Драконите на изгубената звезда

34 Присъствието

Синият дракон направи няколко широки кръга над върховете на дърветата, търсейки място за кацане. Кипарисите растяха толкова нагъсто, че Бръснач неведнъж бе отварял дума за връщане на изток, където затревените хълмове предлагаха далеч по-удобни места за кацане. Златна Луна така и не му бе позволила да обърне. Пътешествието й беше към края си. С всяка изминала секунда силата й отслабваше. С всеки свой удар сърцето й забавяше ход. Оставаше й малко време и то бе безценно, не можеше да си позволи да го пилее напразно. Винаги когато погледнеше надолу, виждаше под себе си течащата река от мъртъвци и вече й се струваше, че драконът не лети, а плува в този скръбен прилив от души.

— Там! — посочи тя.

Всред кипарисите се издигаше побеляла от лъчите на луната скала. Гледана отгоре, скалата приличаше на ръка, протегнала длан към небето, сякаш чакаше да получи нещо от него.

Бръснач я проучи внимателно и след известен размисъл изказа предположението, че би могъл безопасно да се приземи на нея, въпреки че само от тях ще зависи дали ще успеят да слязат здрави и читави по стръмните й скатове.

Златна Луна не изпитваше притеснения. Единственото, което искаше, бе да навлезе в реката от души, за да я отведе тя до крайната й цел.

Бръснач кацна възможно най-внимателно в дланта на протегната ръка, за да не разтърси пътниците си. Първата учителка слезе от седлото без особени трудности. Макар и носещо в себе си отпадналия й дух, младото тяло все още се справяше без проблеми с всички предизвикателства, на които го подлагаше.

Чак след това помогна и на Гатанко. Намесата й беше необходима, тъй като Бръснач вече наблюдаваше гномчето с гибелен взор. През целия път дотам Гатанко не бе спрял да изнася лекции за неефективността на драконите в полет, за ненадеждните им люспи, кожа, кости и сухожилия. Стоманата и парата, не спираше да повтаря гномът. Машините. В тях е бъдещето. Независимо от всичко, драконът разтърси криле и едва не прекатури Гатанко през ръба на скалата. Изгубено в щастливите си хидравлични видения, гномчето дори не забеляза случилото се.

Златна Луна вдигна очи към Тасълхоф, който продължаваше да кротува, удобно разположен на гърба на дракона.

— Готово, Златна Луна — помаха й той с ръка. — Надявам се да откриеш каквото там търсиш. Е, хайде, драконе. Можем да потегляме. Нямаме време за губене. Чакат ни градове за опожаряване, девици за изяждане и съкровища за задигане. Сбогом, Златна Луна! Сбогом, Гатан…

Зъбите на Бръснач изщракаха. Драконът изви шия и разтърси гривата си. Прощалните думи на Тасълхоф бяха прекъснати насред изречението, а кендерът полетя презглава и се приземи в доста неудобна позиция на скалата.

— Достатъчно ми беше, че се наложи да нося малкото чудовище дотук — изръмжа Бръснач. Червените му очи се обърнаха към Златна Луна и запламтяха още по-силно. — Не си онова, което твърдеше рицарят Джерард, нали? Не си мрачен мистик?

— Не, не съм. Но ти благодаря, че ме докара до Нощлунд — отвърна с отсъстващ поглед тя. Драконовият гняв не я плашеше. Чувстваше, че над нея неизменно бди нечия закриляща ръка, твърда и непоклатима като скалата, върху която се намираха. Никое смъртно същество не можеше да й навреди.

— Не се нуждая от благодарностите ти — подчерта Бръснач. — Не струват нищо за мен. Направих го заради нея. — Той отправи замрежени очи към ярката луна в звездните небеса. — Чувам гласа й. — Огненият му взор отново се отмести към нея. — Ти също чуваш този глас, прав ли съм? Той произнася името ти. Златна Луна, принцесо на Кюешу. Познаваш този глас.

— Да, чувам го — каза тревожно тя. — Но не го познавам.

— Но аз го познавам — изрече неспокойно драконът. — Аз също съм призован и ще се подчиня на този зов. Но не и без моя господар. Двамата с него ще бъдем заедно, аз и той.

Драконът разпери криле и отскочи от скалата, понесе се право нагоре, за да се издигне над върховете на дърветата. Сетне отлетя на юг, по посока на Квалинести.

Тасълхоф се изправи, отупа се и събра разпилените си кесии.

— Надявам се да знаеш къде се намираме, Кракундел — обади се мрачно и обвинително Гатанко.

— Нямам никаква представа — отвърна бодро кендерът. — Нищо наоколо не ми е познато — прибави и въздъхна облекчено. — Изгубихме се, Гатанко. Определено се изгубихме.

— Те знаят пътя — каза Златна Луна като погледна към обърнатите нагоре лица на мъртвите.

Палин и Даламар се намираха в най-ниската част на Кулата и се взираха напрегнато към тежката тъмнина между дънерите на кипарисите. Тежка, лепкава и празна. Блуждаещите души бяха изчезнали.

— Вероятно вече можем да си тръгнем — предположи Палин.

Стоеше пред прозореца, пъхнал ръце в ръкавите на мантията си. В ранната утрин Кулата бе мразовита и усойна. Даламар беше споменал нещо за греяно вино и огън в библиотеката, ала макар топлината за тялото и стомаха да им звучеше като отлична идея, никой от тях не бе пожелал да й се наслади.

— Можем да си тръгнем, докато не са се върнали. Можем. И двамата.

— Да — съгласи се Даламар, без да откъсва очи от прозореца. — Така е. — Той му хвърли един бърз поглед. — Но можеш да тръгнеш и сам. Да потърсиш кендера.

— Нищо не ти пречи да ме придружиш — отвърна Палин. — Нищо вече не те задържа тук. — Внезапно една мисъл го накара да замълчи. — А дали пък след изчезването на мъртвите не е изчезнала и магията ти?

Другият магьосник се усмихна зловещо.

— В твоята уста звучи едва ли не като плаха надежда, Маджере.

— Знаеш, че нямах това предвид — отвърна жегнато Палин, въпреки че дълбоко в него нещо настояваше, че вероятно Даламар не е далеч от истината.

„Ето ме тук, мъж на средна възраст, чародей със значителни умения и не по-малка известност. И не съм изгубил способностите си, както се боях. За всичко са били виновни мъртвите. И все пак в присъствието на Даламар се чувствам като младок, който не е чак толкова добър, колкото си мисли. Точно по начина, по който се чувствах, когато дойдох за пръв път в Кулата, за да положа Изпитанието. Дори е по-зле, понеже младостта по природа изпитва силна увереност, а аз постоянно се опитвам да се докажа пред него, но неизменно не успявам.“

„Но защо? — запита се той. — Какво значение има мнението му за мен? Даламар никога няма да ми се довери напълно, никога няма да прояви уважение към мен. Не заради това, което съм, но заради онова, което не съм. Аз не съм чичо си. Не съм Рейстлин.“

— Бих могъл да си тръгна, но няма да го направя — заяви Даламар. Деликатните му вежди се бяха сключили и той се взираше в празния мрак навън. Внезапно потръпна и се сгуши по-плътно в мантията си. — Косата ми настръхва. Тук има нечие Присъствие, Палин. Чувствам го през цялата нощ. Все едно някой ми диша във врата. Сякаш долавям шепот в ухото си. Отзвук от далечен смях. Нечие Безсмъртно Присъствие.

Палин почувства неудобство.

— Онова момиче и приказките й за Единия Бог са ти взели ума, приятелю. Това и свръхразвитото ти въображение, както и фактът, че се храниш толкова оскъдно, че на твое място и канарчето на жена ми би умряло от глад.

Почти веднага му се прииска да не беше споменавал Ъша. „Поне заради нея трябва да напусна Кулата още сега. Ъша сигурно вече се е поболяла от тревога за мен. А ако е чула за атаката над Цитаделата на светлината, сигурно вече ме смята за мъртъв.“

— Нека — промърмори едва чуто. — Мисълта ще й създава по-малко тревоги. Най-добре така, вместо да знае, че съм жив. Само по този начин ще ми прости истински, задето я нараних. А спомените й за мен ще бъдат изпълнени с хубавото, а не с лошото…

— Престани да си дърдориш под нос, Маджере. Погледни. Мъртвите се върнаха!

Там, където допреди миг царяха единствено безметежността и тишината, сега имаше мрак, изпълнен с живот — животът на мъртвите. Неспокойните духове се бяха завърнали и отново блуждаеха между дърветата, дебнеха в очакване около Кулата, взираха се в нея с очи, в които се четяха глад и непреодолим копнеж.

Изведнъж Палин нададе дрезгав вик и се хвърли към прозореца. Удари по него с ръце с такава сила, че едва не счупи стъклото.

— Какво? — попита Даламар. — Какво има?

— Лорана! — възкликна магьосникът. Той се взря търсещо в движещата се река от мъртъвци. — Лорана! Видях я! Кълна ти се! Виж! Там! Не… Вече я няма…

Той се отблъсна от прозореца и решително се насочи към заключената със заклинание врата.

Даламар тутакси скочи след него и го улови за рамото.

— Маджере, полудя ли…

Палин отърси ръката му.

— Излизам. Трябва да я намеря.

— Не, Палин. — Мрачният елф прегради пътя му и го улови за ръцете, впивайки пръсти в плътта му. — Не искаш да я намериш. Повярвай ми, Маджере. Тя вече не е Лорана. Не и онази Лорана, която си познавал. Ще бъде… като останалите.

— Баща ми не беше! — отвърна разгневено магьосникът, като се опитваше да се отскубне. Дори не предполагаше, че измършавелият елф може да бъде толкова силен. — Той се опита да ме предупреди…

— В началото може и да не е бил като тях — призна Даламар. — Но след това и с него се е случило същото. Това не зависи от тях. Зная го. Използвал съм ги. Служат ми от години.

Той замълча. Все още държеше Палин и го наблюдаваше внимателно.

Магьосникът най-сетне успя да се освободи от ръцете му.

— Пусни ме. Никъде няма да избягам. — Палин започна да разтрива ръцете си и отново се приближи до прозореца.

— Сигурен ли си, че беше Лорана? — попита в настъпилата тишина мрачният елф.

— Вече не съм сигурен в нищо. — Палин беше настръхнал, разтревожен, обезсърчен. — Толкова по въпроса с твоите проклети усещания за Присъствие.

— … определено мястото не е това — разнесе се нечий писклив и жаловит глас от мрака. — Не искаш да ходиш там, Златна Луна, повярвай ми. Познавам моята Кула на Върховното чародейство и ти казвам, че не е тази.

— Търся чародея Даламар! — повика друг глас. — Ако е вътре, моля, нека ми отвори вратата и да ме допусне.

— Не зная как или защо — възкликна Палин, докато надничаше удивено през стъклото, — но това там е Тасълхоф, а след себе си води Златна Луна.

— Или обратното, ако се съди по онова, което чух — отбеляза Даламар. Той развали защитното заклинание на вратата.

Докато се приближаваха към тях, Тасълхоф не спираше да спори, че това не била същата, а друга Кула. Златна Луна търсела Кулата на Даламар, онази в Палантас, а и сама можела да види, при това без всякакво съмнение, че наоколо не се виждал никакъв Палантас. Следователно били намерили погрешната Кула.

— Едва ли ще откриеш, когото и да било вътре — продължи кендерът, вече с една октава по-отчаяно отпреди. — И като заговорихме, надали вътре ще бъде Палин или Даламар. Не че имам някаква причина да смятам, че Палин е тук някъде — добави колкото можеше по-бързо. — Не съм го виждал от мнооого дълго време. Не и откакто Берил нападна Цитаделата на светлината. После той тръгна в едната посока, а аз — в другата. И Устройството за Пътуване във времето беше в него, само дето по едно време го изгуби някъде. Нали разбираш, започна да хвърля частите му по драконидите. Устройството е изгубено, унищожено. Няма и следа от него. Така че е безсмислено да го търсиш, понеже нямам абсолютно никакво…

— Даламар — долетя отново гласът на Златна Луна. — Моля те, пусни ме!

— Вече пет пъти ти казах — спореше с нея кендерът. — Даламар не е… О, ммм, здрасти, Даламар. — Тасълхоф с всички сили се постара да звучи изненадано. — Какво правиш тук, в тази странна Кула? — Дори му намигна няколко пъти и посочи с брадичка към Златна Луна.

— Добре дошла, Златна Луна, Лечителко, Свещенослужителко на Мишакал — произнесе любезно мрачният елф, като използва старата титла на учителката. — Поласкан съм от посещението ви.

Докато с обичайната за елфите вежливост я въвеждаше в Кулата, той прошепна бързо на Палин:

— Маджере! Не позволявай на кендера да се измъкне!

Палин тутакси стовари ръка върху рамото на Тасълхоф, който все още се двоумеше на прага на вратата. Вече се канеше да го замъкне силом навътре, когато почти изгуби присъствие на духа, защото му се стори, че на прага стои и някой друг — един гном. Създанието беше пъхнало ръчички в джобовете си и се оглеждаше. И от изражението му безпогрешно можеше да се заключи, че никак не харесва онова, което вижда.

— Ъ? — втренчи се в него Палин. — Ти пък кой си?

— Кратката версия ли? Гатанко. Аз съм с нея — посочи с мръсен пръст гномът. — Тя открадна потопяемата ми лодка. Струват доста пари тези лодки, от мен да го знаеш. Кой ще плаща? Ето това искам да ми кажете. Ти ли? Затова ли дойдохме тук? — Гатанко му показа мъничко юмруче. — Студена, звънтяща стомана. Това искам. Никакви там чародейски номера. Разните му прилепови очи. — Той изсумтя презрително. — Имаме си цял склад от тях. Веднъж щом овладееш играта на топчета, каква полза от тях?

Палин най-сетне насочи вниманието си изцяло към кендера и повлече дърпащата се, ритаща и скимтяща фигурка през прага. Гатанко ги последва, като хвърляше бързи, проницателни погледи около себе си, сякаш си отбелязваше нещо и го отхвърляше също толкова бързо.

Златна Луна все още не бе отговорила нищо на поздрава на Даламар. Почти не беше погледнала него или Палин. Вместо това наблюдаваше Кулата. Погледна спираловидното стълбище, изчезващо някъде в тъмнината нагоре. Огледа преддверието, в което се намираха. Колкото повече се взираше, толкова повече се разширяваха очите й. Лицето й вече бе придобило пепеляв цвят.

— Какво е това чувство? — попита с нисък и изпълнен със заплаха глас. — Кой е тук?

Мрачният елф погледна Палин така, сякаш искаше да му напомни: Нали ти казах. Но на глас отвърна:

— Тук сме само аз и Палин Маджере, Лечителко.

Златна Луна се втренчи за кратко в Палин, но като че не го позна, защото почти веднага очите й го подминаха, пронизаха пространството зад гърба му, пространството отвъд него.

— Не — каза тихо тя. — Има и някой друг. Тук съм, за да се срещна с някого.

Тъмните очи на Даламар проблеснаха. Елфът побърза да хвърли предупредителен поглед към Палин, за да пресече изненадания му вик.

— Онзи, когото очаквате, все още не е пристигнал. Вероятно бихте желали да изчакате в библиотеката? Там е топло и ще откриете вино и храна, с които да се подкрепите.

— Храна? — оживи се гномът и почти веднага отново изпадна в мрачно настроение. — Нали не говорим за прилепови мозъци? Маймунски пръсти от крака? Не обичам гущерова храна. Разваля храносмилането. Сланина и малко тарбиански чай ми звучи по-добре.

— Радвам се, че пак се срещнахме, Палин. Както и с теб, Даламар — каза Тасълхоф, като се извиваше в ръцете на Палин. — Иска ми се да можех да остана за вечеря, понеже маймунските пръсти от крака сигурно са голяма вкуснотия, но вече трябва да бягам…

— Ще ви покажа пътя до библиотеката само след минутка, Лечителко — изрече Даламар. — Първо обаче трябва да настаним другите ни гости. Ако ме извините…

Златна Луна сякаш не го чуваше. Продължаваше да оглежда Кулата в търсене на някой или нещо. Гледката обтягаше нервите на всички.

Мрачният елф се приближи до Палин и подръпна ръкава му.

— Относно Тас…

— Какво относно мен? — изгледа го подозрително кендерът.

— Спомняш ли си какво ти каза Мина, Маджере? Онова за устройството?

— Кой казал? — попита настоятелно Тасълхоф. — Какво казал? Какво устройство?

— Да — отговори Палин. — Спомням си.

— Отведи него и гнома в някое от отделенията за послушници в северното крило. Първото по коридора надолу ще свърши чудесна работа. В стаята няма камина — наблегна мрачно елфът. — Претърси кендера. А когато откриеш устройството, в името на всичко свято, пази го в безопасност. Не разхвърляй никакви негови части наоколо. О, и вероятно за по-сигурно, ще искаш да се скриеш в онова крило. Гостът ни не бива да те открива тук.

— Защо пък е цялата тази загадъчност? — попита Палин, подразнен от самодоволния тон на Даламар. — Защо просто не кажем на Златна Луна, че човекът, с когото трябва да се срещне, е собствената й осиновена дъщеря, Мина?

— Човеци — отвърна пренебрежително елфът. — Винаги бързате да издрънкате всичко, което знаете. Елфите отдавна са разбрали силата на тайната. И сме се научили да я ценим.

— Но какво изобщо се надяваш да постигнеш…

Даламар сви рамене.

— Не зная. Може би нещо. Може би нищо. От теб научих, че двете някога са били близки. От повторното им събиране бих могъл да науча много. Самата неочакваност на събитието е достатъчна, за да провокира определени реакции. В подобни случаи хората казват неща, които иначе не са имали намерение да издават, особено онези от твоята раса. Просто сте далеч по-подвластни на емоциите.

Изражението на Палин оставаше твърдо.

— Искам да присъствам. Златна Луна може и да изглежда млада, но това е само фасада. Говориш с охота за шока от срещата им, но този шок като нищо може да се окаже фатален.

Мрачният елф поклати глава.

— Твърде е опасно…

— Можеш да го уредиш — настоя магьосникът. — Известно ми е, че имаш своите начини.

Даламар се поколеба, след което каза грубо:

— Много добре. Щом настояваш. Но отговорността е изцяло твоя. Не забравяй, че Мина те видя, въпреки че се беше скрил зад дебела стена. Ако отново те разкрие, няма да мога да сторя нищо, за да те спася.

— Никой не го и очаква — отговори остро Палин.

— В такъв случай ела в библиотеката веднага, щом заключиш тези двамата. — Елфът показа с пръст кендера и гномчето.

После се обърна, но преди да тръгне нагоре по стълбите, го погледна през рамо.

— Предполагам, Маджере, че значимостта на гнома вече се е набила в очите ти?

— Гномът? — Магьосникът не го разбра. — Не. Какво…

— Припомни си историята на чичо ти — произнесе сурово Даламар.

След което насочи вниманието си към Златна Луна и я поведе нагоре по спираловидното стълбище. Държеше се учтиво и очарователно, както винаги когато поискаше. Златна Луна го следваше послушно, крачейки като насън, без да осъзнава нито къде е, нито в каква посока я водят. Младото, красиво тяло ходеше и тя бе принудена да му се подчинява.

— Значимостта на гнома — повтори отвратено Палин. — Гноми… историята на чичо ми… какво искаше да каже? Проклетата му загадъчност…

Като не спираше да си мърмори, магьосникът повлече съпротивляващия се кендер нагоре по стълбите. Опитваше се да не обръща внимание на многобройните извинения, молби и лъжи на Тас, някои от които наистина бяха доста оригинални. Вместо това вниманието му беше насочено изцяло към съсухреното гномче, което се мъкнеше редом с тях и през цялото време се оплакваше от болки в краката и не спираше да изтъква предимствата на гномските катапулти пред обикновените стълби.

Така и не успяваше да открие каквато и да е значимост в Гатанко. Не и ако Даламар не планираше в близко бъдеще да инсталира в Кулата гномични катапулти.

Той придружи двамата до споменатата стая, смогна да отскубне пръстите на кендера, когато Тас се постара да го затрудни максимално при влизането им през вратата и накрая успя да го изблъска вътре. Гномът изтрополи след тях, като не преставаше да дърдори за нарушаване на строителните норми и евентуални ежегодни инспекции. Палин направи заклинание на ключалката на вратата, за да задържи двамата си изпълнени с неохота гости, след което се обърна към Тасълхоф:

— А сега, относно Устройството за Пътуване във времето…

— Не е в мен, Палин — побърза да каже кендерът. — Кълна се в брадата на чичо Трапспрингър. Ами нали ти сам замери с всичките му части драконидите? Не отричай, така беше. Сега сигурно са пръснати из целия Лабиринт от жив плет…

— Ха! — извика гномът. После се оттегли в единия ъгъл и подпря глава на стената.

Тас отчаяно продължаваше монолога си:

— … парчетата на устройството са пръснати из целия Лабиринт от жив плет, заедно с частите на драконидите.

— Тас — прекъсна го сериозно Палин. Знаеше, че не разполага с много време и затова искаше да приключат възможно най-бързо. — Устройството е в теб. Върнало се е. Трябва да се е върнало, даже и на парчета. Мислех, че съм го унищожил, но никой и нищо не може да го унищожи, така както не може и да се изгуби.

— Палин, аз… — започна с разтреперани устни кендерът.

Магьосникът се стегна, готов за още лъжи.

— Какво, Тас?

— Палин… Видях себе си! — извика внезапно Тасълхоф.

— Тас, наистина…

— Бях мъртъв, Палин! — прошепна кендерът. Обикновено руменото му лице сега бе смъртно пребледняло. — Бях умрял и… това не ми харесваше! Беше ужасно. Бях така студен. И се бях изгубил, и бях изплашен. Никога досега не съм се губил и никога досега не съм се плашил от нещо. Поне не и по този начин… Моля те, не ме изпращай да умра, Палин — примоли се Тас. — Не ме превръщай в… мъртво нещо! Моля те, Палин, обещай, че няма да го направиш! — улови го здраво кендерът. — Обещай!

Магьосникът никога дотогава не беше виждал приятеля си толкова разстроен. Гледката му се стори непоносима. Стоеше объркано и се чудеше как да постъпи, като през цялото време отсъстващо приглаждаше косата на Тас, за да го успокои.

„Какво мога да сторя? — запита се безпомощно. — Тасълхоф трябва да се върне и да умре. В това отношение нямам никакъв избор. Кендерът трябва да се върне в собственото си време и да намери смъртта си под петата на Хаос. Не мога да дам обещанието, което иска. Без значение колко ми се иска.“

Но особено объркващ му се струваше фактът, че Тас е видял собствения си призрак. Можеше да допусне, че е най-обикновена лъжа, просто опит на Тас да го разсее от намерението да му отнеме устройството. Ала въпреки че много добре знаеше, че Тасълхоф винаги е готов да изрече поредната измислица — дали от необходимост или поради чистото забавление от нея, — все пак този път Палин беше убеден, че приятелят му говори истината. В очите на кендера имаше страх. Необичайна гледка, която просто разкъсваше на две сърцето ти.

Най-малкото сега можеше да си отговори на един от безбройните тревожни въпроси: беше ли умрял Тас или просто през последните няколко години се бе размотавал наоколо? Обстоятелството, че е видял собствения си дух, доказваше първото без никакво съмнение. Тасълхоф Кракундел наистина бе изгубил живота си в последната битка с Хаос. Беше мъртъв. Или поне трябваше да е мъртъв.

Гномът напусна ъгъла си, приближи се и ръгна Палин в ребрата.

— Някой не спомена ли нещо за храна?

Значимостта на гнома. Каква беше значението на проклетия малък досадник?

Магьосникът отскубна търсещите пръсти на кендера и коленичи пред него.

— Погледни ме, Тас — каза той. — Да, точно така. Погледни ме и чуй какво ще ти кажа. Не разбирам много добре какво става тук. Не разбирам и какво се случва със света и съм сигурен, че Даламар също не е особено наясно. Но зная следното. Единственият начин да разберем какво се е объркало и вероятно да успеем да го оправим, е да бъдеш честен с нас.

— Ако бъда честен с вас — каза Тас, като избърса сълзите от бузите си, — ще ме изпратите ли да умра?

— Опасявам се, че се налага, Тас — каза неохотно магьосникът. — Трябва да го разбереш. Не искам да става така. Бих дал или направил всичко, за да го предотвратя. И сам си видял душите на мъртвите, Тас. И сам разбираш, че са отчаяни и нещастни. Душите на мъртвите не бива да остават в този свят. Някой или нещо ги държи в плен.

— Искаш да кажеш, че не бива да бъда тук? — попита кендерът. — Имам предвид не живият аз, а мъртвият?

— Няма как да го зная със сигурност, Тас. Никой не може да го знае. Но не ми се вярва. Спомняш ли си какво обичаше да казва лейди Кризания? Смъртта не е краят, а началото на цял един нов живот. Че отвъд този живот отново ще се срещнем с обичаните от нас хора и дори ще открием нови приятели…

— Винаги съм смятал, че ще се срещна с Флинт — рече Тасълхоф. — Сигурен съм, че страшно му липсвам. — Помълча малко, след което прибави: — Ами… ако мислиш, че ще бъде от полза…

Той откачи една от торбите си и преди Палин да е успял да го спре, разпръсна съдържанието й на пода.

Сред птичите яйца, перата от крила, мастилничките, бурканите с конфитюр, огризките от ябълки и нещо, което очевидно бе служило някому за изкуствен крак, като редки скъпоценности в светлината на свещта проблясваха частите и на самото Устройство за Пътуване във времето.

— Я гледай, какво е това? — попита гномчето и приклекна до съкровищата на кендера. Започна да рови из купчината. — Зъбци, заврънкулки и кактаммувикаха… тезичародейскитеработи. Съжалявам за техническия език — допълни, като хвърли поглед към Тас и Палин, за да види дали ги е впечатлил. — За аматьора е малко объркващо. Не съм сигурен как точно да ви го обясня по-ясно. — Той започна да събира частите една по една, като оглеждаше всяка извънредно подозрително. — Както и да е, изглежда обаче, че устройството, за което говорехте, не е в подходящо работно състояние. И това не е предположение, обърнете внимание, а мнението на професионалист.

Когато най-сетне събра всички части в предната част на туниката си, Гатанко отнесе всичко до една маса. Сетне извади забележителния си нож, който освен това беше и отвертка, и се захвана за работа.

— Ти, момче — махна с ръка към Палин. — Донеси ни нещо за ядене. Сандвичи. И кана тарбиански чай. Колкото по-силен го направиш, толкова по-добре. Ще бъде дълга нощ.

Разбира се. Магьосникът най-после си припомни историята на устройството. И най-сетне проумя значимостта на гнома.

Очевидно същите мисли се въртяха и в ума на кендера, понеже наблюдаваше Гатанко с очи, в които се четеше липса на надежда и мрачно нещастие.

— Къде беше, Маджере? — попита настоятелно Даламар, когато магьосникът влетя през вратата на библиотеката. Мрачният елф беше изнервен до крайност. Явно досега нетърпеливо бе крачил напред-назад. — Забави се! Откри ли Устройството?

— Да. Но го намери и гномът. — Палин го изгледа внимателно. — Идването му тук…

— … завършва цикъла — довърши елфът.

Палин поклати глава. Огледа стаята.

— Къде е Златна Луна?

— Поиска да я отведа в старата лаборатория. Каза, че според указанията, които имала, срещата щяла да се проведе там.

— В лабораторията? Безопасно ли е?

Даламар сви рамене.

— Освен ако не изпитва панически ужас от миловидни, пълзящи животинки. Те са единствената опасност там.

— Могъщата лаборатория — произнесе с горчивина Палин, — източник на власт и магия. Сега — просто хранилище за прах и убежище на двама обезсилени, застаряващи мъже.

— Говори за себе си. — Мрачният елф положи длан на рамото му. — И говори по-тихо. Мина е тук. Трябва да тръгваме. Вземи лампата.

— Тук? Но как…

— Очевидно има свободен достъп до Кулата ми.

— Няма ли да присъстваш и ти?

— Не — отговори късо Даламар. — Освободиха ме, за да си гледам работата. Идваш или не? — попита нетърпеливо. — Не можем да променим нищо. Златна Луна трябва да се оправя някак и сама.

Палин все още се колебаеше, но в крайна сметка реши, че най-малкото ще помогне на Учителката, като държи елфа под око.

— Къде отиваме?

— Оттук — спря го Даламар, преди магьосникът да е продължил надолу по стълбите.

Спътникът му се обърна и прокара ръка над стената, произнасяйки едва чута магическа дума. Върху камъните се появи съвсем слабо грееща руна. Даламар отново прекара ръка, този път над руната. В същия момент част от стената се отмести встрани и разкри зад себе си стълбище. Когато влязоха вътре, чуха как нечии тежки стъпки отекват из цялата Кула. Минотавърът, както можеше да се предположи. Вратата се плъзна обратно зад гърба им, отрязвайки напълно всички шумове като с нож.

— Накъде води? — прошепна Палин и издигна лампата в ръката си.

— Към Стаята на Съществата — отвърна Даламар. — Подай ми светлината. Ще вървя пръв. Познавам пътя. — След което започна да се спуска бързо надолу, а мантията шумолеше около глезените му.

— Сигурен ли си, че никое от тези „Същества“ не е оцеляло? — попита с гримаса Палин, припомняйки си историите за някои от по-отвратителните творения от експериментите на своя чичо.

— Да, измряха отдавна, бедничките. — Мрачният елф спря и погледна нагоре към него. Тъмните му очи блестяха в светлината на лампата. — Но Стаята на Виденията е на мястото си.

— А! — кимна разбиращо магьосникът.

По времето, когато Рейстлин Маджере станал господар на Кулата на Върховното чародейство в Палантас, той започнал да прекарва голяма част от времето си в концентрация и опити да усили уменията си: било то магически, светски или политически. За да бъде в течение със ставащото по света и особено с онези от събитията, които го засягали пряко, Рейстлин използвал част от магията си, за да създаде прозорец към света. В най-дълбоките подземия на Кулата, архимагьосникът беше построил малък басейн, пълен с омагьосана течност. Всеки, който погледнеше в басейна и успееше да извика в съзнанието си спомена за точно определено място, можеше с лекота едновременно и да види, и да чуе какво се случва там в момента.

— Разпита ли кендера? — поинтересува се Даламар, докато се въртяха отново и отново надолу по тайното стълбище.

— Да. Устройството е в него. Но спомена и нещо друго, което ми се стори интересно. — Палин докосна елфа по рамото. — Твърди, че е видял собствения си призрак.

Даламар рязко завъртя лампата към него.

— Наистина? — Изглеждаше скептично настроен. — Да не е някоя от поредните му истории за летящи риби?

— Не — отвърна магьосникът. Все още виждаше пред очите си ужаса, изписан по лицето на кендера. — Не, казваше истината. Беше изплашен. Никога досега не бях виждал Тасълхоф изплашен.

— Това поне доказва, че е умрял — подхвърли безгрижно елфът и отново тръгна надолу.

Палин въздъхна.

— Гномът се опитва да поправи устройството. Точно това имаше предвид, нали? За значимостта на гнома. Последният път, когато устройството отново е било счупено, го е поправил друг гном. Гнимш. Онзи, когото чичо ми е погубил.

Даламар не отговори. Продължаваше да слиза забързано.

— Слушаш ли ме изобщо!? — попита магьосникът и го догони. Беше толкова близо до него, че се налагаше да внимава да не се препъне в полите на мантията му. — Как се е оказал гномът тук? Това е… това не е проста случайност, прав ли съм?

— Не — измърмори мрачният елф. — Не е случайност.

— Тогава? — настоя раздразнено Палин.

Даламар отново спря и вдигна лампата срещу лицето му. Палин се отдръпна, за да не го заслепят.

— Не разбираш ли? — попита елфът. — Даже и сега?

— Не — отговори ядосано магьосникът. — И мисля, че ти също не разбираш.

— Вярно, не всичко и не в детайли — призна Даламар. — Но тази среща ще разбули доста голяма част от мистерията.

Отново снижи лампата и заслиза по стъпалата. Не каза нищо повече и Палин реши също да запази мълчание. Нямаше намерение да се унижава повече, като задава въпроси, които така или иначе получаваха своя отговор под формата на гатанки.

— Вече не поддържам заклинанията над ключалката — отбеляза елфът. Той бутна нетърпеливо покритата с руни врата. — Загуба на време и усилия.

— Явно си се възползвал от възможностите на стаята повече от веднъж — отбеляза Палин.

— О, да — кимна Даламар и се усмихна кисело. — Наблюдавам отблизо всичките си приятели.

Той духна пламъка на лампата.

Стояха на ръба на басейн, пълен с вода — също толкова смълчан и мрачен, колкото и останалата част от помещението, в което се намираха. В средата на басейна гореше син пламък, който не даваше светлина, а по-скоро съществуваше на друго място и в друго време. В началото Палин не видя нищо друго, освен отражението на мрачния елф в повърхността на водата. Сетне отражението и пламъкът се сляха пред очите му. Пламъкът загоря по-ярко и вече можеше да види вътрешността на лабораторията толкова ясно, сякаш се намираше в нея.

Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса…