Драконите на изгубената звезда

19 Отчаяна игра

Великата зелена драконеса Берил описваше широки кръгове над горите на Квалинести и опитваше да отхвърли съмненията и да се убеди, че всичко се развива според предварителния план. Според нейния предварителен план. Събитията се развиваха с главоломна бързина. Дори прекалено главоломна за нейния ум. Тя беше наредила тези събития да се случат. Тя. Берил. Никой друг. Тогава, защо изпитваше това странно, дразнещо чувство, че не упражнява необходимия контрол, че някой я притиска и кара да прибързва? И защо й се струваше, че същият този някой бе блъснал лакътя й, карайки я да хвърли заровете, преди останалите играчи на масата да са направили своите залози?

Всичко бе започнало по съвсем невинен начин. Искаше единствено онова, което й принадлежеше по право — магическия артефакт. Чуден магически артефакт, който нямаше никаква работа в ръцете на съсипания, осакатен магьосник от расата на човеците, сдобил се с него — по погрешка, разбира се, благодарение на някакъв недорасъл, мяукащ кендер. Предметът принадлежеше на нея. Беше на нейна територия, а всичко на нейна територия принадлежеше на нея. Всички го знаеха. Никой не можеше да го оспори. В своето напълно законно право да придобие този артефакт обаче, някак си бе успяла да изпрати армиите си на война.

Берил обвиняваше своята братовчедка Малис.

Само преди два месеца зелената драконеса се излежаваше щастливо сред зашуменото си леговище и дори не помисляше да започне война с елфите. Е, може би това не беше съвсем вярно. Истината беше, че от дълго време събираше войска, използвайки огромните богатства, струпани благодарение на елфите и човеците под неин контрол. Купуваше верността на легиони от наемници, орди от гоблини и хобгоблини, а също и колкото може повече дракониди, които примамваше с обещания за плячка, грабежи и убийства. Държеше кучетата си изкъсо, подхвърляйки им по някой и друг елф, колкото да поднови апетита им. Ето че сега ги бе отвързала. Не се съмняваше, че ще победи.

И все пак, усещаше, че в играта има и друг играч, когото не можеше да види, но който се криеше в сенките, наблюдаваше и влагаше парите си в друга игра, с по-високи залози. И този играч се обзалагаше, че тя ще изгуби.

Малистрикс, естествено.

Берил дори не си правеше труда да гледа на север към Соламнийските рицари и техните сребърни дракони или към могъщия син дракон Ские. Говореше се, че сребърните дракони са изчезнали, а и шпионите й вече съвсем сигурно донасяха сведенията, че Ские е обезумял. Обсебен от човешката си господарка, синият дракон беше изчезнал за известно време, след което се бе завърнал, разказвайки на всички, че е бил на място, което наричал просто Сивото.

Берил не гледаше и на изток, където живееше черната драконеса Самур. Лигавото създание беше доволно и предоволно от собствените си задушливи изпарения. Нека си гние. Колкото до Мраз, не се беше родил още белият дракон, който да посмее да се изправи срещу мощта и хитростта на зелената Берил. Не, Берил гледаше на североизток, като внимаваше за червеникавите очи, които неизменно надничаха от дъното на мрачните й страхове.

Сега изглежда Малистрикс най-сетне беше направила своя ход — едновременно неочакван и изпълнен с лукавство. Зелената драконеса само няколко дни по-рано бе открила, че почти всичките й любимци — местните дракони, заклели се във вярност пред Берил — са я изоставили. Оставаха само два от червените, но на тях имаше още по-малко доверие. Никой не можеше да й каже със сигурност къде бяха изчезнали останалите, но Берил знаеше. Незначителните им душици бяха решили да сменят своя господар. Бяха отишли при Малистрикс. Без съмнение, нейната братовчедка точно в този момент си умираше от смях. Берил изскърца със зъби от яд и изригна облак зловонен газ право напред, сякаш се канеше да сграбчи с нокти предателката братовчедка.

Сега вече прозираше играта на Малис. Червената я беше изиграла, беше я принудила да започне войната с елфите, да изпрати войските си на юг. През цялото това време Малис набираше сили и с удоволствие наблюдаваше как Берил пилее своите. Освен това я беше накарала да унищожи Цитаделата на светлината — мистиците от дълго време упорстваха и се съпротивляваха на червената й братовчедка. Берил беше почти напълно уверена, че именно Малистрикс се е погрижила да подхвърли устройството там, където зелената драконеса да научи за него.

Берил обмисли възможността да призове армиите си обратно, но веднага я отхвърли. Веднъж освободени от повода, кучетата нямаше да се завърнат доброволно при нея. Вече бяха подушили и вкусили кръвта на елфите и просто щяха да я пренебрегнат. Всъщност, в този момент дори се радваше за решението си.

От огромната височина, на която се рееше, Берил погледна с гордост чудовищната змия на армията й, виеща се през гъстите гори на Квалинести. Напредваха бавно. Войската марширува със стомаха си, казват някои. Придвижването на армията зависеше от бързината, с която пътуваха обозните коли. Силите й не смееха да събират храна по пътя си, нито да берат плодовете на земята, какъвто впрочем беше и първоначалният им замисъл. В съпротивата на местните се бяха включили даже животните и растенията на Квалинести.

Ябълките отравяха онзи, който ги ядеше. Хлябът, опечен от елфическо зърно, бе успял да поболее цяла дивизия. Войниците донасяха за убитите си другари, умрели в задушаващите прегръдки на някоя лоза или под тежко стоварилия се клон на съвсем обикновено дърво. Все пак с тези врагове се справяха лесно. Огънят вършеше чудесна работа. Облаците дим от горящите гори на Квалинести превръщаха деня в нощ над половин Абанасиния. Берил наблюдаваше как пушеците се издигат във въздуха и биват отнасяни в западна посока. Вдишваше дима от умиращите дървета с удоволствие. И колкото по-неумолимо напредваше армията й, толкова по-силна се чувстваше.

Колкото до Малис, тя щеше да подуши мириса на войната и в него щеше да долови вонята на собствената си гибел.

— Защото може и да си ме подмамила да действам първа, братовчедке — каза зелената драконеса на гневните червени очи, наблюдаващи я от запад, — но по този начин само ми направи услуга. Съвсем скоро ще властвам над огромна територия. Хиляди роби ще ми служат. Цял Ансалон ще научи за победата ми над елфите. Войските ти ще дезертират и ще се стълпят като овце под знамената ми. Кулата на Върховното чародейство в Уейрит ще бъде моя. Магьосниците вече няма да успяват да я крият от мен. Колкото по-дълго се спотайваш в сенките и изчакваш, толкова по-силна ставам. Съвсем скоро огромният ти грозен череп ще украсява моя тотем, а аз ще бъда владетелката на Ансалон.

За да убие време, Берил се зае да изчисли печалбата от бъдещите си победи. Но независимо от всичко не можеше да се отърве от тревожното чувство, че някъде в сенките, някъде извън кръга на полезрението й, другият играч чакаше и наблюдаваше.

Далеч, далеч под нея едни очи наистина наблюдаваха Берил, но не тези на някакъв играч, или поне той не се ласкаеше от мисълта, че би могъл да бъде такъв. Негови бяха костите, които тракаха в чашата, преди да бъдат хвърлени на масата, за да се търколят безцелно, а после позорно да се укротят в някой ъгъл, докато по същото време обявяваха победителя.

Гилтас се възправяше в очертанията на скрития вход към един от тунелите и наблюдаваше драконесата. Берил беше огромна, грамадна, чудовищна. Люспестото й тяло, разплуто и обезформено, изглеждаше толкова тромаво, че на пръв поглед изглеждаше невъзможно крилата й да успеят да повдигнат от земята гнусната трептяща маса от плът. Невъзможно, поне докато наблюдателят не забележеше яката мускулатура в основата на крилата и огромния им размах. Сянката й плъзваше по земята и поглъщаше потъмнялото слънце, превръщайки ясния ден в ужасяваща нощ.

Гилтас потръпна, когато сянката на драконесата пропълзя над него и го потопи във вледеняващ мрак. И макар съвсем скоро отново да го огряха слънчевите лъчи, усещането, че е попаднал в сянката от крилете на смъртта, не изчезваше.

— Безопасно ли е, Ваше величество? — попита един разтреперан глас.

„Не, глупаво дете! — искаше да отвърне разгневено той. — Не, не е безопасно! Никъде по широкия свят не е безопасно за нас. Драконът ни следи от небето денем и нощем. Армията му, съставена от хиляди и хиляди, продължава да върви напред, да пали и убива. Димът на смъртта вече затъмнява дори слънцето. Можем да ги забавим с цената на още безценни животи, но няма да ги спрем. Не и този път. Бягаме, ала накъде? Къде е безопасният пристан, който дирим? Смъртта. Смъртта е единственото ни убежище…“

— Ваше величество — повика отново гласът.

Гилтас тръсна глава и с усилие дойде на себе си.

— Не е безопасно — отвърна ниско, — но засега драконесата изчезна. Бързо!

Тунелът беше един от многото проходи, построени от джуджета, помагащи на стотиците бежанци да напуснат столицата и някои от по-малките северни градове, които вече бяха паднали под ботуша на нашествениците. Входът на този тунел бе едва на две мили южно от Квалиност — джуджетата го бяха удължили достатъчно, за да достигнат и до самия град и дори в този момент, докато Гилтас говореше с бегълците, които все още не бяха слезли под земята, през него се точеше върволица от елфи.

Бяха започнали да евакуират столицата преди два дни, почти незабавно, след като Гилтас бе уведомил жителите й, че скоро ще бъдат нападнати от въоръжените сили на драконесата Берил. Беше им казал истината, жестоката истина. Единствената им възможност да оцелеят през тази война, бе да изоставят онова, което обичаха най-много, собствената си родина. И макар да имаха шанса да оцелеят като народ, Гилтас не можеше да им даде гаранции, че ще продължат да съществуват като нация, но въпреки всичко им бе дал съвсем ясни нареждания.

Децата трябваше да тръгнат първи. В тях беше надеждата за оцеляването на рода, така че бяха длъжни да ги защитят. Онези, които се грижеха за тях, било то майки, бащи, баби и дядовци, лели, чичовци, братовчеди, трябваше да ги придружат. В същото време здравите и силните, способните да носят оръжие и обучените в делото на войната, бяха помолени да останат и да се сражават в защитата на Квалиност.

Не беше обещал на елфите, че ще успеят да избягат в безопасност, понеже такава нямаше да намерят. Не желаеше да лъже народа си, в опит да му създаде фалшиво усещане за сигурност. Твърде дълго елфите от Квалинести се бяха спотайвали, сгушени под одеялото на удобните лъжи. Така че просто бе изрекъл истината, а те я бяха приели.

В онзи момент изпита гордост от тях. Тогава, както и по-късно, в последвалите тъжни мигове. Съпруг и съпруга се разделяха. Единият тръгваше с децата, другият оставаше. Оставащите целуваха децата с обич, притискаха ги силно и ги наставляваха да бъдат послушни. Гилтас не бе излъгал своя народ. Родителите също не лъжеха децата си. Защитниците не обещаваха никому, че отново ще се срещнат. Но заклинаха своите обични в едно: да помнят. Винаги да помнят.

По даден знак от младия крал, елфите, намерили убежище сред сенките на дърветата и под гъстите им клони, се плъзнаха незабележимо изпод тях и забързаха към него. Гората беше потънала в мълчание при приближаването на дракона — животните и птиците не издаваха и звук. Всяка животинка се присвиваше изплашено, докато Берил не от мина. С отминаването на дракона гората отново се събуждаше. Едни от елфите носеха децата на ръце, а други подкрепяха немощните. Всички заедно забързаха, като се хлъзгаха и падаха по стръмния склон на клисурата. Входът към тунела се намираше в най-ниската й част, скрит под сведените клони на дърветата.

— Побързайте! — каза Гилтас, като едновременно с това внимаваше за появата на дракона. — Бързо!

Елфите минаха край него и започнаха да влизат в прохода за надолу, където джуджетата ги посрещаха и им сочеха правилната посока, в която да поемат. Едно от джуджетата, което ръкомахаше оживено и повтаряше на елфически „Ляво, ляво, дръжте се вляво, внимавайте за онази локва“, беше самият Тарн Гръмогранит, кралят на джуджетата. Беше облечен като обикновен работник. Брадата му бе прашна, а обувките — покрити с кал и натрошен камънак. Бежанците дори не подозираха за благородния му произход.

В началото елфите изглеждаха облекчени, че са достигнали входа на тунела и с радост влизаха вътре. Ала веднага щом се изправеха срещу редицата от джуджета, които им сочеха и показваха, че трябва да се спуснат още по-надолу, облекчението се заменяше със смущение. Елфите не се чувстват добре под земята. Те не обичат тесните пространства. Обичат да виждат небето и клоните на дърветата над главите си и да дишат свеж въздух. Тук се чувстваха като премазани и уловени в капан. Тунелът миришеше на мрак, черна глинеста почва и червеи — ърканите, прорязали подземните проходи за тяхното бягство. Някои от елфите се колебаеха и поглеждаха през рамо към изхода, където слънчевите лъчи блестяха по-радостно отвсякога. Един от тях, възрастен елф, в чието лице Гилтас разпозна член на Тон-Талас, Сенатът на елфите, се обърна и понечи да се върне.

— Не мога да го направя, Ваше величество — каза сенаторът с извинителен тон. Задъхваше се и лицето му бе силно пребледняло. — Задушавам се! Ще умра там долу!

Гилтас понечи да заговори, ала неочаквано Тарн Гръмогранит пристъпи напред и прегради пътя на сенатора:

— Добри ми сър — каза джуджето, като го изгледа с едно око, — да, там долу е тъмно, да, мирише ужасно и да, въздухът не е от най-свежите. Но вземете предвид следното — издигна мръсен пръст той. — Колко ли тъмно ще бъде в търбуха на драконесата? И колко ли ужасно мирише там?

Сенаторът гледаше надолу към джуджето със слаба усмивка.

— Прав сте, сър. Не бях взел предвид точно този довод. Признавам, че го намирам за състоятелен.

Той се взря по протежение на коридора. Обърна глава към изхода и дълбоко си пое дъх. После, в знак на уважение, докосна Гилтас по ръката, поклони се на джуджето, наведе глава и изчезна в отвора на тунела, без да диша, сякаш щеше да задържи дъха си в продължение на дългите мили, които го очакваха.

Младият крал се усмихна.

— Обзалагам се, тане, че и преди сте казвали тези думи.

— Много пъти — не отрече джуджето, като поглаждаше брада и се усмихваше широко. — Много пъти. И ако не аз, го правеха други — посочи към останалите джуджета. — Номерът винаги минава. — Той поклати глава. — Елфи да живеят под земята. Кой би помислил, а, Ваше величество?

— Някой ден — рече в отговор Гилтас — ще трябва да научим джуджетата да се катерят по дърветата.

Гръмогранит изсумтя и се изсмя само при мисълта за това. Поклати глава и се отдалечи с поклащане надолу по тунела, като крещеше окуражително на джуджетата, които се трудеха, за да укрепят тунела или проверяваха издръжливостта на досегашните подпори.

Последни влязоха дванайсет елфи — цяло семейство. Най-голямата дъщеря, която почти бе достигнала зрялост, бе изразила готовност да вземе със себе си децата. И бащата, и майката — и двамата добре обучени войни — бяха останали в града, за да участват в защитата му.

Гилтас помнеше момичето от маскарада, който бе организирал преди известно време. Помнеше, че тогава тя танцуваше, пременена в най-хубавата си копринена рокля, затъкнала цветя в косите си, щастлива и развълнувана. Сега косите й бяха невчесани и немити и украсени с мъртвите листа на дърветата, под които се бе крила. Роклята й бе разкъсана и изцапана от пътуването. Изглеждаше изплашена и бледа, но решена да не се предава на страха, особено пред децата, които черпеха кураж от нея.

Пътуването от Квалиност бе преминало мъчително бавно. Откакто Берил беше заловила неколцина елфи в средата на пътя и ги бе овъглила с дъха си, никой вече не смееше да пътува открито. Сега бежанците се придвижваха под прикритието на гората и затаяваха дъх, както заекът пред лисицата, щом драконесата започнеше да кръжи над главите им. Ето защо напредваха бавно и с голяма мъка.

Гилтас проследи как момичето вдигна едното от едва-що проходилите деца от убежището му в куп листа, събра останалите около себе и затича към тунела. Децата я последваха, като по-големите от тях носеха по-малките на гърбовете си.

Къде отиваше тя? В Силванести. Земя, която за момичето не беше нищо повече от далечен сън. Тъжен сън, понеже навярно неведнъж беше чувала, че народът на Силванести не изпитва добри чувства към роднините си от Квалинести. И все пак, сега тя бе на път и възнамеряваше да ги помоли за закрила. Ала преди да стигнат дотам, тя и нейните братя и сестри трябваше да пропътуват цели мили под земята, а след това да излязат на повърхността и да прекосят безплодните, безлюдни Прашни равнини.

— Побързайте! — подкани ги Гилтас, понеже му се бе сторило, че е зърнал за миг дракона над върховете на дърветата.

Когато и последното дете се оказа вътре, той улови навеса от клони и го изтегли след себе си, закривайки входа към прохода.

Момичето накара всички да спрат, за да ги преброи. Удовлетворена, че всичко с децата е наред, тя се усмихна измъчено на краля, намести по-удобно детето в ръцете си и се накани да тръгне нататък.

Едно от по-малките момчета я задърпа назад.

— Не искам да отивам там, Трина — каза с разтреперан глас. — Тъмно е.

— Не, не е — намеси се Гилтас. Младежът посочи сферата, закачена на тавана. От нея струеше мека светлина и огряваше мрака. — Виждаш ли този фенер? — попита той. — Има ги навсякъде през тунела. Знаеш ли какво в него пръска тази светлина?

— Огънят? — попита със съмнение момчето.

— Бебе червей — отговори Гилтас. — Възрастните червеи копаят тунелите за нас, а малките им ни светят. Сега не се страхуваш, нали?

— Не — отвърна детето. Момичето му хвърли скандализиран поглед и момчето побърза да се поправи: — Искам да кажа, не, Ваше величество.

— Добре — усмихна се кралят. — Тогава тръгвайте.

Нечий дълбок глас напяваше на джуджешки и повтаряше на елфически:

— Прави път! Червей иде! Прави път!

Джуджето наистина говореше на елфически, но сякаш имаше камъни в устата. Децата не го разбраха. Гилтас скочи към момичето:

— Отдръпнете се! — извика им той. — Отдръпнете се към стената! Бързо!

Подът на тунела започна да трепери.

Младежът улови стреснатото момиче и я изтегли от средата на прохода. Момичето го гледаше ужасено, а детето в ръцете й започна да плаче от страх. Гилтас го взе и се опита да го утеши. Останалите се струпаха край тях с разширени очи. Някои започнаха да хленчат.

— Гледайте сега — рече усмихнато младежът. — Не бива да се плашите. Това са нашите спасители.

Главата на единия от гигантските червеи, които джуджетата използваха при изкопните работи, най-сетне се появи в далечния край на тунела. Нямаше очи, понеже бе навикнал на живот под земята. От темето му се подаваха два огромни рога. Едно джудже стоеше в голяма кошница, привързана за гърба на червея и държеше в ръцете си юздите на амуницията. Юздите придърпваха рогата на ъркана в нужната посока и позволяваха на ездача му да го управлява така, както всеки елф би управлявал коня си.

Червеят не обръщаше внимание на джуджето на гърба си. Интересуваше се главно от своята вечеря. Той изплюваше някаква течност на стената, течността започваше да съска, а от стената падаха големи парчета скала и изчезваха в пастта на червея.

Ърканът пропълзя още по-близо. Беше ужасяваща гледка. Грамадното му, вълнообразно, покрито със слуз тяло имаше червеникавокафяв цвят и изпълваше почти половината тунел. Подът се тресеше под тежестта му. Пастирите, както наричаха помощниците джуджета, придържаха още въжета, привързани за тялото на червея и помагаха на ездача му да го управлява.

Когато главата на създанието най-сетне се изравни с Гил тас и децата, той внезапно промени посоката си и тръгна към тяхната част от тунела. Само за момент младежът изпита панически ужас, че всеки миг ще бъдат премазани. Момичето се притисна в него. Той притисна гърба й към стената, като закри и нея, и колкото можеше от децата с тялото си.

Пастирите обаче си разбираха от работата и реагираха на секундата. Джуджетата заругаха като подивели, след което опънаха въжетата и започнаха да налагат червея с юмруци и пръчки. Създанието изпухтя хъркащо, разтърси глава и отново се върна към вечерята си.

— Ето, виждате ли, не беше чак толкова зле — обади се бодро Гилтас.

Децата не изглеждаха никак убедени, но по команда на голямата сестра се подредиха в редица и тръгнаха предпазливо нататък по тунела като не откъсваха разтревожени очи от червея, докато го подминаваха.

Гилтас остана последен и зачака. Беше обещал на жена си, че ще я чака при входа. Вече се канеше да тръгне назад, когато почувства как ръката й ляга на рамото му.

— Любов моя — каза тя.

Докосването й бе нежно, гласът й — тих и изпълнен с утеха. Навярно бе влязла в тунела, докато той се бе занимавал с децата. Гилтас й се усмихна и мракът на отчаянието от дракона се разпръсна в сиянието на ларвата, което обливаше златистата грива на косата й. Имаха време само за целувка или две, тъй като и двамата разполагаха с важни новини и трябваше да обсъдят някои неотложни въпроси.

Заговориха едновременно.

— Новините се оказаха верни, щитът наистина е паднал!

— Джуджетата се съгласиха!

Двамата замълчаха, спогледаха се и избухнаха в смях.

Гилтас вече не си спомняше кога за последно се е смял или е чул жена си да се смее. Реши, че е добър знак. Той каза:

— Първо ти.

Тя се канеше да продължи, когато се озърна и попита намръщено:

— Къде е Планшет? Къде са телохранителите ти?

— Планшет остана в града, за да помогне на наместника да се разправи с някакви дракониди. Колкото до охраната ми, наредих им да се върнат в Квалиност. Не ме кори, скъпа — прибави с усмивка. — Там има по-голяма нужда от тях. Трябва да подготвим защитата. А къде са вашите телохранители, мадам Лъвице? — попита с присмехулна сериозност.

— Някъде наблизо — отговори тя, също с усмивка. Войниците й можеха да бъдат само на няколко крачки от тях, но едва ли би ги чул или видял, освен ако те самите не пожелаеха това. Усмивката на устните и в очите й постепенно избледня. — На път за тук се натъкнахме на момичето и децата. Предложих й да ги придружи някой от хората ми, но тя отказа. Заяви, че дори не би си помислила да ме лиши от някой от войните ми точно в този момент.

— Преди няколко седмици танцуваше на първия си бал. Сега се спотайва в някакъв тунел и се опитва да спаси живота си. — Младежът не успя да продължи, задушен от внезапно избликналите чувства. — Какъв кураж има само в тези елфи! — каза одрезгавяло.

Двамата стояха в тунела. Подът се разтърсваше под краката им. Пастирите крещяха и викаха. До изхода стояха приклекнали джуджета, готови да помогнат на още от бежанците. Подминаха ги елфи, които бяха влезли в тунела през някой от другите проходи. Щом забелязаха краля, те му кимнаха с усмивки, все едно да крачиш през тъмен и тресящ се тунел, воден от джуджета, беше нещо, което им се случваше всеки ден.

Гилтас прочисти гърлото си и каза бързо:

— Получила си потвърждение на първите сведения, които чухме?

Лъвицата отметна кичур златиста коса от лицето си.

— Да, но какво означава падането на щита, дали това е добре, или зле, не мога да кажа.

Тя поклати глава и буйната, къдрава и златиста грива, която й бе спечелила прозвището Лъвицата, отново падна през лицето й. Младежът нежно приглади къдриците обратно назад. Обичаше да гледа лицето й. Някои елфиди от средите на благородниците в Квалинести със светъл цвят на лицето, гледаха презрително на кагонестите, чиято кожа бе силно потъмняла от времето, прекарвано на открито под лъчите на слънцето.

За разлика от неговото лице, в чиято ъгловата брадичка и леко закръглени очи лесно можеше да се открие човешкото наследство, нейното лице имаше изцяло елфически черти: сърцевидно, с бадемови очи. Изражението й беше едновременно силно и деликатно, погледът й бе смел и решителен. Забелязала любовта и възхитата в неговия взор, Лъвицата взе ръката му и целуна дланта й.

— Липсваше ми — каза тихо тя.

— И ти на мен. — Той въздъхна дълбоко и я притегли по-близо до себе си. — Как мислиш, любима, дали някога ще намерим покой? Ще настъпят ли времена, когато ще можем да спим дълго след изгрева, без след това да се налага да вършим нищо цял ден, освен да се обичаме.

Тя не отговори. Той целуна косите й и я прегърна силно.

— Какви са новините за щита? — попита най-сетне Гил тас.

— Разговарях с един от бързоходците, който го е видял да пада, но когато е направил опит да се свърже с Алхана, тя вече е била навлязла в Силванести. Това не ме учудва. Алхана отдавна искаше да пресече границата. За известно време едва ли ще чуем нещо повече за нея.

— Не преставах да се надявам, че новините ще се окажат истина — каза младежът, — но ти излекува безпокойството и успокои страховете ми. Сваляйки щита, народът на Силванести показва на всички, че отново е готов да бъде приет от света. Веднага ще изпратя емисари, които да изложат пред тях тежкото ни положение и да поискат помощта им. Хората ще се насочат натам и най-сетне ще намерят храна, почивка и убежище. Ако планът ни се провали и Квалинести падне в ръцете на нашествениците, ще можем да съберем огромна армия. А после ще се върнем и ще прогоним драконесата от земите си.

Лъвицата сложи ръка на устата му.

— Тихо, съпруже. Тресеш се от нетърпение. Нямаме никаква представа какво се е случило в Силванести, защо щитът е бил свален и какво вещае това. Бързоходецът донесе, че всичко живо около магическата бариера или е измряло, или е умирало. Възможно е щитът да не е бил благословия за силванестите, а проклятие… Да не забравяме и факта — продължи неумолимо тя, — че в недалечното минало роднините ни там не се държаха особено приятелски. Обявиха твоя чичо Портиос за мрачен елф. Не обичаха много и баща ти. Наричат те мелез, а майка ти дори нещо по-лошо.

— Не могат да откажат да ни допуснат — изрече твърдо Гилтас. — Няма да посмеят. Нетърпението ми е основателно, скъпа моя. Смятам, че свалянето на щита е знак за промяната в сърцата им. Вече имам какво да предложа на народа си. Ще пресекат Прашните равнини. Ще се доберат някак до Силванести, а щом стигнат там, нашите братовчеди ще ги приветстват. Пътуването няма да бъде леко, но ти по-добре от всеки друг знаеш колко кураж се таи в сърцата на хората ни. Кураж, какъвто току-що видях в това младо момиче.

— Да, пътуването ще бъде трудно — каза Лъвицата, като го гледаше съвсем открито. — Хората ни ще успеят, но ще имат нужда от водач: някой, който да ни подтиква да продължаваме напред гладни, жадни и уморени, когато нито ще можем да почиваме, нито ще има какво да пием или ядем. Ако кралят ни пътува заедно с нас, ще го следваме. А щом се доберем до Силванести, пак нашият крал ще бъде наш емисар. От името ни трябва да говори единствен той, защото иначе има опасност да ни вземат за тълпа от просяци.

— Сенаторите, Водачите на Дома…

— … ще започнат раздори помежду си, Гилтас, знаеш го много добре. Една трета от тях ще искат да потеглят на запад вместо на изток. Друга трета ще настояват да тръгнат на север, вместо на юг. Останалите въобще няма да пожелаят да помръднат. Ако изобщо се доберат до Силванести, първото, което ще сторят, е да извадят на показ всички недоразумения от последните три века, а това ще бъде краят на всичко. Ти, Гилтас. Ти си единственият, в когото виждам надежда. Само ти можеш да обединиш враждуващите страни и да поведеш народа през пустинята. Ти ще изгладиш отношенията ни със Силванести.

— И все пак — възрази кралят, — не мога да бъда едновременно на две места. Не бих могъл да водя отбраната на Квалиност, и да тръгна на път през пустинята.

— Не, не можеш — съгласи се Лъвицата. — Налага се да назначиш някой друг начело на защитата в града.

— Що за крал е този, който бяга в безопасност и изоставя хората си да умрат вместо него? — попита настоятелно Гил тас и се намръщи.

— Онзи крал, който е уверен, че саможертвата на оставащите зад него няма да бъде напразна — каза жена му. — Не си мисли, че понеже не оставаш да се биеш срещу драконесата, на теб ти се е паднала по-лесната роля. Искаш от елфи, които са родени сред горите, отрасли са сред градините си и са навикнали на изобилна вода, да прекосят Прашните равнини, пустите земи, в които властват единствено вечно движещите се пясъчни дюни и пламтящото слънце. Нека аз оглавя защитата на Квалиност…

— Не — отсече кратко той. — Не искам дори да чувам.

— Любов моя…

— Няма да го обсъждаме повече. Казах не, и наистина го мисля. Как бих могъл да сторя онова, което искаш от мен, без да те имам до себе си? — поиска да узнае младежът, като разгорещено повиши глас.

Тя го прониза предупредително с поглед, принуждавайки го да се успокои.

— Вече няма да говорим за това — каза й той.

— Не сега. Но някой друг път.

Гилтас поклати глава. Устните му се бяха превърнали в тънка, упорита черта.

— Какви други новини има? — попита рязко.

Лъвицата добре познаваше настроенията на съпруга си и веднага разбра, че по-нататъшният спор би бил безполезен.

— Силите ни не оставят на мира войните на Берил. Но са толкова многобройни, че приличаме на комари, нападащи глутница вълци.

— Изтегли хората ни. Нареди им да се спуснат на юг. Ще се нуждаем от тях, за да защитим оцелелите, ако столицата падне.

— Помислих си, че ще заповядаш така — каза тя. — Вече го сторих. Отсега нататък войските на Берил ще се придвижват безпрепятствено и ще могат да плячкосват, палят и убиват на спокойствие.

Гилтас усети как сгряващата надежда отново го напуска и кръвта му се вледенява.

— Ала ще й отмъстим. Сам каза, че джуджетата са се съгласили с нашия план — опита се да го разведри Лъвицата, тутакси съжалила за тежките си думи.

— Да — отвърна той. — Говорих с Тарн Гръмогранит. — Срещнахме се случайно. Не очаквах да го намеря в тунелите. Смятах, че ще ми се наложи да яздя чак до Торбардин, но се оказа, че е тук и сам се грижи за всичко, така че можахме да обсъдим въпроса намясто.

— Разбира ли, че е възможно при защитата на елфите да загинат и негови хора?

— Той най-добре от всеки друг разбира колко и какво ще му коства това начинание. И все пак е готов да направи тази жертва. „Ако великият зелен дракон погълне Квалинести, това само ще увеличи апетитите му към Торбардин“, така ми каза преди време.

— Къде е армията на джуджетата? — попита Лъвицата. — Навярно се спотайва под земята и се готви да отбранява Торбардин. Армия от стотици хиляди сърцати войни. С тяхна помощ бихме могли да се опълчим срещу Берил и…

— Скъпа моя — изрече Гилтас. — Джуджетата са в пълното си право да защитят собствената си страна. Ако се готвеха да атакуват нас, ние щяхме ли да се втурнем да помагаме? Вече направиха достатъчно. Спасиха безброй животи и се готвят да пожертват своите за дело, което няма нищо общо с тях. Би следвало да ги уважаваме, а не да ги критикуваме заради това.

Лъвицата му хвърли гневен поглед, ала сетне сви рамене и каза печално:

— Прав си, разбира се. Виждаш и двете гледни точки, докато аз се опирам единствено на своята собствена. Ето защо отново повтарям, че ти и само ти трябва да водиш народа си.

— Казах, че ще говорим за това по-късно — отвърна хладно Гилтас.

— Чудя се — смени темата тя — дали онова момиче плаче, когато остане само през нощта, додето децата спят около него и доверчиво смятат, че ще ги закриля от дълбокия мрак?

— Не — отвърна си сама. — Не плаче, понеже някое от тях би могло да се събуди, да види сълзите й и да загуби вярата си.

Гилтас въздъхна дълбоко и я придърпа към себе си.

— Берил вече е прекосила границата и се придвижва из земите ни. След колко дни ще стигне до Квалиност?

— Четири — отговори Лъвицата.