмогнат от ясното съзнание, че измъкване няма.

— В името на Кралицата — възкликна старецът. — Никога досега не сте и подушвали дракон, прав ли съм?

Джерард се изчерви силно и призна, че е така.

— Надявам се, че няма да бъде много трудно — допълни, тъй като много добре си спомняше първите стъпки в ездата на кон. Ако му се наложеше да падне поне наполовина толкова пъти от гърба на дракона, колкото от този на коня…

— Бръснач е ветеран, сър — увери го гордо възрастният мъж. — Войник от главата до петите. Дисциплиниран е и се подчинява без второ нареждане. И не е толкова темпераментен, колкото са някои от сините. Двамата с генерала са се били рамо до рамо от Войната с Хаос насам. Когато обаче онези разплути отрепки, които наричат себе си велики дракони, се появиха, наместникът скри Бръснач. В началото Бръснач не беше много доволен и все още изпитва известни съмнения. Двамата често спореха на тази тема.

Старецът отново поклати глава. Той присви очи към Джерард.

— Мисля, че поне донякъде ми е ясно все пак — кимна с прошарената си глава. — И до нас достигнаха слуховете, че Зелената кучка се е упътила насам. — Наведе се по-близичко до рицаря и прошепна високо: — Не му се давайте, сър. Ако дори за миг си помисли, че има шанс да се изправи срещу зеления звяр, който изби толкова много от роднините му, ще остане и ще се бие — със или без разрешението на наместника. Просто го отведете в безопасност оттук, сър. Желая късмет и на двама ви.

Джерард отвори уста, за да го увери, че съвсем скоро и Бръснач, и той самият ще бъдат отново във вихъра на сражението, веднага щом достави съобщението на Медан, но се побоя да не каже повече от необходимото. Най-добре беше старецът да запази вярата си.

— Дали… Бръснач ще има нещо против мен, след като не съм наместник Медан? — попита колебливо. — Не бих искал да го разстройвам. Може да откаже да ме носи на гърба си.

— Бръснач е изцяло отдаден на наместника, сър, но веднага щом му стане ясно, че изпълнявате неговите заръки, ще ви служи от сърце и душа. Нека ви представя един на друг.

Бръснач слушаше изключително внимателно, докато едва ли не загубилият ума и дума Джерард му разясняваше мисията и дадените нареждания.

— Коя е целта ни? — попита настоятелно драконът.

— Все още не мога да ти разкрия това — каза рицарят с извинителен тон. — Ще ти кажа веднага щом се издигнем във въздуха. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Създанието разтърси глава, за да покаже готовността си да се подчини. Очевидно не беше от разговорливите и след единствения въпрос, който зададе, изпадна в дисциплинирано мълчание.

Оседлаването на дракона отне известно време, и не понеже Бръснач по какъвто и да било начин спъваше операцията, а защото самото действие по наместването на седлото и пристягането на неизброимите каиши и закопчалки на сбруята беше сложна и деликатна работа. Скоро Джерард бе облечен в кожените дрехи, състоящи се от ватирана връхна дреха с дълги ръкави и високо пристегнати панталони, кожени ръкавици и кожена шапка, която твърде много наподобяваше качулката на екзекутор и заедно с главата предпазваше шията и врата. Връхната дреха беше твърде голяма, панталоните — твърди, а шапката — прекалено задушлива. Рицарят откри, че не вижда почти нищо през тесните процепи за очите и се зачуди защо ли изобщо са си направили труда да ги изрежат. Емблемата на Рицарите на Нерака — мъртвешката лилия и черепа — беше избродирана така, че да бъде част от шева на вълнената подплата.

Освен всичко това и меча нищо друго не подсказваше, че Джерард е Мрачен рицар. Прибра писмото, което носеше, в кожената чанта и я привърза здраво към седлото.

Когато драконът и ездачът му бяха готови за отлитане, слънцето вече се издигаше високо в небето. Младият войн неумело се покачи на гърба на създанието, подпомогнат от конярите и дракона, чието търпение можеше да се опише единствено като образцово. Зачервеният от смущение Джерард едва беше успял да се намести и да улови юздите, когато Бръснач подскочи право към небето, отблъсквайки се с мощните си мускулести задни крака.

Ускорението смъкна стомаха му чак в ботушите, а самият той се залови така здраво, че в същия миг усети как пръстите му се сковават до пълна безчувственост. Когато обаче драконът разпери криле и се извиси в късната утрин, рицарят откри, че го обзема внезапно въодушевление.

Никога дотогава не бе успявал да си отговори на въпроса защо някой изобщо би искал да бъде част от драконово отделение. Най-после разбираше. Изживяването беше едновременно възхитително и ужасяващо. Връхлетяха го полузабравени спомени от детството, мечти, в които искаше да се рее също като орлите. По онова време дори бе направил опит да постигне мечтите си, скачайки с разперени ръце от покрива на хамбара в родния дом, само за да се приземи в купа сено — което пък едва не му бе струвало пречупен на две врат. Трепетът от вълнението затопли кръвта му и поне донякъде разводни сковаващия страх в стомаха.

Докато наблюдаваше как земята стремглаво изпада изпод краката им, изумено си даде сметка, че не той, а светът напуска него. Тишината беше завладяваща и абсолютна и нямаше нищо общо с онази тишина, на която бе навикнал досега. Онази тишина беше нещо съвсем различно и често се състоеше от звуци, с които сме навикнали дотам, че дори не им обръщаме внимание: чуруликането на птици, шепота на вятъра в листата на дърветата, далечните гласове, бълбукането на някой ручей или поток.

Сега обаче чуваше единствено поскърцването на сухожилията на драконовите криле. А когато създанието улови едно топло въздушно течение, не се усети дори намек за звук. Тишината го изпълваше с усещане за умиротвореност и еуфория. Вече не беше част от света. Рееше се над всичките му грижи, тревоги и проблеми. Чувстваше странна безтегловност, сякаш по някакъв начин бе успял да изхлузи от себе си онова, което го правеше тромав и мъчноподвижен. Изведнъж мисълта, че отново ще трябва да се върне там долу, обратно към тегобите и товара на всекидневието, го накара да изпита пристъп на отвращение. Би могъл да лети вечно, да отлети до мястото, където слънцето залязваше или се скриваше луната.

Драконът подмина върховете на дърветата.

— В каква посока сме? — попита той с бумтящ глас, отърсвайки Джерард от надмогващото усещане на полета.

— В северна — извика в отговор рицарят. Вятърът мигом изтръгна думите от устата му и ги отвя в брулещия си поток. Драконът обърна глава, за да чува по-добре. — Солантъс.

Бръснач го изгледа подозрително. За момент Джерард се запита дали създанието няма да откаже да полети натам. Привидно Солантъс се намираше в неутрална територия, но Соламнийските рицари го бяха превърнали в тежко укрепена твърдина, може би в един от най-добре защитените градове по лицето на Ансалон. Бръснач беше длъжен да попита защо искат от него да се насочи към вражески земи, а ако отговорът не му харесаше — имаше с нищо неотменимото право да изтръска рицаря от гърба си.

Джерард беше готов с подходящо обяснение, но за щастие драконът си отговори сам:

— А, разузнавателна мисия — изрече и полетя на север.

След което отново потъна в мълчание. Младият войн нямаше нищо против това, потънал в собствените си мрачни мисли, които неминуемо хвърляха мрачна сянка над красивата панорама, плъзгаща се под тях. В началото бе изпитвал силни надежди, че ще успее да придума соламнийците да се притекат на помощ на Квалинести, но колкото повече разсъждаваше върху вероятността да го сторят, толкова по-малка му се струваше тя.

— Сър — обади се Бръснач. — Погледнете под нас.

Джерард сведи очи и сърцето му се сви.

— Спусни се — нареди на дракона. Не знаеше дали го е чул и придружи нареждането си с жест. — Искам да огледам по-внимателно.

Създанието се стрелна от покрова на облаците и започна да кръжи надолу в спирала.

— Достатъчно — каза рицарят и още веднъж му даде знак, този път да престане да се приближава към земята.

Улови се здраво за седлото с облечените си в ръкавици ръце и надникна през лявото крило на дракона.

Под тях пъплеше огромна армия, неизброима и черна, пълзяща като чудовищна змия. Синята лента, извиваща се през гората, със сигурност беше Бялата разпенена река, която оформяше границата на Квалинести. Главата на змията вече беше преодоляла тази граница и навлизаше във вътрешността на страната.

Джерард се наведе напред:

— Възможно ли ти е да увеличиш малко скоростта? — изкрещя и илюстрира желанието си, като посочи с пръст в северна посока.

Бръснач изръмжа.

— Да — извика, — но едва ли ще ви хареса.

Рицарят отново се загледа надолу. Опита се да прецени броя на ротите, обозните коли, цялата информация, която можеше да се събере от такова разстояние. Стисна зъби, отново се намести в седлото и кимна.

Чудовищните криле на дракона започнаха да се движат по-живо. Бръснач вдигна глава към облаците и се издигна.

Внезапното ускорение просто се опита да премаже Джерард в седлото. В този момент най-сетне осъзна необходимостта от тесните процепи в кожената шапка и отправи мълчалива благодарност към онзи, който ги беше измислил. Дори и така брулещият вятър почти го заслепяваше и предизвикваше сълзи в очите му. Движението на драконовите криле караше седлото да се люлее нагоре-надолу. Стомахът му започваше да се бунтува. Джерард стисна здраво юздите и отправи мълчалива молитва. Надяваше се някъде там да има поне някой, който да я чуе.