Драконите на изгубената звезда

6 Походът към Силваност

Така и не се разбра точно кога из столицата на елфите плъзна слухът, че човешкото момиче на име Мина има ръце на лечител. Нямаше начин жителите на града да са научили от външния свят за нея, понеже съвсем доскоро бяха живели под щит, който предполагаемо ги пазеше, но в действителност съвсем бавно ги убиваше в задушаващата си прегръдка. Никой не можеше да каже със сигурност откъде бе научил за пръв път за нея. Повечето сочеха като първоизточник някой съсед, роднина или случаен минувач.

Слухът плъзна с падането на здрача. Разнесе се в нощта заедно с аромата на цветята, песента на славея и печалния зов на совата. Най-вече младите се вълнуваха от новината, но все пак имаше такива сред по-възрастните елфи, които я приемаха намръщено и предпазливо.

Сред последните бяха и членовете на кирата — елфите, патрулиращи и опазващи границите на Силванести. Същите тези елфи бяха наблюдавали с тъга как щитът погубва всичко, до което се докосва. Преди много години, по време на Войната на Копието, пак те се бяха сражавали срещу кошмара, запратен срещу им от дракона Циан Кръволок. В кирата вече имаха опит и знаеха, че злото често идва прикрито зад красотата на формите, само за да прорасне грозно и отвратително, когато му се изпречиш на пътя. Така че неуморно предупреждаваха за опасностите от появата на човешкото момиче. Дори направиха опит да пресекат слуховете, които се разнасяха из столицата бързо, бляскаво и неуловимо като живак. Ала всеки път щом мълвата достигнеше до дом, в който някоя млада майка държеше до гърдите си умиращо дете, вярата поникваше и избуяваше. Постепенно предупрежденията на кирата се изгубиха и така и останаха нечути.

През същата тази нощ, щом луната, с която елфите така и не бяха свикнали напълно, понеже още помнеха как някога в небето се бяха издигали двете прекрасни луни — сребърната и червената, — стражниците на портите на столицата гледаха към сияйния прашен път, водещ към Силваност и наблюдаваха приближаването на човеците. Не бяха много — двайсет Рицари на Нерака в черни брони, следвани от не повече от стотина пехотинци. Нищожна армия. Дори и от това разстояние се виждаше, че пешаците се олюляват и едва пристъпват от умора. Дори рицарите ходеха, понеже конете им или бяха избити по време на сражението, или пък бяха изядени от гладуващите си господари. Само един от тях яздеше и това бе техният водач — слаба фигура, възкачена на кон с цвят на кръв.

Хилядата стрелци елфи, въоръжени със своите легендарни с точността си дълги лъкове, се вглеждаха към печалните останки на нашествениците и всеки от тях избираше внимателно първата си цел. Стрелците бяха толкова много, че ако в този миг някой дадеше заповед да открият огън, напредващите войници щяха да заприличат на игленици.

Елфите се взираха несигурно в командирите си. И те, и командирите им вече бяха чули ширещите се из града слухове. Всеки от стрелците имаше по някой болен у дома: съпрузи, майки, бащи, деца — умиращи от пагубната болест. Мнозина от войните също страдаха от началния стадий на заболяването и бяха по местата си единствено с цената на невероятно усилие на волята. Същото важеше и за командирите им. Членовете на кирата, които не бяха част от редовната армия, стояха увити в наметалата, слети с тъй обичаните от тях растения, храсти и листа, оглеждаха стрелците край себе си и мълчаха мрачно.

Мина се насочи неустрашимо право срещу сребърните порти на града и навлезе в обсега на стрелците, без дори да трепне, седнала върху наперения кон, който бе извил глава и помръдваше нервно с опашка. До нея крачеше огромен минотавър. Следваха ги рицарите и пехотинците. Сега, след като вече бяха влезли в полезрението на защитниците по стените, войниците положиха известни усилия да стегнат редиците, да изправят гърбове и да си придадат по-храбър вид, макар без съмнение немалко от тях да тръпнеха от мисълта за проблясващите върхове на насочените срещу им стрели.

Точно пред портите Мина накара коня си да спре. Гласът й прозвуча ясен и чист като звука от сребърни звънчета:

— Аз съм Мина. Дойдох в Силваност от името на Единия Бог. Идвам, за да науча своите братя и сестри елфи как да почитат Единия Бог и как да служат на Единия Бог. Призовавам ви сега, жители на Силваност, да отворите портите, за да пристъпя в мир.

— Не й се доверявайте! — извикаха елфите от кирата. — Не я подценявайте!

Никой не ги слушаше. А когато един от тях, мъж на име Ролан, вдигна лъка си и вече се канеше да стреля срещу нея, някой го удари така, че елфът се строполи окървавен на паважа. Видели, че едва ли ще им обърнат повече внимание, членовете на кирата вдигнаха ранения и напуснаха столицата, за да се оттеглят в своите гори.

Напред пристъпи глашатай и зачете:

— Негово величество кралят заповядва портите на Силваност да бъдат разтворени за Мина, която Негово величество провъзгласи за Убиец на дракони и Спасител на Силванести.

Елфите сведоха лъковете си и нададоха нестройни радостни викове. Пазачите побързаха да отидат при портите, изработени от стомана, сребро и магия. И макар тези порти да изглеждаха крехки и чупливи, и фини като паяжина, никоя сила по лицето на Крин не можеше да ги разбие, освен ако тази сила не беше драконов дъх. Явно обаче Мина просто трябваше да постави ръка върху тях, за да ги разтвори.

Водачката влезе в Силваност съвсем бавно. Минотавърът я следваше неотлъчно, като се вглеждаше неприветливо и недоверчиво край себе си с ръка на дръжката на меча. Войниците също тръгнаха напред — нервни, бдителни и предпазливи. След първоначалните радостни възгласи елфите се умълчаха. Тълпата се бе скупчила от двете страни на пътя — тебеширенобял под лъчите на луната. Никой не говореше. Чуваше се единствено подрънкването на ризници, брони и оръжия и тропота на тежко подковани ботуши.

Мина беше изминала съвсем кратко разстояние, а войниците й още не бяха влезли напълно в града, когато тя внезапно накара коня си да спре. Беше чула звук и сега се вглеждаше към тълпата.

Тя слезе от седлото, напусна пътя и се насочи право към елфите. Огромният минотавър изтегли меча си и вече се канеше да я последва, когато едно-единствено издигане на ръката от нейна страна го накара да се закове намясто. Мина приближи до млада елфида, която напразно се опитваше да приглуши плача на хленчещото си тригодишно дете. Именно този плач бе накарал водачката да спре.

Елфите се отдръпнаха, за да й позволят да мине. Щом ги подмина обаче, някои от по-младите колебливо протегнаха ръце, за да я докоснат. Тя не им обърна внимание.

Когато стигна до жената, Мина каза на елфически:

— Детето ти плаче. Гори в треска. Какво й е?

Майката притисна момиченцето към себе си и сведе глава над нея в опит да я защити. Сълзите й покапаха по челцето на детето.

— Прихванала е пагубната болест. Не се чувства добре от дни. Става все по-зле. Боя се, че… умира.

— Дай ми детето си — протегна ръце Мина.

— Не! — извика елфидата и притисна момиченцето още по-силно. — Не, не я наранявай!

— Дай ми го — повтори по-меко водачката.

Жената вдигна изпълнени с боязън очи. Топлият течен кехлибар протече около нея и момиченцето. Майката подаде детето на Мина.

Момиченцето беше почти безтегловно. Тялото му бе леко като блуждаещ огън.

— Благославям те в името на Единия Бог — каза Мина. — И те призовавам обратно към живота.

Хленченето на детето престана. То се отпусна в ръцете на Мина. Елфите наоколо шумно си поеха дъх.

— Сега е добре — изрече водачката и подаде детето обратно на елфидата. Треската изчезна. Отведи я у дома и я пази на топло. Ще живее.

Жената се вгледа в лицето на момиченцето и нададе радостен вик. Хленченето й беше престанало, понеже спеше дълбоко. Челото й бе хладно, а дишането — спокойно.

— Мина! — каза високо елфидата и коленичи. — Благославям те, Мина!

— Не мен — отвърна водачката. — Но Единия Бог.

— Единия Бог — извика майката. — Благодаря на Единия Бог.

— Лъжи! — изкрещя един елф, като си проправи път през тълпата. — Лъжи и богохулства. Единственият истински бог е Паладин.

— Паладин ви изостави — отвърна Мина. — Паладин ви напусна. Единият Бог е с вас. Единият бог го е грижа.

Елфът отвори уста, за да възрази разгневено. Преди да е успял да произнесе и дума, водачката му каза:

— Възлюблената ти съпруга не е с теб тази нощ.

Мъжът рязко затвори уста. Измърмори нещо и се накани да й обърне гръб.

— Останала си е у дома, понеже е болна — говореше Мина. — Зле е от дълго, дълго време. Всеки ден гледаш как умира по малко. На легло е, понеже не може да ходи. А днес сутринта не успя да вдигне дори глава.

— Да, тя умира! — отговори одрезгавяло елфът. — Мнозина ни напуснаха. Носим болката си и продължаваме напред.

— Когато се върнеш вкъщи — каза тя, — жена ти ще те срещне на вратата. Ще те хване за ръце и двамата ще танцувате в градината, както някога.

Мъжът се обърна с лице към нея. По бузите му се стичаха сълзи, но продължаваше да я гледа предпазливо и недоверчиво.

— Това е някаква измама.

— Не, не е — отвърна усмихнато тя. — Говоря само истината и ти го знаеш. Отиди при нея. Отиди и виж.

Елфът я гледа само още миг, след което извика глухо, разблъска събралите се край тях и изчезна сред тълпата.

Мина протегна ръка към една двойка. Майката и бащата притискаха близнаците си. Братята гледаха апатично. Очевидно изпитваха силни болки; не приличаха на деца, а на старци.

Тя даде знак на момчетата:

— Приближете се.

Те се задърпаха.

— Ти си човек — каза едното. — И ни мразиш.

— Ще ни убиеш — прибави другото. — Така каза баща ни.

— За Единия Бог няма значение дали си човек, елф или минотавър. Всички ние сме деца на Единия Бог, но трябва да проявим послушание. Приближете се. Елате при Единия Бог.

Момчетата погледнаха родителите си. Елфите се втренчиха в Мина, без да кажат или направят нищо. Тълпата край тях мълчаливо наблюдаваше и очакваше развръзката. Най-сетне единият от близнаците пусна ръката на майка си и тръгна неуверено и отпаднало напред. Улови дланта на Мина.

— Единият Бог има силата да излекува само един от вас — каза тя. — Кой да бъде? Ти или брат ти?

— Брат ми — отвърна незабавно момчето.

Мина положи ръка върху главата му.

— Единият Бог се възхищава от саможертвата. Единият Бог е доволен. Единият Бог ще излекува и двама ви.

По бледите устни на децата плъзна руменина. Апатията в очите им се замени с живина и сила. Слабите крака вече не трепереха, изкривените гърбове се изправиха. Другото момче се отскубна от баща си и се завтече към нея. Двамата близнаци обгърнаха с ръце Мина.

— Благословена да си! Благословена да си, Мина! — започнаха да повтарят някои от по-младите елфи наоколо и да се приближават все повече, да протягат ръце, да я умоляват да излекува тях или някой от семейството им. Тълпата се люшна, заплашвайки да я премаже в обожанието си.

Минотавърът Галдар, заместник-командир на Мина и самоназначил се телохранител, се запровира през множеството. Най-сетне се добра до нея и я издърпа, отблъсквайки някои от най-отчаяните със силните си ръце.

Водачката се покачи на коня, изправи се на стремената и вдигна ръка, за да въдвори тишина. Елфите моментално се умълчаха и напрегнато заслушаха какво има да им каже.

— Дадено ми беше да ви известя, че всеки, който помоли Единия Бог смирено и искрено, ще се спаси от пагубната болест, която Циан Кръволок ви е донесъл. Единият Бог ви освобождава от тази напаст. Молете се на Единия Бог на колене, признайте Единия Бог като истинския бог на елфите и ще се излекувате.

По-младите веднага паднаха на колене и започнаха да се молят. Някои от по-възрастните отказваха. Никога дотогава елфите не се бяха молили на друг бог, освен на Паладин. Зачу се мърморене, че от кирата са били прави, ала сетне онези, които първи бяха коленичили, се заизправяха с радостни викове, че болката е отминала. При вида на чудото все повече и повече от елфите падаха на земята и издигаха гласове във възхвала. Възрастните наблюдаваха ставащото невярващо и ужасено и клатеха глави. Един от тях, облечен в камуфлажното наметало на кирата, остана вгледан задълго в Мина, след което просто се обърна и изчезна сред сенките.

Кървавочервеният кон продължи напред с бавен ход. Войниците на водачката разчистваха пътя пред нея. Кулата на звездите искреше меко в лунната светлина, сочейки пътя към небесата. Крачейки до Мина, Галдар се стараеше да диша колкото може по-малко. Наситената миризма на елфи се промъкваше в носа му и го задавяше — сладка и тежка, като нещо умряло от дълго, дълго време.

— Мина — изръмжа той, — та това са елфи! — Той дори не направи опит да прикрие отвращението си. — За какво са му пък те на Единия Бог?

— За Единия Бог душите на всички смъртни са ценни, Галдар — отвърна тя.

Минотавърът обмисли думите й, но продължаваше да не разбира. Погледна към нея и видя, че в лунната светлина в кехлибарените й очи се тълпят стотици, хиляди мънички фигурки на елфи.

В нощта молитвите към Единия Бог биваха изричани и прошепвани на елфически, а Мина продължаваше да навлиза все по-навътре в Силваност.

Силваношей, син на Алхана Звезден бриз и Портиос от Дома на Солостаран, наследник на двете елфически кралства Силванести и Квалинести, стоеше, опрял лице в кристалните стъкла на прозореца и се взираше в нощта.

— Къде е тя? — попита нетърпеливо. — Не, чакай! Мисля, че я виждам! — Той остана вгледан задълго, след което отстъпи с въздишка. — Не, не е тя. Объркал съм се. Но защо не идва? — Внезапно по лицето му се изписа страх. — Мислиш ли, че й се е случило нещо, братовчеде?

Кайрин отвори уста, за да отговори, но преди да е успял да го стори, Силваношей се бе обърнал към един от прислужниците:

— Открий какво става при портите. Върни се, за да ме уведомиш възможно най-бързо.

Слугата се поклони и излезе, като остави двамата сами.

— Братовчеде — произнесе Кайрин. Стараеше се гласът му да не издава никакви чувства. — За шести път в продължение на половин час изпращаш някой там. И този ще се върне, за да ти каже съвсем същото, както и предишните. Процесията напредва бавно, понеже жителите на града са се стекли и настояват да я видят с очите си.

Силваношей се върна при прозореца и загледа навън с нетърпение, което дори не се опитваше да прикрие.

— Допуснах грешка. Трябваше лично да отида да я посрещна. — Той се втренчи студено в братовчед си. — Не биваше да те слушам.

— Братовчеде — произнесе с въздишка Кайрин, — нямаше да изглежда никак добре. Ти, кралят, да посрещаш лично водача на нашите врагове. Достатъчно зле е, че я допуснахме в очертанията на града — измърмори под нос, ала младият владетел имаше остър слух.

— Необходимо ли е да ти напомням — каза отчетливо той, — че именно водачът на нашите врагове ни помогна да се избавим от машинациите на дракона Циан Кръволок? Тя ме върна сред живите и пак благодарение на нея успях да сваля щита, който изсмукваше жизнените сокове на народа ни. Само заради нея получих възможност да изтръгна Дървото на щита и да спася жителите на Силванести. Ако не беше Мина, сега по улиците на столицата щеше да има не тълпи, а единствено трупове.

— Известно ми е — съгласи се Кайрин. — И все пак, не мога да не се запитам защо? Какви са мотивите й?

— Аз мога да попитам същото и теб самия, братовчеде — изрече с хладен тон Силваношей. — Какви са твоите мотиви?

— Не разбирам какво намекваш — отвърна Кайрин.

— Наистина ли? Доложиха ми, че заговорничиш зад гърба ми. Видели са те да се срещаш с членовете на кирата.

— И какво от това, братовчеде? — попита с помирителен тон Кайрин. — Та те са твои верни поданици.

— Те не са мои верни поданици! — каза разгневено младият крал. — Те заговорничат срещу мен!

— Заговорничат срещу нашите врагове, Мрачните рицари…

— Имаш предвид срещу Мина. Не срещу рицарите, а срещу Мина. Това е все едно да заговорничат срещу мен.

Братовчед му въздъхна тихо и рече:

— Има някой, който очаква да се види с теб.

— Не желая да се виждам с никого — отговори Силван.

— Мисля, че е най-добре да го направиш — продължи Кайрин. — Идва от страна на майка ти.

Силваношей се извърна от прозореца и се втренчи в него.

— Какви ги говориш? Майка ми е мъртва. Умря в нощта, когато великаните нападнаха лагера ни. Нощта, в която пропаднах през щита…

— Не, братовчеде — възрази Кайрин. — Твоята майка, Алхана, е жива. Тя и нейните сили току-що са прекосили границата. Влязла е във връзка с кирата. Ето защо… Опитали са да се срещнат с теб, но им е било отказано. Така че дойдоха при мен.

Кралят се отпусна в един стол. Сведе лице в разтрепераната си длан, за да скрие напиращите сълзи.

— Прости ми, братовчеде — добави Кайрин. — Трябваше да ти го съобщя в по-добър час.

— Не! Едва ли можех да получа по-радостни новини! — извика Силваношей, като вдигна глава. — Пратеникът на майка ми е тук? — Той се изправи и тръгна нетърпеливо към вратата. — Нека го въведат.

— Не е в чакалнята. Тук в двореца едва ли е в безопасност. Позволих си свободата да…

— Разбира се. Напълно бях забравил. Майка ми е мрачен елф — кимна с горчивина младежът. — Грози я заплаха от смъртно наказание, както и всички, които са избрали да я следват.

— Вече имаш властта да изправиш тази несправедливост.

— Може би по закон — отвърна Силваношей. — Но законите не могат да изтрият годините на омраза. Отиди да го доведеш тогава, където и да си го скрил.

Кайрин напусна стаята. Силван се върна при прозореца, за да се опита да въведе поне някакъв ред в мислите си. Майка му беше жива. Мина се връщаше при него. Трябваше да уреди нещата така, че двете да се срещнат. Щяха да си допаднат. Е, може би не веднага, но…

Доловил стържещ звук зад себе си, той се извърна точно навреме, за да забележи раздвижване зад една от тежките завеси. Сетне завесата бе издърпана встрани, разкривайки отвор в стената — таен проход. Силваношей беше чувал разни истории от майка си за тези проходи, така че на шега бе решил да ги потърси, но откри единствено този. Водеше до тайна градина, понастоящем изпълнена с мъртви растения — следствие от зловредното влияние на щита.

Кайрин пристъпи иззад завесата. Последва го друг елф. Новодошлият бе загърнат в наметало и криеше главата си под качулка.

— Самар! — извика Силван, залят от напиращи чувства, които едновременно му носеха удоволствие и болка.

Първоначалният му импулс бе да изтича и да стисне ръката на генерала, може би дори да го прегърне. Толкова се радваше, че вижда Самар жив, че майка му е жива. Кайрин очевидно се надяваше именно на подобно развитие на срещата. Освен това искрено се надяваше новините, че Алхана е оживяла и че армията й е пресякла границата, да отвлекат поне за малко мислите на краля от Мина.

За съжаление, мечтите му бяха обречени на пълен провал.

Самар не съзираше в Силваношей крал. Самар съзираше в него разглезеното дете, облечено в хубави дрехи и натруфено в скъпоценности, докато собствената му майка е принудена да носи дрехи от грубо домашнотъкано платно и да се предпазва от студа със стоманена ризница. Заварваше Силваношей заобиколен от удобствата на един дворец, където всичките му желания можеха да бъдат изпълнени на секундата, и в същото време си представяше Алхана зъзнеща в някоя пещера. Пред очите му имаше обширно легло с дебел дюшек, с одеяла от най-чиста вълна и копринени чаршафи, но в спомените му майката на краля спеше на ледената земя, увита в прокъсаната си наметка.

Гневът запулсира във вените на генерала, замъгли зрението му и напълно обърка мислите му. Силван изчезна и на негово място се появи Алхана, която бе изпитала единствено радост, че синът й е жив и здрав. И не само е жив, но са го издигнали в крал на Силванести — сякаш в отговор на най-горещите й молитви.

Алхана бе пожелала да се срещне със Силваношей веднага — действие, което неминуемо щеше да постави в опасност както нейния живот, така и този на хората й. Самар упорито и дълго спори с нея в опит да я разубеди, докато накрая само благодарение на разбирането, че поставя на карта всичко, за което се бяха борили през изминалите години, тя бе склонила той да отиде вместо нея. Щеше да отнесе на Силван любовта й, но не възнамеряваше да му се умилква. Самар смяташе да напомни на момчето за задълженията, които то имаше към майка си, било то като крал или обикновен елф. Задължения към майка му и задължения към собствения му народ.

Студеният поглед на генерала накара младежа да се закове насред крачка.

— Принц Силваношей — произнесе Самар с едва забележим поклон. — Надявам се, че ви откривам в добро здраве. Виждам обаче, че така или иначе за вас се грижат добре. — Той хвърли унищожителен поглед към отрупаната маса. — Тези провизии биха поддържали армията на майка ви в продължение на цяла година.

Топлите чувства на краля мигом се превърнаха в лед. В този момент забрави напълно колко много дължеше на Самар. Вместо това си припомни, че мъжът пред него никога и по никакъв начин не бе проявявал одобрение към постъпките му и вероятно в сърцето му нямаше място дори за най-елементарна симпатия към младежа. Силваношей се изправи в целия си ръст.

— Без съмнение, Самар, до теб не са достигнали последните новини — отвърна с тихо достойнство. — Така че ти прощавам. Сега съм крал на Силванести и очаквам от теб да се обръщаш към мен като към такъв.

— Ще се обръщам към теб като към това, което си! — каза генералът с разтреперан от гняв глас. — Едно разглезено дете!

— Как смееш… — започна разгорещено Силваношей.

— Престанете! И двамата. — Кайрин изумено се взираше в тях. — Какво правите? Нима забравихте за ужасната криза, в която се намираме? Братовчеде Силваношей, познаваш този мъж още от дете. Неведнъж си ми казвал, че му се възхищаваш и го уважаваш като роден баща. Самар рискува живота си, за да дойде и да се срещне с теб. Така ли му се отплащаш?

Младежът не отговори. Беше стиснал устни и наблюдаваше Самар с изражение на наранено честолюбие.

— А ти, Самар — обърна се Кайрин към възрастния войн. — Уверявам те, че грешиш. Силваношей е коронованият владетел на Силванести. Ти си от Квалинести. Възможно е в твоята родна страна да се държите различно, но ние уважаваме своя крал. И когато поставяш под съмнение достойнството му, ни нанасяш смъртна обида.

Самар и младежът се наблюдаваха мълчаливо в продължение на дълги секунди — но не като стари приятели, които прибързано са започнали да се обвиняват един друг, а като противници, които се преценяват внимателно, макар и да са били принудени да си стиснат ръцете преди началото на състезанието. Кайрин усети как нещо в сърцето му се къса.

— Подхванахме срещата неправилно — въздъхна той. — Да опитаме отново.

— Как е майка ми, Самар? — попита рязко Силваношей.

— Майка ви е добре… Ваше величество — отговори Самар. Паузата в отговора му беше ясно забележима, но все пак бе произнесъл титлата. — Изпраща ви обичта си.

Кралят кимна. Владееше се напълно.

— В нощта на онази буря си помислих, че… Струваше ми се невъзможно да сте оцелели.

— Както се оказа, Стоманеният легион наблюдавал внимателно придвижването на великаните, така че успяха да ни се притекат на помощ. Изглежда — добави сърдито той, — че двамата с майка ви сте скърбили по едно и също време. Търсихме ви в продължение на дни. Когато нито се завърнахте, нито ви открихме, заключихме, че сте попаднали в плен на великаните и ви е постигнала мъчителна смърт. Щом щитът падна, а майка ви пресече границата на родните земи, ни посрещна киратът. Радостта й бе неизмерима, когато научи, че не само сте останали жив, но и че сте крал, Силваношей. — Гласът му отново стана твърд. — Но после до нас достигнаха сведенията за вас и тази жена от расата на човеците…

Младежът погледна гневно към Кайрин:

— Сега разбирам защо си го довел тук, братовчеде. За да ме поучава. — Той се обърна към прозореца.

— Силваношей… — започна Кайрин.

Самар пристъпи напред и сграбчи рамото на краля.

— Точно така, тук съм, за да ви поучавам. Държите се като разглезено дете. Благородната ви майка така и не повярва на слуховете. Дори обвини елфите от кирата в лъжа. А каква е истината? Ето ме тук, пред вас, принуден да слушам със собствените си уши, че мълвата е била вярна, че си губите времето в хленчене, докато армията на Мрачните рицари тъкмо в този момент нахлува в земите ви! Армия, която чакаше непосредствено до щита и пресече границата в мига, в който той беше свален.

— Това не е истина! — извърна се разгорещено Силван, без да обръща внимание на отчаяните опити на Кайрин да го успокои. — Мина дойде да ни избави. Тя знаеше истината за Циан Кръволок, че драконът е отговорен за издигането на щита и че в действителност щитът бавно ни убиваше. А когато драконът ме уби, нейните ръце ме възвърнаха към живот. Тя… — Младежът замълча, неспособен да продължи.

— Тя ви е казала да свалите щита — каза Самар. — Тя ви е казала как да го направите.

— Да, аз свалих щита! — отвърна предизвикателно Силван. — Постигнах онова, за което майка ми се бореше от години! Наясно си с истината, Самар. Майка ми виждаше този щит такъв, какъвто беше в действителност. Знаеше, че не е издигнат, за да ни предпази и бе права. Знаеше, че е там, за да ни погуби. Какво очакваше да сторя, Самар? Да го оставя намясто? Да гледам как изсмуква живота от народа ми?

— Бихте могли да го оставите достатъчно дълго, за да се уверите, че на границите ви не са се струпали вражески части — отвърна язвително генералът. — Можехте да се посъветвате с кирата и да научите истината, но не, вместо това решихте да се вслушате в една от жените на човеците, водачката на онези, които са дошли тук, за да станат свидетели на унищожението ви.

— Решението беше изцяло мое — каза Силваношей с твърд поглед. — Действах по своя воля. Постъпих така, както би постъпила и майка ми на мое място. Разбираш го много добре, Самар. Самата тя ми е разказвала колко пъти е политала на гърба на грифон, в опит да разбие щита на парчета. Отново и отново, само за да открие, че не може да премине…

— Достатъчно! — прекъсна го нетърпеливо генералът. — Стореното — сторено. — Беше изгубил първия сблъсък и го знаеше. За момент остана дълбоко замислен. Когато заговори отново, в тона му имаше промяна, някаква извинителна нотка: — Млад сте, Силваношей. А младостта има право да допуска грешки, въпреки че тази, боя се, може и да се окаже фатална за делото ни. Все пак, не сме се предали напълно. И още можем да поправим вредата, която — разбира се, с добри намерения — сте успели да нанесете.

Той отметна наметалото си и извади друга наметка с качулка.

— Мрачните рицари тъпчат безнаказано земите на свещената ни столица. Наблюдавах влизането им. Видях жената. Видях как хората в града… особено младите… попадат под властта на нездравото й очарование. Сега не могат да видят истината. Задачата ни е да ги накараме отново да прогледнат. Облечете тази наметка, Силваношей. Ще излезем през тайния проход, който аз използвах и ще напуснем града в създалото се объркване.

— Да напусна града? — Кралят се втренчи изумено в не го. — Но защо?

Самар се канеше да отговори, но с надеждата да спаси първоначалния си план, го изпревари Кайрин:

— Защото си в опасност, братовчеде — каза той. — Нима си мислиш, че Мрачните рицари ще ти позволят да останеш крал? Дори и да се получи така, ще бъдеш просто тяхна марионетка, като братовчед си Гилтас. Като крал в изгнание обаче, ще се превърнеш в силата, която отново ще обедини народа…

„Да тръгна? Не мога да тръгна сега — каза си Силваношей. — Тя идва при мен. Приближава с всеки изминал миг. Може би тъкмо през тази нощ най-сетне ще я взема в прегръдките си. Не бих тръгнал, дори и да зная, че в този миг самата смърт е дошла да ме отведе.“

Той се вгледа в Кайрин, а после и към Самар и не видя в тях приятели, а непознати, които крояха заговор срещу не го. Не възнамеряваше да им доверява живота си. Не можеше да се довери никому.

— Казваш, че хората ми са в опасност — каза най-сетне. Той им обърна гръб и се взря през прозореца, сякаш наблюдаваше града отвъд него. В действителност търсеше нея. — Народът ми е в опасност, а вие искате от мен да избягам, да ги изоставя пред лицето на врага? Що за недорасъл крал ще бъда тогава, Самар?

— Жив крал, Ваше величество — отвърна сухо генералът. — Крал, който мисли достатъчно за народа си, за да предпази себе си и него от гибел. Ще разберат. И ще уважат решението ви.

Силваношей хвърли бегъл и изпълнен със студенина поглед през рамото си.

— Грешиш, Самар. Майка ми побягна и никой не я разбра, никой не изпита уважение към нея. Вместо това я презират. Няма да допусна същата грешка. Благодаря ти, че дойде, Самар. Свободен си.

Разтреперан и поразен от собствената си дързост, той отново се загледа невиждащо през прозореца.

— Неблагодарен хлапак! — Генералът се давеше в злъчта на собствената си ярост и едва успяваше да произнесе правилно думите. — Ще ме последваш, дори ако трябва да те влача след себе си!

Кайрин пристъпи между Самар и краля.

— Сър, смятам, че е най-добре да тръгвате — каза със сведени очи и спокоен глас. Беше разгневен и на двама им, разгневен и разочарован. — Или ще бъда принуден да извикам стражата. Негово величество взе решение.

Самар игнорира Кайрин и се втренчи заплашително в Силван.

— Ще си тръгна. Ще се върна при майка ви. И ще й предам, че нейният син е направил благородна и героична саможертва в името на своя народ. Няма да й кажа истината: че е останал от любов към една от вещиците на човеците. Не ще го чуе от мен, но от други. Ще научи и сърцето й ще бъда разбито. — Той хвърли наметката в краката на краля. — Вие сте глупак, млади човече. Не бих имал нищо против, ако безразсъдството ви причини единствено вашата смърт, ала за съжаление, то ще погуби всички ни.

Той прекоси стаята с широка крачка и се насочи към тайния проход. Отметна завесата с такова ожесточение, че едва не я изтръгна от пръстените на корниза.

Силваношей погледна унищожително Кайрин:

— Не мисли, че не разбирам какво целиш. Искаш да ме премахнеш и сам да се възкачиш на трона!

— Не можеш да мислиш подобно нещо за мен — отвърна тихо братовчед му. — Не е необходимо.

Младият крал упорито се опита да го обори в съзнанието си, но така и не успя. От всички, които познаваше, единствен Кайрин изглежда хранеше някакви топли чувства и привързаност към него. Към самия Силваношей. Не към Негово величество, краля.

Той се отдалечи от прозореца и взе ръката на братовчед си. В гласа му се долавяше изненадваща топлота:

— Съжалявам. Прости ми. Толкова се ядосах, че не знаех какво говоря. Сигурен съм, че си имал добри намерения. — Той се загледа след Самар. — Зная, че и той има добри намерения, но не разбира. Никой не разбира.

Силваношей усети как го връхлита чудовищна слабост. Не беше спал от толкова дълго време, че дори не си спомняше откога. Щом затвореше очи, виждаше лицето й, чуваше нейния глас, долавяше допира на устните й, а сърцето му подскачаше, кръвта му заиграваше и не му позволяваше да заспи. Вместо това просто се взираше в мрака в очакване тя отново да се върне при него.

— Догони го, Кайрин. Увери се, че на път за навън няма да му се случи нищо лошо. Не бих искал да пострада.

Братовчед му безпомощно се вгледа в него, въздъхна, поклати глава и побърза да изпълни дадените нареждания.

Силваношей се върна обратно при прозореца.