Драконите на изгубената звезда

3 Издига се слънце

В мрачните часове преди настъпването на зората, Гилтас, кралят на Квалинести, стоеше на балкона в двореца си. Беше там по-скоро тялом. Душата му бродеше из улиците на смълчания град, спираше пред всяка врата, надничаше през всеки прозорец. Виждаше младоженци, заспали в прегръдките си. Задрямала от умора майка, люлееща нежно своето бебе. Млади братя, спящи заедно с хрътка, и тримата — сънуващи, че тичат и играят сред огрени от слънцето ливади. Възрастен елф, намиращ се в леглото, в което бе спял баща му, а преди него — неговият баща. Над леглото виждаше портрет на починалата съпруга на елфа. В съседната стая пък, заедно със своята жена, спеше синът, който щеше да го наследи.

— Спете дълго — казваше душата на Гилтас на всички тях. — Не ставайте прекалено рано на сутринта, понеже щом се събудите, не ще посрещнете нов ден, а края на дните си. Слънцето в небето не изгрява, а залязва. Светлината му носи нощта на мрака и отчаянието. Но спете, спете в мир. Нека бдя над спокойния ви сън.

— Ваше величество — каза нечий глас.

Гилтас не искаше да му обърне внимание. Знаеше, че щом се обърне, щом се вслуша и отговори, магията на мига ще се разбие на парчета. Душата му щеше да се върне в тялото, а народът на Квалинести щеше да открие, че сънят му е нарушен от видения за дим и огън, кръв и бляскаща стомана. Опита да се престори, че не е чул, ала дори и така виждаше, че ярките сребърни звезди започват да слабеят, а по небето се разлива бледа руменина.

— Ваше величество — каза нечий друг глас.

Зора. А със зората — смърт.

Гилтас се обърна.

— Наместник Медан — произнесе с едва загатната студенина в тона. Отмести очи от водача на Мрачните рицари на Нерака към човека до него, към собствения си доверен прислужник. — Планшет. От вида и на двама ви личи, че имате новини за мен. Наместник Медан, ще чуя първо вашите.

Алексиъс Медан, мъж от расата на човеците в петдесетте си години, се поклони почтително на краля, но в действителност и той, и Гилтас знаеха, че Медан е истинският управник на Квалинести и че е бил такъв още откакто, трийсет години по-рано, Мрачните рицари на Нерака бяха завладели страната по време на Войната с Хаос. Гилтас, от своя страна, беше известен на света като „Марионетния крал“. Рицарите бяха взели решение да оставят очевидно слабия и постоянно боледуващ младеж на трона, за да умиротворят народа на елфите и да им създадат усещането, че все пак са запазили някакъв контрол над държавата си. В реалността наместникът бе човекът, който дърпаше конците на марионетката, а държавникът Палтейнон — могъщият сенатор от Талас-Ентия — диригентът, който оркестрираше музиката за представлението.

Както обаче бе открил през изминалия ден Медан, все пак бяха сполучили да го измамят. В действителност Гилтас се оказваше не кукла на конци, а изключително надарен актьор, играещ ролята си на изпълнен с колебания и слабости крал, само за да прикрие участието си на водач в съпротивителното движение на бунтовните елфи. Младежът бе заблудил наместника напълно. А марионетката внезапно бе прерязала сама конците си и танцът, който изпълняваше сега, се съпровождаше от музика изцяло по нейно желание.

— Изоставихте ни с настъпването на вечерта. Нямаше ви цяла нощ, Наместник — спомена простия факт кралят и го погледна подозрително. — Къде бяхте?

— Бях в щаба си, Ваше величество. Както, между другото, ви споменах малко преди да изляза — отвърна Медан.

Наместникът бе висок и добре сложен. Въпреки петдесет и петте си години обаче — или може би тъкмо поради тях — се стараеше да не губи форма. Сивите му очи контрастираха с тъмните коси и вежди, придаващи му сериозност, която не го напускаше, даже когато си позволяваше да се усмихне. Лицето му бе потъмняло от слънцето и обветрено от живота на открито. Всички знаеха, че в младостта си е служил като драконов ездач.

Гилтас хвърли бегъл поглед на Планшет. Прислужникът кимна незабележимо. И погледът, и кимването обаче, бяха забелязани тутакси от наместника. Той стана още по-мрачен.

— Ваше величество, не ви виня, задето не ми се доверявате. Казано е, че кралете не могат да си позволят лукса да изпитват доверие към когото и да било… — започна Медан.

— Особено към завоевателя на собствения ми народ, под чийто ботуш изнемогвахме в продължение на трийсет години — прекъсна го Гилтас. Във вените му течеше кръвта и на елфите, и на човеците, макар да преобладаваше тази на елфите. — Ето, че ни освободихте, за да ни предложите ръката, с която стискахте гърлата ни. Навярно ще ме разберете, сър, когато казвам, че все още чувствам желязната ви хватка около гръкляна си.

— Добре казано, Ваше величество — отвърна Медан с лека усмивка. — Вече споменах, че одобрявам бдителността ви. Иска ми се да имах поне година, за да ви докажа лоялността си…

— На мен? — попита с едва доловима язвителност младежът. — На „марионетката“?

— Не, Ваше величество — отговори наместникът. — Лоялността ми към страната, която започнах да чувствам като свой дом. Предаността към народа, към когото започнах да изпитвам уважение. И към вашата майка. — Той не добави „която обикнах“, макар дълбоко в сърцето си да го беше изрекъл.

Медан бе останал буден през цялата предишна нощ, за да се увери, че Кралицата майка е в безопасност и далеч от лапите на приближаващите убийци на Берил. Предния ден също не бе спал, за да отведе в пълна тайна Лорана на срещата с нейния син Гилтас. Пак на Медан се беше паднала нелеката задача да уведоми младия крал, че армията на драконесата приближава границите на Квалинести с намерението да унищожи всичко в страната и да избие народа му. И през изминалата нощ не му се бе удала възможност да поспи, ала при все това единствено по изтощеното му лице можеха да се забележат някакви признаци за умора. Очите му запазваха обичайните си яснота и блясък.

Гилтас постепенно се успокояваше. От подозрителността му не остана и следа.

— Вие сте мъдър човек, Наместник. Отговорът ви не ме изненадва, а и не очаквах друго. Едно ласкателство само би ме убедило, че се опитвате да ме излъжете. От майка си съм чувал, че не само обичате градината си, но намирате удоволствие и в отглеждането, и грижата за цветята в нея. При все това ми е трудно да повярвам, че човек като вас някога се е клел във вярност на хора като лорд Ариакан.

— На мен също ми е трудно да повярвам, че един младеж е избягал от родителите, които са го обожавали, за да се хвърли право в паяжината от лъжи на един сенатор — отвърна студено Медан. — Паяжина, която едва не доведе до неговото унищожение, както и до това на народа му.

Гилтас се изчерви при това споменаване на собствената му история.

— Допуснах грешка. Бях млад.

— Както и аз, Ваше величество — каза наместникът. — Достатъчно млад, за да повярвам на лъжите на Царица Такхизис. В твърденията ми, че изпитвам уважение към вас, няма ласкателство. Ролята ви на бездеен мечтател, който се интересува повече от поезията, отколкото от народа си, ме заблуди напълно. Макар че — допълни сухо, — да си призная, вие и вашите бунтовници ми създадохте достатъчно грижи.

— Странно, но дори аз започнах да ви уважавам, Наместник, дори да ви се доверявам до известна степен — призна Гилтас. — Не напълно, разбира се. Това достатъчно ли е?

Медан протегна ръка:

— За мен е, Ваше величество.

Двамата си стиснаха ръцете кратко и твърдо.

— А сега — произнесе Медан, — може би вашият слуга най-сетне ще нареди на шпионите си да престанат да ме следват навсякъде. В този момент всички трябва да се съсредоточат върху онова, което ни очаква.

— Какви са новините ви, Наместник? — попита Гилтас, като нито се съгласи, нито не се съгласи с думите му.

— Относително добри, Ваше величество — каза Медан. — Разполагам с цялата информация. Докладът, който получихме вчера, отговаря на истината. Силите на Берил са прекосили границата на Квалинести.

— Що за добри новини са това? — попита младежът.

— Берил не е с тях, Ваше величество — отговори рицарят. — Нито някой от фаворитите й. Къде са и защо не съпровождат армията й, не мога да кажа. Може би ги задържа с някакви неизвестни нам намерения.

— За да се включат във финалното клане? — предположи с горчивина Гилтас. — При атаката над Квалиност.

— Може би, Ваше величество. Във всеки случай, те не са с армията, а това ни осигурява ценно време. Частите й са мъчноподвижни, носят със себе си много провизии и обсадни кули, а това им пречи да напредват възможно най-бързо през гората. От докладите, които получихме от граничните си гарнизони, става ясно, че нашествениците се препъват на всяка крачка не само благодарение на бунтовниците на Лъвицата, но и с помощта на всяко дърво, растение, цвете или животно, което срещнат по пътя си.

— Вероятно е така — съгласи се тихо младежът. — Но нашите съюзници са смъртни, както и ние самите, и едва ли ще издържат дълго.

— Да, Ваше величество. Не биха могли да се изправят срещу огъня на драконите, това е сигурно. Но поне до пристигането на любимците на Берил ще можем да дишаме спокойно. Даже и драконите в крайна сметка да опожарят гората, според изчисленията ми, на армията на нашествениците ще й трябват поне десет дни, за да се добере до столицата. Това ще ви даде време да приведете в действие плана, който ни изложихте предната вечер.

Гилтас въздъхна дълбоко и погледна към светлеещото небе. Замълча, вгледан в изгрева на слънцето.

— Подготовката за евакуацията трябваше да започне още вчера — напомни му твърдо Медан.

— Моля ви, Наместник — намеси се тихо Планшет. — Вие не разбирате.

— Така е. Не можете да разберете — обърна се отново към него младият крал. — Не бихте могли. Казвате, че обичате тази страна, но едва ли любовта ви е дори подобна на нашата. Кръвта ни тече във всяко листо и всяко цвете из тези земи. Всяка трепетлика има място в сърцето ни. Вие чувате песента на врабчето, но ние я разбираме. Брадвите и пламъците ни посичат и обгарят. Отровата за животни кара част от нас да умира. А днес трябва да кажа на хората си, че им е съдено да напуснат домовете, които потрепериха по време на Катастрофата, но все пак устояха. Че трябва да изоставят своите градини, езера и водопади. Че трябва да побегнат. Но накъде?

— Ваше величество — каза най-сетне Планшет. — Поне в това отношение новините ми за вас са добри. Този нощ получих известие от Алхана Звезден бриз. Щитът е паднал. Границите на Силванести отново са отворени.

Гилтас се втренчи невярващо в него, без да има сили да се надява.

— Възможно ли е това? Сигурен ли си? Как? Кога се е случило?

— Вестоносецът не даде никакви подробности, Ваше величество. Изпратили са го веднага щом елфите са разбрали за станалото. Щитът наистина е свален. Алхана Звезден бриз лично е прекосила границата. Съвсем скоро очакваме още един вестоносец, който ще ни донесе и останалите новини.

— Които и така са просто чудесни — възкликна въодушевено кралят. — Хората ни ще отидат в Силванести. Нашите братовчеди не могат да ни откажат подслон и закрила. Веднъж щом се окажем там, ще се обединим и ще нанесем ответен удар.

Забелязал мрачното изражение на Планшет, той въздъхна.

— Да, зная, зная. Вероятно избързвам. Но тези радостни новини ми носят надежда, каквато не бях изпитвал от седмици насам. Бързо. — Гилтас напусна балкона и влезе в покоите си. — Трябва да кажем на майка ми…

— Кралицата все още спи, Ваше величество — напомни му тихо прислужникът.

— Не, не спя — обади се Лорана. — Дори и да беше така обаче, с удоволствие бих се разбудила, за да чуя добрите новини. Но какво говориш? Щитът е паднал?

Изтощена от полета в нощта от дома си насам, както и от деня, прекаран в научаването на все по-потискащи новини, кралицата най-сетне се бе оставила да я убедят да поспи. Разполагаше със свои собствени покои в кралския дворец, ала Медан, боейки се от убийците на Берил, бе наредил палатът да бъде опразнен от всички слуги, придворни дами, благородници, чиновници и готвачи. Беше издал и заповед около двореца да се разположат стражите на елфите и да не допускат никого, освен него и неговия ординарец. Наместникът едва ли щеше да се довери с лека ръка дори на ординареца си, ако не знаеше, че е соламнийски рицар и приятел на Лорана. След това Медан бе настоял кралицата да спи на кушетката във всекидневната на Гилтас, където щяха да я охраняват възможно най-добре. Така че, когато най-после беше заминал за щаба на рицарите, бе уверен, че ординарецът — Джерард, и младият крал, ще се погрижат сънят й да не бъде нарушаван.

— Новините са верни, Майко — каза младежът, като се приближи до нея. — Щитът е паднал.

— Звучи добре — подметна саркастично тя. — Подай ми връхната дреха, Планшет. Така Наместникът ще може да се съсредоточи по-добре. И все пак, вестите не ми харесват. Струва ми се, че пристигат в доста необичайно време, не мислите ли?

Връхната й дреха беше лилава и поръбена по яката с дантела. Косата на Лорана се разстилаше по раменете й като топъл мед. Сините й като незабравки очи притежаваха своя собствена светлина. Беше далеч, далеч по-възрастна от Медан и все пак изглеждаше по-млада от него, понеже лятото на младостта и красотата при елфите чезне в зимата на старостта много по-бавно, отколкото при човеците.

Загледан към наместника, Гилтас откри, че в очите му се чете не студената резервираност на галантния рицар, а болка от любов, безнадеждна любов, която никога не ще срещне отклик, нито може да бъде изречена гласно. Младият крал не изпитваше топли чувства към него, ала този поглед поне донякъде омекоти мнението му и дори го накара да изпита моментно съжаление. Медан остана мрачно вгледан през прозореца, додето най-сетне успя да дойде на себе си.

— По-добре кажете, че времето е щастливо, Майко — поклати глава Гилтас. — Щитът пада точно когато най-силно се нуждаехме от това. И ако имаше богове, бих предположил, че някой ни дава знак.

— Но богове няма — отвърна Лорана, докато се загръщаше по-плътно в дрехата си. — Боговете ни изоставиха. Така че не зная какво друго да кажа за тези новини, освен че трябва да внимаваме надеждите ни да не останат излъгани.

— Но нали трябва да кажа на хората все нещо, Майко — отвърна нетърпеливо кралят. — Свиках събиране на Сената тази сутрин. — Той погледна Медан. — Както виждате, милорд, през изминалата нощ не съм стоял със скръстени ръце. Ако изобщо възнамеряваме да изведем хилядите жители на града навреме, се налага да започнем евакуацията още днес. Досега не можех да им предложа каквато и да е надежда, Майко. Но ето, че сега имам какво да им дам.

— „Надеждата е просто морков под носа на магарето, с който го караш да продължава да върви напред“ — измърмори тя.

— Какво? — попита Гилтас. — Говорехте така тихо, че не успях да ви разбера.

— Мислех си за нещо, което някой ми каза преди време. Тогава си помислих, че този човек е силно огорчен от живота и затова говори така цинично. Сега обаче започвам да смятам, че в него е имало повече мъдрост, отколкото предполагах. — Лорана въздъхна и се отърси от спомените. — Съжалявам, сине. Зная, че така едва ли съм ти от полза.

Ординарецът на Медан влезе в стаята. Застана мълчаливо и в очакване, ала от напрежението в позата му си личеше, че се опитва да привлече вниманието им. Наместникът пръв се обърна към него.

— Да, Джерард, какво има? — попита го той.

— Въпросът е от незначителна важност. Не бих искал да тревожа Кралицата майка — поклони се рицарят. — Възможно ли е да поговорим насаме, милорд? Стига Негово величество да няма нищо против?

— Ни най-малко — отвърна Гилтас и отново се обърна към майка си, за да продължи спора.

Медан се поклони и двамата с Джерард излязоха на балкона, от който се откриваше изглед към градината под покоите на краля.

Младият войн носеше бронята на рицар на Нерака, макар понастоящем да бе свалил тежкия нагръдник, за да не ограничава движенията си допълнително. Беше съумял да отмие кръвта от неотдавнашната си битка с драконида, но все още не изглеждаше в най-добрата си форма. Пък и едва ли някога някой би го определил като красавец. Косата на соламниеца беше жълта като слама. Лицето му бе покрито с белези от прекараната в детството му болест, към които се добавяха пресните натъртвания и наранявания — синьо-зеленикави, пурпурни и зле подути, — които обаче с нищо не допринасяха за облагородяването на външността му. Единствено поразително сините очи на този човек поне донякъде го обезщетяваха за всичко останало. В този момент обаче, очите му бяха сериозни, смрачени и с нищо не оправдаваха думите му, че въпросът е чак дотам незначителен.

— Стражите ме уведомиха, че долу чакат двама души и настояват да бъдат допуснати в двореца. Единият е сенатор… — Той замълча и се намръщи. — Не си спомням как се казваше. Имената на елфите са пълна мистерия за мен. Но е висок и ме гледа иззад носа си все едно съм мравка, която се кани да смачка с върха на палеца си.

Устата на Медан потрепна развеселено.

— А изглежда ли така, сякаш току-що е отхапал развалена смокиня?

— Съвсем вярно, милорд.

— Палтейнон — каза наместникът. — Кукловодът. Вече започвах да се чудя кога ли ще се появи. — Той хвърли поглед през стъклената врата към младежа вътре. — В детската приказка кукловодът открива, че марионетката му се е освободила от конците и се е превърнала в истинско момче. Но за разлика от онзи кукловод, Палтейнон едва ли ще бъде доволен, когато научи за случилото се.

— Да му позволят ли да се качи, милорд?

— Не — отвърна студено Медан. — Кралят е зает. Нека сенаторът почака, докато Негово величество благоволи да го приеме. Кой друг иска да бъде допуснат?

Лицето на Джерард се смрачи. Той снижи глас:

— Елфът Калиндас, милорд. Настоява да влезе, защото е чул, че Кралицата майка е тук. Отказва да си отиде, преди да се види с нея.

Наместникът се намръщи.

— Но откъде е разбрал, че Лорана е в двореца?

— Не зная, милорд — отговори рицарят. — Със сигурност не и от брат си. Както заповядахте, не позволихме на Келевандрос да излиза, където и да било. Дори когато вече бях толкова уморен, че очите ми сами се затваряха, Планшет ме отмени, за да не му даде да се измъкне незабелязано.

Медан се извърна към Келевандрос. Прислужникът се бе увил с едно одеяло в далечния край на стаята и очевидно спеше дълбоко.

— Милорд — обади се Джерард. — Може ли да говоря откровено?

Наместникът се усмихна кисело:

— Млади човече, откакто сте встъпили на служба при мен, не съм ви чувал да говорите по друг начин.

— Не бих го нарекъл именно „встъпване“, милорд — отвърна рицарят. — Тук съм, защото, както знаете, или вероятно сте предположили, считам това за най-добрия начин да продължа да помагам на Кралицата майка. Известно ми е, че някой от двамата братя-елфи е Предател. И зная, че един от тях е изменил на Лорана, господарката, която им има толкова голямо доверие. Ето как бяхте научили за заминаването ни с Палин Маджере през онази сутрин в гората.

Само прислужниците знаеха за срещата и един от тях ви е казал. Прав ли съм? — Гласът му беше остър, обвинителен.

Медан го изгледа внимателно.

— Да, прав си. Повярвай ми, едва ли гледаш на мен с повече отвращение, отколкото аз самият на себе си. Да, използвах Калиндас. Нямах голям избор. Ако отрепката не докладваше на мен, щеше да донася директно на Берил и така нямаше да знам абсолютно нищо. Направих каквото трябваше, за да защитя Кралицата майка. Бях в течение на факта, че тя подпомага и насърчава бунтовниците. Драконесата отдавна щеше да поиска главата й, ако не бях аз. Така че, младежо, не избързвай с обвиненията.

— Съжалявам, милорд — произнесе разкаяно Джерард. — В такъв случай, какво да правя? Да отпратя ли Калиндас?

— Не — каза наместникът и потърка прошарената еднодневна брада, покарала по лицето му. — По-добре да е наблизо, за да го държа под око. Кой знае какви неприятности ще си имаме, ако го оставим да се разхожда свободно наоколо.

— Можем да го… премахнем — предложи с неудобство рицарят.

Медан поклати глава.

— Лорана сигурно е наясно, че един от прислужниците й е шпионин, но се съмнявам Гилтас да го повярва. Келевандрос още по-малко. Ако ликвидираме брат му, ще вдигне такъв шум, че ще се наложи да убием и него. Какво биха си помислили елфите, чието доверие искам да спечеля, ако научат, че съм започнал още в самото начало да ги избивам и то на прага на Негово величество? Освен това искам да разбера дали Калиндас не е влизал във връзка със силите на Берил, и ако е така — какво им е казал.

— Много добре, милорд — изрече Джерард. — Ще го наблюдавам внимателно.

— Аз ще го наблюдавам внимателно — поправи го наместникът. — Калиндас те познава, да не би да си забравил?

Предаде и теб, не само магьосника. Ако открие, че си тук в ролята на мой довереник, ще му трябва само секунда, за да събере две и две. Възможно е да предприеме някой отчаян ход.

— Прав сте, милорд — отвърна рицарят начумерено. — Бях забравил. Тогава ще се върна в щаба.

— Да, но в твоя собствен щаб — каза Медан. — Изпращам те обратно в Соламния.

— Не, милорд — произнесе упорито Джерард. — Отказвам да се върна.

— Изслушай ме — положи длан на рамото му наместникът. — Не съм го казвал на Негово величество или на Кралицата майка, макар да съм уверен, че вече знае. Битката, пред която сме изправени, ще прилича на борбата на удавник, който потъва под водата за трети и последен път. Квалиност не би могъл да издържи пред мощта на армията на Берил. В най-добрия случай сражението ще позволи на бежанците да се измъкнат невредими.

— Тогава със сигурност оставам, милорд — каза решително и непокорно младият войн. — Честта и бездруго не ми позволява да постъпя иначе.

— А ако ти заповядам? — попита Медан.

— Ще отвърна, че не сте мой командващ, така че не ви дължа предаността си — заяви мрачно Джерард.

— На което пък аз ще отговоря, че си изключително себелюбив младеж, който няма никаква представа от същността на честта.

— Себелюбив, милорд? — повтори рицарят, като подскочи при това обвинение. — И как бих могъл да бъда себелюбив, предлагайки живота си в името на общото благо?

— Каузата ни ще има повече полза, ако живееш — произнесе сериозно наместникът. — Дори не ме изслуша докрай. Когато предложих да се върнеш в Соламния, нямах предвид, че ще се озовеш на безопасно разстояние от неприятностите, а че искам от теб да предадеш на Съвета в Солантъс в какво тежко състояние се намираме и да ги помолиш за помощ.

Джерард го изгледа със съмнение.

— Искате помощта на соламнийците, милорд?

— Не — отговори наместникът. — Не аз, а Кралицата. Ти ще бъдеш неин представител.

Рицарят все още не успяваше да повярва на чутото.

— По мои сметки разполагаме с десет дни, Джерард — продължи Медан. — Десет дни, преди армията им да навлезе в Квалиност. Ако потеглиш веднага, ще достигнеш Солантъс най-късно вдругиден. Рицарите едва ли ще успеят да изпратят войска, но една част драконови ездачи поне ще ни помогне да защитим цивилното население. — Той се усмихна неумолимо. — Дори за миг не си помисляй, че те изпращам на почивка. Освен това искам и да се върнеш заедно с тях. Тогава най-сетне, вместо да се бием един срещу друг, ще застанем рамо до рамо.

Лицето на Джерард се проясни:

— Съжалявам, че се усъмних във вас, милорд. Ще потегля веднага. Но се нуждая от бързо животно.

— Ще ти го осигуря. Можеш да вземеш моя Бръснач.

— Не бих могъл да взема коня ви, сър — възпротиви се рицарят.

— Бръснач не е кон — отговори Медан, — а личният ми син дракон. Служи ми още от Войната с Хаос. Какво пък сега?

Джерард бе пребледнял силно.

— Сър — каза той и се покашля смутено. — Трябва да си призная съвсем честно, че… никога досега не съм яздил дракон… — Младият войн преглътна и лицето му се обля в руменина. — Дори не съм виждал дракон отблизо.

— Значи е време да го направиш — потупа го наместникът по гърба. — Особено ободряващо изживяване, уверявам те. Винаги съм съжалявал, че длъжността ми в Квалинести възпрепятства това удоволствие. Бръснач се намира в един обор недалеч от столицата. Ще те снабдя с указания и писмена заповед, която да представиш на човека, който се грижи за дракона. Както и с писмо до самия Бръснач. Не се тревожи. Ще те отведе до Солантъс бързо и безболезнено. Не се боиш от височини, нали?

— Не, милорд — отговори Джерард и преглътна. Какво друго му оставаше да отвърне?

— Отлично. Веднага ще се погрижа.

Наместникът му даде знак да го придружи, двамата се върнаха в покоите на краля и отидоха при писалището на Планшет. Медан седна зад него и започна да пише.

— Ами Калиндас, милорд? — попита съвсем тихо младият войн.

Рицарят на Нерака хвърли бърз поглед към Лорана и Гилтас, които все още бяха потънали в разговор в другата част на помещението.

— Няма да му стане нищо, ако постои малко.

Джерард мълчаливо зачака, докато ръката на наместника летеше над хартията. Медан пишеше бързо и сбито. Заповедите му очевидно бяха съвсем кратки. Що се отнася до младия войн, в душата му нямаше никакви съмнения, че го грози сигурна смърт, но предпочиташе поне да умре с меч в ръка, отколкото падайки от гърба на дракон. Падане, което не би могло да завърши по друг начин, освен с ужасен удар в земята, от който нито една негова кост нямаше да остане здрава. Чувстваше се като страхливец, но си припомни отговорността на мисията, така че успя да вземе връчените му заповеди с непотрепваща ръка.

— Ето, че се разделяме, сър Джерард — произнесе сериозно Медан и стисна десницата му.

— Само за известно време, милорд — отговори рицарят. — Няма да предам доверието ви. Скоро ще се върна с подкрепления.

— Налага се да тръгваш веднага. Берил и нейните слуги ще помислят два пъти, преди да нападнат син дракон, но е най-добре да се възползваш от шанса си, докато любимците й все още не са се появили наблизо. Планшет ще ти покаже изхода откъм градината, за да не те забележи Калиндас на излизане.

— Да, милорд.

Джерард отдаде чест по начина, по който един Рицар на Соламния поздравява врага си.

— Е, добре, синко, съгласна съм — достигна до тях гласът на Лорана откъм отсрещната страна на стаята. Кралицата стоеше до прозореца. Първите лъчи на зората докосваха косите й така, както ръката на алхимика превръща меда в злато. — Успя да ме убедиш. В теб, Гилтас, има доста от твоя баща, поне това не може да се отрече. Колко ли щеше да се гордее той с теб. Иска ми се сега да беше тук, за да може да те зърне.

— Иска ми се сега да беше тук, за да ни помогне с мъдър съвет — отвърна младежът, като се наведе, за да целуне нежно майка си по бузата. — А сега, ако ме извините, Майко, трябва да нахвърлям речта, която съвсем скоро ще бъда принуден да произнеса. Важно е, а не искам да допускам повече грешки.

— Ваше величество — пристъпи напред Джерард. — Позволете ми да ви отнема само минутка. Бих желал да поднеса почитанията си, преди да отпътувам.

— Напускате ли ни, сър Джерард? — попита Лорана.

— Да, мадам — отговори рицарят. — Наместникът ме натовари с нарежданията си. Изпраща ме в Солантъс, където от ваше име да поискам помощ от Съвета на Рицарите. А ако получа акредитация и от вас, подписана и подпечатана от ръката ви, както и съобщение, което да свидетелства за крайната опасност, в която се намирате…

— Соламнийците никога не са давали и пукната пара за Квалинести — прекъсна го намръщено Гилтас. — Не виждам причина да променят мнението си.

— Някога беше различно — напомни му Лорана и вдигна очи към Джерард. — Някога имаше един рицар на име Стурм Блестящото острие, който бе на наша страна. — Тя протегна ръка към него. Младият войн коленичи и докосна с устни нежната й кожа. — Вървете в мир, сър, и нека паметта на този храбър мъж ви помага.

Джерард никога не се беше интересувал особено от историята за Стурм Блестящото острие. Подробностите около смъртта му в Кулата на Върховния свещенослужител се повтаряха и преповтаряха толкова често, че постепенно бе започнал да ги счита за най-обикновена приказка. Даже неведнъж изразяваше гласно съмнението си, че събитията наистина са се случили в действителност. Ала ето че сега се намираше пред съратницата, която горчиво бе оплаквала смъртта на своя другар, докато в същия момент решително бе вдигала драконовото копие, за да овъзмезди неговия убиец. Благословията й в името на Стурм значеше много за него. Подейства му смиряващо и пречистващо. Той сведе глава.

— Благодаря ви, мадам — каза.

Изправи се въодушевено на крака. Страховете му от полета с дракон вече изглеждаха далечни и маловажни, дори се срамуваше да мисли за тях.

Младият крал също изглеждаше засрамен от думите си. Двамата с Джерард си стиснаха ръцете.

— Не обръщайте внимание на онова, което казах, сър — произнесе младежът. — Говорех, без да мисля. Ако соламнийците не са давали и пукната пара за Квалинести, то същото може да се каже и за елфите. Само ако си помогнем взаимно, ще успеем да дадем ново начало на дружбата си. Ще получите необходимото ви писмо.

Той потопи перото в мастилницата и известно време писа върху един фин пергамент, след което прибави подписа си. Подпечата всичко това, като притисна пръстена си с изображение на листо от трепетлика върху горещия восък. Почака восъкът да се втвърди, нави писмото и го подаде на рицаря.

— Ще го предам с радост, Ваше величество — каза Джерард.

Погледна още веднъж към Лорана, за да запази в себе си образа й като вдъхновение. Потрепна вътрешно, щом видя, че кралицата наблюдава натъжено сина си. Тя въздъхна тихо.

Планшет му обясни как да стигне до градината. Джерард се прехвърли неумело през перилата на балкона и се спусна тежко на земята. Обърна глава нагоре за един последен поглед, едно последно махване с ръка, ала прислужникът вече беше затворил прозорците.

Рицарят отново си припомни тъгата в очите на Лорана и внезапно изпита задушаващото усещане, че повече няма да я види, че повече няма да види Квалиност. Страхът просто го заля, ала заедно с това поднови решимостта му да остане и да се бие заедно с тях. За съжаление вече не можеше да се върне назад, не и без да се покаже като пълен глупак или по-лошото — като страхливец. Джерард стисна здраво нарежданията на наместника и се затича през градината, докато растенията и дърветата из нея започваха да се пробуждат с първите слънчеви лъчи.

Колкото по-скоро се добереше до съвета, толкова по-бързо щеше да се върне.